Алекс Кош
Илюзия за поражение (4)

Глава 3

След тренировката четиримата ученици на клуб „Рижия дракон“ отидоха в кафенето, за да обсъдят неочакваното напускане на приятеля си. Никой от тях дори не можеше да си представи, че ще се стигне до това. Вярно, Костя изглеждаше леко депресиран в болницата, но кой не би се разстроил, губейки важен бой, а и получил толкова тежки изгаряния? Добре, че бяха невероятните доктори, владеещи древни техники за изцеление с помощта на вътрешната енергия, в противен случай Костя щеше да остане обезобразен завинаги. Впрочем, от външните поражения може и да го бяха излекували, но вътрешните си бяха останали в него.

— Типично за Костя — заяви Машка, бавно отпивайки от своето кафе. — За всички победи заслугата е негова, но щом загуби поради собствената си глупост, веднага обвини Сенсеич. Е, не е ли идиот?

— Идиот е — съгласи се Тьома. — Но наш идиот, роден. Къде ще отиде сега?

— Никъде, ще пообиколи другите клубове и ще се върне блудния син — уверено каза Данил, докато настървено режеше с ножа палачинката си с шунка и сирене.

Алекс седеше мълчаливо, гледаше приятелите си и се опитваше да разбере вълнува ли го напускането на Костя или не. Тоест, те винаги бяха на нож, съревноваваха се, караха се, и без него в клуба определено ще стане много по-спокойно. Но дори и да оставиш привързаността, с напускането на един от учениците клубът стана много по-слаб. Съдейки по информацията за клубовете в Рейтинга, всички имаха десетки, ако не и стотици ученици. Разбира се, сред тях имаше двама или трима най-добри, основните, но зад тях настъпваха много други, също практикуващи бойни изкуства и мистични техники.

— Наистина, може пък да размисли — съгласи се Машка с Данил. — Все пак той получи толкова тежки изгаряния, че може и да му се е размътил мозъка.

— По-скоро му е изтекъл незнайно къде — измърмори Тьома. — Не разбирам, къде смята да си търси учител, който да е по-добър от Сенсеич.

— И кой изобщо ще го вземе? — изсумтя Машка. — Да бъдем реалисти, нашите способности в сравнение с тези на повечето бойци в Рейтинга са направо никакви. Едва ли Костя може да се счита за ценна придобивка за който и да е клуб, заемащ достатъчно високо място.

— Да, но пък имаме голям потенциал — не се съгласи Даня. — И духове пазители, каквито далеч не всички имат. Освен това драконите се смятат за най-силните от тях, Алекс пък има и тигър.

Алекс тежко въздъхна на това изказване.

— Ако имаше и някаква полза от тях.

— Ние с Лотта лесно намерихме общ език — доволно каза Машка. — Тя ме учи да предусещам, както каза Сенсеич. Засега не се получава, но Лотта казва, че съм способна ученичка.

Всеки от учениците в клуба по някое време беше получил дух пазител, който беше оставил своя знак-татуировка върху тялото му. Машка — розова Лотта на кръста, Костя — син небесен дракон, Даня — зелен дракон на живота, а Тьома — черен. Алекс по някакво незнайно стечение на обстоятелствата беше получил два духа: Рон-Тиан — огнен дракон, и Бяко Тен — тигър от семейството на мрака. Всички дракони обитаваха света на духовете и периодично се свързваха със своите подопечни чрез сънищата, а съвсем нарядко се появяваха и в реалността. По думите на Сенсеич драконите би трябвало да им помагат в тренировките, но досега никой освен Машка и Дан не можеше да се похвали с нормални отношения с духовете. Черният дракон на Тьома се появи само веднъж и оттогава изчезна, синият дракон на Костя се оказа с отвратителен характер и повече ругаеше, отколкото да общува нормално. Но най не беше провървяло на Алекс — неговите духове пазители влизаха в конфликт помежду си при всяка своя поява, като си пречеха един на друг и накрая се сбиваха. За никакво обучение и дума не можеше да става.

— Моят Мелистер през цялото време само глупак и невежа ме нарича — нацупи се Даня. — Въобще никаква полза.

— Е, поне разговаря с теб — недоволно каза Тьома. — А моят се е запилял незнайно къде, от първата му поява повече не съм го виждал. Не ми върви, изобщо не ми върви… — той изведнъж застина за миг, после се плесна по челото и бръкна в чантата за лаптопа. — Точно така! Съвсем забравих, напускането на Костя ме изкара от релси. Исках да ви покажа нещо. Четохте ли вчерашните новини в Рейтинга?

— Ами хвърлих един поглед сутринта — отговори за всички Алекс. — Какво има?

Даня и Машка само кимнаха за потвърждение. От известно време всички те постоянно ровеха из форумите и сайта на Рейтинга, стараейки се по-бързо да се влеят в новия, непознат свят на мистичните бойни изкуства.

— Видяхте ли новината за убийството на един от членовете на „Черната маймуна“?

Този път кимванията не бяха толкова уверени.

— Сега ще ви покажа.

Всички се надвесиха над екрана, а Тьома отвори вътрешния портал на Рейтинга и бързо намери новината с пределно красноречивото заглавие „Ужасната смърт на Кирил Левин — най-силният ученик на клуб «Черната маймуна»“.

— Чакайте — измърмори Даня. — Това не е ли оня, който…

— Да, точно той е — потвърди Тьома. — Сами вижте снимката. Пребили са го жестоко и буквално са го приковали към стената, но лицето му е съвсем разпознаваемо.

— Дотук му бяха шегичките — леко нервно се усмихна Машка. — Даня, това нали не си го направил ти?

Даня направо подскочи.

— Аз?! Откъде време за това?!

— Тоест липсата на свободно време е единственото, което би те спряло? — уточни Машка, едва сдържайки усмивката си.

— Не, разбира се! Аз не съм убиец! — размаха ръце баскетболистът и събори от масата чаша кафе.

Алекс реагира мигновено, като влезе в състояние на сатори и хвана чашата, преди тя да достигне пода.

— Фукльо — сръга го с лакът в ребрата Машка.

— Имам нужда да тренирам — смути се Алекс. — Уча се да влизам в сатори инстинктивно. А и кафето тук си е скъпо удоволствие, няма смисъл да се хаби напразно.

— Аз също постоянно си укрепвам различни части на тялото — подкрепи го Тьома. — „Умението трябва да стане като дишането“, така каза Сенсеич.

— Вие поне си имате тези умения — огорчено въздъхна Даня. — А аз все още нямам нищо подобно — той изразително погледна Машка. — И колкото и желание да имам, не бих могъл да победя този шегаджия, да не говорим да го убия.

— Спокойно, тя само те дразни — успокои го Алекс. — Никой не смята, че ще тръгнеш да отмъщаваш по този начин.

— Никой от нас — уточни Тьома. — Интересно, дали Рейтинга си има собствени следователи и съдии? В края на краищата обикновената полиция едва ли ще може да разследва убийство, направено с помощта на силите, които владеят тези чудовища. И дали няма да се заинтересуват от нашия Даня като един от заподозрените?

Даня гледаше приятеля си и се опитваше да разбере дали се шегува или говори сериозно.

— Смяташ, че ще дойдат за мен?

— Ще решаваме проблемите по реда на появата им — смени темата Алекс. — Останаха ни само две седмици, след това негласната ни неприкосновеност ще свърши. Трябва възможно най-добре да се подготвим за това време.

— Това е смешно — изсумтя Машка. — Ти цяло лято ще подготвяш пухкавото си приятелче за някакъв си училищен двубой, и шансът му да се добере дори до достойна загуба ще е нищожен. А на нас ни казваш за някакви си две седмици да станем достойни противници на участниците в Рейтинга?

По пътя към кафенето Алекс беше разказал на приятелите си за своя първи ученик и сега всеки от тях старателно се закачаше с новоизлюпения „учител“.

— Не казвам, че трябва по някакъв начин да форсираме обучението, и така правим всичко възможно — отвърна Алекс. — Имам предвид битовата безопасност. Какво ще кажете да се вложат всички спечелени от залаганията пари в нещо полезно?

— Ами да, аз смятах да заложа моето бебче, за да изтегля кредит, а след това да си купя нов двигател — замечтано присви очи Даня.

— А аз ще изхарча парите за малки женски радости — каза Машка, протегна се с цяло тяло и закачливо се усмихна.

Тьома мълчеше, явно не планираше някакви големи разходи. Като цяло, той никога не си е падал много по материалните блага.

— Само ти считаш хладното оръжие за женска радост — отмъстително я подразни баскетболистът.

Машка му показа юмрук и явно смяташе да му върне за подигравателните думи, но Алекс я изпревари.

— Аз имам по-добра идея — каза той. — Хайде да си вземем квартири в близост до новата зала. Така хем ще можем да тренираме по-често, хем и ще е по-безопасно.

— Идеята, разбира се, не е лоша — бавно каза Машка. — Но защо ми е да си наемам квартира, когато вече си имам собствена? А и видя ли адреса на новата ни зала? Точно в центъра на града. Колко мислиш, че ще струват квартирите там? Ще се разорим.

Данил въздъхна толкова тежко и печално, че дори подиграващата се Машка реши малко да го съжали:

— Спокойно, ще си купиш този твой двигател-чудо. Как му казвате вие? „Z-образен“?

— V-образен — автоматично я поправи Даня.

— Няма значение — махна с ръка Машка. — Добре, ако намерим нещо прилично и на нормална цена, аз по принцип нямам нищо против. Да живееш в центъра си е доста удобно.

— А и да видим що за зала е стъкмил Сенсеич — каза Тьома. — Може да е толкова голяма, че да живеем направо в нея.

— Мечтай си — изсумтя Машка и стана от масата. — Добре, вие както искате, но аз имам среща след половин час и ще тръгвам.

Алекс усети леко раздразнение, но бързо се справи с него и попита с неутрален тон:

— С кого ще се срещаш?

— С приятелчето ти, Вася.

— Охо — искрено се изненада Алекс. — Вече втора среща?

— Всъщност е четвърта — малко се смути Машка.

— Но нали каза, че е досаден и глупав — припомни Алекс.

— Така е — засмя се момичето. — Но пък е толкова… забавен. Довечера ще си пишем да уточним кога ще се срещнем в новата зала.

Момичето махна за сбогом и изхвърча, а Алекс известно време стоя, взирайки се глупаво в празната чаша кафе.

— Глупак си ти, Льоха — каза Тьома, потупвайки го по рамото.

— В какъв смисъл? — трепна от изненада Алекс.

— После ще разбереш — увери го приятелят му. — Но вече ще е късно. Аз също ще тръгвам, че имам работа. Даня, ще ме хвърлиш ли до центъра?

— Няма проблем! — бодро отвърна баскетболистът и скочи от масата, принуждавайки Алекс отново да лови падащата чаша.

Момчетата си тръгнаха, а Алекс си поръча още едно кафе и потъна в сериозен размисъл. Не, въпреки думите на Тьома той не беше глупак и много добре осъзнаваше — това, което се случва между него и Машка, отдавна беше преминало границата на обикновеното приятелство. И той самият чувстваше към приятелката си нещо… което не можеше да разгадае. В същото време Алекс съвсем точно знаеше какво чувства към Настя Корольова. И това чувство определено не можеше да се нарече нищо друго освен любов. И то не просто любов, той направо си беше загубил ума по това момиче!

„Добре — най-накрая реши Алекс. — Време е да се взема в ръце и да действам по задачите. А с момичетата? С момичетата по-нататък…“

След като плати сметката, той погледна часа и се забърза за тренировката с приятеля си от института. Днес на Смирнов му предстоеше първото занятие, на което всъщност трябваше да се определи нивото на физическата му подготовка и оттам окончателно да се оформи тренировъчната програма.

Мястото за тренировка Алекс избра спонтанно, като се надяваше, че едва ли някой ще тръгне да спортува на стадиона в обедната жега и Смирнов ще може да се упражнява спокойно, без да го зяпат разни спортисти. Половин час по-късно Алекс вече седеше на земята до спортната площадка, разтягаше се и гледаше невероятно издръжливия старец в износен „Адидас“, навъртащ вече десета обиколка около стадиона. Толкова добре се движеше, с някаква невероятна лекота. Така дори да ходи не всеки би могъл. И темпото му беше такова, сякаш тича не километри, а сто метра. Селин вече беше срещал подобни деденца, а и бабички също, на станалите много популярни в последно време градски маратони. Хиляди хора от най-различни възрасти и нива на подготовка тичаха по улиците на града на популярните дистанции от десет, двадесет и един и четиридесет и два километра. Алекс просто от любопитство също реши да се пробва, искрено вярвайки, че ще покаже добър резултат. Да, ама не! Много е разочароващо, когато си млад, спортна натура, занимаваш се от ранна детска възраст с бойни изкуства и бягаш на границата на своите възможности, а постоянно да те изпреварват някакви дядковци, три пъти по-възрастни от теб. А после виждаш пред себе си стройно момиче в къси шорти и решаваш да бягаш след нея, но след няколко минути осъзнаваш, че не можеш да издържиш на темпото й. Като цяло първият полумаратон се превърна в сериозно изпитание не само за организма на Алекс, но и за неговото самоуважение.

„Давай, дядка, разбий ги — мислено пожела успех на бегача Алекс. — Чувствам, че ние със Смирнов ще приключим, а той ще продължи да си тича както досега.“

Смирнов явно закъсняваше и Алекс от разтягания премина към елементи от еквилибристиката за подобряване на равновесието.

„И все пак си голям глупчо, Костя — леко гневно помисли за приятеля си Алекс. — Учителите говорят в гатанки съвсем не за да объркват учениците. Дори не и за да ги принудят сами да достигнат до отговора. Просто за всеки човек отговорът ще е уникален… Отговорът на един и същи въпрос може да е различен за теб и за мен…“

Няколко минути по-късно на входа най-накрая се появи Смирнов. Младежът се прозяваше така, сякаш сериозно беше решил да откачи челюстта си, и не изглеждаше особено бодър.

— Казах ти да не закъсняваш — недоволно каза Алекс вместо поздрав.

Той вече беше успял и да тренира, и да закуси, въпреки че не би имал нищо против да спи до обяд.

— Знаеш, че не обичам да ставам рано.

Наистина, пухкавият младеж дори изглеждаше някак посърнал заради сенките под очите.

— Рано? — вдигна вежди Алекс. — Вече е един часа!

— Но сега е лято — сви извинително рамене дебелакът.

— Свиквай, ако не искаш наесен Рогов да си избърше краката с теб.

Очите на Смирнов веднага блеснаха гневно.

— Няма начин!

— Така е по-добре — каза Алекс, убедил се, че е постигнал желания резултат — приятелят му явно се събуди. — Първото занятие в нашия клуб „Стани силен или умри“ ще е теоретично.

— Забавно име — изсумтя Смирнов.

Наивна душа. Мислеше, че Алекс се шегува.

— Ще тренираш три пъти на ден.

— Ей — веднага се възмути младежът. — Четох в мрежата, че начинаещите трябва да тренират през ден, за да може организмът да привикне към стреса!

— Начинаещи четиридесетгодишни дебелаци? — рязко отвърна Алекс. — Много вероятно. А от теб ние ще направим Човек, при това максимално бързо. Записвай.

— Имам таблет в съблекалнята…

— В мозъка записвай — изсумтя Алекс. — Сутрин ще правиш загрявка. Упражненията ще ти ги покажа по-късно: малко разтягане, лицеви опори, тичане, набирания. Общо четирийсет минути. През деня ще тренираш с мен, ще отработваме техники и спаринг. А вечер — във фитнеса, не повече от час, упражненията също ще ти ги пратя.

Смирнов невярващо погледна приятеля си.

— Ще умра.

— Ще свикнеш — отряза го Алекс.

Не му каза, че още щом привикне към натоварванията, те веднага ще се удвоят. Нямаше смисъл да плаши опитното зайче, тоест ученика, предварително.

— Също така ще си купиш от магазина спортни биодобавки по списък. Ще ти пратя на компютъра точните наименования на продуктите. Има аминокиселини, витамини и L-карнитин. За начало ще са достатъчно. А относно храненето…

— Какво за храненето? — настръхна Смирнов.

— Сладко, брашно, хляб (с изключение на пълнозърнест), газирано от какъвто и да е вид, чипс — всичко това за теб вече не съществува. От останалото засега яж колкото искаш.

Новоизпеченият адепт на бойните изкуства беше толкова шокиран, че не забеляза промъкналата се дума „засега“.

— А сега нека да видим на какво си способен — потри ръце Алекс. — Десет обиколки на стадиона!

— Ти каза, че занятието ще бъде теоретично! — възмути се дебелакът.

— Точно така. Твоето костенурско бягане може да се нарече единствено теоретично. Хайде, тръгвай, времето не е много, а имаме още разтягане и ОФП^[1].

Гледайки как Смирнов бяга, клатушкайки се, около стадиона, Алекс окончателно формулира в ума си програмата на тренировките. Кой каквото ще да казва, но на човек му трябват съвсем конкретни резултати от работата над себе си, иначе никакъв ентусиазъм или мотивация няма да са достатъчни. А и няма откъде да се вземат. Ето защо е нужна не само Цел, онази с главната буква, но и ясно набелязани стъпки. За мършавата блондинка това са килограмите на кантара, за спортиста — победите в етапите на съревнованието, личните резултати и съответстващите им звания. В подготовката на боеца става дума преди всичко за победите в двубои. За съжаление Смирнов беше далеч от реален двубой, а трябваше да усети и забележи резултатите от тренировките още сега, иначе нямаше да издържи на натоварванията. Ето защо Алекс го подложи на тест, решавайки да запише всички възможни показатели за сила и издръжливост.

И показателите излязоха, честно казано, според очакванията. Докато Смирнов пробяга своите десет обиколки, мършавият старец пробяга двадесет. Четиридесет минути за четири километра — това на практика си беше ходене. А в края на дистанцията младежът изглеждаше така, сякаш е финиширал в класически маратон.

— Слабичко — обобщи Алекс. — Впрочем, друго не се и очакваше. Пет минути почивка и отиваш на лоста.

Смирнов със стон се срина по гръб там, където стоеше, разпери ръце и изхлипа:

— Какъв, по дяволите, лост… Викай Спешна помощ…

— Ето, учи се — игнорира думите му Алекс.

Покрай лежащия на пистата младеж мина същото старче с протрития анцуг.

„Самият аз мога да се поуча от него“ — добави мислено Алекс, а на глас каза:

— Стига си лежал, отиваме на лоста.

Резултатите от теста излязоха направо катастрофални и бяха отразени в бележника с кривите драскулки на младежкия почерк:

набирания — два и половина пъти

лицеви опори — десет пъти

кофички на успоредка — пет пъти

коремни преси — нито една

разтягания — какво е това?

тегло при ръст 174 см — 105 кг.

В края на теста Смирнов се търкаляше на земята с червено като презрял домат лице и напразно се опитваше да си поеме дъх, а Алекс крачеше около него и бавно нареждаше:

— Каквито и истории за „майсторлък“ и ловкост да разказват в интернет, в бойните изкуства без сила няма да стигнеш далеч. Както, между другото, и с наднормено тегло. Ето защо разчитам не само съществено да подобриш физическата си форма, но и да свалиш поне десетина килограма. В същото време и излишната телесна маса, ако се използва правилно, може да бъде инструмент в боя или борбата. Така че ще се опитам да те науча на няколко добри прийома, подходящи за твоето телосложение, и най-важното, ще те науча да издържаш на удари. Повярвай ми, ще ти е полезно.

— Аз и във вертикално положение не мога да се задържа — изстена дебелакът. — Жаден съм.

— А ти вода не взе ли? — изненада се Алекс. — Като че ли ти писах за това… или не? Не си спомням.

— Не ми писа! — с последни сили промълви Смирнов.

Алекс поиздевателства още малко над приятеля си, след което извади предварително купената бутилка минерална вода, но изведнъж почувства горещо желание да се обърне и да погледне в конкретна посока. Рязко обърна глава и успя да види висок и тънък като вейка младеж с очила, който го снимаше с огромен професионален фотоапарат зад оградата на спортната площадка. Интуицията му буквално изкрещя, че това не е просто любител фотограф.

— Ей, фотографа! — извика Алекс на младежа, но диалог не се получи — онзи, както си беше с фотоапарата в ръце, се обърна и побягна.

Сработи някакъв древен инстинкт или същата тази интуиция, но Алекс се втурна след него, оставяйки Смирнов да лежи под лоста. С лекота прескочи желязната ограда и се устреми след подозрителния младеж, но бързо разбра, че бягането определено не е неговата сила. Или на фотографа му помагаха дългите крака и тежкият професионален фотоапарат в ръцете изобщо не му пречеше, или Алекс трябваше сериозно да се заеме с физическата си подготовка. Не само че не успяваше да го догони, но и онзи успяваше тичайки да се обръща и да прави снимки, сякаш за да се подиграе още повече на Алекс. Всъщност „сякаш“ определено беше излишно.

„Скапан скакалец“ — раздразнено си помисли Алекс, чувствайки, че започва да се задъхва от прекалено бързото темпо на бягане.

Вървящите по улицата хора се отдръпваха встрани, на няколко пъти Алекс трябваше да използва сатори, за да успее светкавично да смени посоката, но така и не успя да приближи преследвания младеж. Уви, сатори засилваше възприятията и помагаше да се маневрира в тълпата, но като цяло не можеше да повлияе на скоростта на бягане, а засега Алекс не владееше нищо друго. Внезапно „скакалеца“ свърна в една от пресечките и за известно време изчезна от погледа му. Ускорявайки с последни сили, Алекс изтича зад ъгъла и видя фотографа застанал пред висока желязна ограда.

— Падна ли ми, гълъбче — на един дъх изхриптя Алекс. Спря, подпрял ръце на коленете, и се опита да си поеме дъх, без да откъсва поглед от фотографа. — Какво… тичаш бързо, но с подскоците…

Очилаткото насмешливо го погледна и направо от място подскочи на поне три метра, прелитайки над острите шипове на оградата с поне половин метър аванс.

— Е, наистина си скакалец… — промърмори Алекс.

Фотографът меко се приземи на асфалта, усмихна се подигравателно, поздрави го с жест и се затича напред с такава лекота, сякаш досега изобщо не беше се напрягал.

— Фууу… — издиша Алекс в напразен опит да си поеме дъх. — Нищо… аз те… запомних, скакалецо…

След като се посъвзе малко, той със закъснение си спомни, че остави вещите си и Смирнов на площадката, а сам изчезна незнайно къде, дявол знае след кого и незнайно защо. И, както бързо установи, в разгара на гонитбата се беше отдалечил на доста прилично разстояние.

„Не, определено трябва сериозно да се заема с физическата си подготовка — мислеше си ядосано, докато се връщаше към площадката. — Макар да е от ясно по-ясно, че този скакалец е от Рейтинга, да загубя в най-елементарно бягане си е обидно. Шпионира ме, гадинката. Неслучайно Сенсеич ни предупреди, че сега сме в центъра на вниманието на най-различни клубове. Но целта на този младеж ми е пълна загадка. Не съм толкова фотогеничен, че да бяга чак толкова за няколко снимки.“