Алекс Кош
Илюзия за поражение (7)

Глава 6

Момчетата мигновено прекъснаха боя и се хвърлиха към прозорците, само за да видят гърбовете на изчезващите зад ъгъла вандали.

— А, не, никой не може да посяга на новата ни зала! — възмутено възкликна Тьома и скочи през останките на счупения прозорец. — Ще им дам да се разберат!

Хрущейки с осколките, след него скочиха и останалите „дракони“. Какво е третият етаж за добър паркурист? Всичко друго, но със сигурност не и сериозно препятствие.

— Дръжте ги! — вяло извика след тях Даря, продължавайки монотонно да яде чипс. Останалите „котки“ също не бързаха да помагат на новите си познати и останаха на място.

Първото, което Алекс видя, след като се озова на земята, беше надпис, направен с червен спрей на стената — „Уби“.

— Уби? — ухили се приземилата се до него Машка. — Що за недовандализъм?

— Хайде да ги хванем и да ги попитаме — предложи Алекс.

Но преди приятелите да успеят да се втурнат в преследване, срещу тях излезе звероподобният охранител, стиснал за яката двайсетина годишен младеж.

— Тук хлапета някакви решили да обновят сградата — поясни той, откровено пренебрежително поклащайки товара си, — но не успяха да довършат надписа. И сега се чудя какво да правя с тази троица?

Младежът опита да се освободи, като се извърти и удари охранителя с крак в лицето, но постигна само това, че той хвана крака му и започна да го държи с главата надолу.

— Троица? — вдигна вежди Машка.

— Там има още двама — кимна назад мъжът.

Приятелите погледнаха зад ъгъла и наистина видяха момче и момиче, седнали до стоманена ограда с ръце, стегнати с връзки тип „свинска опашка“. До тях стоеше леко объркания Тьома. „Драконът“ явно се беше втурнал напред с намерението да подреди вандалите, но не беше успял да направи нищо и сега се опитваше да измисли как да постъпи. Да бие легналите някак си беше неправилно, но и да ги пусне след нанесените по сградата щети явно също не ставаше.

— Това ти… вие ли така?! — шокирано попита Даня.

Съмненията му бяха разбираеми: охранителят изглеждаше, меко казано, с наднормено тегло и неспособен да догони едновременно няколко тийнейджъри, особено за толкова кратко време.

— Ръцете да им счупим, а? — замислено проточи охранителят, игнорирайки въпроса на Даня. — Или все пак краката?

Гледайки огромния мъж, външно най-много напомнящ на руската версия на Планината от „Игра на тронове“, в никой не възникна и капчица съмнение, че той с лекота ще изпълни заплахата си.

— Може би все пак без телесни повреди, а? — предпазливо попита Машка. — Ще извикаме полиция и с това ще приключим.

— Момчета, с какво не ви хареса спортния комплекс? — насмешливо се поинтересува Алекс. — Да бяхте нашарили школата по бокс, там такива ценители на изкуството има, ще ви се отблагодарят подобаващо.

— Майната ви, убийци! — изсъска момичето със събрана в две катеричи опашки тъмна коса.

Даня се вгледа във висящия с главата надолу и изненадано възкликна:

— Ей, този ми открадна таблета в метрото!

Приятелите бързо се спогледаха и мигновено се досетиха кого точно е хванал охранителят.

— Те са от „Черната маймуна“? — логично предположи Машка.

— Очевидно — тихо й отвърна Алекс. — И „маймуните“ явно вярват, че сме убили един от тях.

— Значи този младеж е крадец? — зарадва се охранителят. — Това улеснява избора. Ще му счупя ръцете.

„Маймуните“ едновременно пребледняха.

— Няма да посмеете! — с треперещ глас извика момичето.

Охранителят напълно игнорира възмущението й. Продължавайки да държи във въздуха единия от заловените вандали, той го вдигна още по-високо и хвана ръката му. Младежът не се сдържа и изпищя от страх още преди охранителят да приложи чудовищната си сила.

— Ваня, не! — раздаде се остър вик отгоре и Елена се приземи на асфалта пред тях.

Колкото и добри да бяха момчетата в скоковете и физическото развитие, скачайки от третия етаж, те трябваше да гасят инерцията, преминавайки в кълбо. Все пак гравитацията още не беше отменена. Но ако се съди по скока на жената, лично за нея някой явно беше променил физичните закони. Тя се приземи на крака толкова гладко, сякаш скача от стол, а не от височина около осем метра. При всеки нормален и дори много подготвен човек след такъв скок гръбначният стълб би се изсипал в обувките. А Елена беше и на високи токчета!

— Защо? — спокойно попита охранителят.

Алекс съвсем логично очакваше да чуе от елегантната жена думи за недопустимостта на такова отношение към тийнейджъри и донякъде щеше да се съгласи с нея. Макар че вероятно трябваше да ги накажат, но не чак толкова сурово. Да ги поступат малко и да ги пуснат. Все пак те наистина имаха някаква, макар и откровено пресилена, причина да мразят клуб „Рижия дракон“.

— Нека се опитаме поне първия ден на новата месторабота да минем без проблеми с полицията — неочаквано проникновено го помоли сестра му.

И това бяха всички причини?! Тоест, ако някой беше разбил прозореца на втория ден от работата им, тогава няма проблем — чупи?!

Изведнъж Елена погледна тройката с толкова леден поглед, че дори „драконите“ потръпнаха. Не направи нито едно движение, но пластмасовите връзки, държащи двете „маймуни“, изведнъж се разпаднаха на малки парченца.

— Ако искате да отмъщавате за нещо на учениците на „Рижия дракон“, направете го на официалните боеве — студено каза Елена.

— Или поне извън зоната ми на отговорност — промърмори с недоволен тон охранителят, карайки всички присъстващи да го зяпнат изненадано. — Ловете тези неудачници извън територията на спортния център. Но ако още веднъж видя някой от вашия клуб около комплекса, няма да бъда толкова добър и ще чупя именно краката.

Той погледна преценяващо младежа, когото все още държеше във въздуха пред себе си.

— Иван. Не — прочитайки нещо в погледа му, извика Елена. — Никакви. Фрактури.

Иван, както се стори на някои, леко обидено сви рамене и рязко пусна младежа. Разбира се, онзи не падна на глава, а успя да се извърти и да се приземи на пети. След което веднага се отдръпна от охранителя, но без да се опитва да бяга.

Трите „маймуни“ се събраха заедно и започнаха постепенно да отстъпват, без да свалят поглед от охранителя и икономката, докато не се скриха зад близкия ъгъл. За своя чест, те не започнаха да крещят обиди и заплахи отдалече, а просто избягаха.

— Трябваше все пак да им счупя нещо — въздъхна охранителят с искрена тъга.

— Те са просто деца — отряза го Елена. — Не е тяхна вината, че си се отпуснал толкова много, че не успя да ги хванеш преди да счупят прозореца и да нашарят стената.

Това прозвуча странно, защото, поне според Алекс, охранителят беше действал дори твърде бързо.

— Че накъде по-бързо? — озвучи мислите му Тьома.

— Телохранителите от нивото на Ваня могат да почувстват зли намерения, насочени не само към нас лично, но и към цели, които ни интересуват — с усмивка обясни Елена. — Така че той трябваше да усети намеренията на тези момчета още преди те да се приближат до сградата.

„Драконите“ наостриха уши. Изглежда жената имаше предвид нещо подобно на предвиждането, на което през последните дни ги обучаваше Сенсеич. А това, както и предишните действия на двойката, показваше, че те също принадлежаха към Рейтинга.

— Наоколо има твърде много хора — започна да се оправдава здравенякът, изваждайки мобилния си телефон. — Непривично е.

— А къде сте живели преди? — полюбопитства Машка.

Охранителят игнорира въпроса й, спокойно се обърна и се насочи обратно в сградата. Нещо повече, той просто щеше да настъпи момичето, ако тя не се беше отместила встрани.

— Това вече… — започна да се възмущава Машка и се втурна напред, явно възнамерявайки да срита здравеняка, но Алекс я хвана.

— Спокойно, той така или иначе няма да усети нищо.

— Прекарахме последната година в малко градче в Германия, не може да се сравнява с Москва — отговори Елена, докато изпращаше брат си с укорителен поглед. — Не му обръщайте внимание, характерът му е такъв. Този глупчо вече и от бой не разбира, макар че аз, честно казано, съм опитвала много пъти.

Елена, разбира се, беше малко по-едра от Машка, но в сравнение с брат си стигаше едва до гърдите му и тежеше поне три пъти по-малко. Така че беше трудно да се повярва, че е налагала глупчото. Въпреки че кой ги знае тези майстори?

— А там с какво се занимавахте? — поинтересува се Тьома, смутено свеждайки поглед.

„Странно — забеляза Алекс. — Преди това изобщо не би го заинтересувало. Нима наистина си е паднал по нашата… домоуправителка? Да нарече икономка толкова ефектна дама езикът не му се обръщаше. Макар че ако някой пренесе сюжет на аниме в реалния живот, именно така щяха да изглеждат секси икономките.“

— Същото като тук. Охрана. Скоро ще сложат нов прозорец и ще изчистят стената, вече се обадих на специалисти, така че можете да отивате в залата. Май имахте спаринг там?

„Ах, да, точно — опомниха се приятелите. — Предстои решителната битка.“

Елена отлетя обратно в сградата преди те да успеят да отговорят каквото и да е.

— Льоха, забрави за цялата тази история и се съсредоточи върху боя — плесна го по рамото Даня, докато се качваха към третия етаж. — Бъди победител като мен.

— Пфф — изсумтя Машка. — Намерил с какво да се гордее, справил се с дете. Кажи му, Тьома.

— А? — вяло реагира изпадналият от реалността младеж, след което изведнъж се ободри и радостно се усмихна. — За какви глупости изобщо говорите?! В нашия спортен център работи икономка-боец! Аз съм умрял и съм попаднал в рая!

— По-скоро в аниме — ухили се Алекс.

— Аха, направо в харем — прояви неочаквана осведоменост Машка. — От Даня очаквах такава глупост, но от теб…

Но никакви закачки не можеха да развалят настроението на Тьома и той продължаваше глупаво да се усмихва, като периодично се оглеждаше с надежда да види Елена да минава покрай тях.

Първото нещо, което направиха, връщайки се в залата, бе да се насочат към Виктор Михайлович, възнамерявайки да му разкажат всичко случило се. Още повече че гостите от клуб „Диамантената котка“ се бяха пръснали из залата, занимавайки се всеки с нещо свое — кой лазеше по препятствията, кой работеше с макивара, а някой си ядеше чипс. Изглежда, сякаш проблемите на домакините изобщо не ги интересуваха. Единствено Роман тръгна срещу тях, за да попита:

— Какво, от „Черната маймуна“ ли бяха?

— Ти откъде… — започна изненадания Алекс, но Сенсеич го прекъсна:

— Въпросите после! Ще довършим тренировката и тогава ще се занимаваме с друго.

Странно, но Виктор по никакъв начин не изглеждаше притеснен, въпреки че вероятно вече знаеше всички подробности за случилото се от охранителя. Въобще Сенсеич винаги някак си беше в курса на практически всичко, което се случваше с неговите ученици, включително и в ежедневието им. И това беше чак малко плашещо.

Противникът на Алекс се откъсна от макиварата и се върна обратно към мястото за спаринга. И без това доста мускулестият младеж след загрявката започна да изглежда още по-мощен. Уви, поговорката за падащите шкафове я е измислил някой, който никога не се е бил с професионалисти, за които мускулите са основно бонус към силата с почти никаква загуба на скорост. Харесва ли ви или не, категориите в бокса са измислени съвсем не просто така — леките и бързите при равни други условия рядко могат да победят малко по-бавните, но много по-мощните.

— Надявам се, че това ще бъде интересно — каза Влад с добродушна усмивка. — Покажи всичко, на което си способен.

— Ще се постарая — леко напрегнато отвърна Алекс.

Всъщност на него, както и на всички „дракони“, наистина му липсваше опита от спаринги с бойци от Рейтинга. Сенсеич не се броеше, той беше на съвсем различно ниво и учебните спаринги с него бяха по-скоро като игра на котка и мишка. А освен с учителя Алекс сериозно се беше бил единствено с „рептилоида“ на арената, така че беше съвсем логично сега да е леко нервен.

„Няма болка, няма смърт. Има само този момент“ — повтори за себе си своята лична мантра Алекс и още от първата секунда се вкара в сатори. И правилно направи. Щом Виктор Михайлович произнесе думата „начало“, Влад веднага се втурна в атака. Първата размяна на удари завърши не в полза на Алекс, получи удар в бъбреците.

— А, не, нищо интересно — леко разочаровано каза Влад. — Това ще е бързо.

Това можеше да се счита за своеобразна обида, явно силно го подценяваха.

„Ах, ти, проскубан котарак!“ — внезапно се вбеси Алекс.

Гневът толкова силно го блъсна в главата, че сам се нахвърли на противника си.

Бам!

Юмрукът на Влад го посрещна точно в челюстта, отмятайки главата му встрани. Алекс изненадващо лесно се справи с шума в ушите и веднага удари в отговор, но „котката“ не се върза на играта му и с лекота се извъртя. А после започна бърза размяна на удари.

При това Алекс чувстваше, че не владее напълно тялото си. Някои движения правеше въпреки желанието си, сякаш изведнъж в него са се появили нови и доволно глупави рефлекси. Там, където той би сложил блок, ръката му внезапно нанасяше удар, игнорирайки щетите, които ще получи тялото му. Сякаш изведнъж напълно беше изгубил чувството си за самосъхранение.

Влад веднага забеляза промяната в стила на бой на противника си, но не беше особено изненадан. Много бойци обичаха да променят ритъма на движенията, опитвайки се да свалят опонента си от неговата „вълна“.

„Детски номера“ — помисли Влад и не само лесно се приспособи към новия стил, но дори успя веднага да се възползва от недостатъците му. Щом „драконът“ е готов да поеме всеки удар, толкова по-лошо за него. Достатъчно е да избере едно уязвимо място и методично да удря там, докато тялото просто не откаже. За начало реши да избере рамото на водещата ръка. Един удар, втори, трети…

Най-удивителното беше, че Алекс отлично разбираше какво се опитва да направи неговият противник, но и не можеше да промени нищо. Тялото му решително игнорираше самата възможност за поставяне на блок. Щеше да се радва да избегне болката, но в резултат само получаваше все повече и повече синини.

Някъде отдалече се раздаваха виковете на Машка и момчетата:

— Ей, какво правиш?!

— На безсмъртен ли ще си играеш?!

— Стегни се!

И може да се каже, че Алекс наистина се стегна. Не, не престана да поема безсмислено удари, но почувства как възприятията му се изострят. Ако по-рано с Влад бяха с еднаква скорост, сега Алекс започна да се движи и да реагира малко по-бързо. Като че ли за момент той дори се приближи до скоростта на Сенсеич. И в момента на пиковото ускорение Алекс видя насочения в лицето му удар и осъзна, че лесно може да го изпревари. Ще нанесе удар с длан по шията на противника, който той няма да успее да блокира. Само че такъв рязък удар на подобна скорост може да сложи край на приятелския спаринг с много неприятна смърт.

Не!

Вземайки се в ръце в последния възможен момент, Алекс задържа удара си и се надяна на идващия срещу него юмрук, който мигновено го изпрати в нокаут.

За щастие, за разлика от него, Влад умееше да контролира силата си. Така че Алекс се свести доста бързо. И едва фокусирал поглед, видя заплашително надвесената над него Машка.

— И какво беше това? — строго попита тя, опряла ръце на хълбоците. — На мига забрави всичко, което са те учили?

— Простете, Ваше величество, дяволът ме подведе — мръщейки се, отговори Алекс.

Колкото и да е странно, след нокаута го болеше не главата, а ръката, с която той нанесе този невероятно бърз удар. И по-точно — рамото. Раздвижвайки го внимателно, Алекс почувства странно парене. Това очевидно не беше счупване или дори не и изкълчване. Издърпа ръкава, погледна към рамото и видя тъмнокафява мрежа от спукани капиляри, покриващи започващата да се оформя синина.

— Мисля, че там не съм те удрял — леко изненадано отбеляза Влад.

Той беше единственият освен Машка, който се заинтересува от състоянието на Алекс. Останалите, включително Тьома и Даня, спокойно се занимаваха с друго — обсъждаха схватките, лазеха по полосата с препятствия или ядяха чипс.

— Вече съм виждала подобно нещо! — извика хиперактивната Соня някъде от тавана. — Такива травми възникват, когато се използват техники, за които тялото все още не е готово.

„Да, това изглежда е точно за мен“ — съгласи се мислено Алекс с нея.

— А къде е Сенсеич? — попита той, като внимателно се изправи на крака.

— Провери състоянието ти и отиде да обсъди нещо с Елена — отговори Машка и добави с насмешка: — Тьома веднага се лепна за тях. Чувствам, пропадна момчето.

Влад потупа Алекс по рамото.

— Извинявай, ако малко съм се престарал.

— Сам съм си виновен — отвърна Алекс. — Все още не контролирам добре сатори.

— Като спомена за контрол — Влад се намръщи. — За момент ми се стори, че очите ти станаха червени. Помислих, че и това е от претоварване, но сега всичко е наред.

— Сторило ти се е — опита се да убеди и него, и себе си Алекс. Веднъж вече беше почувствал подобна ярост и чу от противника си за червените очи. Но драконът само временно му беше дал силата си, откъде би се появила тя сега?

Напълно объркан в мислите си, Алекс размени още няколко фрази с Машка и Влад, а след това просто рухна върху купчината дюшеци, за да се успокои и да помисли. Състоянието му по време на боя беше твърде странно. Изглежда трябваше да поговори за това със Сенсеич или със своите духове пазители…

— Мога ли да седна?

Без да дочака отговор, Роман седна до Алекс. Известно време те мълчаливо наблюдаваха как Соня се носи с Данил и Влад по железните конструкции.

— Тя наистина прилича на неспокойно котенце — отбеляза Алекс.

— Има нещо такова. А ти как си, нормално ли се чувстваш?

— Напълно…

— Нали знаеш, че тази нощ беше убит един от учениците на нашия клуб?

Алекс се напрегна.

— Да, знам. И буквално вчера се срещнах с него и имахме малък конфликт, но нямам нищо общо със смъртта му. Въпреки че за някой може да изглежда…

— Това и на глупака е ясно — прекъсна го Роман. — Наистина ли мислиш, че някой от „Диамантената котка“ би се вързал на такъв глупав номер? Вие сте нови в Рейтинга и явно още много неща не знаете. Всеки клуб има, така да се каже, своя специализация, и за нас това е информацията. Известно ни е наистина много за бойците от другите клубове и знаем всичко, което се случва в сенчестата страна на Москва. Неслучайно ние водим новинарския портал на Рейтинга.

Алекс едва се сдържа да не се плесне по челото. Наистина, на сайта пишеше нещо подобно, а и убитият неслучайно работеше там като журналист. Но тонът на „котката“ все пак леко засегна самолюбието му и затова той реши да провери осведомеността на Роман:

— И вие сте сигурни, че не ние сме убили вашия приятел?

— Разбира се, и днешните спаринги потвърдиха, че никой от вас няма достатъчно сили да го направи. Явно някой иска да настрои няколко клуба срещу вас, за да провери силата ви или дори направо да ви изхвърли от Рейтинга. И далеч не случайно в качеството на втора жертва са избрали един от нас, нали ръководителите на нашите клубове са в близък контакт.

— Какво правят? — попита Алекс.

— Много. Близко. Контактуват — многозначително поясни „котката“. — Между другото, една от причините да не подозираме вашия учител в убийството е желязното алиби, осигурено му точно от тези контакти.

Макар и с леко закъснение, но на Селин му просветна.

— Оу…

— Но явно убийците нямат много мозък, ако се надяват да заблудят някого с това убийство — направи гримаса Роман. — Сега нашата шефка със сигурност ще намери виновните и ще им откъсне главите, това е въпрос на принцип. И точно затова исках да поговоря с теб. Имате ли врагове? Такива, които биха искали да ви натопят. В допълнение към „Нефритената жаба“, „Сребърния дракон“ и „Стоманения тигър“.

— Леле, вие наистина сте много добре информирани — искрено се изненада Алекс.

— Това ни е работата. И така?

— Такива врагове, които да убият някого, повече нямаме. А и в „Стоманения тигър“ силно се съмнявам. За „Сребърния дракон“ всъщност не знам нищо, но виж „жабите“ наистина биха могли да го направят.

Но Роман не спря дотук и известно време разпитва Алекс за всички техни контакти с участници в Рейтинга. За щастие те не бяха толкова много. Скоро „котките“ се приготвиха за тръгване, обещавайки отново да минат за приятелски спаринг след седмица.

А после се върна Сенсеич, строи групата пред себе си и строго каза:

— Днес много ме разочаровахте.

Всички гузно сведоха глави, признавайки вината си.

— Да, не се представихме много добре — въздъхна Тьома.

— Освен аз — тихо промърмори под нос Даня.

— Справи се с дете — изсумтя Машка.

Сенсеич плесна с ръце, карайки учениците да трепнат от резкия звук.

— Точно за това и говоря — недоволно каза той. — Вие все още не сте успели да осмислите информацията за Рейтинга и неговите бойци, която ви заля. Старателно се преструвате, че всичко е наред, като се криете зад шеги и закачки. Но не пред мен, нито дори един пред друг. Така вие заблуждавате самите себе си.

В залата настъпи звънка, смазваща мозъка тишина. Учителят много рядко стигаше до толкова открита критика, което означаваше, че настоящият случай беше наистина сериозен. Затова никой дори не опита да се оправдава.

— Точно след ден всички се премествате да живеете тук. Разбира се, това не е повод да зарежете обичайните си занимания, но останалото време отсега нататък ще бъде посветено изключително на тренировки и медитация. И ако до двубоя ми с ръководителя на клуб „Огнената маймуна“ не сте се свързали със своите духове пазители, тогава ще трябва да оттеглим регистрацията на клуба в Рейтинга.

— Но ние напредваме — предпазливо отбеляза Машка.

— Прекалено бавно. Тези хлапета, въоръжени със спрейове с боя, са само първите лястовички. Не се знае каква ще бъде следващата провокация и в какво ще се превърне. А след моя предстоящ бой върху вас ще се изсипят нови предизвикателства от ученици от други клубове, на които ще трябва да отговорите. И ако не сте готови, няма да живеете дълго.

От думите на учителя всички се смръзнаха чак до костите.

— Това го разбираме — тихо каза Тьома.

— Не изглежда така — отряза го учителят. — Доколкото знам, връзката ти с твоя дух пазител е по-лоша от на всички други, и по-точно просто я няма. А и при останалите не е много по-добре.

Машка отвори уста, за да напомни за своите успехи, но в последния момент промени решението си. Това очевидно не беше случаят, когато си струва да се откроява от общата компания. Освен това, въпреки взаимното разбиране с Лотта, обучението в нови техники вървеше много бавно. И по-точно, драконката все още не беше определила към какво точно има предразположение нейната подопечна. А нали именно това беше първичното задължение на духовете пазители. Вярно, самите дракони не признаха никакви задължения и ги наричаха по-скоро услуга към по-нисши същества.

— А представете си какво ще стане, ако загубя или пострадам много по време на двубоя? — продължи да довършва учениците Сенсеич.

„Ще загубим купчина пари? — искаше глупаво да се пошегува Алекс, но се сдържа, изръмжавайки мислено: — Мда, ако се стигне до такава идиотщина, нервите ми наистина ще са опънати до скъсване.“

— Това е невъзможно! — едва ли не в хор се възмутиха учениците.

— Много добре знаете, че в боя може да се случи всичко. И тогава клубът ще остане на вас четиримата. Разбира се, аз се застраховах и поканих Ваня и Елена, а и с „Диамантената котка“ има определени договорености, но основата на „Рижия дракон“ сте вие четиримата.

Приятелите стояха с отпуснати рамене, смазани от бремето на неочакваната и засега все още неразбираема отговорност.

— Освен това, вие питахте на кого и какво ще преподаваме в спортния център. Аз се договорих с познати от отдела за криминални разследвания, от следващата седмица вечер ще провеждате тренировки за полицейски служители. Мария — работа с хладни оръжия, Тьома — паркур, Данил — обща физическа подготовка, и Алекс — ръкопашен бой. Графика на занятията Елена ще го състави малко по-късно.

— Тя ще вземе ли предвид нашите собствени тренировки? — уточни Данил.

— Задължително — увери Сенсеич. — А сега най-важната задача за всеки от вас: забравете до утре за Рейтинга, предстоящите тренировки и боеве. Отдъхнете, прекарайте време с приятели и просто разпуснете. А в неделя сутринта чакам всеки от вас тук с багажа си.

Приятелите дори не веднага разбраха какво точно им казва учителят. Твърде неочакван беше преходът от критика и обвинения в несериозност към непланираната почивка.

— Нямаме нужда от почивка — увери го Алекс. — Готови сме да се настаним още днес и да започнем да тренираме…

— Точно ти непременно трябва да разхлабиш — строго го изгледа Виктор. — С такава каша в главата е невъзможно да тренираш продуктивно. Вие тримата — той погледна към останалите ученици. — Имате специална задача: да се уверите, че той добре ще си пийне и ще разпуска.

Такова нещо досега не помнеха. Не, техният учител никога не беше изповядвал принципите на строги ограничения и смяташе, че стремежът към безкрайно самоусъвършенстване е единственият извиним навик. Понякога самият той си позволяваше чаша вино или халба чешка бира и не възприемаше концепцията за фанатичното идеално хранене. Както често казваше на учениците си, трябва да ядете, за да живеете, а не да живеете, за да ядете. Здравето няма да се разклати от парче торта веднъж седмично или дори една вечер с наргиле. Но само ако това е рядко изключение, а не отвратителна закономерност.

— Да напием Алекс? — попита Даня с глупава усмивка на лицето. — Това е най-хубавата задача, която някога съм получавал!

— Хей, но без ексцесии там — заплаши го с пръст Сенсеич. — В неделя трябва да сте в адекватно състояние. А сега всички, освен Алексей, сте свободни. С него ще имам отделен разговор.