Алекс Кош
Илюзия за поражение (14)

Глава 3

— Теглиш енергия от мен!

— Как тегля?! — възмути се Алекс. — Аз изобщо нищо не правя!

Драконът изсумтя, издухвайки розов дим от ноздрите си.

— Откъде да знам? Признай, че наскоро си се бил с някого или някак си давал воля на гнева си?

— С никой не съм се бил.

Рон-Тиан смешно наклони глава на една страна, продължавайки в същото време да виси във въздуха пред лицето на Алексей.

— Нали си наясно, че да мамиш своя дух пазител е вредно за здравето ти?

— Нищо не съм правил — каза Селин. — Честна дума!

Драконът за известно време се замисли.

— Добре, не е бой — вече не толкова уверено каза той. — Може би си тренирал? Нещо свързано с използване на вътрешна енергия?

Алексей си спомни наставленията на Елена и кимна в знак на съгласие.

— Имаше нещо такова. Учиха ни да усещаме чуждата агресия и при мен се получи доста добре.

— Не, такова нещо с моята енергия определено няма да успееш да осъществиш — започна да размишлява на глас драконът. — В чист вид моята сила помита всичко по пътя си и със сигурност не усилва чувствителността. Това е чиста, концентрирана ярост, която може да се използва само за нападение.

— Но ти изглеждаш съвсем адекватно, значи тя все пак може да се сдържа? — предпазливо попита Алексей.

— Смееш да сравняваш себе си с висше същество?! — възмути се драконът и вече по-спокойно добави: — Освен това аз съм се родил с тази сила, а теб тя може да те промени много бързо и силно. Затова и не искам да я използваш безсмислено.

„Сякаш я искам — с трепет си помисли Селин. — Спомням си как се поддадох на уговорките му по време на боя. Разбира се, само с помощта на дракона успях да оцелея и да победя «рептилоида», но усещанията в онзи момент бяха просто ужасни. Убих противника си с такъв възторг и извратено удоволствие, че дори не искам да си спомням. Не си и спомнях досега.“

— На мен твоята неконтролируема сила и даром не ми е нужна — каза Алексей достатъчно твърдо, както му се стори. — Тогава ти беше този, който ми предложи да използвам твоята помощ, и сега започнаха да се случват някакви нелепости.

— Неблагодарник! Без моята помощ вече щеше да си умрял! И въобще кой ти каза, че силата ми е неконтролируема? — внезапно даде заден драконът. — Всички действия ги управляваш ти. Просто драконовата сила премахва всякакви вътрешни бариери, условности и ограничения. Действаш така, както искаш, вземаш каквото ти трябва и убиваш тези, които те заплашват. Всичко е просто. Инстинкти и нищо повече.

„Значи начинът, по който се държах по време на битката с «рептилоида»… това не е било някакво обсебване? Според него съм действал така, както съм искал?! — ужаси се Алекс. — Но тогава отхапах пръста на противника си и това ми достави удоволствие!“

Но в думите на дракона имаше определена логика. В края на краищата Селин си спомняше отлично всичко, което се случи на онзи покрив, включително и усещанията си. Едва ли обсебването работи точно така. Но да признае, че някъде дълбоко в него се крие нещо толкова кръвожадно и подло, изобщо не му се искаше.

— И защо изведнъж реши да ми обясниш всичко това точно сега? — попита той подозрително.

— Мислиш, че спя и виждам как да те изтегля в астрала, за да ти изнасям няколкочасова лекция? — раздразнено попита Рон-Тиан. — Просто трябва да разберем по какъв начин теглиш енергията ми. Ако не го направим, рано или късно аз ще получа вътрешни увреждания, а ти в един момент просто ще влезеш във вече познатото ти състояние на умопомрачение. И хората около теб могат сериозно да пострадат.

Алексей чувстваше, че драконът не лъже, но не можеше да разбере как и кога би могъл да черпи енергия от духа пазител. Оставаше му само да изброи на глас всички действия по време на тренировката.

— Не е това — уверено заяви драконът. — А случи ли се нещо, свързано по някакъв начин с агресията?

— По-скоро обратното, аз, така да се каже, си изключих агресията.

— Така-а — каза драконът. — Оттук нататък давай по-подробно.

Алексей, доколкото можеше, обясни концепцията за разделяне на характера на духа пазител.

— Тоест заключваш цялата си ярост вътре? — уточни драконът.

— Не, не си разбрал — намръщи се Алексей. — По-сложно е…

— Давай без това — прекъсна го Рон-Тиан. — Всичко е фалшиво. Или в теб има ярост, която ти дава сила и смелост да реагираш на всяка насочена към теб агресия и да защитиш близките си, или я нямаш и си слабак. И тогава си мекотело — усърден, мил, спокоен и така нататък.

Може би имаше определена логика в думите на дракона. Особено ако яростта е енергията, на която се основава силата му. И Селин дори беше готов да приеме такава теория за истина, но тя не обясняваше как тогава е изпомпвал ярост от духа пазител.

— Значи вчера ти превключи на слабия си характер и оттогава не си се връщал?

— Ами да — сви рамене Алексей.

Той цяла нощ се подготвя за изпита и предпочете да остане в режим „зубрач“ до последно.

— Сега всичко ми е ясно — закръжи във въздуха драконът. — Заключил си цялата си ярост, за да се съсредоточиш върху това ваше учене, но тъй като след моята помощ между нас се създаде известна връзка, ти си започнал да издърпваш в твоя „затвор“ и моята ярост.

— Това е някаква глупост…

Алексей усети, че главата започва да го боли от всички тези мистични простотии. Подобно обяснение на случващото се звучеше твърде фантастично дори от зъбатата уста на червен летящ дракон.

— Може лесно да се провери. Просто освободи яростта си и да видим какво ще се случи.

Селин се огледа скептично. Да, сега той беше в така наречения астрал, но за да освободи яростта си, трябваше да се върне в реалността в средата на двора на института. Ами ако драконът е прав? Алексей нямаше представа какво ще се случи, ако се окаже преизпълнен с драконова енергия, но най-вероятно щяха да пострадат околните, а това не биваше да се допуска.

— Нека да не е тук и да не е сега — помоли той дракона. — Твърде опасно е.

— Прекали с нахалството — възмути се драконът, хвърли се към него и го задраска с нокти.

Алексей не очакваше атаката и едва не падна от пейката, освен това загуби концентрация и за миг изпадна от астрала.

— Остави ме на мира! — възкликна той.

Драконът веднага отлетя назад и вече спокойно продължи:

— Ето това е яростта. И за теб ще става все по-лошо, ако тя продължава да се натрупва. Дори не мога да си представя в какво състояние можеш да изпаднеш, когато отвориш хранилището на твоята и моята ярост.

Тук Селин беше принуден да се съгласи с Рон-Тиан, ако, разбира се, предположението за заключената някъде вътре в него ярост на дракона се окаже вярно.

— Добре — въздъхна той. — Сега ще намеря безлюдно място и ще рискувам.

— Гледай да не убиеш някого — изсумтя драконът.

Алексей излезе от медитацията и слезе от пейката. Намирането на свободна аудитория по време на лятната сесия не беше толкова трудно, след това той затвори вратата, като се увери, че наблизо няма никой, и възпроизведе обичайните действия, за да се върне към нормалното.

„И какво там казваше за яростта си този глупав дракон? — недоволно помисли той. — Не съм по-ядосан от обикновено.“

Той постоя известно време насред залата, насочил внимание към своите усещания, а след това извади телефона си, за да провери колко време е отсъствал от изпита и колко време остава до края му. В центъра на екрана се появи съобщение от Машка, напомнящо, че първата тренировъчна група от служители по сигурността ще пристигне днес следобед и всички трябва да са там.

„Не мога да си представя как се провежда тренировка, още повече за тълпа командоси — помисли си Алекс. — И не се знае каква ще е реакцията им за треньора в лицето на крехко момиче. Но ако дори един от тях се осмели да се шегува с Машка или дори просто я погледне не както трябва…“

Алекс стисна силно юмруци.

„Ще ги пребия всички до безсъзнание…“

С тихо ръмжене Алекс с всички сили удари банката и тя с трясък се разцепи на две. Пред очите му притъмня и за няколко мига той сякаш изгуби съзнание, а в следващия момент почувства ужасна болка в дясната си ръка и установи, че стои пред стената.

„Какво стана?“

Оглеждайки се наоколо, той изведнъж осъзна, че са пострадали не само банката и юмрука му, но и самата бетонна стена. В нея имаше няколко доста дълбоки вдлъбнатини, които трудно биха могли да останат след удар от обикновен човек.

„Това аз ли го направих?! — изненада се Алекс, гледайки леко ожулените си кокалчета на ръката. — Да, аз. В паметта ми изплуват образи и спомени за ужасна, всепоглъщаща ярост.“

Може би Тьома с неговата „желязна риза“ би издържал няколко удара с пълна сила по стената, без да нарани юмрука си, но Алекс би трябвало да си е счупил много лошо костите на ръката. А вместо това — само няколко драскотини по кожата. В тази конфронтация стената явно загуби.

— Аз те предупредих! — изсумтя драконът, надничайки от татуировката. — Глупав човек, свиквай, че духът пазител винаги е прав.

Алекс погледна към затворената врата на аудиторията. Цяло чудо беше, че все още никой не е реагирал на грохота.

— Ако си толкова умен, тогава ми кажи как мога да спра да изтеглям скъпоценната ти „ярост“? — недоволно попита той.

— За начало спри да заключваш своя гняв в себе си.

— Няма проблем — лекомислено отвърна Алекс, но после се замисли.

„Но ми остават още три изпита. Не съм сигурен, че ще мога да се подготвя нормално за тях в обичайното си състояние, или по-скоро със сигурност няма да мога. Да не би напразно да съм загубил толкова много време за създаване на оптималното състояние на ума за учене?“

— А… за колко време? — предпазливо попита той.

— Докато не се научиш съзнателно да управляваш този процес.

„Дотогава ще са ме изхвърлили от института“ — ясно осъзна Алекс.

— А ако понякога превключвам само за малко?

— И през ум да не ти минава! — драконът напълно се измъкна от татуировката, излетя до тавана и продължи да нарежда: — Аз съм същество на по-висок стадий на еволюция. Длъжен си да ме слушаш за всичко.

„Що за глупости? — раздразнено си помисли Алекс. — Какви стадии на еволюция, ако сме от различни светове? А и драконът, и тигърът изобщо не се държат като по-висши същества, а като инфантилни и прекалено агресивни тийнейджъри.“

— Хей, какъв беше този шум? — раздаде се глас отвън и вратата на залата се отвори. — Да не сте съборили някой шкаф?

Алекс само за миг отклони поглед от дракона и той веднага изчезна, а влезлият в залата младеж видя само Селин да стои над счупената банка.

— Хей, какво си направил?!

— Нищо — изгледа го Алекс.

— Но това е увреждане на държавна собственост — озадачено каза младежът, оглеждайки залата.

Изглеждаше по-възрастен от Алекс, което означаваше, че е студент от по-горните курсове или дори аспирант, но на Селин не му пукаше особено.

— Виждаш ли тези следи по стената? — Алекс посочи вдлъбнатините от ударите.

Младежът енергично закима.

— Виждам!

Алекс му показа юмрука си.

— А сега си представи какво би се случило, ако ударя човек.

Младежът не изглеждаше особено атлетичен, по-скоро обратното. Слаб, макар и висок, с очила. Очевидно не беше от онези, които могат да отстояват себе си.

— Заплашваш ли ме? — намръщи се той.

— Считай, че е така — ухили се Алекс, насочи се към изхода и по пътя бутна младежа с рамо. — Не си ме виждал.

Съдейки по това, че младежът не каза нищо, заплахата на Алекс имаше ефект. В същото време, някъде на границата на съзнанието си той отчетливо разбираше, че можеше да реши проблема без агресия, но просто го мързеше да измисля извинения. А ако неволния свидетел все пак реши да се оплаче от него…

— Запомних те — обръщайки се, предупреди Алекс.

Имаше още малко време до края на изпита, но Алекс не разчиташе, че ще му позволят да довърши. И преподавателят в залата потвърди това:

— Селин, отсъствахте твърде дълго, взех работата ви. Ще оценя само това, което успяхте да направите, преди да излезете на толкова дълга разходка.

— Да, разбира се — кимна Алекс, отиде към мястото си и започна да си събира нещата.

Застанал там, той улови много странен поглед от страна на Корольова. Тя изглеждаше така, сякаш нещо много я е уплашило, въпреки че от какво можеш да се уплашиш на изпит? Сложно уравнение?

— Ще те чакам на изхода — прошепна той на Смирнов, когато си събра раницата.

Дебелият мъж облекчено се усмихна и кимна. Изглежда той все още се опасяваше от приятелчетата на Стас Рогов и може би дори имаше основание за това. Неслучайно Алекс усещаше струящата от тях агресия в началото на изпита.

Когато Алекс минаваше покрай Корольова към изхода, момичето го хвана за ръкава и прошепна:

— Имаш кръв под ухото си.

Алекс по инерция посегна да опипа врата си, но видя ожулените кокалчета на пръстите и рязко скри ръката си зад раницата.

— Благодаря, одраскал съм се някъде — тихо отвърна той.

Седнал на пейка до изхода на института в очакване на Смирнов, Алекс се замисли за думите на дракона. Разбира се, мистичното влечуго мислеше твърде примитивно, свеждайки цялата му дълга работа над себе си — с помощта на самохипноза и създаване на психологически матрици — до банален контрол над гнева. По-точно не гняв, а „ярост“. Рон-Тиан влагаше в тази дума някакъв специален сакрален смисъл, смятайки я едва ли не за основна движеща сила за всеки боец. Да, в известен смисъл той беше прав… ако приемем, че емоциите като някакъв вид енергия имат свойството да се натрупват, тогава, намирайки се в състояние на „зубрач“ и виждайки, например, как Стас Рогов и компания тормозят Смирнов, Алекс старателно криеше желанието си да навре лицата им в асфалта, а след това го пускаше на свобода, като се държеше прекалено агресивно извън института. Раздразнението от часове работа по записките също беше определена форма на негативни емоции, които се натрупват някъде дълбоко вътре и не пречат на ученето, за да могат по-късно да избухнат в някаква битка в нощен клуб. И дори несподелената любов към Настя, желанието да я притежава, по-късно се освобождаваше в разгулен начин на живот.

„Проклетото летящо влечуго се оказа добър психолог — изведнъж помисли Алекс. — Във всеки случай даде много добра идея. И тя всъщност не противоречи на това, което правех преди. Просто самохипнозата и изследването на реакциите на различни стимули беше методът, а концепцията за «ярост» — вътрешната схема на процеса. Остава въпросът как сега ще се готвя за изпитите си? А и мога да усетя чуждата агресия само като прикрия собствената си ярост, което означава, че по никакъв начин няма да бъда защитен от нападения и провокации на други клубове.“

Смирнов се появи двадесет минути по-късно, заедно с потока съученици.

— Най-накрая! — Алекс скочи от пейката и тръгна към него. — Нямам много време, да поговорим по пътя към метрото.

— Можеше да не ме чакаш, ако закъсняваш — леко се смути Смирнов.

— Още не закъснявам. Да вървим.

В това време от института изскочиха Холин и Власов. Забелязвайки момчетата, двамата се насочиха към тях с явно не много добри намерения, но Рогов ги пресрещна. Приятелите поспориха за нещо и двойката продължи нататък, хвърляйки ядосани погледи на Смирнов и Селин.

— Леле, Рогов нас ли пази? — изненада се Смирнов.

— Мечтай — усмихна се Алекс. — Той защитава тези тъпаци от мен. Просто те така и не са разбрали, че е по-добре да не се забъркват с мен. Добре, майната им на тези двама идиота, ти ми кажи какво ти се случи…

Смирнов смутено сведе поглед.

— Проблем с кръвното. Хипертония.

— А със спорт изобщо позволено ли ти е да се занимаваш?

— Да, мога, ако внимавам — неуверено отвърна дебелият.

Алекс се намръщи.

— Добре, ще опитаме да се справим с това. Можеш ли да дойдеш на тренировка тази вечер в девет часа?

— Разбира се! — зарадва се Смирнов. — А къде?

Съдейки по реакцията, дебелакът сериозно се беше опасявал, че след като научи за здравословните му проблеми, Селин ще откаже да го тренира.

— Ще ти дам адреса. Открихме собствен клуб по бойни изкуства и сега мога да работя с теб по-отблизо — зарадва той приятеля си. — Освен това ще се консултираме с моя учител, той със сигурност ще може да ни посъветва какво да правим с твоята хипертония.

„Във всеки случай се надявам Сенсеич да разбира и от това — помисли си Алекс. — В краен случай може би ще бъде възможно по някакъв начин да се включат лекари от Рейтинга. Възстановиха лицето на Костя за една седмица, някаква си хипертония ли ще им се опре?“

След като побъбри още малко със Смирнов за тренировките, Алекс се раздели с него на един от преходите в метрото и забърза към тренировъчния център. До пристигането на първата група ученици не оставаше много време, а трябваше и да хапне подобаващо.

След като си хвърли нещата в стаята и се преоблече, той изтича в трапезарията и намери там и тримата си приятели.

— Е, най-накрая — посрещна го Машка. — Скоро тези… ченгета ще пристигнат за тренировка.

— Не ченгета, а служители на МВР — поправи я Даня, докато увиваше паста на вилицата си. — Покажи повече уважение.

— Все още не са заслужили никакво уважение — изсумтя Машка. — Интуицията ми подсказва, че ще са голяма сбирщина. Много ли адекватни полицаи си виждал?

— Засега само във филмите — призна Даня. — Но нека се доверим на Сенсеич, той не би канил кого да е в клуба.

Тьома мълчаливо кимна, мислейки за нещо свое и без да влиза в разговора.

Докато затопляше храната си и гледаше своите приятели, Алекс с изненада забеляза, че всички са малко нервни. Изглежда провеждането на тренировки за такъв необичаен контингент напрягаше не само него.

— Всъщност си прав — неохотно призна Машка. — Но момиче, което тренира група мъже… Съмнявам се, че ще имат адекватна реакция.

— Ако някой от тях те докосне дори с пръст, ще му откъсна ръката — предупреди Алекс.

Всички веднага млъкнаха и се вторачиха в него.

— Защо си толкова кръвожаден днес? — предпазливо попита Машка.

— Не повече от обикновено — изсумтя Алекс. — Но няма да позволя на никого да се отнася презрително към приятелите ми.

Тьома го погледна внимателно, усмихна се, но не коментира думите му.

— Ако Костя беше тук, щеше да одобри такъв подход — засмя се Даня.

— Това е сигурно — съгласи се Тьома. — Чудя се как ли е сега?

— Костя не отговаря на обаждания и съобщения — разстроено отговори Даня. — Може би ще се покаже чак когато постигне това, заради което напусна клуба ни.

— Сърдитко — измърмори Машка намръщена. — На кого му е притрябвал, освен на нас? Ще се върне след някой и друг месец.

— Съвсем не е задължително — намеси се в разговора Сенсеич, влизайки в трапезарията. — Според слуховете той е бил приет в клуб „Сребърния дракон“. Така че има вероятност там и да си остане.

Момчетата наскачаха от масата.

— Какво?!

— Как?!

— Ама че предател!

Сенсеич с жест им заповяда да седнат обратно.

— Спокойно. Това е негов избор. А и това е чудесна възможност за него да влезе в Рейтинга, да натрупа опит. Точно това му липсваше.

— Но „Сребърния дракон“ е на върха в Рейтинга — озадачено каза Тьома. — Ако Костя ще представлява този клуб, с кого ще се бие? В края на краищата там ще го убият още в първия бой.

— Разбира се, няма да го изправят срещу такива сериозни противници — увери го Сенсеич.

— И как тогава ще определят с кои бойци може да се бие? Има ли някаква градация като колани или нива? — попита Алекс. — Между другото, и за самите нас би било добре да знаем колко силни са бойците, които ни предизвикват. Интуицията ми подсказва, че веднага след вашия бой ще получим няколко предизвикателства от „Черната маймуна“.

— Според мен сте прекалили с фентъзито или с компютърните игри — укорително поклати глава Сенсеич. — В живота няма ясна градация на нивата на бойците и с добавянето на мистични техники това не се променя по никакъв начин. Някой има по-силна ударна техника, при друг е партера, един е във върхова форма, а друг все още не се е възстановил от травма. И как ясно да се определи разликата в уменията и кондицията на двама бойци, които се занимават с различни видове бойни изкуства от приблизително едно и също време?

— Е, нали има колани — неуверено каза Алекс.

— Условно всички, който се състезават в Рейтинга, вече имат черни колани — каза Сенсеич. — Но уменията в мистичните техники са твърде различни и трудно се анализират. Например, Алекс може да влезе в състояние сатори и да ускори възприятията си, но кой може да изчисли с каква част от секундата реагира по-бързо от мен в същото състояние? Какъв инструмент трябва да използваме, за да изчислим тази разлика? А ако съм постигнал по-голямо развитие в техниката „желязна риза“ и мускулите ми провеждат импулси с по-голяма скорост, то и тялото ми ще започне да реагира по-бързо, дори ако нивото на възприятие е малко по-ниско.

Данил се хвана за главата.

— Колко е сложно…

— А още има предвиждане и усилване на ударите с вътрешна енергия, както и индивидуалните особености на различните клубове — напомни Сенсеич. — И умението да се използва всичко това в точния момент, съчетано с уменията по бойни изкуства. Затова не може да става и дума за някаква ясна градация на майсторите по нива. Има само места в Рейтинга, получени в двубои, и това е най-честното отражение на силата на клуба и на всеки негов член.

— И няма изобщо никакво деление вътре в клуба? — още веднъж попита Алекс.

— Само логическо деление, както в обикновените школи по бойни изкуства: ученици, старши ученици, майстори. Е, и главата на клуба — Сенсеич се замисли. — А, да, има и външни ученици, които тренират в нормалната секция по бойни изкуства в клуба. Често те дори не знаят за Рейтинга.

Машка вдигна ръка, привличайки вниманието към себе си.

— Да, Мария? — разреши й да зададе въпрос учителят.

— А ние ученици ли сме?

— Вие сте старши ученици — отговори Сенсеич и, като видя доволната усмивка на момичето, веднага поясни: — Но само защото засега сте единствените.

За разлика от Машка, Алекс дори не мислеше да се радва на новия статут, защото по логика опонентите на старшите ученици би трябвало да са същите ученици от други клубове. А там този статут явно се постигаше не поради липсата на по-силни кандидати.

— Значи ако доведем приятели, те ще станат външни ученици на клуба? — попита Тьома.

— Може и така да се каже. Ако, разбира се, ги приема. Нека не забравяме, че аз все пак съм главата на клуба.

— Но можем ли да тренираме приятели в нашата зала? — напрегна се Алекс.

Той вече беше поканил Смирнов, а и като цяло разчиташе да използва залата пълноценно за него и приятелите си.

— Без проблем — успокои го Сенсеич. — В свободното си от тренировките време можете да се занимавате с приятелите. Но дали те ще могат официално да станат част от нашия клуб, това ще преценя аз.

Алекс облекчено въздъхна. Значи Димон и Вася могат да се пробват да бъдат приети в клуба, ако пожелаят. Вярно, след случката в нощния клуб Димон така и не се обади и дори не му писа. Очевидно все още смилаше информацията, която се изсипа върху него.

Сенсеич се заслуша в нещо, отиде до прозореца и погледна към двора.

— О, ето ги и вашите бъдещи ученици.

Приятелите се втурнаха към прозореца, за да видят как от няколко джипа със сини мигащи светлини излизат мускулести мъже в черни костюми.

— Тези от полицията ли са? — подозрително попита Машка.

— СОБР^[1], „Гром“^[2], ФСБ^[3] и малко от ОМОН^[4] — най-добрите от най-добрите. По-точно тези от тях, които проявяват сериозен интерес към бойните изкуства — увери я Сенсеич и потри ръце. — Е, хайде, посрещайте своите ученици. Аз имам работа, ще се върна утре сутринта. И гледайте да не удряте в лицето, все пак представлявате нашия клуб — той погледна многозначително към Алекс. — И хайде да минем без изтръгнати ръце.

Приятелите в лек шок застинаха на място, проследявайки с погледи как учителят излиза от трапезарията, подсвирквайки си някаква весела мелодия.

— Защо имам чувството, че са ни скроили номер? — жално попита Даня.

Тьома успокояващо го потупа по рамото.

— Защото е точно така.