Алекс Кош
Илюзия за поражение (5)

Глава 4

Късно вечерта.

ВДНХ^[1].

Лятната вечер във ВДНХ ухаеше на захарен памук, барбекю и бира. Всички тези аромати свободно се носеха наоколо и бяха толкова силни, че достигаха дори на височина седемдесет метра — най-високата точка на виенското колело, където със скоростта на бременна костенурка, скърцайки и люлеейки се, се носеше една от многото закрити кабинки. Отличаваше се от тези около нея само по това, че се люлееше малко по-силно.

— Винаги съм мечтала да го направя на виенско колело — измърка Светлана, притисната към гърдите на Виктор. — Да повторим?

— Нали искаше да поговорим сериозно, хайде да минем на работата — усмихна се Виктор. — Макар че… може би си струва и да повторим по-късно…

— Толкова си противен — престори се на обидено момичето. — Защо ли изобщо съм с теб?

Главата на клуб „Диамантената котка“ изглеждаше просто зашеметяващо. Миловидна, стройна брюнетка, на която всяко движение беше буквално изпълнено с истинска женственост и грация, характерни само за зрели жени. Виктор не можа да устои и я погали по бузата с опакото на ръката си.

— Да ти кажа ли? Вече разбра, че аз и главата на клуб „Сребърния дракон“ сме тренирали заедно в Китай. Сергей е един от най-силните бойци в Рейтинга и ти се надяваш, че моето ниво е сравнимо с неговото и в бъдеще аз ще успея да постигна много.

— И това така ли е? — без изобщо да се смути, попита Светлана, изви гръб и изложи на показ прелестите си.

— Много добре знаеш, че нивото на боеца е нещо относително — уклончиво отвърна Виктор, докато се любуваше на партньорката си.

„Котката“ кокетно прокара нокът по стоманената тръба, оставяйки дълбока бразда по нея.

— А ти много добре знаеш, че така говорят само слабаците. Ако си майстор, значи си майстор…

— А кой от двама майстори е по-добър определя само юмрука — продължи след нея Виктор. — Покани ме на среща, за да философстваме ли?

„Котката“ се намръщи.

— Ама че си, това не е среща, а бизнес контакт.

— Оригинално място си избрала за бизнес контакт — отбеляза мъжът.

— Аз всъщност исках открита кабинка — възмутено заби юмрук в рамото му момичето, но веднага пак се усмихна. — Но и така не е лошо.

— Май обичаш провокациите.

— Обичам — измърка „котката“.

— Затова ли провокира „Черните маймуни“, като натопи нашия клуб? — присви очи Виктор. — За да прецениш нивото ми?

— Аз?! Как изобщо си го помисли?

— А защо не?

— Аз щях да измисля много по-елегантен начин, а не някакво си банално убийство. А и защо? Скоро така или иначе ще се биеш, тогава ще видя всичко.

Виктор искаше да попита още нещо, но звънът на телефона го изпревари. „Котката“ с елегантно движение поднесе телефона към леко заостреното си ухо и, продължавайки да се усмихва игриво на Виктор, меко каза:

— Слушам… — нещо от това, което чу, накара „котката“ да спре да се усмихва и да свие устни в тънка линия. — Кога? Добре, идвам.

— Какво се е случило? — попита внимателно наблюдавалия изражението й мъж.

— Току-що са убили едно момче от нашия клуб. Почеркът е същият като при „Черната маймуна“. Ама че гадини, как изобщо са посмели?!

— Съболезнования — искрено каза Виктор. — Трябва ли ти помощ?

— Не, благодаря — отвърна жената, като прехапа устни до кръв и изглежда дори не забеляза. — Трябва да вървя. Ще се видим после.

— Плановете за утре остават ли? — бързо уточни Виктор.

— Разбира се. Надявам се, че инцидентът няма да повлияе на моите хора.

„Котката“ се изправи, оправи дрехите си и отвори вратата на кабинката. До земята оставаха не по-малко от две трети от пътя, но тя изобщо не се притесни. Скочи в полумрака, оставяйки Виктор замислено да седи на неудобната дървена пейка.

Едно съвсем обикновено обаждане изцяло промени правилата на играта — сега Светлана знаеше със сигурност, че „драконът“ не е убиецът, а Виктор беше убеден, че случващото се не е провокация от страна на „котките“. Съдейки по емоционалната реакция на жената, убитият беше не обикновен член на клуба, а някой неин близък. Роднина или любовник? Нямаше значение. Важното беше, че сега всички ресурси на „котките“, отговарящи за разпространението на информация във вътрешната мрежа на Рейтинга, ще бъдат насочени към търсене на убиеца, а това можеше да е само от полза на „Рижия дракон“.

* * *

Алекс се осъзна легнал на пода, мокър от пот и напълно изтощен. Нямаше представа как е успял да падне от леглото, при това без да се събуди, и абсолютно не помнеше какво е сънувал. Въпреки че някакви смътни образи сякаш се въртяха някъде на ръба на съзнанието му, но нищо конкретно не изплуваше.

„Колко странно усещане — помисли си Алекс. — Сякаш някъде се е случило нещо много лошо и е свързано по някакъв начин с мен.“

Поглеждайки часа, той с удивление осъзна, че е спал цели десет часа, което беше абсолютно несвойствено за него.

Опита се да направи обичайната сутрешна тренировка, но още с първото протягане на мускулите на краката окончателно се убеди, че денят се очертава лош. За да се отърве от гадното предчувствие, Алекс седна пред компютъра и влезе в сайта на Рейтинга. Уви, това само още повече развали настроението му: в първия ред на новините видя статия за кървавото убийство на млад мъж. Същият, когото вчера безуспешно беше преследвал из града. Оказа се, че младежът е работил като журналист за новинарския раздел на същия този сайт и е членувал в клуб „Диамантената котка“, заемащ осемнайсето място в Рейтинга.

„Става някак подозрително — разтревожи се той. — Това е вторият човек, убит след като е бил в конфликт с един от нас. В статията нашият клуб не се споменава, но всеки лесно може да събере две и две.“

А Машка вече му пишеше по скайпа.

— Льошка, видя ли последната новина за нашия клуб?

— Току-що ставам. Прати ми линк.

— Уф, ще си проспиш живота, вече е почти един на обяд. Скоро ще е време за тренировка. Пращам ти линка.

Алекс последва линка към един от новинарските раздели в Рейтинга и застина от изумление, а после така силно стисна мишката, че едва не я счупи.

Ама че изроди!

Тук имаше своеобразен фоторепортаж, озаглавен „Клуб «Рижия дракон» започна да набира нови ученици“. И както можеше да се очаква, се състоеше от множество снимки от вчерашната тренировка на Смирнов. Да, дебелакът изглеждаше абсурдно глупаво, когато се опитваше да изпълни най-прости физически упражнения, но да го направиш за посмешище в целия Интернет… или по-скоро, в целия Рейтинг. А и да го свързваш с „Рижия дракон“ си беше наистина прекалено.

— Уф, да ми падне авторът на тази статия — писа му в скайпа Машка. — Ръчичките ще му счупя!

— Боя се, че вече са счупени — отговори й Алекс, връщайки се към страницата с новината за убийството. — И ръцете, и краката. Че и шията.

Изпрати линка на Машка и поясни:

— Този човек вчера ни прави снимки, а после ми избяга.

— Иска ми се да кажа, че така му се пада, но някак си като цяло всичко ми изглежда доста подозрително — след кратка пауза отговори момичето. — Както и да е, ще обсъдим всичко в залата. Ще пратя линка и на останалите, за да са в час.

След упражненията Алекс се накани да си вземе душ, но, както обикновено, закъсня — сестра му беше окупирала банята за дълго.

— Колко мръсен трябва да си, че да се миеш час и половина — измърмори под нос Алекс. — Крайно време е да се изнеса да живея самостоятелно…

— Самостоятелно? — чу се гласът на баща му от кухнята. — Каниш се да излизаш на квартира?

— Още ли си вкъщи? — изненада се Алекс.

Семейство Селин традиционно се засичаха на закуска в осем часа сутринта, но през останалото време живееха по напълно различни графици. Маргарита Селина често оставаше на работа, за да обработва счетоводни документи, а друг път оставаше у дома по няколко дни, отдавайки се на приготвяне на различни лакомства. Кулинарните таланти на мама оценяваха всички, дори и вечно подлагащата се на диети Аня. Между другото, сестрата на Алекс прекарваше цялото си свободно време по клубове с приятелки, при това тези клубове бяха както фитнес, така и нощни. Селин старши работеше по нормален график, но вечер не виждаше децата си, нали Алекс постоянно се губеше по тренировки.

— Днес е събота, чудо — усмихна се в мустаците си баща му. — Като си във ваканция, веднага губиш усещане за дните. И как така изведнъж си решил да заживееш самостоятелно?

„Ох, ами да — със закъснение се опомни Алекс. — Иначе защо Анка ще кисне във ваната по това време? Мозъкът ми е като желе, сякаш снощи съм препил, а пък определено не съм!“

— Появи се възможност — колебливо отвърна Алекс, обмисляйки в движение обяснението. — Тьома се кани да наеме апартамент и предложи да се обединим.

Той очакваше всяка реакция, започвайки от явно отхвърляне и стигайки до леко одобрение, но не и точно тази:

— Е, най-накрая! Крайно време беше!

— Кхм — успя само да промълви Алекс. — Мислиш ли?

— Разбира се, ако си намерил работа, с която да можеш да се издържаш изцяло — уточни баща му.

И отново Алекс направи лека пауза, трескаво търсейки отговора.

— Намерих. От известно време преподавам… танци. Сега това е много популярно, така че парите не са лоши.

— Тогава приеми бащината ми благословия за волното плаване — подсмихна се баща му. — Още повече че отдавна исках да направя от стаята ти фитнес зала.

Алекс погледна скептично към изпъкналия бащин корем.

— Фитнес зала?

— Точно така — потупа се по „трудовия мазол“ Селин старши, след като проследи погледа на Алекс. — Време е да се заема със себе си. Ще сложа пътека за бягане, круша, ще си припомня старите времена от школата по карате. Между другото, как се справяш? Научи ли нещо?

Алекс застана в стойка и направи класическа двойка рен дзуки^[2].

— Уча се.

— Зае се със спорт, реши да живееш отделно. Чувствам бащинска гордост — изтри невидима сълза баща му. — Остава сестра ти да се ожени и ще мога да дишам спокойно.

— Аз на това не бих разчитал особено — изсумтя Алекс. — С нейния характер… Така, тръгвам, че закъснявам за тренировка, ще хапна по пътя. Трябва да заработвам пари.

— Успех — изпрати го баща му.

Алекс грабна раницата и изскочи от апартамента, размишлявайки защо по-рано не се беше сетил за такова просто обяснение за постоянните си отсъствия от дома. Тръгнал да измисля истории за някакви си танци, компютърни клубове и прочие глупости. А можеше просто да каже, че си е намерил работа! Всъщност преди нямаше откъде да вземе пари, за да поддържа тази легенда, участията по клубовете имаха непостоянен характер, а и сумите оттам бяха символични.

Приятелите се бяха уговорили да се срещнат пред новата тренировъчна зала, за да влязат заедно. Нещо като неофициално откриване, макар и без рязане на червена лентичка. Алекс пристигна последен, заварвайки Тьома, Даня и Машка да разглеждат новия им триетажен пристан, разположен на площ поне половин футболно игрище. И ако се съдеше по размера на прозорците, третият етаж беше висок поне десетина метра, какъвто е при качествените спортни комплекси или гимнастически школи. Но първите два етажа си изглеждаха съвсем нормални, явно там бяха разположени съблекални и малки зали. Определено много зали и много съблекални. Качественото строителство и множеството зали внушаваха определено уважение, както и самото местоположение на сградата — заобиколена от бизнес центрове и в непосредствена близост до метрото.

— Солидно — в движение каза Алекс, поздравявайки приятелите си. — От мръсотия в кралски разкош, от мазе в елитен комплекс. А това цялото ли е наше?

— Наше е, наше — ухили се Машка. — Ти само табелката на входа виж, ще ти вземе ума.

— Табелка? — неразбиращо повтори Алекс, но проследи с поглед ръката на момичето и зяпна от изненада.

„Спортно-оздравителен комплекс «Рижия дракон»“ — гласеше незабележима сива табелка, а отдолу, с още по-дребен шрифт: — „Курсове по самоотбрана и специализирана физическа подготовка за подразделения със специално предназначение“.

— Какво, какво? — ококори се той. — Сенсеич да не е решил да набира нови ученици? Че дори и военни?!

— Наистина е странно — съгласи се с него Тьома. — Мисля, че скоро ще разберем. Но преди да влезем вътре, ще може ли да обсъдим убийствата, които някой иска да ни лепне? Един път е случайност, но два — вече си е закономерност.

— А стане ли закономерност, тогава ще започнат истинските ни проблеми — мрачно отбеляза Алекс. — Не знам как постъпват в Рейтинга с убийците, но ако приятелите на убитите тръгнат да ни отмъщават…

— Ще ни разкъсат — разтревожено обобщи Тьома. — Спешно трябва да разкажем всичко на Сенсеич.

— Смяташ, че не знае ли? — скептично попита Машка. — Кога е било той да не знае за нашите проблеми?

— Ей, хайде да го обсъждаме после! — нетърпеливо ги прекъсна Даня. — Искам да разгледам новия ни дом.

— Добре, добре — съгласи се Алекс. — Наистина, какъв е смисълът да го обсъждаме без Сенсеич. Да влизаме.

Но по-далеч от пропускателния пункт не успяха да стигнат. Входът беше оборудван с турникети, работещи с магнитни пропуски, каквито те, естествено, нямаха. Без да се притесняват особено от това, те прескочиха през стоманените ограничители, но пътят им препречи навъсен охранител. С тегло около сто и петдесет килограма, ръст почти два метра и облечен в сива торбеста униформа, която го правеше още по-масивен. Макар че накъде повече от това?

— Къде отивате? — намръщено попита мъжът, надвесвайки се над вървящия отпред Даня.

Охранителят спокойно можеше да се оприличи на някой американски кечист или на чудовището Франкенщайн. С втория не само по размери, но и по „изразителната“ физиономия.

— При Сенсе…

— Ей — прекъсна го Тьома. — Ние сме нещо като собственици на това място. Би трябвало да са го предупредили, че ще дойдем.

— Да! — присъедини се Машка. — Ние сме единствените ученици на „Рижия дракон“ и това е нашата зала.

Охранителят я погледна скептично.

— Хмм… Да, Виктор спомена нещо за четирима тийнейджъри, които ще започнат да мрънкат за права, ако не ги пусна. Сигурно вас е имал предвид. Момент да проверя в списъка… — той извади от джоба на сакото смачкан лист, бавно го разгърна и започна да чете: — Така-а-а. Дребна кльощава блондинка? Има. Русокос дебелак? В наличност. Дългуч? Също има.

Момчетата толкова се изненадаха от наглостта на охранителя, че направо онемяха. А Машка изглеждаше така, сякаш всеки момент ще измъкне от сака нещо режещо-кълцащо и ще разфасова Франкенщайн на малки парчета.

— А ти най-вероятно си Алекс?

Преходът от подигравателни описания към име се оказа толкова неочакван, че всички съвсем изпаднаха в ступор.

— Аха — успя да изломоти Алекс, хвърляйки притеснени погледи към вбесените си приятели.

И най-интересното беше, че сега гневните погледи бяха насочени не само към охранителя, но и към Алекс.

— Добре, влизайте — с каменно лице разреши охранителят. — Но за в бъдеще си вземете електронни пропуски от Виктор. Главната зала се намира на третия етаж, за там сте.

С тези думи той спокойно се обърна и закрачи към стаята на охраната.

— Ще го убия — изсъска Машка, забила свиреп поглед в гърба на охранителя. — Нарече ме малка!

— Не малка, а дребна и кльощава — изхихика Даня.

— И ти ще си го получиш — закани се момичето и му размаха юмрук. — Дългуч.

— Аз почти през целия си съзнателен живот съм бил дългуч — махна с ръка баскетболистът. — Трябва да си по-самокритична, гномче…

— Ах, ти, сега ще те…!

— Край, стига, да се успокоим — прекъсна приятелите си Алекс и сграбчи за яката втурналото се напред момиче. — Няма да позволим на този Лърч от „Семейство Адамс“ да развали такъв прекрасен ден. Та това е новата ни тренировъчна зала!

Въпреки че, както вече стана ясно, да се нарече всичко това просто „зала“ щеше да е истинско кощунство. Разбира се, преди да се качат на третия етаж, приятелите обиколиха първия и втория. Басейн 25 метра, суха и мокра сауни, оборудвана по последен писък на модата фитнес зала, зала с татами и още една с огледала, дали за танци или за отработване на… незнайно какво. Целият втори етаж пък беше зает с хотелски стаи. Или по-скоро апартаменти. И тъй като почти всички врати бяха отключени, групата успя да оцени обстановката в съвсем приличните по размер двустайни покои. Мебелировката беше типова и абсолютно еднаква, но много уютна.

И на този етаж се запознаха с още един обитател на сградата — икономката Елена. Невисоката стройна тъмнокоса жена на около тридесет посрещна приятелите в спретната малинова униформа и с такава щастлива усмивка, сякаш цял живот е чакала единствено тяхното пристигане.

— Здравейте, момчета! — весело възкликна тя. — И на момичето, разбира се, също здравей. Ой, каква си сладка.

Вероятно жената щеше да е истинска красавица, ако не беше пълното отсъствие на грим. Въпреки че Елена притежаваше толкова женствена и в същото време видимо спортна фигура, че грим не й трябваше особено. В нея имаше някаква особена, извираща отвътре красота на уверена в себе си и в своята външност жена, която просто няма нужда да скрива или подчертава каквото и да е.

— Здравейте — хорово отговориха всички.

— Извинете, а вие коя сте? — продължи Тьома.

— Аз съм тук камериерка, икономка и понякога готвачка, казвам се Елена — радостно усмихната, отговори жената. — Така че ще се срещаме често.

Момчетата се спогледаха, споделяйки само с поглед какво мислят за толкова ефектна камериерка. А Тьома изглеждаше така, сякаш е видял ангел в плът.

— И за кого е всичко това? — попита Машка, махвайки с ръка към коридора с апартаментите. — Кой ще живее тук?

— Ами, на първо място, тук живее Виктор. Е, и ние с Ваня ще се преместим до няколко дни.

— А Ваня… той кой е? — предпазливо попита Тьома, очевидно силно напрегнат. Току-що беше видял тази жена за първи път, а, изглежда, вече започваше да ревнува.

— Брат ми. Той работи долу като охранител.

Алекс погледна невярващо миниатюрната жена.

— Доведен брат?

— Защо всички задават този въпрос? — озадачено попита Елена, намръщи се и от това стана още по-сладка. — Роден. Като цяло, ако ви домързи да се прибирате вкъщи или ако просто решите да се преместите да живеете тук, сте добре дошли. Знайте, че всеки от вас има по един запазен апартамент. О, и закуска в общата кухня с мен. Казват, че готвя добре. По-нататък Виктор обеща да наеме професионален готвач, някъде тук в сградата има и скрита столова, макар аз още да не съм я намерила.

Съдейки по грейналите очи на Тьома, той вече беше решил да остане тук още от днес, и то завинаги.

— Избирам ъгловия, оттам гледката ще е невероятна! — веднага се ориентира Машка.

— Ти вече си имаш собствено жилище — изсумтя Даня. — И аз искам същия апартамент…

— Жилище в Москва никога не е излишно — наставнически каза Машка. — Така че нищо не знам.

А Тьома стоеше като истукан и направо забрави да мига, изпивайки с поглед Елена. Ако сега му кажеха, че ще трябва да живее на килимче пред вратата на залата, пак щеше да се съгласи.

— Е, за това се разберете помежду си — махна с ръка Елена. — Във всеки случай, закуската е в девет сутринта. Ако някой трябва да става по-рано, да предупреди предварително. И между другото, Виктор ви чака от доста време, днес ще е някаква специална тренировка.

По принцип при Сенсеич всяка тренировка беше специална, но приятелите наистина прекалено много се забавиха из комплекса и определено закъсняваха. А и все още не бяха разгледали горния етаж. И да, точно там ги очакваше най-интересното! След като се качиха по стълбите и отвориха вратата, пред погледите им се откри огромна, с размерите на футболно игрище, зала, обзаведена с най-разнообразно оборудване, симулиращо всичко, което ти дойде на ум: бетонни и стоманени фрагменти от огради, стени на сгради, различни окачени платформи, метални конструкции и макиварита. Съдейки по плътните щори на прозорците, залата можеше да потъне в мрак по всяко време на деня, което обещаваше множество незабравими тренировки тип „полоса с препятствия“ с ниво на сложност „тъмно като в рог“. И, разбира се, в центъра на цялата тази адска смесица имаше достатъчно свободно пространство за провеждане не само на спаринги, но и на масови боеве тип „меле“.

Сенсеич медитираше в поза лотос на една от висящите платформи, а под тавана се рееше огненото драконче Гаар.

— Приве-ет — помаха му с ръка Машка.

Драконът пусна малък пламък за поздрав, спусна се на рамото на Сенсеич и премина обратно в татуировката.

— Закъснявате — отбеляза Сенсеич, отвори очи и скочи от платформата, която, между другото, висеше на около пет метра над пода. — Да разбирам ли, че сте се поразходили из комплекса?

— Така се разходихме, че едва не се загубихме — отговори за всички Алекс. — Всичко е просто невероятно!

И това сякаш отпуши другите:

— Откъде финанси за такъв палат?!

— Още днес се пренасям тук!

— Избърши си лигите — изхихика Машка. — По лелки се заглежда.

Тьома се изчерви и гневно размаха юмрук на момичето, предизвиквайки още по-силен взрив от смях.

— А откъде намерихте охранителя и домакинката?! — поинтересува се Алекс. — Някак си са странни!

— Всички разговори след това — отсече Сенсеич. — И така ни остана прекалено малко време, бегом да се преоблечете и да загреете!

Първият тренировъчен ден в новата зала започна сякаш както обикновено. Лек бяг, загрявка, разтягания. Разбира се, на всички им се искаше да се катерят подобаващо по конструкциите и да изпробват цялото оборудване, но това можеше да се направи и малко по-късно. Също така и четиримата, без да се наговарят, мислеха за Костя, петия ученик на клуб „Рижия дракон“. Разбира се, и преди далеч не всички тренировки се провеждаха в пълен състав, често някой отсъстваше заради института или по състезания. Само че сега всички съвсем отчетливо осъзнаваха, че Костя никога повече няма да е с тях.

— Е, поздравявам ви за първия ден в новия състав — каза Сенсеич, когато всички приключиха със загрявката.

Незнайно как, но той явно усети за какво си мислят неговите подопечни и започна разговора именно с напусналия ученик.

— Не съм сигурен, че това е повод за поздравления — отбеляза Алекс.

— Костя взе своето решение — спокойно каза Сенсеич. — Трябва да уважаваме избора на своя приятел.

Алекс се съмняваше, че взаимоотношенията му с Костя можеха да се нарекат с такава благородна дума. Ненавист? Понякога. Съперничество? Колкото искаш. Но приятелство — едва ли. Но, така или иначе, всички си оставаха един отбор… доскоро.

— А ти какво ще кажеш, Машка? — обърна се Сенсеич към момичето.

— Лично на мен просто ще ми е по-спокойно от факта, че този арогантен егоист повече няма да се появи в нашия клуб — излишно рязко отвърна момичето. — И стига сме се занимавали с този предател.

Разбира се, всички имаха предостатъчно въпроси за новата тренировъчна зала, за странната табелка на входа и за безброй други теми, но главното и едва ли не единствено правило на клуба гласеше — по време на тренировка всички мисли са само за тренировката.

— Учителю, а днес какво ще правим? — попита Тьома. — Елена каза, че ни чака особена…

— Чуй го само как мърка, като произнася името й — прошепна Машка на Алекс. — Да, влюбен е до уши.

Алекс погледна намръщено приятелката си. Не одобряваше подигравки над чувствата, това беше болезнена тема и за самия него.

— За начало кратко въведение в бъдещите ни планове — каза Сенсеич, обхождайки учениците с леко насмешлив поглед. — След два месеца ще има шампионат по бойни изкуства сред младите ученици от клубовете в Рейтинга. Става дума именно за спортен формат, без използване на свръхестествени техники. Мисля, че трябва да се подготвите и да участвате, за да оцените силата на вашите връстници.

— Аз съм твърдо „за“! — веднага се зарадва Тьома. — Най-накрая ще имам шанс да се изявя. Щом няма да има разни номера и трикове, ще победим всички.

— Не е ли прекалено самонадеяно? — леко насмешливо попита Сенсеич.

— Мисля, че болшинството участници са ориентирали тренировките си основно за овладяването на така наречените супер удари. Използват своите сили инстинктивно и със сигурност ще трябва да ги сдържат по време на състезанието — предположи Алекс. — Така че ние ще имаме определено преимущество, защото съвсем доскоро не сме си и помисляли да разчитаме на нещо различно от физическите си способности.

Сенсеич отново леко се усмихна.

— Това би било логично, ако не беше самата същност на бойните изкуства. Развитие на вътрешното чрез външното и на външното чрез вътрешното. Никой никога не забравя за физическото развитие и за уменията в бойните изкуства. Във всеки случай, сега сами ще се убедите в това.

— В какъв смисъл? — изненадано попита Алекс.

— Поканих на приятелски спаринг младшите ученици на една моя приятелка. Това е чудесна възможност да изпробвате уменията си и в същото време да завържете полезни познанства. Все пак не всички клубове в Рейтинга по подразбиране са наши врагове. Между другото, ако се съди по приближаващите гласове, ето ги и тях…