Алекс Кош
Илюзия за поражение (27)

Интерлюдия 5

Няколко минути по-рано.

Столицата никога не спи. Независимо дали е късна вечер или ранно утро, хората винаги бързат нанякъде: бързат с коли, целенасочено крачат по слабо осветени улички и бодро махат крачоли по широки булеварди. И само някои кътчета от големите градски паркове нощем са наистина пусти. Много рядко тук може да се появи самотен минувач, но дори той бързо се изнася, стремейки се възможно най-бързо да остави сенчестата гора зад гърба си. И малко хора знаят какво всъщност предизвиква толкова силен страх от някои паркови пътеки и детски площадки, защото е твърде ирационален и нелогичен. Толкова нелогичен, че може да е бил предизвикан изкуствено…

— Четвърти готов.

Тихият мъжки глас се раздаде от храстите близо до пътя. Скрит от любопитни очи, мъжът седеше на земята в поза лотос, със затворени очи и отпуснати на коленете ръце. Пръстите му бяха сплетени в причудлива фигура, а в дясното му ухо се виждаше малка черна слушалка.

— Трети готов — раздаде се в слушалката.

— Първи готов.

— Втори готов.

Мъжът си пое бавно и дълбоко въздух, последваха няколко резки издишвания и той тихо каза:

— Периметърът е затворен, може да започвате.

Днешното дежурство изобщо не му тежеше. Напротив, заповедта за обезпечаване на сигурността на двубой от това ниво можеше да се счита за знак на високо доверие. Клуб „Костенурката на дъгата“ принадлежеше към семейството школи с индийски корени, основно специализирани в духовни практики. Костенурката беше един от аватарите на бога-пазител Вишну и именно затова учениците на клуба бяха особено добри в защитните техники. За съжаление, не твърде високата позиция в Рейтинга лишаваше „костенурките“ от доста от наистина сериозните договори, и този път беше по-скоро изключение от правилото. Битка на клубове от долната част на Рейтинга не можеше да се нарече голямо събитие, но днес на „костенурките“ им предстоеше наистина трудно предизвикателство: не беше толкова лесно да отклонят очите на минувачите от това, което майсторите на дори такива малки клубове биха могли да направят.

Максим — така се казваше този мъж, беше в първия от трите кръга на защита, осигуряващи охраната на външния периметър, чиято задача беше да отклонява погледите и да провокира липса на интерес към случващото се от страна на случайните минувачи. Той и още три „костенурки“ се бяха разположили около площадката за двубоя, обединиха се в обща медитация и по сигнал започнаха да проектират ментални образи в околните, които трябваше да предизвикат необясним страх и желание да напуснат това място възможно най-бързо. Разбира се, подобни трикове не можеха да повлияят по никакъв начин на зрителите и участниците в двубоя — всички членове на клубовете отлично можеха да се защитят от толкова прости намеси. Вторият охранителен кръг осигуряваше сигурност от хипотетични нарушители, способни да преодолеят „зоната на страха“. А третият кръг беше натоварен с най-трудната задача — да защити публиката и нищо неподозиращите случайно преминаващи от възможни изблици на чи и други опасности от битката. И точно тук клуб „Костенурката на дъгата“ трябваше да събере всичките си най-добри ученици, начело с двама учители — работата беше наистина трудна и опасна, защото това беше битка до смърт и никой от участниците нямаше да се сдържа.

— Четвърти, усещам отслабване на вниманието от ваша страна — чу се в слушалката. — Уф, не мога да ги понасям тези мероприятия. Макс, не се отпускай там, по-сериозно!

Мъжът прекъсна пространните си размишления и се съсредоточи върху задачата. Аурата на отчуждение изискваше сериозна работа на въображението, защото за да се създаде вълна от ужас, която може да уплаши всеки минувач, беше необходимо да си представи нещо невероятно гадно. Но в това отношение Максим не се напрягаше особено, проектирайки в околното пространство спомени от посещението при зъболекаря. Този страх щеше да накара всеки да се обърне и да продължи пътя си в друга посока.

Работата си е работа, но Максим малко съжаляваше, че не може да гледа този двубой. „Огнената маймуна“ беше вторият по сила от петте „маймунски“ клуба, а техен опонент беше черната котка на Рейтинга — новият и едва втори „драконов“ клуб в Русия. Никой не би обърнал толкова внимание на появата им, ако не беше фактът, че основателят на клуба се е обучавал в Китай заедно с главата на „Сребърния дракон“. А това вече говореше много за неговите умения. Участието на който и да е от тези майстори щеше да събере стотици зрители, а две такива чудовища да се срещнат на една и съща арена — цената на билетите буквално удари тавана. Затова беше малко странно, че предизвикващата страна неочаквано отмени приятелската среща на официалната арена, върна всички пари за билетите и премести битката тук, в парка. От друга страна, сега на майсторите им предстоеше двубой до смърт, а разрешеният брой зрители беше толкова ограничен, че цените на билетите скочиха до небесата. Дори Максим трябваше да избира между купуването на нова кола и гледането на битката, и най-вероятно той щеше да предпочете битката. А и защо ли му трябваше трета кола? Учениците на клуба, който заемаше деветдесетото място в Рейтинга, не можеха да си позволят такъв лукс. Всъщност за днешната работа Максим трябваше да получи достатъчно пари, за да отиде за няколко седмици в елитен тренировъчен лагер в Гоа.

— Четвърти, усети ли?

— Какво точно?

— Битката започна.

Цялото внимание на Максим беше насочено към външния периметър, така че той наистина беше пропуснал този момент. Подобно на останалите четирима в първия кръг на охраната, Максим беше добър емпат и отлично усещаше емоциите на намиращите се в близост хора. А обединен емоционален импулс на десетки зрители щеше да усети дори от километър, ако не се беше отдал на мечти за Гоа.

— Ех, бих се наслаждавал на този бой — раздаде се в слушалката гласът на Втори.

— Прекратете разговорите — веднага реагира Първи.

— О, стига — присъедини се Макс. — Какво би могло да се случи тук? Ще отклоним погледа на всеки външен, а никой от нашите не би тръгнал да напада.

— Толкова ли си сигурен в това? — заплашително попита Първи.

— Тук присъстват десетки бойци от Рейтинга, включително ученици на „Сребърния дракон“. Нима би се намерил такъв идиот? Дори да мине през нас и останалите охранителни кръгове, там просто ще го разкъсат на парчета.

— А защо Трети мълчи? — попита Втори.

— Не го закачай — отсече Първи. — Ако вие, мърльовци, може да се разсейвате и да дрънкате безспир, той е още далеч от това.

— Момчета… — раздаде се неочаквано нов глас.

— О, Трети се събуди.

— Някой пресича периметъра!

И четиримата веднага млъкнаха, вслушвайки се внимателно в емоционалния фон.

— Къде?!

— До мен. Едва уловимо напрежение.

— Ах, вие, лентяи, за малко да го пропуснете! — извика Първи.

И четиримата насочиха усилията си към натрапника, внушавайки му постоянно чувство на страх и желание да заобиколи това място. Уви, всичките им усилия бяха напразни — гостът спокойно премина външния контур и продължи да се движи към арената.

— Това е някой от Рейтинга — заключи Четвърти. — Искам разрешение за прихващане.

От слушалката се раздаде гласът на майстора от втория кръг на охраната:

— Разрешавам. Ако не успеете, аз ще се погрижа.

— Макс, да вървим да го хванем, той е от моята страна! — заповяда Четвърти. — Останалите останете на местата си.

Макс скочи.

— Къде е тръгнал така? — изсъска, докато тичаше. — Мястото беше съобщено само на тези, които са закупили билети, би могъл да мине официално през мениджъра.

— Този едва ли е просто закъснял зрител.

— И не е майстор, иначе щеше да мине покрай нас незабелязано.

— Така че е още по-задължително да го хванем, преди да стигне до втори охранителен кръг. Определено ще получим порицание за това.

Макс изруга.

— Порицание? А ако е тръгнал с лоши намерения и някой пострада?!

— Идиот! Разбира се, че е с лоши — не е фен, който тича с букет цветя!

— Спря! Да го заобиколим от две страни!

Двамата бойци изскочиха на малка полянка и се огледаха изненадано.

— Само преди секунда той беше тук.

— Дори бих казал, че е тя — поправи го Макс, гледайки следите от женски токчета.

„Кой изобщо тича по трева с токчета?“ — помисли си озадачен.

— И изглежда няма да се измъкнем с просто порицание — пребледнявайки, каза Четвърти. — Виж.

В гъстата трева лежеше оксидирана снайперска пушка.

— Хей, хванах натрапника! — разнесе се гласът на майстора на клуба, участващ във втория кръг на охраната. — Как успяхте да го пропуснете? Това е някакъв ученик!

Мъжете се спогледаха изненадано.

— Не е жена?

— Каква жена? Плешив, слаб тийнейджър, съпротивлява се като звяр, едва не ми счупи ръката.

— И не носи дамски обувки, така ли? — чувствайки се пълен идиот, уточни Максим.

И тогава в слушалките се разнесе такъв яростен рев, че те едва не се повредиха от претоварване.

— Идиоти! Един от участниците в битката е убит! Някъде има снайперист!

— Хванах го, но той няма оръжие със себе си — бързо отговори майсторът от втория кръг на охраната.

— Оръжието е тук — обади се Макс. — Но стрелецът се е измъкнал и едва ли е бил тийнейджър.

В ефира се възцари напрегната тишина.

— Прецакани сме — рязко изруга някой от майсторите след дълга пауза.