Алекс Кош
Илюзия за поражение (9)

Глава 8

Алекс нахълта в залата и веднага се потопи в лепкавата атмосфера на гърмящата музика и виковете на хората. Но ако съвсем доскоро наоколо се усещаше безгрижна веселба, сега от дансинга се чуваха агресивни крясъци, а към Алекс тичаха изплашени посетители на клуба. Във въздуха към миризмата на пот, алкохол и парфюм се беше добавила и солената миризма на страх и кръв.

„Знаех си, че така ще свърши — възбудено си помисли той. — В Москва е невъзможно да отидеш в клуб и да не се биеш.“

Разбира се, ставаше дума основно за обкръжението на Алекс, нормалните хора сигурно биха минали и без бой. Или поне биха се опитали. Но Алекс явно не беше от тях и изпита изгаряща радост от възможността да свали натрупалото се в него напрежение в масово меле. Без да се замисля, той се хвърли в тълпата и започна да си проправя път към центъра, за да не пропусне веселбата. В един момент, без изобщо да е разбрал кой и с кого е наченал боя, той започна да удря наред всички агресивно настроени хора, логично предполагайки, че неговите хора могат да го избягнат, а на непознатите така им се пада. Всъщност той дори не биеше, а просто разхвърляше нахвърлилите се върху него нападатели, докато накрая не остана съвсем сам на дансинга.

Музиката рязко спря, когато диджеят — мургаво слабо хлапе с прическа тип „Боб Марли“, се втурна някъде зад сцената, събаряйки по пътя си пулта.

— Браво! — раздаде се в тишината насмешливият глас на Тьома, а Машка веднага го перна по врата. — Какво?! Всеки разпуска както може.

Алекс се огледа и със закъснение осъзна, че всичките му приятели си седят на масата и с любопитство наблюдават хаоса, който той беше създал. И изобщо не личеше някой от тях да е участвал в мелето на дансинга.

— Не знаех, че си толкова добър — възхитено вдигна палец Димон.

След като дойде на себе си, Селин се огледа и се ужаси от погрома. Изглежда наистина се беше увлякъл, защото беше успял да разхвърли опиталата се да спре боя охрана, да строши няколко тонколони, да счупи незнайно колко чаши и чинии… Залата вече беше празна, всички посетители бързо бяха напуснали клуба и вътре, като с магическа пръчка, бяха останали само неговите приятели.

— Какво ще стане сега-а… — хвана се за главата приятелката на Димон.

— Нищо няма да стане, да се махаме оттук — скочи от масата Машка. — Заведеш ги на културно място, а те…

Приятелите забързаха към изхода, но точно до вратата се сблъскаха с тийнейджър, който им препречи пътя. На пръв поглед той беше максимум на дванадесет години, а на втори — дори на по-малко. Слабото бледо момче с костюм и по детски остри черти на лицето изглеждаше съвсем не на място в нощен клуб, доколкото обикновено в такива места изобщо не допускаха непълнолетни.

— Хей, хлапе, дръпни се от вратата — припряно го помоли Димон. — Чичковците трябва да минат.

— Чичковците ще останат тук — някак злокобно се изкиска тийнейджърът. — Чичковците се държаха лошо и трябва да отговарят за бъркотията, която направиха в моя клуб.

Машка надникна иззад гърба на Димон.

— Хлапе, какво си намислил? — учтиво го попита тя. — Къде са родителите ти? Надявам се, че моят глупав приятел не ги е проснал там на дансинга?

Тийнейджърът високомерно изсумтя.

— Изглежда не разбирате с кого си имате работа. Този клуб е собственост на „Стоманения гущер“.

Четиримата „дракони“ се спогледаха и моментално разбраха за какво точно става дума — само клубовете от Рейтинга имаха толкова глупави имена. Но Димон не знаеше нищо за тайната им и реагира съвсем просто:

— Отдръпни се, хлапе, нямаме време да слушаме твоите измислици.

Той се опита да отмести тийнейджъра настрана, но неочаквано за себе си дори не успя да го помръдне.

— Какво ти има? — изненада се стокилограмовият спортист, запъна крака в лепкавия от разлят алкохол под и бутна тийнейджъра с две ръце. И отново същото чувство, сякаш блъска стена.

Мозъкът му, дори под въздействието на ударна доза уиски с кола, лесно изчисли приблизителното тегло на детето, сравни го със собственото му тегло и недвусмислено заключи, че случващото се не се вписва в законите на физиката.

— Димон, дръпни се от момчето — напрегнато се обади Тьома. — Не ти е в категорията.

Като се има предвид, че тийнейджърът тежеше максимум четиридесет килограма, това звучеше съвсем логично, само че сега ставаше дума за нещо съвсем различно от теглото и тук акробатът напълно губеше от детето.

— Отдръпни се! — извика му Алекс.

Преди акробатът да успее да се възмути от поведението на приятелите си, детето протегна ръка и леко го бутна по рамото с един пръст. Стокилограмовият младеж отлетя на около пет метра с такава скорост, сякаш го е блъснал автобус. Цяло чудо бе, че маратонките му не останаха на пода, толкова силен се оказа тласъкът. Може би Димон щеше да прелети и по-нататък през целия дансинг, докато не се удари в стената, счупвайки няколко ребра, но Тьома успя да го хване и да смекчи удара, докато Машка пъргаво отскочи и в същото време издърпа Даша. Алекс и Даня веднага пристъпиха напред, предпазвайки приятелите си от малолетната заплаха.

— Уж не съм пил, а усещането е, сякаш съм в алкохолен делириум — жално проплака Вася, местейки поглед от слабичкия тийнейджър към опулилия очи и конвулсивно поемащия си въздух Димон.

— Той просто се подхлъзна — увери го Машка и успокояващо го погали по рамото.

С крайчеца на окото си Алекс забеляза тази привидно случайна, но много значеща ласка и силно стисна зъби.

— Какво искаш, малкия?! — извика раздразнено на тийнейджъра. — Не знам за кого се мислиш, но ние сме четирима срещу теб. По-добре просто се отдръпни.

— А вие сте много нагли — продължи да се усмихва тийнейджърът. — Идвате на наша територия, правите си бой, а сега и мен заплашвате? Ако не беше забраната на моя учител за битки извън Рейтинга, досега всички вече щяхте да сте мъртви.

Тийнейджърът направи демонстративно бавна крачка напред, а Даня изведнъж потрепна с цялото си тяло, сякаш избягваше удар, но по някаква причина ударът не последва.

— Любопитно. Само един реагира на моето намерение, останалите дори нищо не усетиха. Съвсем начинаещи? От кой клуб сте, отряд самоубийци?

— „Рижия дракон“ — предизвикателно отвърна Алекс.

Глупаво е да се опитваш да изплашиш който и да е участник в Рейтинга с името на клуба, намиращ се в самото му дъно и е регистриран само преди месец. Но гордостта принуди Селин да произнесе високо името и със стиснати зъби да изтърпи отговора на тийнейджъра.

— Кой, кой? — искрено се удиви момчето. — За първи път го чувам. Явно и за последен, съдейки по отвратителното ви поведение.

Даня хвърли поглед на Алекс и изсъска:

— Той е много опасен. Усещам го.

— И какво предлагаш? — изсъска в отговор Селин.

— Да бягаме.

— Нали сте наясно, че чувам всичко? — попита тийнейджърът, облегна се на стената и лениво се прозя. — Имате два варианта: да изпълзите оттук със счупени крака сами или полицията да ви отведе по-късно. Също със счупени крака — той хвърли поглед към Машка и Даша. — Момичетата могат да си тръгнат, към тях претенции нямам, не съм звяр все пак.

Машка искаше да се възмути, но погледна Даша и взе единственото правилно решение — да я изведе от клуба, а след това да мисли за другото.

— Щом ни пускат, ще си ходим — бързо изстреля тя и повлече след себе си вяло съпротивляващата се приятелка на Димон.

— Не му позволявай да ги нарани — прошепна Машка, докато минаваше покрай Алекс, и визираше приятелите, които не участваха в Рейтинга. Той само кимна в отговор, дори леко се обиди, че тя изразява на глас толкова логична мисъл, сякаш би могъл да постъпи другояче.

Когато момичетата безпрепятствено напуснаха помещението, приятелите си отдъхнаха — сега вече можеха да помислят и за собственото си спасение. Да, вярно, оставаше и Вася с неговия гипс, от него ползата също беше малка, а и Димон никога не бе притежавал кой знае какви бойни умения дори за нивото на обикновените хора. Но пък имаха добър шанс да разсеят тийнейджъра с боя и просто да избягат. Приятелите бързо се спогледаха, чудейки се как могат да напуснат клуба през други изходи, включително и през балкона, но тийнейджърът, предвиждайки тази възможност, ги предупреди:

— Не ви съветвам да опитвате да се пръснете и да избягате. Аз съм по-бърз от вас.

И тогава Алекс с голямо закъснение си помисли, че хлапето може би ги заблуждаваше още от самото начало. Самоувереност наистина имаше предостатъчно, но други умения, в допълнение към стандартното „вкореняване“ от ушу, което не позволяваше да бъде помръднат, и силното тласкане с ръка, все още не беше демонстрирал.

— Това, което със сигурност правиш по-бързо от нас, е да говориш — изсумтя Алекс, решавайки да поеме върху себе си проверката на противника и да плати евентуалната цена. Хлапето мълниеносно се хвърли напред, явно решило да демонстрира скоростта си на „гостите“ на клуба. Още при първия намек за движение Алекс моментално влезе в сатори и се опита да блокира удара, но вместо да го атакува физически, момчето спря юмрука си на двадесет сантиметра от него. В следващия миг Селин получи силен удар в слънчевия сплит от невидима вълна и само като по чудо остана на крака, въпреки че се плъзна няколко метра назад по пода. Същият удар получиха и втурналите се на помощ Даня и Тьома, но баскетболистът успя да блокира и почти не пострада. Макар да бяха на разстояние около два метра, невидимите удари достигнаха целите си.

— А-а-а — размаха пръст тийнейджърът към Вася, който се канеше да се включи в боя с гипса си. — Дори не си го помисляй.

— Кхах — закашля се отпуснатият на пети Алекс, докато се опитваше да си поеме дъх. — Разбрахме — припряно изстреля той и вдигна ръце. — Всъщност всички те седяха и никого не са докосвали… кха. В боя участвах единствено аз. Можеш да ми счупиш краката, но не докосвай другите.

Тийнейджърът вдигна очи към тавана в демонстративно размишление.

— Не — каза най-накрая. — Не ми хареса как този — тийнейджърът посочи към Тьома — ме гледаше. А пък този — кимване към Димон — като цяло се осмели да ме докосне. Другите двама ще са за комплект.

Тьома избута Даня и пристъпи напред.

— Всъщност сега сме неприкосновени, след две седмици нашият учител има бой в Рейтинга.

— Аз не ви предизвиквам на официален двубой — засмя се тийнейджърът. — Нека го наречем леко приятелско съревнование.

„Че така може ли? — смаяно си помисли Алекс. — Какъв е тогава смисълът от неприкосновеността, ако всеки може да ни предизвика на приятелски спаринг и да ни счупи краката?“

— Какво изобщо става? — възмутено възкликна Димон.

— Аз също искам да знам! — присъедини се към него Вася. — Не разбрах, вие познавате ли се или не? За какво говорите?

Междувременно Алекс стоеше на колене и опитваше да се обърне към гнева, който неотдавна му даваше чувство за сила. Но или беше прекалено уморен, или червеният дракон не искаше да сподели своята енергия, във всеки случай на Селин не му се получи.

— А сега вие…

Преди тийнейджърът да успее да довърши, в гърба му се стовари стоманена арматура. Разбира се, ударът нанесе Машка, която изобщо не си беше и помислила да зареже приятелите си в беда, само че импровизираното оръжие удари рамото на момчето и звънко отскочи назад, сякаш самото хлапе е направено от стомана.

— Да удряш дете, при това в гръб, как не те е срам? — истински развеселен, попита тийнейджърът, и бавно се обърна. — Та ти си бъдеща майка.

Машка в отговор само изсумтя презрително, хвърли леко огънатата арматура в лицето му, а след нея — и два метателни ножа. Тийнейджърът с лекота ги улови и хвърли нагоре, забивайки ги в тавана, но Машка дори тогава не се отказа, а го обсипа със серия от невидими остриета. В същото време Алекс с Тьома и Даня отново се втурнаха напред, но не успяха да се включат в битката, тъй като получиха невидими удари в гърдите и отлетяха на дансинга. А за невидимите остриета на момичето тийнейджърът просто небрежно махна с ръка, сякаш това не беше мистична техника, а два комара.

— Стоп, стоп — протегна пред себе си ръце тийнейджърът. — Никой няма да се бие с вас, мога случайно да ви убия, безполезни мишки такива, а после учителят ще ме отлъчи от боеве за цял месец. Не, с вас ще поиграем една проста игра — сега ще се състезавате кой по-бързо ще си счупи крака. Ще преброя до десет. Един от вас трябва да окуцее, и тогава ще ви пусна всички.

— Май си прекалил с филмите, глупако — веднага се възмути Машка. — Никой нищо няма да си чупи.

С мълниеносно движение тийнейджърът вдигна хвърлената от Машка стоманена арматура и предизвикателно откъсна малко парче от нея само със силата на двата си пръста.

— В противен случай сам ще започна да ви чупя краката и ще бъде много по-болезнено. Едно…

— Това са глупости! — възкликна Димон. — Той е просто болно хлапе.

— Млъкни!

С късо движение на пръстите тийнейджърът изпрати парчето от арматурата към Димон и то, политайки със скоростта на куршум, проби стената точно пред носа на акробата.

— Две.

Момчето спокойно продължи да отчупва парчета арматура.

— Три.

— Какво ще кажете? Бягаме през кухнята, той няма как да хване всички! — тихо прошепна Вася и отстъпи назад.

— Четири — продължи тийнейджърът и хвърли още едно парче желязо. — Не бих ви препоръчал да си тръгвате.

По бузата на Вася потече кръв от доста дълбоката драскотина, оставена от парчето желязо.

— Пет.

Алекс съвсем отчетливо осъзна, че няма да могат да се справят с това подло хлапе. Все още можеше да се опита да избяга сам или, както предложи Вася, да се разделят с Тьома, Даня и Машка. Но Вася и Димон определено нямаше как да се измъкнат от този маниак.

— Аз ще си счупя крака — бързо каза Алекс. — Аз предизвиках боя.

— Шест.

— Технически не ти започна боя, само се присъедини към него — спря го Тьома. — Не се безпокой. Хей — той махна на тийнейджъра, — хвърли ми тази вълшебна пръчка.

— Седем.

Момчето се ухили и хвърли парчето желязо на Тьома.

— Осем.

Тьома улови арматурата и съвсем спокойно седна на един стол, замахна и с всички сили се удари в коляното. Изхрущяването прозвуча толкова ужасно, че Алекс потръпна, а Машка неволно изпищя. Затова път самият Тьома не издаде нито звук, само леко се намръщи от болката.

— Уау, впечатляващо — вдигна палец тийнейджърът. — Уважавам го. Мислех, че сте слабаци и никой няма да посмее да го направи.

Всички момчета бяха застинали, вперили невярващи погледи в Тьома. Дори „драконите“ бяха шокирани колко лесно, бързо и без ни най-малко колебание той си счупи коляното. Един нормален човек просто физически не би могъл да се реши на такава глупост само за няколко секунди. Тьома стоически понесе болката, дори не извика, но ръцете му видимо трепереха от шока на болката.

Тийнейджърът с доволна усмивка се отдръпна от входа и направи подканващ жест.

— Свободни сте, махайте се оттук.

Всички останаха да стоят на местата си, продължавайки да се взират в приятеля си с неестествено обърнат крак.

— Ти да не си луд? — с треперещ глас прошепна Вася към Тьома, а може би към тийнейджъра.

— Да се махаме оттук! — заповяда Алекс, опомняйки се преди другите.

Той ясно осъзнаваше, че трябва да напуснат клуба възможно най-бързо. Никога не се знае какво друго може да измисли това хлапе, а и някой от избягалите клиенти сигурно вече се е обадил в полицията.

Даня подхвана Тьома под ръка и го поведе към изхода, последван от Вася, Димон, Машка и Алекс.

Селин се увери, че приятелите му са напуснали залата, и вече на вратата се обърна към тийнейджъра.

— Кажи ми как се казваш? — процеди през стиснати зъби.

— О-хо, ще отмъщаваш? — изкиска се тийнейджърът. — Аз съм Кир, винаги можеш да ме намериш тук.

На Алекс много му се искаше да каже на хлапето, че му дължи счупен крак, но това би прозвучало претенциозно и глупаво. Освен това, дори ако Алекс имаше достатъчно сила, побоят на дванадесетгодишно хлапе беше много съмнително постижение, за което дори в затвора може да се влезе. Но въпреки това, ако сега имаше силата на Рон-Тиан, Селин нямаше да се поколебае да я похарчи цялата, за да унищожи това дете.

Сякаш видя нещо в очите на Алекс, тийнейджърът моментално стана сериозен.

— Искаш да ме предизвикаш на бой? Винаги съм готов.

Каквото и да кажеше Алекс сега, щеше да е прекалено самонадеяно, така че той просто си пое дълбоко дъх, обърна се и напусна клуба. И чак когато се оказа навън, той успя да отпусне стиснатите си юмруци, оставяйки червени следи от нокти по кожата на дланите си.

Колкото и да беше странно, нито една полицейска патрулка не посрещна приятелите отвън, а и посетителите на клуба благополучно бяха напуснали района. И всичко това благодарение на неочаквано големия брой охранители около сградата. Сериозните хора в черни костюми изпратиха приятелите с доста недружелюбни погледи, но не ги спряха.

Даша се втурна към Димон и силно го прегърна.

— Добре ли си?!

— Да, всичко е наред — успокои я акробатът. — Но Тьома пострада сериозно.

Едва след като се отдалечиха на известно разстояние от клуба и свърнаха зад най-близкия ъгъл, приятелите успяха малко да се отпуснат.

— Защо го направи, Тьома? — веднага се обърна към приятеля си Машка. — Трябваше да издържим още малко. Звъннах на Сенсеич и той вече изпрати помощ.

— Аз ще звънна в Спешна помощ — бързо каза Даша и извади телефона си.

— Няма нужда от линейка — намръщи се Тьома, отпусна се на асфалта и изпъна счупения крак пред себе си. — Не се тревожи, утре коляното ми ще бъде наред. Просто замълчете за няколко минути, моля.

Той вдигна крачола и втренчи поглед в коляното си.

— Утре ще е наред? — повтори Вася и изразително размаха гипса. — На мен ръката ми още не е зараснала, а тук имаме коляно! Трябва да отидеш в болница!

— Шшт — изшътка му Машка.

Извитият под неестествен ъгъл крайник изведнъж се размърда и започна бавно да се връща на мястото си. Раздаде се поредица от неприятни хрущящи звуци, а под кожата, като във филм на ужасите, мускулите, ставите и връзките се раздвижиха. Това изглеждаше толкова нереално, че всички застинаха, сякаш хипнотизирани от странното и неестествено действие.

Челото на Тьома се покри с капки пот, които потекоха по бузите и брадичката му, а лицето му доби измъчен вид, рязко подчертавайки скулите му.

— У-уф — издиша най-накрая той и изтри потта от челото си. — По-трудно е, отколкото си мислех.

Под смаяните погледи на приятелите си той предпазливо се изправи на крака.

— Готово. Ще ме боли още няколко дни, но да ходя мога още сега.

Даня, Алекс и Машка едновременно възкликнаха:

— Как?!

— Кога се научи да правиш това?

— Второ ниво на „желязната риза“ — не без гордост поясни Тьома. — Но и аз малко се изхитрих, не счупих костта, а само избих ставата от мястото й. А с връзките и мускулите вече знам малко да работя.

Алекс шокирано възкликна:

— Това е „малко“?!

— А мен ще ме научиш ли? — веднага попита Вася. — Вече се уморих да чакам ръката ми да заздравее.

— Няма проблем — напълно сериозно отговори Тьома. — Десет години тренировки — и може би ще можеш да правиш същото. За да излекуваш костта, ще ти трябват още повече тренировки.

Вася погледна скептично към гипса.

— Само ще заздравее по-бързо.

— И така, какво, по дяволите, става?! — възмутено попита Димон. — Единият чупи арматура с пръсти, вторият се възстановява като момиче от „Герои“. Да не са ли сипали нещо в клуба?!

Момчетата чак сега осъзнаха, че през цялото време Вася, Даша и Димон напълно не са наясно какво се случва. Отначало някак си нямаше време за обяснения, а след това в „драконите“ възникна напълно закономерен въпрос:

— А може ли да казваме на външни за Рейтинга? — озадачено попита Даня.

— Май не можем — несигурно отвърна Машка.

— Първото правило на един боен клуб — никога да не се говори за бойния клуб? — нервно се пошегува Вася, попадайки в целта.

— Мм… като че ли не — замисли се Алекс. — Тьома, забраниха ли ни да говорим за Рейтинга?

— Сенсеич определено не е казвал нищо подобно.

— Е, тогава слушайте — доволно потри ръце Даня. — Гледали ли сте X-Мен? Значи това сме ние.

Машка веднага го плесна по тила.

— Чуй ме, ти, човек без хикс хромозоми… не говори глупости. Всъщност просто има някои хора, които имат нещо като свръх способности…

— „Някои“, „нещо като“ — имитира я Даня. — Просто из целия град има пичове, които могат да скачат по покриви, да разбиват стени с юмруци, да хвърлят огнени топки, да предсказват бъдещето…

— И да продават екстази — прекъсна го Дашка. — И вие попаднахте на такъв в клуба, нали?

— Слънце, според мен говорят сериозно — каза Димон и я прегърна през раменете. — Видях как онзи хлапак чупи стоманена арматура с пръсти и нанася удари от разстояние.

— И това не е всичко! — допълни Даня. — Още не си видял мутантите, там вече става страшно — той потръпна. — Надявам се никога да не се бием с тях.

— Може ли вече да се махаме оттук? — усети се Алекс, виждайки окончателно ококорените от разкритията на Даня очи на Дашка, Димон и Вася. — Нали Тьома вече може да ходи нормално, защо стоим тук?

— Да вървим — съгласи се Машка.

— Вие правете каквото искате, ние се прибираме вкъщи — каза Димон, гледайки приятелката си, която очевидно беше в леко шоково състояние. — Ще се срещнем утре и ще ни разкажете повече за този ваш Рейтинг и супергероите, за днес ни стига.

— Страхотна идея — съгласи се Алекс.

Момчетата придружиха приятелите си до такси, в което качиха и Вася. Младежът упорито не искаше, но Машка го убеди, че самата тя скоро ще се прибере. В този смисъл на „драконите“ им беше удобно, защото и четиримата можеха да отидат да спят в тренировъчния център.

— О, ето я и нашата помощ — неочаквано избухна в смях Даня, когато викаха такси вече за самите себе си. — Вижте, това е Иван.

И наистина, огромният, почти сто и петдесет килограма, охранител се приближаваше със скорост от около тридесет-четиридесет километра в час. Може би електрическият скутер можеше да се движи и по-бързо, но теглото на огромния пътник беше прекалено голямо. Рамата на горкото возило беше провиснала почти до земята и скърцаше така, че се чуваше на километър.

— Чип и Дейл бързат на помощ — изхихика Машка.

И приятелите едновременно и леко истерично избухнаха в смях. Точно по смеха Иван ги забеляза и ловко насочи електрическия скутер в тяхната посока.

— Е, какво се е случило тук? — попита той, спирайки пред момчетата. — Сенсеич каза, че вас тук едва ли не ви убиват.

— Аха, и ти толкова много бързаше — язвително отвърна Машка. — Да беше дошъл на скейтборд.

— Това е високотехнологичен екологично безопасен транспорт — поучително и напълно сериозно отвърна Иван. — Най-доброто средство за придвижване из всяка столица в света. И така, защо ме извикахте?

Машка си пое дълбоко дъх и започна много емоционално и от различни гледни точки да преразказва случилото се в клуба. След края на историята Иван одобрително изръкопляска.

— Браво на момчето, добре ви е изпързалял. И с пръст не ви е докоснал, а така ви е изплашил, че сте се подмокрили.

— Какво?! — задавиха се от възмущение приятелите. — Никой не се е уплашил!

— Притеснявахме се за приятелите си — навъсено отговори от името на всички Алекс.

— И въобще, това беше дете, как да го биеш? — допълни Тьома.

— Сякаш сте можели да го направите — скептично отбеляза Иван и внимателно погледна Тьома. — Запомни, в Рейтинга всички са равни. А жените и тийнейджърите понякога са по-опасни от яките напомпани мъже.

— Като теб ли? — не можа да устои да не се заяде Машка.

Да, охранителят я дразнеше, нямаше сили да се бори с това. Така й се искаше да го уязви поне с думи.

— Не, малката, аз съм по-опасен от всеки, когото си срещала или ще срещнеш — невъзмутимо отвърна Иван. — Освен може би сестра ми.

Машка се наежи.

— Аз ли съм малка?!

— Е, аз определено не съм — логично отвърна охранителят. — Добре, щом всички са живи, аз си тръгвам. Напразно сложих акумулатора.

— И това е всичко?! — възмути се Машка. — Няма ли да отмъстиш за нас?

Иван покровителствено потупа момичето по главата.

— Пораснете — и сами отмъстете. Аз нямам намерение да бия детето — той внимателно погледна Машка. — По принцип ти и той сте на една възраст, така че го предизвикай на бой и честно го победи.

— Аз всъщност съм на двадесет и една, а той е на максимум дванадесет!

— Да, да, разбира се — изсумтя Иван. — Приключихме. Аз се връщам в центъра, а вие повече не се забърквайте в нищо, поне днес.

След заминаването му приятелите изчакаха таксито си, качиха се и през целия път мълчаха, всеки замислен за нещо свое. Тьома се беше концентрирал върху усещанията в коляното си, опитвайки се да ускори възстановяването на тъканите, Машка говореше с Вася по телефона, Даня дремеше на предната седалка, а Алекс… мислеше откъде да намери всички билки, изброени от дракона. В края на краищата, колкото по-скоро успее да се „изчисти“, толкова по-рано ще започне да се учи как да контролира енергията на дракона.

Стигнаха до центъра, слязоха пред входа и веднага щом таксито потегли, поободрения след съня Даня неочаквано попита приятелите си:

— Разбирате ли какво се случи днес?

— Бяхме унизени от дванадесетгодишен тийнейджър? — логично предположи Алекс.

— Именно! Ако в Рейтинга дори тийнейджър е по-силен от нас, то какво ще ни се случи по-нататък?!

Алекс стисна юмруци, докато пръстите му изпукаха.

— Във всеки случай ще се подготвим и ще отмъстим. Просто трябва да тренираме и…

— И ще можем да набием тийнейджър? — подсмихна се Машка. — Ама че постижение.

— Е, да, не звучи много добре — призна Тьома. — Но какво тогава да правим?

— Можем така да се подготвим, че да набием учителя му — предложи Алекс. — Така хем на малкия ще отмъстим, хем няма да изглеждаме като идиоти, пребили дете.

— А да биеш непознат за поведението на дете е нормално, така ли? — саркастично попита Машка. — Ако не беше забраната на учителя, малкото копеле можеше направо да ни убие, трябва да сме му благодарни.

— Да, ситуацията е патова — неохотно призна Тьома.

— Но ние ще се справим — каза Даня с широко прозявка.

— Аха — прозя се в отговор Машка. — Утре.

Вече качвайки се по стълбите, те видяха в далечината фара на електрическия скутер и широката фигура върху него и дружно избухнаха в смях. Това беше смях на облекчение след случилото се, защото все още бяха заедно, пълни със сила и желание да се развиват, което означаваше, че ще направят всичко възможно подобно унижение никога да не се повтори.