Алекс Кош
Илюзия за поражение (6)

Глава 5

— Какво си въобразява този пазач?! — раздаде се звънък женски глас от стълбите. — Скапан расист!

Вратата се отвори от силен удар и няколко младежи влязоха в залата. По-точно — две момичета и две момчета.

— Охо, това се казва зала! — възхитено подсвирна невисоко момиче с яркочервена коса.

Четиримата гости застинаха на входа, оглеждайки огромната зала, а учениците на „Рижия дракон“ използваха времето да огледат бъдещите си противници. Едното момиче с видимо азиатски корени изпъкваше с червенокосата си прическа стил „квадрат“ и бурно изразяваше недоволството си от охранителя на комплекса. Втората беше леко пълна, което изглеждаше доста необичайно сред майсторите на бойните изкуства, но лесно се обясняваше със стиснатия в ръка пакет чипс. Ако така се подкрепяше преди тренировка, направо беше страшно да си я представиш какво яде като основно ядене. Момчетата изглеждаха много по-представителни и по-спокойни от колежките си. Определено бяха по-големи от Алекс и сие, някъде около двадесет и пет годишни, с широки рамене и доста впечатляващи мускули, а единият сигурно беше по-висок от сто и деветдесетте сантиметра на баскетболиста Данил.

— Запознайте се, това са младшите ученици на клуб „Диамантената котка“, които любезно се съгласиха да участват в приятелски спаринг с нас.

— Ох, по дяволите — тихо изстена Алекс, разменяйки шокирани погледи с Машка и останалите момчета.

Всички много добре помнеха към кой клуб принадлежеше убитият тази нощ журналист, и едновременно започнаха сериозно да се съмняват в предстоящия „приятелски“ спаринг. Сега ще започне едно „сприятеляване“ до смърт.

— Ъ-ъ… учителю, сигурен ли сте, че това е добра идея? — изрази общата мисъл Тьома. — Случиха се някои работи…

— Ай-ай-ай — укорително го погледна Сенсеич. — Вие да не криете нещо от мен?

— Станало е убийство на един от учениците на „Диамантената котка“ — започна да обяснява Алекс, стараейки се да говори възможно най-тихо. — Възможно е някой да реши, че за това е виновен именно нашият клуб. И като казвам „някой“, имам предвид точно тези момчета, които току-що влязоха в залата ни.

— Доживяхме — съкрушено поклати глава учителят — ученици да си мислят, че знаят по-добре от своя учител какво се случва в света на Рейтинга.

Алекс получи шамар във врата, преди да има време да реагира, и, съдейки по лицата на другите ученици, те също бяха получили. Но въпреки показното недоволство, Сенсеич очевидно одобри проявената от учениците му наблюдателност.

— Браво на вас, че следите ситуацията около нашия клуб. Но аз нищо не правя просто ей така и тези младежи съвсем не са тук случайно. Така че бързо си върнете вярата в непогрешимостта на вашия престарял наставник и се съсредоточете върху предстоящите боеве.

Приключвайки с лекцията към небрежните ученици, Виктор отиде да посрещне застиналите на входа на залата гости.

— Добър ден, момчета. А къде оставихте прекрасната си наставница?

— Добър ден — в нестроен хор поздравиха новодошлите. — Днес сме без нея, имаше спешни задачи.

— И вие ли сте се обучавали в Китай заедно с предводителя на „Сребърния дракон“? — излезе напред червенокосото момиче. — Значи и вие сте толкова силен?

Сенсеич я потупа по главата.

— Няма двама бойци с еднаква сила, винаги някой е по-силен.

— А…

— Успокой се, дребосък — дръпна я за яката по-якият младеж. — Извинете Соня, понякога се държи като дете.

— Понякога? — ехидно подметна другият.

Хрупането на чипса сложи край на закачката им — така пълничкото момиче демонстрира скуката си.

Последва размяна на любезности между учениците на двата клуба, по време на които „драконите“ успяха по-добре да преценят бъдещите си съперници. Странно, но гостите не изглеждаха гневни или агресивни. Всъщност дори не изглеждаха особено разстроени от смъртта на своя приятел. Просто весели момчета и момичета, дошли за приятелски мач, които беззлобно се шегуваха един с друг. А после „котките“ отидоха в съблекалнята и за приятелите се появи възможност да обменят мнения:

— Е, как ви се струват? — попита ги Сенсеич.

— Още не е ясно — честно отговори за всички Алекс. — Прекалено весели са. Може би още не знаят за убийството?

— Какви ги говориш?! — показно се възмути учителят. — Повтарям още веднъж, концентрирайте се върху боевете! Успяхте ли да оцените физическата им форма?

— Да, момичето с чипса е просто убиец — изхили се Даня.

— Момчетата са здрави — сериозно каза Машка. — Соня е много гъвкаво момиче, сигурно и в знака на безкрайност може да се сгъне. Но Даря… направо не знам. С някакви свръхспособности би могла да се превърне в опасен противник, но при обикновен спаринг? Не вярвам.

Виктор Михайлович заплаши момичето с пръст.

— Какво казвах за подценяването на съперника?

— Че е първа стъпка към загубата? — предпазливо попита Даня.

— Повод да си го получиш по врата от любимия учител? — с усмивка предположи Алекс.

— По врата ще си го получиш и от учителя, и от противника, Алексей — назидателно каза Сенсеич. — Така че, бъдете добри, изхвърлете всички излишни мисли от главите си до края на тренировката. Виждам, че продължаваш да мислиш за това убийство.

Алекс само склони глава, приемайки критиката.

— Ще се постарая.

— Имам още един въпрос, касаещ сегашните спаринги и бъдещите съревнования — прилежно вдигна ръка Машка, преди да попита. — А кой ще разбере, ако Артьом използва „желязна риза“ или Алекс за миг включи сатори? А и „котките“ лесно биха могли да използват нещо подобно.

Учителят одобрително се усмихна.

— Мария, ти си единственият лъч светлина в царството на мрака. Може би е време да ви кажа някои неща за това, което учихте напоследък. „Желязната риза“, сатори, способността да изнасяш вътрешна енергия извън тялото, придавайки й свойствата на невидим меч — всичко това са базови техники, които по един или друг начин са познати на всички бойци в Рейтинга, и са позволени за употреба при двубоите на начинаещите.

— Нещо не разбрах, означава ли това, че „котките“ също владеят сатори? — с някаква детинска обида в гласа попита Алекс. — Всички?!

— И значи ли това, че не умеем нищо, което да си струва? — уточни Тьома.

— Това са много важни техники, без които не можете да издържите в двубой с някой наистина сериозен боец — продължи да обяснява учителят. — За да си на нивото на противника ти трябва сатори, за да издържаш на силни удари — „желязна риза“, а вътрешната сила ще ти позволи да усилиш ударите си и така да нанесеш достатъчно големи щети. Да, ако се съберете тримата, ще се получи един почти пълноценен боец. Няма да му достига единствено четвъртият компонент — способността да предсказва движенията на противника поне част от секундата по-рано.

Приятелите известно време мълчаха, асимилирайки чутото. Излизаше, че никой от тях не е научил нищо изключително. Макар че дори и с тези няколко техники далеч не беше толкова просто: двама души, умеещи да ускоряват възприятията си, биха могли да го правят на съвсем различни нива. Самият Сенсеич като на игра избягваше ударите на Алекс, въпреки всичките му успехи в овладяването на сатори. А пък „желязната риза“ имаше толкова различни вариации и степени на развитие, че и дяволът би се объркал.

— Но сега не се притеснявайте, използването на всякакви външни прояви на вътрешна енергия и каквито и да са психически, химически или звукови въздействия са забранени. Така че никой няма да ви избълва огън в лицето, няма да ви реже с невидими остриета или нещо подобно. Това, което трябва да очаквате, е много добро ниво на бойни умения, умножено с владеене на четирите способности, за които говорех преди малко. Всъщност, точно затова поканих нашите приятели от „Диамантената котка“.

Сенсеич кимна към излизащите от съблекалнята „котки“. Те се бяха преоблекли в тренировъчни дрехи и веднага стана ясно, че Роман и Влад са всъщност дори още по-мускулести, отколкото изглеждаха в началото. Съдейки по релефа, момчетата се занимаваха не само с бойни изкуства, но и с някой по-ефектен спорт като културизъм или, да не дава бог, стриптийз.

— Направо ми стана срамно, че съм по тениска — прошепна Алекс на Машка. — За пръв път в живота.

— Пфу, не се знае доколко тези мускули са функционални — успокояващо го потупа по рамото тя. — Не плачи, мършавия и бързия, смелия и дръзкия.

Едва излязла от съблекалнята, червенокосата в движение скочи на една от стоманените конструкции, оттам се метна на стената за катерене и пъргаво се заизкачва по малките издатини. Останалите се държаха далеч по-спокойно, а пълничкото момиче дори продължаваше да хрупа чипс от доволно обемистия пакет.

— Соня, къде тръгна? — извика й високото момче. Между другото, наричаха го Роман и именно той беше лидерът на тази четворка.

„Хм… интересно, а при нас кой ли е лидерът? — помисли си Алекс, поглеждайки към приятелите си. — Предполагам, че все пак съм аз.“

Разбира се, той не знаеше това, но подобно нещо, но за себе си, си помислиха и останалите членове на „Рижия дракон“. Всъщност никой не беше прав, защото в съюза между равни няма лидери, особено когато над този съюз стои мощната фигура на човек като Сенсеич.

Момичето се изплези на Роман, докато висеше с главата надолу под самия таван.

— И вие предлагате да правим спаринг с това дете? — озадачено попита Машка.

— Всъщност тя е на двадесет и три и вече завърши института — подсмихвайки се, отвърна Влад.

— Наистина?! — не повярва Машка. — Не бих й дала повече от петнайсет, да не се шегувате?

— Факултета по Висша математика и кибернетика на МГУ — продължавайки да хрупа чипс, каза пълничката Даря. — Червена диплома.

— Ама че работа… — успя само да промълви Машка.

Роман тежко въздъхна.

— Нашата гордост и главна болка. Предварително се извиняваме, ако направи някоя беля или счупи нещо. По-точно — когато.

— Нека си продължава — милостиво разреши Сенсеич. — А ние да определим двойките за спарингите.

— И как ще го направим? — делово попита Машка.

— На мен ми е все едно — лениво отвърна Роман. — Всъщност бих предпочел изобщо да не участвам в това. Но виж тази малката е готова и цял ден да прави спаринги, стига да успеете да я свалите от стената.

Той наистина напомняше много на котка, преяла до пръсване със сметана. Целият му вид буквално казваше „какво сте ме затормозили, дайте по-добре да полежим на слънце и да мъркаме от удоволствие“.

— И все пак ще трябва да се биете — отсече Сенсеич. — Ще теглим жребий. Сега ще напиша на хартия имената на моите ученици, а вие ще теглите от ръката ми.

— Добре — лекомислено се съгласи Влад. — Безразлично ми е с кого ще се бия.

Докато Сенсеич пишеше листчетата, неуморното червенокосо момиче приближи до учениците от „Рижия дракон“ и внимателно ги огледа, като дори подуши всеки от тях. По някаква причина баскетболистът предизвика най-голям интерес в нея.

— Дългия, хайде да се пробваме двамата с теб! — заяви лекомислено, докато му дишаше някъде в областта на пъпа.

— Ей, защо точно аз?! — възмути се Даня, гледайки на Соня като слон на мишка. — Не искам да се бия с момиченце!

— Страх ли те е? — насмешливо попита Соня. — Обещавам да бъда нежна и да не удрям много силно.

Бедният Даня целият стана на петна.

— Къде си тръгнала, дребосък!

— Точно така, покажи класа.

— Даня, с мен постоянно правиш спаринги — подкрепи я Машка. — Защо се дърпаш?

— Ти не си момиче, ти си авер — изсумтя Даня. — В началото дори една съблекалня ползвахме.

— Ще ти дам аз на тебе един „авер“ — ядоса се Машка и го заплаши с юмрук. — Май няма да доживееш до спаринга!

За втори път този ден Алекс трябваше да използва сила, за да удържи приятелката си от бой.

— Това всъщност не е лоша идея — неочаквано се обади Сенсеич. — Ако момичето иска Даня, ще го получи. И ако някой друг има предпочитания, може да ги каже сега.

Но другите „котки“ нямаха предпочитания. „Драконите“ пък бяха толкова развълнувани от предстоящите спаринги, че не можеха да кажат на момента. Ето защо останалите три двойки бяха определени, както и планираха, с жребий: Алекс — Влад, Тьома — Роман, Машка — Даря.

— Ама разбира се — недоволно измърмори под нос Даня. — С жена ще се бия само аз.

След като получи лакът в ребрата от измъкналата се от ръцете на Алекс Машка, той веднага млъкна, но продължи обидено да сумти, поглеждайки към пристъпващото на място от нетърпение червенокосо момиче.

— Нека аз да бъда първи — предложи Роман, слагайки предпазителите на ръцете си.

— Няма проблем — съгласи се Тьома.

Сенсеич плесна с ръце, привличайки вниманието на всички.

— И така, спарингите ще са по пет минути. Победителят го определям аз, въпреки че тук победата не е най-важното. Просто покажете всичко, на което сте способни.

— Добре — кимнаха двамата участници в първия спаринг.

Момчетата пристъпиха в центъра на площадката и за известно време застинаха един срещу друг. А след това започнаха лека размяна на удари и изпробване на защитите. Роман беше по-висок от Тьома с поне двадесет сантиметра, така че имаше сериозно преимущество в дължината на ръцете и краката, а и по маса превъзхождаше порядъчно. Впрочем, Артьом имаше какво да му противопостави: стегнати и свикнали на тежки удари мускули, съчетани с отлично владеене на техниките на тайландския бокс. Дори без използването на „желязна риза“ той спокойно можеше да издържи на ударите на толкова силен съперник, а с нея — още повече.

Машка сръга Алекс с лакът:

— На кого залагаш?

— Странен въпрос. Разбира се, че на Тьома!

Всеки удар от дългите крака на противника Тьома посрещаше с твърди блокове „кост в кост“. При това и двамата усърдно се преструваха, че изобщо не ги боли. Много бързо боят се превърна в противопоставяне на два характера, когато противникът не се опитва да приложи хитрост или да заблуди съперника си, а иска да докаже, че той е по-силен и по-здрав. Младежите упорито си разменяха лоукикове^[1] и скоро става ясно, че Роман владее техниката „желязна риза“ не по-лошо от Тьома. Но освен това той се движеше и малко по-бързо. А както е известно, силата на удара — това е масата, умножена по ускорението. И всички тренировки всъщност те учат само как да нанасяш удара с по-голяма скорост и да влагаш в него по-голяма част от теглото си. Плюс това на по-високо ниво на владеене на чи се добавя и вътрешна енергия, но при начинаещите бойци в Рейтинга това усилване имаше по-скоро теоретичен характер. Като цяло Тьома леко губеше от своя опонент по всички показатели, освен, може би, по упоритостта. И той дотолкова се увлече в размяната на удари, че не успя да реагира на рязката смяна на тактиката на „котката“, решил да не продължава с противопоставянето. Вместо за пореден път да поеме удара в бедрото, Роман рязко се приближи и пренесе боя на земята, сваляйки Тьома с подсечка. Объркан за момент от промяната, „драконът“ пропусна момента и позволи да му приложат болезнен захват на ръката. Така първият бой приключи с еднозначна победа за представителя на „Диамантената котка“.

Тьома се изправи на крака и погледна гневно към противника си.

— Ах, ти, хитрецо…

— Благодаря — абсолютно сериозно отвърна „котката“.

— Нека аз съм следващата! — заподскача на място Соня.

Даня се хвана за челото, но послушно я последва в центъра на площадката.

Изглеждаха много смешни — високият баскетболист и миниатюрното червенокосо момиче. Разбира се, Соня беше сложила червени предпазители на юмруците си, което, съчетано с огромните зелени очи, я правеше да изглежда още повече като оживяла анимация. Такава една войнстваща ученичка, излязла на бой с върлинест разбойник.

— Толкова е сладка — прошепна Машка. — Направо ти се приисква да я гушнеш, като котенце е. Пис-пис-пис.

— Това се пробудили се майчински инстинкти — подигравателно каза Алекс. — Явно вече ти е време.

— О, я стига!

В това време боят започна. И без това невисокото момиче зае ниска позиция и започна да обикаля около противника си, като постепенно съкращаваше дистанцията. Даня остана на място, гледайки Соня така, сякаш изобщо не може да реши какво да прави с нея. И беше съвсем разбираемо, нали всеки нормален младеж няма да тръгне да бие момиче и дори по време на спаринг да се отърсиш от това вътрешно ограничение е много трудно. Самата Машка момчетата свикнаха да възприемат като пълноценен боец едва след дълги години съвместни тренировки, като дори тогава понякога на подсъзнателно ниво й даваха аванси. А тук имаше едно съвсем ново, малко момиченце. Да, Даня просто се страхуваше да не я убие с един удар с крак.

— С този подход в боя той вече е изгубил — отбеляза Алекс, докато крадешком хвърляше преценяващи погледи към бъдещия си противник. — Трябва да спечелим категорично, в противен случай ще е направо срамота.

— От къде на къде срамота? — мрачно попита Тьома, който явно беше недоволен от загубата си и търсеше някакво оправдание. — Те са значително по-напред от нас в Рейтинга.

— Ти какво слуша? Това са младшите ученици на клуба, разбирай предучилищната им група. Ако загубим от тях, тогава изобщо не сме на нивото на истинските бойци.

Тьома се намръщи, замисли се малко и извика на Даня:

— Не се отпускай! Не можеш да загубиш от момиченце!

Миниатюрното момиче скачаше около баскетболиста, като периодично го приближаваше, нанасяше един-два удара и отново се отдалечаваше. Тя явно тестваше противника си, оценявайки неговата скорост и техника. Каквото и да е друго, но точно в борбата момичето със сигурност нямаше никакъв шанс срещу Данил, прекалено голяма разлика имаха в килограмите. Затова основната й задача беше да не попада в захват и методично да обработва младежа с удари, изчаквайки подходящ момент за основната атака.

— Прекалено си бавен — весело извика Соня. — Чувал ли си поговорката за гръмко падащите шкафове?

— А ти чувала ли си историята за слона и комара? — не остана длъжен Даня.

Тряс!

И той веднага получи рязък удар с крак в лицето. Уви, мебелната поговорка се оказа доста точна — баскетболистът рухна като подкосен. Никой не можеше да повярва, че ударът на такова миниатюрно момиче ще бъде толкова силен. Въпреки че въпросът тук въобще не беше в силата, а в добре подбрания момент. Момичето нанесе удар точно в мига, когато противникът й правеше крачка напред и леко беше изместил центъра на тежестта си. Но единствено Сенсеич можеше да забележи подобни тънкости.

Даня веднага скочи на крака и се опита да контраатакува противничката си. Изглежда падането най-накрая го накара да стане сериозен и той започна да се бие с пълна сила. Но Соня също ускори и продължи да отговаря на всеки удар с два.

— Няма никакъв шанс — силно каза Роман, просто констатирайки факта, а не да опитва да уязви домакините. — С такива рефлекси той дори не може да докосне нашата Соня.

И наистина, започна откровен побой. Даня просто не успяваше да реагира на ударите на момичето, за щастие те не му нанасяха сериозни поражения. Но определено не можеше да продължава дълго по този начин. Баскетболистът започна да се уморява, изразходваше прекалено много енергия за безплодни опити да се изравни по скорост с момичето. Тя направо го „разпъваше“, нанасяйки му бързи удари по различни точки на тялото така, че той не успяваше да реагира на нито един от тях: удар с крак под коляното и веднага с ръка в главата, с крак в главата и едновременно с ръка в ребрата… А да хване пъргавото момиче изобщо не му се получаваше, макар на няколко пъти да опита да улови крака й по време на удар със скок.

— Предай се, чичо Стьопа — подигравателно каза Соня, докато за пореден път го удряше в лицето и ловко отскачаше встрани. — Че може инфаркт да получиш.

— Дотук беше, малката — раздразнено изръмжа Даня. — Сама си го изпроси, повече няма да се сдържам.

— Пффу — изпуфтя момичето. — Сдържал се бил. Е, добре. Ей сега ще си го получиш в носа и бързо ще се излекуваш от илюзиите.

Изненадващо, но именно в момента, в който превъзходството на момичето в скорост и непредвидимост на ударите беше станало очевидно, Даня изведнъж спря да ги пропуска!

— Да не е научил сатори? — леко ревниво вдигна вежди Алекс. Той считаше това за своя лична територия.

— Разбира се, че не — отвърна Сенсеич, гледайки одобрително ученика си. — Данил най-сетне се научи на бойно предчувствие.

И наистина, скоро Алекс и сам започна да забелязва, че Даня не е станал по-бърз, а просто започна да слага блоковете частица от секундата преди Соня да нанесе удар. Разбира се, такова микропрогнозиране можеше да помогне само докато момичето действаше умишлено театрално и подигравателно. Ако тя започнеше да се бие малко по-сериозно, младежът едва ли би успял да се възползва от малкото си предимство. Точно затова, преди момичето да успее да промени тактиката си, Даня прихвана Соня в скока й и доста твърдо я стовари на пода, изкарвайки й дъха. После замахна с ръка да нанесе довършващ удар, но в последния момент отпусна ръка и я чукна по носа.

— Бум — ухили се доволно той в лицето на изненаданото момиче. — Войник дете не удря.

— Пффу — изсумтя Соня и отблъсна ръката му. — Просто имаше късмет! Ако не се преструваше…

— Стига, Соня — прекъсна я Роман. — Сама си си виновна, че прекалено се увлече. Ти загуби.

Червенокосото момиче скочи на крака, изплези език на Роман и с гордо вдигната глава напусна татамито.

— А, наш ред ли е? — попита Даря, остави вече празния пакет чипс настрана и изтупа ръце. — Или да го отложим, а? Много ме мързи, честно казано.

— Хайде, ще е забавно — добродушно й се усмихна Машка.

— Както искаш — сви рамене „котката“.

Когато двете излязоха в центъра на площадката, стана ясно колко много „котката“ превъзхожда миниатюрното момиче по маса. Отстрани изглеждаха като участничка при девойките по художествена гимнастика и професионална гюлетласкачка. Разбира се, това беше просто приятелски спаринг, но всички участници усетиха определена тръпка. Алекс не можа да устои и окуражително извика:

— Давай, Машка!

И Машка първа се хвърли в атака, обсипвайки момичето с множество бързи удари. Но на няколко нейни движения Даря правеше само едно, което с лекота парираше всякакви въздействия. Веднага стана ясно, че тя демонстрира същата способност да предвижда, каквато показа и Даня, само че го правеше много по-добре. Добре охранената „котка“ се движеше с ленивата и плавна грация, присъща на тези животни, но по някаква причина самата тя все още не атакуваше.

„Да не й се подиграва?“ — раздразнено си помисли Алекс.

— Мързи я — сякаш отговаряйки на неговото недоволство, поясни Роман. — Ей, Дашка, ако спечелиш, от мен имаш един бургер!

— Двоен! — веднага реагира момичето.

— Съгласен съм и на троен, ако приключиш бързо — махна с ръка „котаракът“.

И наистина, пълното момиче веднага стана много по-сериозна и по-агресивна. На всеки удар на Машка незабавно следваше отговор. След като получи няколко осезаеми попадения, миниатюрното момиче изведнъж промени тактиката си. Вместо бързи и остри удари, които досега бяха нейното основно оръжие, момичето изведнъж премина в ниска стойка и започна да танцува. След това последваха серия сложни пируети, завършващи с удари в най-неочаквани плоскости. И тук предвиждането на „котката“ започна да куца. Тя веднага пропусна два силни удара с крак по корпуса и един по лицето.

Боят продължи с променлив успех, въпреки че един път Даря успя да мине в партер и да се възползва от предимството си в тегло. Пъргавата Машка успя да се измъкне от захвата с крака единствено благодарение на чудесното си разтягане, но все пак получи осезаема травма и започна силно да куца. Но така или иначе издържа до края на петте минути, макар впоследствие Сенсеич да й отсъди явна загуба по точки.

„Резултатът до тук е два на един — резюмира Алекс, докато мислено се подготвяше за боя. — Значи само от мен зависи дали ще загубим или ще сведем приятелската среща до гордо равенство.“

— Бургерът е от теб — заяви Даря на Роман веднага след като Сенсеич обяви решението си.

— Да бе. Ти не приключи боя преди края на времето, така че не се брои.

— Ами добре — измърмори момичето. В ръцете й, сякаш с магия, се появи още един пакет с чипс, тя седна на близките дюшеци и радостно захрупа.

Нейното място в кръга веднага беше заето от последния от „котките“ — немногословния Влад. Междувременно приятелите помогнаха на Машка да бинтова пострадалия си крак, като същевременно обсъждаха последния бой.

— Как успя да се справиш с предвиждането й? — поинтересува се Даня. — Отначало тя имаше явно предимство.

— Много просто — доволно се усмихна Машка. — Предсказването на ударите на най-ниско ниво се основава на подсъзнателен анализ на микромоториката. Аз само предположих, че капоейра до голяма степен зависи от инерцията и затова може да се окаже неразгадаемо за нейните навици. И самата аз не знаех къде ще ударя. В допълнение, рязката промяна на стиловете сама по себе си би трябвало поне за известно време да намали способностите й.

— Тя и без това скапано предимство е много добра — отбеляза Тьома. — Отдавна не бях виждал така да те гонят.

— Да, на вас двамата не ви провървя — подкачи ги Даня.

— Ти да мълчиш — веднага реагира Машка. — Справи се с детето.

— Ах, ти… — мигновено се обиди Даня. — Но аз… вие самите ме накарахте да се бия с малката!

Сякаш чула, че говорят за нея, Соня се провеси иззад едно от многото препятствия по полосата и им показа характерен жест. Неуморното момиче не можеше и минута да стои на едно място, така че не гледаше спарингите, а се носеше по цялата зала, изследвайки всяко ъгълче.

— Е, ти поне няма да ни посрамиш — Машка потупа Алекс по рамото. — Покажи класа.

— Аха, той е видимо по-здрав, вероятно е по-бърз и почти сигурно е много по-добре подготвен — „ободри“ го Тьома. — Но ти се дръж там, късмет и успех.

— О, я се разкарай — беззлобно отвърна Алекс и прекрачи напред.

Влад търпеливо го очакваше в кръга за спаринг.

— Начало! — каза Сенсеич и засече времето.

Алекс без забавяне се втурна напред, но преди боят да започне се раздаде звук от счупване на стъкло и в залата влетя тухла, а след нея още една. Веднага след това от улицата се чуха викове:

— Убийци!