Алекс Кош
Илюзия за поражение (29)

Глава 8

Сутринта на закуска Даня и Тьома изглеждаха много разстроени.

— Всички сме проспали! — огорчено възкликна Тьома, слушайки разказа на Алекс и Машка.

— Всъщност нищо особено не се е случило — прозявайки се, каза Алекс. — Всичко беше приключено без нас. Аз просто се проявих като товарач и заспах.

— Забрави да кажеш как за малко да намушкаш Елена с вилица — напомни му Машка с кикот.

Алекс смутено заби нос в чинията.

— Не знаех, че е тя. А с нивото на Елена жалките ми опити да мятам остри предмети в тъмното не представляваха никаква опасност.

— И като цяло напразно се разстройвате, всъщност да видиш няколко трупа е много съмнително удоволствие — отбеляза Машка, потръпвайки неволно.

— Е, всъщност имаше нещо — спомни си Алекс. — Елена…

— Какво говориш за сестра ми? — попита Иван, влизайки в трапезарията.

Въздъхвайки с облекчение и доволен, че не е успял да спомене за нощницата, Алекс побърза да отговори:

— Страхотно се справи с бандитите, които ни нападнаха през нощта.

— Бандити? — изсумтя Машка. — Това глас от деветдесетте ли беше? Отдавна никой не говори така, оставаше „разбойници“ или „пирати“ да ги наречеш.

— А как да ги наричам?

— Престъпници, убийци — неочаквано се намеси Иван. — Но като цяло бих ги нарекъл просто трупове.

Той извади кутия с храна от хладилника и я постави в микровълновата.

— Говорите за това толкова спокойно — с обвиняващ тон каза Машка. — Те все пак са били живи хора.

— Да, някога — поклати глава Иван. — Освен това, ако не бяхме ние с Елена, тези живи хора щяха да направят вас мъртви. А двама от вас щяха направо да проспят смъртта си.

— Нямах време да ви кажа! — със задоволство каза Даня. — Снощи зеленият дракон най-накрая се появи и благоволи да започне обучението ми! Сигурно затова не съм чул нищо. Представяте ли си, той каза, че най-накрая е усетил в мен желание да тренирам, сякаш преди не го е имало.

— Само да не е усетил в теб Силата на младостта^[1] — прихна Машка. — Че като нищо ще вземеш да умреш по време на тренировка.

Алекс неволно си представи баскетболиста в прилепнало зелено трико и тихо се изкиска.

— А аз нямам извинение, просто си спях — тъжно отбеляза Тьома.

В този момент телефонът на Алекс звънна и на екрана се появи името на Димон.

„Неочаквано“ — изненада се Алекс, като за миг се поколеба дали да отговори или не. Настроението му беше отвратително и всъщност не искаше да говори с никого. Но Димон и така се беше покрил от доста време, очевидно смилайки информацията за Рейтинга и съществуването на някакви мистични бойни техники.

— Ало. Привет. Вече си мислех, че съвсем си изчезнал.

— Привет. Имах нужда от време да помисля — каза смутено акробатът. — А и Даша дълго настояваше и през ум да не ми минава да се забърквам в тези ваши мистични работи.

— Но ти все пак реши да се „забъркаш“?

— Мисля, че не е задължително да се занимавам с всички тези глупости, за да говоря с моя приятел — каза Димон с нотка на раздразнение.

Изглежда споровете в „семейството“ на Димон бяха сериозни и още продължаваха.

— Логично — съгласи се Алекс.

Още повече, че след последните събития и самият той не би позволил на приятеля си да се забърква с Рейтинга.

— Какво ще кажеш да участваш днес в Играта? — предложи акробатът. — Едновременно с това и ще си побъбрим.

„Днес има Игра?“ — дори малко се разстрои Алекс.

В последно време той нямаше нито време, нито желание да следи новините, дори тренировките по акробатика бяха минали на заден план, и нямаше особено желание да ходи в гимнастическата зала. Алекс искаше да откаже да участва в Играта, но съвестта му го загриза.

— Знаеш ли, с удоволствие — реши накрая. — По кое време?

— След три часа, в „Парка на културата“. Можеш да дойдеш по-рано, да загрееш, да поговорим.

— Разбрахме се.

След като приключи разговора, Алекс изведнъж се опомни и се обърна към Иван с напълно логичен въпрос:

— Може ли да напускаме тренировъчния център?

Охранителят преценяващо го изгледа.

— Това си е ваш личен избор, ние не сме ви бавачки. Дори бих казал, че лично за теб ще е добре да те понатупа и някой друг освен мен. За разнообразие.

Алекс вдигна палец.

— Поне за нещо сме на едно мнение — той се обърна към приятелите си. — Някой иска ли да участва в Играта днес?

— Аз съм пас — веднага каза Машка. — Нямам никакво настроение да бягам по покриви.

Даня също отказа, позовавайки се на тренировки с дракона, но Тьома с радост се съгласи, което беше доста предсказуемо — той, подобно на Алекс, получаваше от паркура не само удоволствие, но и известна доза морално успокоение.

Иван си взе храната и се върна на работното си място, а приятелите още известно време слушаха радостните разкази на Даня за тренировките с дракона. Изглежда духът сериозно се беше заел да научи баскетболиста да усеща вътрешната енергия още в следващите няколко дни.

— За вас е добре да потичате, а аз ще отида да разпусна в басейна — сбогува се с момчетата Машка.

Когато момичето излезе от трапезарията, Алекс известно време се въртя на място, без да смее да я последва, но накрая скочи от стола и тръгна след нея. Много му се искаше да обсъдят вчерашната целувка и… ами и самият той не знаеше за какво точно да говори с Машка, но изпитваше изгарящо желание да остане с нея насаме.

Докато слизаше по стълбите, той чу гласа на момичето от фоайето и внимателно надникна зад ъгъла.

— Защо постоянно се заяждате с Льошка?! — яростно казваше Машка, надвесена над седящия на масата охранител.

Иван дори не погледна момичето, продължавайки да чете нещо на таблета. Машка не издържа на такова пренебрежение и се опита да грабне устройството, но Иван с лекота избяга от ръцете й.

— Какво искаш да чуеш, малката? — недоволно попита той.

— Льошка е единственият, когото изпрати в болницата след изпитанието! Защо?!

Охранителят се почеса озадачено по тила.

— Какъв Льошка?!

— Алекс!

— А, този — подсмихна се Иван. — Не харесвам онези, които използват заемна сила. Той спечели първата си битка в Рейтинга нечестно и постоянно се стреми да използва чужда сила. Според мен това е признак на слабост, което означава, че той е най-слабият от вас.

— И какво?!

— Аз ще избия тази глупост от него и ще го направя истински силен — гордо отвърна охранителят.

— Ами ако случайно го убиете?

— Какви са тези глупави въпроси, малката? — недоволно попита Иван. — Ако го убия, ще е мъртъв. В клиничната психотерапия е имало и такива случаи.

Машка изръмжа от злоба, но неохотно махна с ръка към охранителя и тръгна към входа на басейна. Всеки от тях се справяше със стреса по свой си начин — Тьома и Алекс избраха паркур, Даня — да налага макивара, а момичето предпочете плуването.

Въпреки не особено приятните думи на Иван, Алекс се усмихна, мислейки си колко много се тревожи Машка за него. Беше много, много приятно.

— Според мен сте много тъпи — раздаде се саркастичният глас на Тьома зад него. — Наистина много.

Алекс изненадано се обърна.

— Ти през цялото време ли беше тук?

— Почти — усмихна се паркуристът. — Знаеш ли, понякога гледаш сериал и си мислиш как двама герои в продължение на пет сезона не могат да признаят чувствата си един на друг, работейки рамо до рамо. Глупаво е! — от емоции младежът започна яростно да жестикулира. — В реалния живот такива идиоти няма. Но се оказва, че има!

Това беше неочаквано дори за самия него, но този път Алекс не тръгна да спори.

— Може би… си прав — призна той неохотно.

Тьома замръзна на място, взрян в приятеля си, и докосна челото му с ръка.

— Не си се разболял, нали?

— Може би наистина я харесвам — продължи Алекс. — Но какво значение има, Машка сега се среща с Вася.

Тьома се плесна по челото.

— Уф! Вие сте достойни един за друг! — от сърце каза русият паркурист. — Единият толкова се страхува да рискува и да признае, че е готов да стане едва ли не шизофреник, другата се опитва да убеди себе си в чувства към някакъв левак. Поне бъди честен със себе си, и току-виж и Машка поумняла.

— Слушай, толкова си умен, че направо няма накъде повече! — избухна Алекс. — Ами самият ти? Дори не съм те виждал с момиче — той примижа лукаво. — Може би си един от „онези“?

— От кои „онези“? — намръщи се Тьома.

— Девствените — ухили се Алекс. — В присъствието на Елена дори не можеш да говориш смислено.

Тьома веднага помръкна и се натъжи.

— Ама че сравнение… Елена е много по-голяма от мен, защо й е вниманието на някакъв си ученик?

— Като минимум ще й бъде просто приятно — не се съгласи Алекс. — А като максимум — ами ако се окаже, че обича по-младички?

— О, стига — махна с ръка Тьома. — Глупаво е да се сравняват нашите ситуации. И дори да се сравнят, аз съм тъп от няколко дни, а ти — от десет години!

— Чак пък „години“…

— Когато се прехвърли в друг институт заради онова спасено момиче, мислиш ли, че беше от любов? — насмешливо попита паркуристът. — О, дори не отговаряй. И всички тези експерименти със самохипноза… Ти просто се уплаши!

— От какво? — направи скептична гримаса Селин.

— От чувствата си към Машка, глупако. Нека позная: „Ние се познаваме от деца, ами ако започнем да излизаме и нещо се обърка? Тогава ще загубя не само гаджето, но и приятелката си.“

— О, стига — измърмори Алекс, проклинайки мислено прозорливостта на Тьома, защото той изненадващо точно описа мислите му. — По-добре да вървя да се приготвя за Играта, след половин час ще те взема.

И Алекс бързо се оттегли, оставяйки паркуриста да стои в коридора с доволна усмивка.

— Знаеш, че съм прав, и затова бягаш от разговора! — извика след него Тьома.

Изведнъж той усети нечия ръка на рамото си.

— Артьом, ти си истински приятел — прозвуча до ухото му нежен женски глас.

— Елена? — изненадано промърмори Тьома, страхувайки се дори да помръдне. — Какво правите тук…

— Да сключим сделка — каза жената също толкова тихо. — Ако можеш да издържиш в спаринг срещу брат ми пет минути, двамата с теб ще излезем на приятелска среща. Наблизо има мексикански ресторант, който отдавна искам да посетя.

Тьома отвори уста, възнамерявайки да отговори нещо, но не можа да намери думите и отново я затвори. При втория опит се получи по-добре.

— Не ви ли е жал за брат ви? — леко напрегнато се пошегува той, обръщайки се най-накрая. — Животът му сега е в опасност.

— Не се ласкай, малък — лукаво се усмихна Елена. — Иван сигурно сега ни гледа през камерата, а той чете отлично по устните. Така че задачата за теб може много да се усложни.

„По дяволите — ужаси се Тьома. — Той ще ме разкъса на парчета!“

— С твоя приятел всичко е ясно — продължи Елена. — А на теб какво ти пречи да разгърнеш пълния си потенциал?

Самият паркурист не знаеше отговора на този въпрос. Отстрани винаги е по-видимо, но да разбере себе си без чужда помощ — това вече е друга задача.

— Добър въпрос.

— Както и да е, сигурна съм, че ще се справиш с това — насърчително се усмихна Елена и прокара ръка по рамото му. — Аз ще чакам.

Жената си тръгна, оставяйки след себе си лек аромат на лавандула и цитрусови плодове, а Тьома известно време стоя, втренчен в една точка. После премести поглед към висящата в ъгъла камера и потърка слепоочията си от внезапно появилото се главоболие.

„Интересно, Иван наистина ли може да чете по устните или Елена просто се шегува? — помисли си той притеснено. — А и защо би гледал точно този монитор?“

Половин час по-късно, когато двамата с Алекс минаваха покрай охранителя, той улови леко напрегнатия поглед на Тьома и предизвикателно удари с юмрук по дланта си.

— Какво прави той? — изненада се Алекс.

— Значи все пак може да чете по устните — измърмори паркуристът под носа си и вече по-високо каза: — А? Ами просто ни напомня да не отлагаме преминаването на теста.

* * *

До центъра на града приятелите взеха такси. Въпреки състоянието на Сенсеич, той все пак беше спечелил боя и всички бяха получили доста прилични суми в сметките си. Но дори и без „богатия Пинокио“ Тьома, Алекс вече беше свикнал да пътува само с такси. В колата те не рискуваха да обсъждат нищо важно, но веднага щом излязоха, Тьома започна:

— Слушай, Даня започна да се занимава по-сериозно с тренировките и неговият дракон веднага се появи. Ние винаги сме казвали, че му липсва сериозност. Излиза, че той е разрешил вътрешните си противоречия?

Алекс кимна в знак на съгласие.

— Явно, да.

— Значи останах само аз… — замислено каза паркуристът. — Само да можех да разбера какво не е наред с мен.

Тук Селин не намери какво да каже. От негова гледна точка Тьома се отнасяше към тренировките по-сериозно от всеки друг, изучаваше анатомия, целенасочено тренираше мускули, връзки и стави. Какво изобщо да каже, той дори успя да си счупи крака и след това да го върне на мястото му! И всичко това дори без помощта на духа пазител!

— Мисля, че сам ще разбереш — уверено каза Алекс. — Все пак си умник… О, ето го и Димон.

Акробатът ги чакаше на спортна площадка близо до мястото за старт на предстоящата Игра. След като поздрави момчетата, той веднага предложи на Алекс:

— Да бягаме?

Работата беше в това, че всеки път, когато някой от тях се нуждаеше от психологическо разтоварване, приятелите се събираха и бягаха, докато не им свършваха темите за дискусия или силите. Поддържайки ниско темпо, те можеха спокойно да обсъждат всички проблеми, които ги тревожат, а физическата активност им помагаше да изчистят главите си от ненужни мисли.

Тьома остана да ги чака на площадката, а приятелите в леко темпо хукнаха по крайбрежната алея.

— Е, казвай, как са нещата при теб? — попита Димон.

— О-о, това е твърде дълго за разказване, ще трябва да избягаме поне един маратон — уклончиво отвърна Алекс.

Димон се усмихна многозначително.

— Но и половин час не е малко.

И едва когато започна да подбира думи, с които да разкаже за изминалата седмица, Алекс започна да разбира колко новият му живот е далеч от живота на обикновените хора. Не ставаше дума дори за мистични техники или духове пазители, а за заобикалящата го напоследък смърт. Какво да каже, като самият той е убил човек, а снощи се занимаваше с влачене на трупове…

— Нека просто да кажем, че срещата с онова хлапе в клуба беше най-безопасното приключение за цялото това време — честно отговори Алекс. — Дори не можеш да си представиш какви неща стават в света на Рейтинга.

— Е, защо, почти мога да си представя — не се съгласи Димон. — Затова и си взех толкова дълга почивка.

Алекс известно време размишлява откъде да започне и в резултат реши да говори за дракони, новия тренировъчен център и клиника „Небесната сфера“. По някаква причина все още изобщо не му се говореше за тъмната страна на Рейтинга.

— Интересно — призна Димон. — Но явно нещо премълчаваш.

— Постоянната опасност за живота, травмите, убийствата — след кратък размисъл честно отговори Алекс.

— И не те ли е страх?

Селин се замисли за момент.

— Странно, но не. Имам чувството, че винаги съм бил подготвен за такъв живот.

— А ако аз поискам да правя същото като вас? — предпазливо попита Димон. — Дали ще ми се получи?

Алекс сериозно се замисли над този въпрос, спомняйки си какво каза Сенсеич за внимателно изчислената им подготовка още от ранно детство. Колко време ще отнеме на един обикновен, дори и добре обучен физически, човек да научи някои техники без помощта на дух пазител? Неизвестно, но най-вероятно наистина много.

— Вероятно ще се получи — неуверено отвърна Алекс. — Но ще са нужни години тренировки. И вероятно не бих ти позволил официално да се присъединиш към нашия клуб, твърде опасно е. Но винаги можеш просто да тренираш в нашия център, страхотно място, между другото.

Като цяло бягането се оказа много продуктивно: разказвайки на Димон за Рейтинга, Алекс неочаквано за себе си осъзна, че всичко случващо се с него напоследък правеше живота му по-опасен, но в същото време и много по-интересен. И той наистина не се страхуваше. Дали Сенсеич не ги беше обучил за истински убийци? Или петимата ученици на „Рижия дракон“ са си били такива по рождение?

Когато се върнаха при площадката, там вече се бяха събрали приличен брой бъдещи участници в Играта. Предимно момчета, но имаше и няколко момичета. Кльощавият и загорял Дан по навик обясняваше правилата на новите и раздаваше ленти на всички участници.

— Както винаги вземаме различни ленти? — предложи Димон.

— Разбира се!

В крайна сметка за Играта се събраха общо около петдесет души и всички бързо разпределиха лентите помежду си. Тьома реши да не се притеснява и взе лента със същия цвят като Алекс — синя.

— Пет минути до старта! — гръмогласно обяви Дан. — Закрепете добре знаците и свалете излишните дрехи. Мобилни телефони, ключове, пръстени, накити — всичко долу. Багажът ви ще се пази.

Екстремалите започнаха да бинтоват травмираните стави и да връзват цветните ленти на предмишниците си. След това Дан хвърли монета.

— Червените са плячка, сините — ловци — високо обяви Дан. — Минута до старта!

— Хей, чакайте, не започвайте!

Към подготвящата се за старт група тичаше гологлав младеж.

— Стас? — веднага го позна Алекс.

— Откъде е разбрал за Играта? — каза той на глас.

— Льоха, Тьома! — извика им момчето.

— Какъв е този? — тихо попита Димон. — И той ли е от вашите?

— Нещо такова — потвърди Алекс.

Все пак с психиката младежът очевидно имаше някакви проблеми. Държеше се така, сякаш е забравил, че е предизвикал момчетата на двубой до смърт.

— Какво правиш тук? — намръщено го попита Тьома.

Стас сви рамене.

— Видях в групата на местните паркуристи, че планират Игра, и реших да се позабавлявам. Когато търсих информация за вашия клуб, разбрах, че вие тук сте като звезди? Скачате по покривите, скубете си лентите един на друг — той разпери ръце встрани и изпъна цялото си тяло. — Аз искам същото!

Алекс застана до Тьома, препречвайки пътя на Стас.

— Никой няма да играе с теб.

— А аз мислех, че всеки може да участва — обидено каза Стас. — Така пише в групата!

— Едва ли тези, които са писали тези правила, са предполагали, че в Играта ще иска да участва хладнокръвен убиец — злобно изплю Алекс.

— О, не, аз изобщо не съм хладнокръвен — засмя се плешивият. — Слушайте, а какво ще кажете за това предложение: ако загубя тази ваша Игра, ще се откажа от Двубоя на Духа?

Димон внимателно слушаше техния „приятелски“ разговор, без изобщо да разбира за какво точно става дума.

— Значи просто така ще се откажеш? — Алекс беше скептичен. — Ти ще умреш без дух пазител.

— Всички ще умрем някой ден — широко се усмихна Стас. — Точно затова трябва да умееш да се наслаждаваш на такива моменти. Вълнението е това, което ме поддържа жив от дълго време — изражението му изведнъж се промени на замислено. — Може би е единственото нещо, което ме поддържа жив.

Тьома и Алекс се спогледаха.

— Е, ако дадеш дума…

— Момчета, що за въпроси! — зарадва се плешивият. — Ако не сте наясно, то думата в Рейтинга означава много. Между другото, знаете ли защо?

Алекс изобщо не беше в настроение за приказки, но тук просто не можа да не попита:

— Защо?

— Ех, жалко, че не съм бюро „Информация“, иначе щях да ви кажа — избухна в смях Стас. — Шегувам се! — бързо се поправи той, когато видя израженията на лицата на момчетата. — Вътрешната енергия е пряко свързана с личността: силата на обещанията, спазването на договорките, честността — всичко това служи за укрепване на чи. Ако мамиш, не държиш на думата си и не спазваш правилата на Рейтинга, това значително те отслабва, а лично на мен това определено не ми трябва. Е, играем ли? Аз ще бягам, а вие ще ме хващате. Дайте ми една от тези ваши женски панделки.

Димон погледна въпросително Алекс и като докача кимването, с готовност подаде на младежа своята лента.

— Трябва да обещаеш, че никой няма да пострада — настоя той. — По правилата на Играта — никакъв физически контакт.

— Хей, всъщност аз съм бягащият — напомни Стас. — Ще се съпротивлявам стриктно в рамките на правилата.

Алекс се наведе към Димон:

— Кажи на всички, че плешивият е само наш, никой да не го докосва.

— Няма проблем — кимна акробатът.

Той изтича при подготвящите се „ловци“, бързо им предаде съобщението и се върна при приятелите си вече със синя лента на предмишницата.

— Ще дойда с вас — отсече с тон, нетърпящ отказ.

— Забрави ли вече какво ти казах за света на Рейтинга? — недоволно попита Алекс.

— Просто ще ви подсигурявам, няма да се бутам напред — увери го Димон.

— Да се позабавляваме! — радостно възкликна плешивият, сваляйки тениската си.

Алекс разбиращо се усмихна. Стас имаше огромна татуировка във формата на дракон, усукан около тялото му и отворил уста точно в областта на слънчевия сплит. Изглежда той всячески се опитваше да подражава на „драконовски“ клуб и поне с помощта на обикновена татуировка да се почувства като част от него. А Селин се усмихна, защото доскоро самите те си правеха татуировки на дракони, без дори да подозират, че работата изобщо не е в тях.

— Играта започна! — извика Дан и „червените“, като хлебарки, се разбягаха в различни посоки.

Като им дадоха необходимата преднина, „ловците“ хукнаха след тях. Действайки тримата, момчетата бързо проследиха Стас, който не се стараеше особено да се скрие.

— Накратко, този човек е убиец, а освен това има проблеми с главата — обясни Алекс, докато бягаше. — Така че не се приближавай до него, просто ни помагай да го проследим, ако се опита да избяга.

— Няма проблем — увери го Димон.

Изглежда плешивият наистина беше решил да даде всичко от себе си и да се придържа към правилата, защото приятелите трябваше да го гонят половин час, само за да им се появи възможност да му свалят знака. Беше видно, че той никога не се е занимавал специално с паркур, но тренираното му тяло лесно компенсираше липсата на умения със сила и ловкост. Накрая, след като го догониха на един от покривите, приятелите с общи усилия се опитаха да му отнемат превръзката.

Алекс искрено вярваше, че след последната среща със Стас е започнал значително по-добре да усеща състоянието сатори и се е научил да се движи по-бързо. Затова, настигайки го, той уверено се хвърли напред в опит да хване превръзката му.

Няколко пъти Стас просто избягваше ръката му, завъртайки се на място, но веднага щом Тьома ги настигна, шансовете на плешивия да запази превръзката си значително намаляха. Отначало момчетата действаха доста предпазливо, страхувайки се, че Стас в крайна сметка няма да спази правилата и ще започне да се бие, но засега всичко беше честно. Реакцията на плешивия беше твърде добра, изглежда и той можеше да влиза в състояние сатори, но Алекс усещаше, че се движат с приблизително еднаква скорост. Тьома изоставаше значително и не би имал никакви шансове в среща един на един, но в дадения случай помогна на Алекс, създавайки допълнителни затруднения на противника.

— По дяволите, това наистина е забавно! — доволно се засмя Стас.

Измъквайки се от тях, той хукна по покрива и скочи от височината на третия етаж, без дори да прави „кълбо“, за да гаси инерцията.

— Той е истинско чудовище! — изненадано възкликна Димон, който през цялото това време послушно стоеше настрана като наблюдател. — И вие ли можете така?

— Само ако можехме — завистливо въздъхна Алекс, увисна от покрива и се плъзга надолу, за да намали височината на скока.

Колкото и добра да беше регенерацията му, със сигурност нямаше да го спаси от изкълчвания и фрактури.

Тьома и Димон го последваха. Стас вече беше изтичал през улицата, стигнал до ръждива желязна стълба, водеща към покрива на седеметажна сграда, и бързо се катереше нагоре.

— Ти пази входа, ако реши да слезе по стълбите — нареди Алекс на Димон. — А ние се качваме горе.

Седеметажната сграда стърчеше отделно, така че Стас нямаше къде да отиде от покрива. Според Алекс, дори и с уменията на този психо скок от такава височина щеше да се окаже фатален.

На покрива Тьома и Алекс, без излишни думи, отново се втурнаха към младежа, опитвайки се да хванат превръзката му. Но този път, вместо да ги избягва, плешивият внезапно премина в атака и нанесе два бързи удара, отхвърляйки противниците си на няколко метра.

— Ти! — възмути се Алекс. — Това не е по правилата!

— А, не — не се съгласи Стас. — Помня правилата — никакъв физически контакт. И аз не ви докоснах, това се нарича външна проява на вътрешна енергия. Духовете пазители още ли не са ви научили на това?

Алекс не му повярва. След като се изправиха, той и Тьома атакуваха Стас вече много по-предпазливо и този път Селин наистина успя да забележи как юмруците на противника им проблясват едва забележимо на слънцето и сякаш са обгърнати от невидимо силово поле с дебелина около сантиметър.

„Ама че изрод! — възмутено си помисли Алекс. — Формално това наистина е в рамките на правилата!“

Ситуацията се получаваше много неудобна — Стас можеше да удари всеки от тях, а те, действайки по правилата, не можеха нищо да противопоставят на това „външно проявление на вътрешна енергия“.

— Жалко, че Машка не дойде с нас — оплака се Алекс. — Тя поне може да прави невидими остриета.

— Кой за какво говори, а плешивият — за баня — изсумтя Тьома.

— Мисля, че звучеше малко по-различно — по рефлекс каза Алекс.

— Майната му — махна с ръка паркуристът. — Какво ще правим?

„Може би просто трябва да плюем на правилата и да го хвърлим от покрива? — изведнъж си помисли Алекс, усещайки как в него се надига силна топлина. — Това може веднага да реши проблема с Двубоя на Духа. Ако уловим момента и действаме заедно, определено ще се справим с това. А ако използвам енергията на дракона, тогава определено мога да го убия.“

Разсъждавайки така, той веднага се засрами от собствените си мисли и насила потисна прииждащите към него вълни енергия от огнения дракон. Все пак Иван беше прав за нещо: това наистина беше проява на слабост — неспособността да се победи противника в съответствие с всички правила. Освен това той не е убиец!

„Все пак имам шанс — реши накрая Алекс. — Сега сме на едно и също ниво на сатори, но ако успея дори още малко да ускоря движението на чи, определено ще стана по-бърз!“

Въодушевен и събрал смелост, той се опита да възпроизведе това, което чувстваше в онази нощ, когато драконът го учеше как да управлява своята огнена енергия.

„Хайде, давай, ти си част от мен!“ — мислено се обърна той към вътрешната енергия чи.

И този път успя! Може би вътрешните енергийни канали най-накрая се бяха възстановили или той, като Даня, бе осъзнал нещо и се беше справил с вътрешната дисхармония. Във всеки случай Алекс усети течащата чи и с лекота успя да я ускори, разпръсвайки я по цялото тяло.

— Разсей го за секунда — прошепна той на Тьома и когато паркуристът приближи до Стас, той се втурна след него.

Алекс веднага усети разликата в скоростта — сега той имаше малка преднина, частица от секундата, което му даваше минимално предимство. Избягвайки два удара, Алекс успя да хване знака с пръсти, но за да го откъсне, просто трябваше да се остави на третия удар. Сякаш усещайки, че е на път да загуби, Стас вложи в последния удар толкова сила, че Алекс буквално беше пометен от покрива. А най-обидното беше, че знакът така и си остана на мястото. Пред очите му за миг притъмня, а после осъзна, че пада от седмия етаж.

„Това ли е краят? — с остро негодувание си помисли Алекс. — Дори не успях да говоря с Машка… — представяйки си лицето на момичето, той яростно стисна юмруци. — Не. Няма да се предам толкова лесно!“

Ускорявайки максимално потока чи, той толкова дълбоко потъна в сатори, че целият свят на практика замръзна, а падането се забави многократно. И тогава, поддавайки се на интуицията и припомняйки си думите на Иван за духовете пазители, Алекс насочи енергия към татуировките на ръцете си.

„Не ме интересува какво правите там. Независимо дали сте свръхестествени същества или просто част от мен, ще ми се подчинявате“ — помисли си яростно той.

„Тук сме“ — веднага се раздадоха два гласа в главата му.

„Нашият носител няма право да загине“ — каза драконът.

„Още повече, толкова глупаво“ — добави тигърът.

„Всичко, което ти трябва, е в момента на приземяване да заставиш цялата си вътрешна енергия да обвие тялото ти като защитен пашкул. Ти няма да можеш да се справиш с това, но ние ще помогнем — отново заговориха в един глас духовете пазители. — И тъй като нямаш кой знае колко собствено чи, моментът трябва да се улучи много точно.“

Извъртайки се във въздуха, Алекс постепенно изправи позицията си и сега падаше с краката надолу към асфалтовата алея. Отгоре видя как Димон, останал долу да пази входа, го гледа ужасено.

„Отлично. А сега се приготви и в момента на приземяване просто насочи цялото си чи навън, сякаш искаш да избухнеш — продължиха инструктажа духовете пазители. — И в момента, в който тя напусне тялото, ние ще образуваме защитен пашкул с нея.“

Алекс никога не беше правил нищо подобно, но ако можеше да насочва енергията по цялото си тяло, би трябвало да може да се справи и с това.

Гледайки внимателно под краката си, той със затаен дъх зачака момента на приземяване. И в мига, в който краката му докоснаха асфалта, той стисна очи и изхвърли цялата си енергия чи навън.

Раздаде се ужасно изпукване и той почувства остра болка в краката. Отваряйки рязко очи, Алекс осъзна, че поне е още жив. Това само по себе си радваше.

Поглеждайки надолу, той видя, че краката му са потънали на двадесет сантиметра в асфалта, но като цяло изглеждаха и се усещаха съвсем здрави.

— Алекс! — истерично изкрещя Тьома от покрива, а гласът му сякаш идваше от друг свят. — По дяволите, кажи ми, че си жив!

Алекс протегна нагоре двете си ръце и вдигна палци.

— Жив съм!

В отговор от покрива се чу порой от нецензурни псувни. За първи път в живота си Селин чуваше приятеля си да псува толкова вулгарно и цветисто.

— Мамка му — възкликна стоящият на около пет метра Димон. — А каза, че не можете да скачате така.

— И аз самият не го очаквах — с нервен кикот отговори Алекс.

Внимателно измъквайки краката си от дупките в асфалта, той стигна до моравата и се строполи изтощен на тревата, разпервайки ръце встрани.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита притеснено Димон, докато го следваше с телефон в ръка, явно възнамерявайки да извика линейка.

— Всичко е наред — увери го Алекс.

Внимателно бръкна в джоба си, извади телефона и позвъни на номер от „Бързо набиране“.

— Привет, Маш.

— Да? — раздаде се изненаданият глас на момичето. — Приключихте ли вече?

— Почти. Ще ти прозвучи много странно, но какво ще кажеш да излезеш на среща с човек, който току-що е паднал от седмия етаж и е оцелял?