Алекс Кош
Илюзия за поражение (16)

Глава 5

— Къде и кога? — делово попита Машка, която, разбира се, също разбра за какви крадци става дума.

— Ако знаехме къде и кога, вие нямаше да ни трябвате — направи недоволна гримаса „пенсионерът“. — Просто ще си дадете телефоните на Уваров и той ще ви уведоми при необходимост. Обирите винаги стават в центъра, така че има малък шанс да стигнете оттук до тях, преди да са избягали.

— Само това? — леко разочаровано уточни Алекс.

— А вие какво очаквахте, личен шофьор и разрешително за убийство? Или искате доброволно с дни да дежурите с мен в отдела? — насмешливо попита Уваров. — В по-голяма степен уменията ви могат да бъдат полезни, за да се опитате да проследите маршрута им и да намерите евентуални улики след обира. Каквото и да говорим, но нашите хора определено не могат да скачат по покривите.

Какво пък, Алекс нямаше нищо против да поиграе на детектив. Като цяло той, както и Машка, беше поласкан от предложението за сътрудничество от толкова сериозни хора. Макар логиката да подсказваше, че с молбата им за помощ не всичко е толкова просто, по-скоро това изглеждаше като възможен тест. При силно желание държавните служби биха могли да вдигнат и хеликоптери, и снайперисти дори да използват. Но по някаква причина не вземаха крадците на сериозно.

— А досега колко обира са извършили? — подозрително попита Алекс.

— Единадесет за последните три месеца — веднага отговори Уваров.

— Защо ми се струва, че са крали не много големи суми? — мигом разбра същността на въпроса Машка.

— Така е, и това е основната причина, поради която все още не са отделени сериозни сили за залавянето им — призна полицаят. — Винаги ограбват малки банки и дори магазини, но вземат дребни суми. Има подозрение, че грабежите за тях са просто забавление, начин да си вдигнат адреналина.

Алекс се замисли малко и стигна до заключението, че наистина има логика в думите на Уваров. Когато Алекс и Димон срещнаха „рептилоидите“ по време на Играта, те бяха облечени с еднакви костюми и тъмни очила като във филма „Матрицата“. Е, кой със здрав разум би се облякъл така за обир, ако това не е закачка или заснемане на евтин холивудски филм? Въпреки че това бяха не някакви тийнейджъри, а зрели мъже, но в края на краищата и на тях не им е чужда жаждата за екстремни усещания и хумор. Може би е криза на средната възраст? Алекс си спомни и името на клуба, към който принадлежаха — „Нефритената жаба“, което означаваше, че вероятно биха могли да разберат къде точно са базирани и да се опитат да ги проследят. Може би трябваше да сподели тази информация с Уваров, но Алекс все още не беше наясно доколко правоохранителните органи знаят за Рейтинга и каква информация може да се споделя с тях. Затова, преди да предприема нещо, си струва да се консултира със Сенсеич или Елена, те трябваше да знаят какво може да се каже и какво — не.

— Надявам се на добри резултати от съвместната ви работа — „пенсионерът“ потупа Уваров по рамото и още веднъж внимателно погледна „драконите“. — Виктор ме увери, че сте много способни.

— Ще направим всичко по силите си — увери го Алекс.

Въпреки че все още не разбираше защо силите за сигурност имат нужда от тяхната помощ. Звучеше някак несериозно: „Ако има грабеж, ние ще ви се обадим и вие дали с метро, дали с кола все някак ще стигнете навреме“. Глупости.

— Е, ако успеете да разберете нещо за обирджиите по вашите канали, ще ви бъдем много благодарни — небрежно добави „пенсионерът“.

И чак сега Алекс осъзна за какво всъщност е започнал целият разговор. Сякаш досега само опипваха почвата и не смееха директно да помолят да търсят по каналите на Рейтинга. Може би между силите за сигурност и „бойните шизици“ наистина да имаше някакви негласни, а може би дори документирани споразумения. Във всеки случай те очевидно нямаха база данни, която да изброява способностите на членовете на различните клубове в Рейтинга, в противен случай по зелените очи и киселината отдавна щяха да са установили принадлежността на крадците към „рептилоидите“.

— Като цяло се радвам да се запознаем, но имам още много работа — каза „пенсионерът“ и подаде ръка на Алекс. — Ако имам време, непременно ще идвам на тренировките ви.

Машка получи галантна целувка по ръката, а Уваров — кратко кимване.

Когато „пенсионерът“ си тръгна, Уваров облекчено въздъхна.

— Уф, изобщо не мога да свикна да общувам с такива хора.

— Мислех, че това е вашият началник — изненада се Алекс.

— Пфф, къде съм аз, къде е той — изсумтя полицаят. — Чудо е, че генерал Волков изобщо знае за съществуването ми. Ние сме в напълно различни ведомства, но благодарение на приятелството ми с вашия учител успях да установя няколко полезни контакта, включително и това. Между другото, високата позиция на генерала отчасти се дължи на факта, че той повече от десет години отговаря за контактите с представители на Рейтинга.

Алекс разбра само, че всичко това звучи прекалено сложно. Оставаше да се надява, че Сенсеич ще се смили и ще обясни подробно цялата история и принципите на взаимодействие между Рейтинга и държавните структури.

— Нека си разменим телефоните и по-късно да обсъдим възможните варианти за сътрудничество — предложи Уваров. — Може би ще ви хрумнат някакви идеи. Обаждайте се по всяко време.

След размяна на номерата Уваров се сбогува и се насочи към съблекалнята. А Машка веднага хвана Алекс за ръката и го повлече към изхода.

— Да отидем да видим как вървят тренировките на момчетата.

И те побързаха към главната зала.

— Мисля, че се справихме отлично — каза Алекс, докато вървеше. — Как смяташ?

— Да, като цяло бяхме страхотни — съгласи се Машка. — Особено аз. А ти ще си страхотен, когато си отработиш загубения облог и откраднеш скутера на здравеняка.

— Ш-ш-шт — изсъска й Алекс, поглеждайки предпазливо към входа. — Обещах, значи ще го направя.

„… вярно, нямам представа как — мислено добави той. — Иван се движи със скоростта на куршум. Той дори скутера използва повече за идеята, а не поради реална необходимост.“

От полуотворената врата на главната зала долитаха развълнувани викове, сякаш там имаше шампионат по футбол, а не обикновена тренировка. Влизайки вътре, Алекс и Машка видяха цялата тълпа „младши“ ученици събрана около полосата с препятствия. Всички весело аплодираха двама души, опитващи се да преодолеят пистата, облечени в пълно полицейско снаряжение, включително различни предпазни кори, бронежилетка и каска. В един от участниците Алекс и Машка трудно, но все пак успяха да разпознаят Тьома, докато вторият беше един от собровците. Може би конкретно този мъж да принадлежеше и към някаква друга структура, но тъй като всички събрани бяха облечени в обикновени анцузи, беше много трудно да се определи принадлежността им. Затова за себе си Алекс реши засега да счита всички за собровци. Но въпреки значителната подготовка на Тьома и цялата му любов към паркура, мъжът се движеше наравно с него. В последния момент, когато трябваше да се скочи от една платформа на друга на разстояние пет метра, нараненият крак на Тьома не издържа. Той не отскочи достатъчно силно и не успя да стигне до платформата, и само като по чудо успя да се хване за ръба й с ръце. Собровецът моментално реагира, обърна се и хвана Тьома за ръката, помагайки му да се качи горе. Не че паркуристът изобщо можеше да падне, а и да беше, отдолу имаше опъната предпазна мрежа, но този жест безусловно заслужаваше уважение.

Алекс намери Даня сред зрителите, което не беше трудно поради високия му ръст, и го посочи на Машка.

— Да вървим да ги питаме какво са спретнали тук.

Докато приятелите вървяха покрай групата ученици, Алекс автоматично забеляза, че, както Тьома беше предвидил, мъжете бяха огромно мнозинство. От друга страна, макар жените да бяха малко, всички изглеждаха много впечатляващо.

— Уау, това пиленце не е от нашите — отбеляза един от по-младите мъже. — При нас нямаме такива мацки.

Машка бавно се обърна.

— Как ме нарече?

Младежът малко се смути, но не се извини.

— Това беше комплимент — отвърна той с кисела усмивка.

Алекс много би искал сам да даде урок на наглеца, но много добре разбираше, че е просто нечестно да лишава приятелката си от такова удоволствие.

Машка огледа собровеца с пренебрежителен поглед.

— Еха, още не съм получавала комплименти от маймуни. Дори в цирка на Вернадски няма такъв номер — тя предизвикателно се огледа и високо попита: — Ей, момчета, кой е обучил този орангутан и го е научил да говори?!

Околните започнаха да се обръщат, заинтригувани от възникналия конфликт.

— Уау, уау — протегна ръце пред себе си младежът. — Остро ти е езичето… Но трябва да знаеш кога да млъкнеш навреме, малката.

Момичето се засмя в отговор.

— Бих добавила, че някои усти е по-добре изобщо да не се отварят — тя изведнъж стана много сериозна. — А сега ме слушай внимателно. Първо, ще те унижа.

Момичето направи крачка напред и го ритна в корема. Преди младежът да разбере какво се случва, отлетя на няколко метра и тупна по задник, след което конвулсивно започна да си поема дъх.

— И второ, ще те отстраня от занятия. Повече не можеш да влизаш в този тренировъчен център. Никога.

Собровецът бързо се опомни и скочи на крака.

— Коя си ти, че да ми забраняваш?!

— Инструктор — спокойно отвърна Машка. — Така че просто напусни тренировъчния център и никога повече да не си стъпил тук.

Младежът очевидно много искаше да удари момичето в отговор, но явно възпитанието или здравия разум му пречеха. Освен това наоколо имаше хора, много от които бяха по-възрастни от него по възраст и звание, и да продължава конфликта пред тях далеч не беше най-добрата идея.

Стискайки и отпускайки със сила юмруци, младежът изгледа гневно Машка и тръгна към изхода.

Алекс се наведе към ухото на момичето и тихо попита:

— Сигурна ли си, че можем да правим така?

— Сенсеич каза, че ние сме изцяло отговорни за тренировките. Така че можем да правим всичко, което поискаме — тихо отговори приятелката му. — Е, предполагам…

Съдейки по думите на Сенсеич, групата беше нееднородна, което означаваше, че не всички се познават. Затова само част от групата реагира на изгонването на нахалния младеж.

— Не сте ли твърде строга към него? — раздаде се женски, но доста нисък глас. Пред Машка стоеше висока мускулеста жена около трийсетте с татуирани ръце и къса подстрижка, облечена в прилепнала черна униформа с абревиатура UFC. — Все пак хората за тази група са преминали доста сериозен подбор. Да излети оттук може да се отрази на кариерата му.

— Това не са мои проблеми — стисна устни в тънка линия Машка.

— А по коя дисциплина сте инструктор? — присви очи жената.

Машка въздъхна уморено, чувствайки, че сега отново ще трябва да доказва професионалната си пригодност. Въпреки това, като погледна жената, тя внезапно се развесели и очите й блеснаха от вълнение.

— Бойни изкуства, разбира се!

— Би било интересно да получа малък майсторски клас от вас — предложи жената без намек за подигравка.

— Вие сте тук точно за да получавате… уроци — изсумтя Машка. — Добре дошла на татамито.

Цялата тълпа ученици с радост последва дамите в очакване на интересно зрелище. Оглеждайки се, Алекс отбеляза, че възрастта на собровците варира доста, от почти негови връстници до към четиридесет години.

Даня и накуцващият Тьома се приближиха до Алекс.

— Как е кракът ти? — загрижено попита Алекс.

— Нормално, до утре ще мине — увери го Тьома. — Какво се случи тук?

— Един от младежите беше груб с Машка и тя го изгони от центъра — обясни Алекс, кимайки на приятелите си да го последват до зоната на дюшеците. — А после тази жена се застъпи за него.

Дани не можа да не се разсмее.

— Звучи забавно. В началото на тренировката Тьома също трябваше да пребие двама и да ги изгони от залата.

— Тьома?! — шокира се Алекс.

Паркуристът, за разлика от Костя и Алекс, никога не е бил особено агресивен и обикновено се държеше доста спокойно.

— Те сами си го изпросиха — малко смутено промърмори Тьома.

— Тьома чу как тези двамата обсъждат Елена — охотно му обясни баскетболистът. — Момчетата много високо оценяваха външните й данни, но използваха само оскъдния си и не особено културен речник, с който разполагат. И също обсъждаха какво и как ще правят с нея…

— В крайна сметка и двамата повече няма да се появят тук — прекъсна го Тьома.

— Уау — разбиращо кимна Алекс. — Наистина ли си тръгнаха оттук на собствени крака?

Русият паркурист се почеса смутено по тила.

— Ти съвсем чудовище ме изкара. Просто им дадох малък урок.

— Да, едва не ги изпрати в медпункта? — отново се намеси Даня.

— Имаме си медицински пункт тук? — отново се изненада Алекс. — И кой там е сестрата, Елена или Иван?

— Е, в най-близката Спешна помощ — поправи се Даня. — Въпреки че ако си имахме собствен пункт за първа помощ и Елена беше там медицинска сестра, тогава знам кой щеше най-често да получава травми — подразни той приятеля си. — Тьома, колко далече си готов да отидеш, за да станеш неин пациент?

Паркуристът не издържа на подигравките и удари Даня в рамото. По-точно опита, защото баскетболистът успя да се извърти. Неестествените му успехи в предсказването на удари започваше малко да дразни.

— Ще си изпатиш — заплаши го Тьома. — Мога и теб да изпратя там. И там ще те чака Иван в костюм на медицинска сестра от сексшоп.

— Какъв кошмар — потръпна Даня. — Защо каза това? Как сега да се отърва от този образ?!

— Живей с него — зловещо се ухили паркуристът.

Междувременно Машка и татуираната излязоха на тепиха, размениха още няколко фрази и започнаха спаринга. Откровена агресия между дамите нямаше, така че схватката започна с леко сондиране, лежерна размяна на удари и взаимни закачки. Жената явно добре владееше нещо като ръкопашен бой, а Машка вече беше уморена след тренировката със „старшата“ група, в която имаше достатъчно сериозно обучени бойци. Каквото и да казваше момичето, не й беше толкова лесно да тренира при равни условия с възрастни и добре подготвени мъже, още повече да демонстрира постоянно превъзходство, както подобава на един инструктор.

— Машка нещо се затруднява със спаринга — забеляза Даня.

— Умора? — предположи Алекс. — Все пак имахме много тежка двучасова тренировка.

Но гледайки внимателно, приятелите разбраха, че нещата не са толкова прости. Изглежда татуираната жена беше наистина добре подготвена. Може би дори се е занимавала професионално със смесени бойни изкуства и е имала някакви титли. Като цяло, колкото повече напредваше времето, толкова по-трудно ставаше за Машка, все пак борбата никога не е била силната й страна — основно поради малката маса, а и противничката всячески се опитваше да пренесе битката на земята. В резултат на това Машка постоянно изразходваше много енергия, за да не й даде нито един шанс да превърне спаринга в борба.

Зрителите реагираха на всяко движение на съперничките, насърчавайки ту едната, ту другата, но те не обръщаха никакво внимание на крясъците. Като цяло боят вървеше с променлив успех, но в един момент Машка толкова се умори, че реши да рискува и да разчита на едва овладяната способност за предвиждане действията на противника и да позволи на жената да пренесе схватката в партер. За щастие, Машка успя да усети в коя посока ще се измести противничката й веднага след падането на дюшека и нанесе превантивен удар, съчетан с движение напред. И нокаутира толкова чисто съперничката си, че я отпрати за двадесетина секунди в безсъзнание.

Жената бързо дойде на себе си, потвърждавайки сериозното ниво на подготовка, и при това изобщо не прояви никаква агресия.

— Браво, добре ме засече — констатира тя, като се изправи на крака и леко се олюля.

— Е, за мен беше чест да се изправя срещу световна шампионка — дишайки тежко, отговори Машка и се поклони на опонентката си.

— Позна ме? — изненада се жената.

— Разбира се, как да не позная Анастасия Неярова^[1], шампионката в категория до шестдесет и един килограма във версия UFC. Много се радвам да се запознаем.

Жената се усмихна.

— Приятно е, че младежта се интересува от нашия спорт.

— Пфф, гледах UFC още когато нямаше лайфстрийм — изсумтя Машка. — Помня всички ваши боеве, като се започне от първия през две хиляди и тринадесета.

— Може и на „ти“ — предложи жената, слагайки ръка на рамото на момичето. — А как направи този хитър финт…

И, игнорирайки околните, те продължиха обсъждането на спаринга.

— Изглежда шоуто свърши — заключи Тьома. — Всички са свободни. Ще се видим на следващата тренировка! — и вече по-тихо добави за приятелите си: — И аз бих искал да знам кога ще бъде. Не ни дадоха нито график, нито инструкции. Лудница.

Тук Алекс беше склонен да се съгласи с него. Сенсеич се държеше много странно, хвърляйки им тълпа добре обучени ученици и без да им даде никакви инструкции.

— Как премина тренировката ви в старшата група? — поинтересува се Даня леко ревниво.

— Знаеш ли, дори не ни се наложи да пребиваме или гоним някого — отговори Алекс след кратък размисъл. — И в допълнение ни предложиха интересна работа.

Той разказа на приятелите си, а сега още и колеги инструктори, за предложението на Уваров. А после и за странната връзка на Рейтинга, и в частност техния клуб, със силовите структури.

— Винаги ми е било интересно как правителството може да не знае за живеещите под носа му бойци от нивото на Сенсеич — отбеляза Тьома. — Но явно нещата не са толкова прости, те някак си си сътрудничат.

— По един или друг начин — съгласи се Алекс. — Но не виждам смисъл да гадаем, ако можем да получим цялата информация от първа ръка. Когато Сенсеич се върне, ще ни разкаже всичко. Във всеки случай поне се надявам.

В рамките на половин час всички ученици си тръгнаха, а приятелите останаха в залата, за да починат и да обсъдят преминалите тренировки.

— При нас всичко беше доста просто — каза Тьома. — След като демонстративно натупах онези двамата и ги изгоних от залата, останалите се държаха в рамките на допустимото. В групата са събрани хора от различни ведомства, така че всяко съревнование между тях се превръща едва ли не в противопоставяне до загуба на съзнание. Така че приветстваха кросфит комплексите и пистата с препятствия.

— Надявам се, че сме имали право да изключваме ученици — все още съмнявайки се, каза Даня.

— Е, ако са си платили, ще им върнем парите — уверено отвърна Тьома. — Знаете как пишат по баровете — „можем да откажем обслужване без обяснение“. А тук дори има основателна причина — те са идиоти.

— Между другото, за идиотите! — спомни си Машка. — Анастасия ми каза, че искала да ме спре не за да се застъпи за онзи нахален младеж. Оказва се, че той бил син на някаква важна клечка от ФСБ и може да ни създаде сериозни проблеми.

— Между другото, забравих да попитам за тази твоя нова приятелка — поинтересува се Даня, благополучно игнорирайки всичко, което каза Машка. — Тя наистина ли е звезда?

— Веднага се вижда, че се интересуваш само от твоя баскетбол — погледна го пренебрежително момичето. — Анастасия е легенда! Първата рускиня, спечелила световна титла в UFC! Аз дори получих автограф от нея.

— Гледал съм няколко нейни боя — потвърди Алекс. — Много техничен боец. Изненадан съм, че с нейните доходи продължава да работи в силовите структури. На инат?

— Въпрос на принцип — сви рамене Машка. — Цялото й семейство са военни. Но сега не говорим за това. Бащата на този младеж наистина може да ни създаде проблеми.

Алекс скептично изсумтя.

— Спомни си кого тренирахме днес. И всички тези хора познават и уважават Сенсеич. Мисля, че той може да се справи с всеки проблем.

— Да, ако поиска — усмихна се Машка.

Тук Алекс беше принуден да признае, че е права. Основният принцип на Сенсеич беше да създава трудности на учениците, а не да им помага да се справят. Както някога научи Алекс на сатори, като го хвърли във водата и го принуди сам да излезе от нея, така действаше като цяло с всички ученици.

— Появи ли се Сенсеич, ще обсъдим всичко с него — обобщи Тьома и попита малко смутено: — Между другото, Елена още ли не се е върнала, някой виждал ли я е?

Даня и Алекс уморено въздъхнаха.

— Ох, кой за какво — хвана се за главата Машка. — Вие правете каквото искате, аз отивам да поплувам. Спешно трябва да разпусна.

— Днес ти си героят на деня — отбеляза Алекс. — И с двете групи се справи без никакъв проблем. Вече ти ще бъдеш главен инструктор, от чийто глас учениците посивяват на мига.

— Няма проблем — съгласи се момичето. — А сега главният инструктор ви заповядва да си вземете банските и да отидете в басейна! — тя замечтано завъртя очи. — Освен това там имаме и джакузи…

— Страхотна идея! — съгласиха се с нея момчетата.

След почивката в басейна приятелите съвсем се отпуснаха и решиха, че за днес им стига. Оказа се, че да тренираш други хора не е толкова лесно и най-важното, е много енергоемко. Още повече че Сенсеич и Елена така и не се върнаха, тоест момчетата бяха оставени на самите себе си.

След късния обяд Алекс си спомни, че него го чака още един ученик, и се обади на Смирнов, за да му напомни за вечерната тренировка. Той планираше да се възползва от специализираното оборудване в залата — круши, лапи и ръкавици, за да започне най-накрая сериозна подготовка на приятеля си за двубоя със Стас Рогов. Уви, дебелият по някаква причина не вдигаше телефона и не отговаряше на съобщенията.

„Много странно — помисли си Алекс. — Може би трябва да го посетя и да разбера какво става?“

Но скоро Смирнов все пак се появи с кратко съобщение:

„Извинявай, днес все още се чувствам зле, ще си легна и ще се чуем утре.“

Алекс интуитивно усети, че дебелият по някаква причина лъже, но в момента не можеше да направи нищо по въпроса. Разбира се, имаше вероятност Смирнов наистина да се чувства зле, но това повече приличаше на банална хитрост. Или страх. Може би първоначалният порив е минал, той е започнал да мисли за предстоящата подготовка и за самия бой и просто се е уплашил.

„Дори не си мечтай — заплаши мислено приятеля си Алекс. — Ще те хвана за яката и ще те заставя да тренираш.“

Днес обаче Алекс имаше достатъчно неща за правене и без Смирнов, например, струваше си да започне да се подготвя за следващия изпит.

Но в мига, в който отвори конспекта за изпита, Даня надникна в стаята.

— Ей, идваш ли да поиграем манчкин^[2]?

Да, имаше и по-важни неща от изпитите: да чисти пъпки и да минава нива!

— Разбира се, че идвам! — веднага скочи от масата Селин.

* * *

След напрегната игра, в която всички благополучно загубиха от Даня (може би този гад някак си беше използвал предвиждане, но не точно), Алекс излезе на вечерен джогинг. Беше вече доста след полунощ — най-доброто време да тичаш по пустите улици и да си проясниш малко главата. Също един вид медитация. Само че ако класическата медитация прочистваше главата, то бягането помагаше да избягаш от лошите мисли, да догониш добрите и да издухаш като вятър излишните.

— Хей, бъди внимателен — изпрати го с поглед Иван. — Сам знаеш, че има няколко човека, които мечтаят да се разправят с някой от клуб „Рижия дракон“.

— Едва ли тези момчета ще седят денонощно някъде наоколо да ни следят — махна с ръка Алекс. — Още повече че ти тогава сериозно ги изплаши с шегите си за счупени крака.

— Шеги? — неразбиращо попита охранителят. — И не, не говоря за тази дреболия. Забрави ли, че вашият учител скоро ще има бой в Рейтинга. Може би неговият опонент ще иска да окаже натиск върху Виктор, причинявайки вреда на негов ученик. Или някой просто реши да пробва нов участник в Рейтинга.

— Добре — спря на вратата Алекс. — Мога ли да бягам? Или външният свят е прекалено опасен?

— Бягай, разбира се — махна с лапа едрият мъж. — Просто те предупреждавам за всеки случай, да се оглеждаш по-добре. Аз няма да те спасявам, ако стане нещо, скоро трябва да ми донесат пица.

„Сякаш имам нужда от теб да ме спасяваш — раздразнено си помисли Алекс. — И сам мога да се справя, ако стане нещо.“

Минавайки покрай стоящия до вратата електрически скутер, той хвърли поглед към Иван и си помисли, че няма да е толкова лесно да изпълни желанието на Машка.

— Няма да ти дам да го караш — подхвърли Иван зад гърба му, сякаш му четеше мислите. — Скъп ми е като спомен за похарчените пари. Така че дори не си помисляй за него.

По гърба на Алекс пробягаха мравки.

— Наистина странен тип — измърмори той под нос, когато се отдалечи достатъчно от сградата на тренировъчния център. Иван като нищо би могъл да чуе и шепот от разстояние стотина метра.

Слагайки слушалките, Алекс пробяга по плейлиста и пусна подходяща песен на групата „Гран Кураж“.

Идеално.

Той веднага ускори, стараейки се да остави охранителя и глупавите му шеги възможно най-далеч зад гърба си. Сякаш по заповед заваля ситен, едва забележим дъждец, който бързо превърна асфалта в плътни черни огледала. Ако бягането и дъждът не помогнеха да отмие всички ненужни мисли, тогава нищо нямаше да помогне.

„Какво правя? Доскоро буквално мечтаех да бъда до Корольова, дори не като неин приятел, а просто като съученик, но след боя с «рептилоида» това чувство някъде изчезна. Изпари се, сякаш никога не го е имало. Да, все още ми е приятно да й се възхищавам и изпитвам много топли чувства към нея, но онова маниакално желание, заради което дори се прехвърлих в друг институт, вече го няма.“

Той прескочи някаква ниска ограда и потъна в малък, добре поддържан парк.

„А Машка? Защо толкова я ревнувам? Ние сме просто приятели. Тя никога не е предизвиквала в мен такива силни и остри емоции като Настя. Аз не съм персонаж в популярен фентъзи роман, в който героят събира цял харем и обича всяко едно от момичетата си, а в отговор го обичат и те. Живеем в реалния свят, по дяволите!“

Мислите за двете момичета блуждаеха в главата на младежа, вкопчваха се една в друга и изобщо не искаха да се събират в последователна и разбираема картина.

„А може би всичко е свързано с психоматрицата на «зубрача»? Когато започвах да работя върху емоциите си, подсъзнателно може да съм използвал образа на Настя като една от котвите. Оттук и силната привързаност. Добро обяснение? Е, това може лесно да се провери, като превключа към псевдоличността на Алексей.“

Вярно, Алекс отлично помнеше думите на своя дух пазител, че сега не бива да превключва в режим за потискане на яростта, но ако го направи само за няколко минути, то нищо ужасно не би трябвало да се случи. Или да изчака, докато Елена събере всички съставки за магическата отвара за пречистване и едва след това да се заеме с подробно изучаване на вътрешния свят?

„Ще рискувам!“ — реши Алекс.

Да се пренастрои на другата личност беше дори по-лесно по време на монотонно тичане, отколкото ако стои неподвижно. И веднага щом Алексей Селин започна да мисли за момичетата, за да сравни усещанията, той почувства толкова силна омраза, че едва не се спъна на равно място. Дори насочените към него отрицателни емоции на Костя не бяха толкова силни.

Той рязко спря и се огледа, като бързо определи откъде идва такава силна вълна от омраза. След това Алекс се върна към нормалното си състояние. Предпочиташе да срещне толкова агресивен враг в пълна бойна готовност.

— Ей! — извика Алекс, вглеждайки се внимателно в полумрака на градинката. — Излез!

В дадения момент на Алекс повече му се искаше просто да е сгрешил и никой да не го преследва. Уви, храстите се размърдаха в отговор на неговия вик и пред Алекс се появи тъмната слаба фигура на млад човек.

— Най-накрая ме забеляза — насмешливо каза той и бавно излезе на светлината.

Бръснатият до голо младеж изглеждаше на възрастта на Алекс, но тялото му беше неестествено слабо, сякаш горкият не се беше хранил от няколко месеца. Костеливите му ключици стърчаха изпод тънката лятна риза, а острите му скули правеха лицето му да изглежда като покрит с кожа череп от класната стая по биология в гимназията.

— Кой си ти? — недоволно попита Алекс.

Ако омразата на Костя беше поне разбираема, то що за човек стоеше пред него сега, Алекс нямаше представа. Въпреки че, след като го огледа малко, той си помисли, че може и да е виждал това лице някъде. Може би случайно, сред много други? Въпреки че ако преди този младеж не е изглеждал като ходещ скелет, то лицето му би могло да е много по-различно.

— Изглежда Виктор на нищо не ви е научил. Или вие сте се оказали просто прекалено бездарни? — с усмивка попита мършавият младеж.

— Познаваш нашия учител? — напрегна се Алекс.

— Учител… — изплю младежът. — И много от вас ли е научил — този учител?

Алекс се вгледа в лицето на странния човек и се помъчи да разбере къде може да го е виждал. Освен това тези тънки ръце и крака, стърчащи от панталоните и ръкавите на тениската, изглеждаха толкова болезнено, че той просто не можеше да види сериозна заплаха за себе си в младежа. Но Алекс много добре помнеше, че яростта, излъчвана от този тип, се усещаше като изключително голяма и смъртоносна опасност, а това беше много странно.

— Много — отвърна спокойно Алекс. — Имате претенции към Виктор?

— Претенции? — направи гримаса младежът. — Не. По-скоро съм недоволен от неговия избор. Разочарован. Вие сте безполезни. Боклук.

Алекс започна да се ядосва.

— Слушай, скелет, кажи какво искаш?

— Нищо особено сложно. Просто да докажа, че изборът на Виктор е грешен.

В следващия момент кльощавият с изненадваща скорост преодоля няколкото метра, които ги разделяха, и удари Алекс в лицето. Въпреки че той беше готов за атаката, всичко, което успя да направи, беше да измести малко главата си, да постави рамото си и да смекчи удара. Въпреки това имаше чувството, че са го ударили с бейзболна бухалка.

От очите му изхвърчаха искри. Алекс само по чудо се задържа на крака и успя да влезе в сатори, преди противникът му да нанесе следващия удар в стомаха. Този път Алекс с усилие, но успя да реагира, като постави блок. Ударът се оказа толкова силен, че го отхвърли няколко крачки назад.

„Откъде в него толкова сила?“ — удивено помисли Алекс, докато трескаво се опитваше да измисли какво да прави по-нататък — да бяга или да приеме боя.

— Е, помага ли ти твоят дух пазител? — насмешливо попита младежът. — Удостоили са те с честта да станеш част от клона на дракона. И какво постигна?

— Наскоро издържах изпита по висша математика с отличен — криво се усмихна Алекс, опитвайки да се справи с лекото замайване. — Какви претенции имаш към мен? Ние дори не се познаваме.

Кльощавият се засмя.

— Ех, Льоха, Льоха. Всъщност преди дори бяхме приятели. Макар че сега това няма никакво значение.

— Стас? — най-накрая се досети Алекс. — Ти нали напусна града…

— Спомни си все пак — изсмя се младежът. — Да, родителите ми ме отведоха преди почти десет години. Виктор ги убеди, че така ще е по-добре. Отърва се от мен.

Селин се опита да разбере за какво говори този, както се оказа, стар познат, но засега логиката пасуваше.

— Но защо ме нападаш?

— Ще докажа на Виктор, че съм най-силният и че беше голяма грешка да се откаже от мен. Както и че учениците му са слаби и безполезни — изсъска момчето. — И ще започна с теб.

Стас се хвърли в атака, нанасяйки десетки удари на Алекс. Движенията му бяха доволно прости, но твърде бързи за Селин дори в състояние сатори. Освен това ръцете и краката на младежа се оказаха тежки като камък, нанасяйки травми дори при успешен блок. Ако това беше техника „желязна риза“, то явно беше на много по-високо ниво от тази на Тьома.

„Няма болка, няма смърт. Има само този момент“ — започна да повтаря Алекс като мантра, стараейки се да се потопи възможно най-дълбоко в сатори и да ускори възприятията си.

— Хайде, покажи силата си, проклет слабако! — извика, пръскайки слюнка, младежът, продължавайки да атакува Алекс.

Хряс!

Алекс постави поредния блок с ръка — и изведнъж костта му просто не издържа на удара и се спука, изстрелвайки жестока болка по нервите. Пред погледа му моментално причерня, но дори през мъглата Алекс продължи доста успешно да се отбранява.

„Той наистина иска да ме убие!“ — осъзна най-накрая.

Като не измисли нищо по-добро, той опита да се обърне към силата на дракона, мислено призовавайки Рон-Тиан, но по някаква причина, точно когато наистина беше нужно, не му се получи.

Още един удар и ранената ръка окончателно се счупи, увисвайки безпомощно покрай тялото. Алекс вече не можеше ефективно да се отбранява само с лявата ръка и веднага беше съборен от силен удар в челюстта. Стас сякаш умишлено се опитваше да нанесе колкото се може повече поражения и постоянно се целеше в главата. Скачайки върху Алекс, плешивият с тържествуващ смях замахна, явно възнамерявайки да превърне лицето на противника си в каша, но изведнъж самият той получи удар с такава сила, че просто беше отнесен в храстите, разположени на около пет метра разстояние.

Алекс лежеше, неспособен да помръдне от болка, но беше безцеремонно хванат за яката и изправен на крака.

— Казах ти да внимаваш — раздразнено каза Иван. — Заради теб сега пицата ми изстива. Знаеш ли, че студената пица дори наполовина не е толкова вкусна, колкото топлата?

Алекс се мъчеше да фокусира погледа си върху лицето му.

— Съжалявам… ъ-ъ… моя грешка.

След като провери зъбите си с език, Алекс с облекчение се убеди, че като че ли всички са на мястото си, а когато Иван го пусна на земята, веднага погледна към храстите:

— Надявам се, че не си го убил?

Иван леко озадачено погледна Алекс.

— Странна загриженост за някой, който току-що се е опитал да те убие.

— За нещо си прав — неохотно призна Алекс, страхувайки се дори да помръдне наранената си ръка. — Можеш да му счупиш краката, както обичаш.

— О, той отдавна избяга — изсумтя Иван, като внимателно погледна към мястото, където хвърли младежа. — Пъргаво хлапе. И много опасно.

Изненадан от думите на охранителя, Алекс докуцука до храстите и погледна през тях. Тухлената стена на къщата зад храстите изглеждаше така, сякаш кола се е блъснала в нея, а в дупката смътно се отгатваше човешки силует. Алекс се ужаси: с каква сила трябва да е бил ударът и най-важното, как тънкото тяло на Стас е успяло да го издържи?

— По дяволите — не се сдържа той. — И благодаря.

— Няма за какво, това ми е работата — спокойно отвърна Иван и сложи тежка като пудовка ръка на рамото на Алекс. — А сега да отидем за пица.

Алекс изразително погледна към пострадалата си ръка.

— Ръката ми е счупена, а може би и още няколко ребра.

— Е, не са краката — логично отговори Иван.

— Разбрах — въздъхна Алекс и се намръщи от болка. — Щом казваш пица, нека е пица.