Алекс Кош
Илюзия за поражение (3)

Глава 2

Състезанията по ръкопашен бой се провеждаха в една от сградите на спортен комплекс ЦСКА. Алекс няколко пъти беше ходил там, но само като участник в няколко закрити спаринга „за свои“. А сега ставаше дума за официалната „Купа на Москва по ръкопашен бой“: вход с билети, продажба на сувенири, спортни екипи и аксесоари и много малко зрители, както на всички подобни мероприятия. Състезанията по повечето видове спорт предизвикваха интерес на доста тесен кръг лица — роднини и приятели на участниците, фенове на конкретната дисциплина, както и случайни хора, сдобили се с безплатни билети. Разбира се, това не се отнасяше за култовите първенства по футбол, хокей или баскетбол — те бяха изключения, подчертаващи безличието на останалите спортни събития.

— А може би не трябва да търсим среща с тях? — за пореден път попита Смирнов.

На Алекс му костваше значителни усилия да убеди своя приятел да дойде с него на състезанията. Разбира се, искаше му се да разкрие истината на Смирнов и да го увери, че изобщо нищо не го заплашва, но просто не можеше да намери подходящите думи. „Извинявай, приятел, но аз позволявах на Рогов да ни мачка само защото провеждах върху себе си социално-психологически експеримент“. Подобно обяснение звучеше някак не особено добре.

— Време е да приключим с това — твърдо каза Алекс по-скоро на себе си, отколкото на своя приятел, и учтиво се обърна към двамата костюмирани пушачи на входа: — Прощавайте, тук ли се провеждат състезанията по ръкопашен бой?

— Да, тук. Но сте закъснели, останаха само два двубоя.

— Финалните? — уточни Алекс.

— Финалните. Побързайте, може и да успеете да видите нещо.

Алекс им благодари и се накани да влезе, но го спряха.

— Накъде без билети? — строго попита единият от мъжете.

— А-а-а…

— Заповядайте — мъжът с усмивка им подаде цяла пачка с отпечатани на обикновена хартия билети. — Сега всичко е както трябва.

Колкото и да е странно, на входа на спортния комплекс наистина им провериха билетите. Ето това е загадъчната руска икономика — билетите струват копейки, разпространяват се безплатно навсякъде, където е възможно, но без тях няма да те пуснат. Дори те карат да седнеш точно на посоченото в билета място, въпреки че залата е изпълнена едва на четвърт.

Попадайки вътре, Алекс обходи с поглед полупразните трибуни и бързо намери двамата приятели на Рогов на първия ред пред ринга. Въпреки че можеше и да не гледа, достатъчно беше да слуша — техните насърчаващи викове и скандирания отекваха в цялата зала.

— Ро-гов! Ро-гов!

Мечкоподобният Женя Холин и жилавият Игор Власов бяха близки приятели с Рогов и тренираха заедно в някакъв клуб по ръкопашен бой. Тримата също така бяха съученици на Смирнов и Селин и постоянно тормозеха „бедните зубрачи“. Впрочем, за Алекс всички издевателства в института бяха просто своеобразна игра, но дебеличкият Игор страдаше сериозно.

— Клоуни — изсумтя Алекс, кимайки към крещящата двойка.

Е, а главният злодей на института Стас Рогов вече стоеше на ринга и се подготвяше за бой с брадат потомък на някоя от приятелските източни републики. Или не приятелските. Алекс не се оправяше много добре в това, но все пак предположи, че противникът на Рогов е дагестанец. Жителите на тази малка, но горда планинска страна винаги са показвали отлични умения в свободната борба, която освен това беше и техен национален спорт. Неслучайно дагестанските борци имаха в сметката си осем златни олимпийски медала и десетки победи в европейски и световни първенства.

Набитият брадат здравеняк с космати гърди изглеждаше пълна противоположност на Рогов — строен, мускулест красавец с постоянно демонстрирана наляво и надясно искрящо бяла усмивка. Екипировката на спортистите беше стандартна: отворени каски, ръкавици и протектори на краката — спортът затова е спорт, за да бъде относително безопасен.

— Да погледаме боя? — предложи Алекс на приятеля си.

— Разбира се — съгласи се Смирнов и замечтано въздъхна: — Може би сега ще го пребият подобаващо или дори ще му счупят ръката. Какво би могло да бъде по-добре?

„Например, да го пребия аз“ — саркастично си помисли Алекс, пожела мислено успех на дагестанеца и се придвижи към другата страна на ринга, за да не попаднат без време в полезрението на съучениците си. Той никога не беше виждал двубой на Рогов на големи състезания и сега с интерес очакваше началото на боя. За съжаление, Алекс беше изпуснал представянето на противниците и не знаеше всички титли на дагестанеца, но той провеждаше боя много грамотно. Още щом прозвуча гонгът, дагестанецът веднага се хвърли към Рогов, явно възнамеряваше да проведе боя в партер, но в последния момент мина встрани, избягвайки среща с коляното на Рогов, и направи подсечка. Падайки на пода, Стас веднага се превъртя настрани, но изглежда дагестанецът изобщо нямаше намерение да влиза в близък бой. Затова пък Рогов едва не бе улучен от неочакван удар с крак, изпълнен в стила на капоейра. Никой не очакваше подобно изпълнение от човек с такова масивно борческо телосложение. За чест на Рогов, той не само успя да избегне удара, но и с лекота контраатакува противника си с ураган от бързи удари с ръце, почти веднага проби защитата му и го удари в челюстта. Един, макар и много успешен удар, определено не би свалил дагестанеца, но първата малка победа явно беше за Рогов.

„Очевидно ръцете не са слабото място на Рогов — по навик си отбеляза Алекс. — Чудя се как ли е с краката и с борческата техника?“

Бойците започнаха да обикалят по ринга, като периодично си разменяха удари. Много бързо стана ясно, че при Рогов техниката на работа с крака е развита много добре. Липсата на добро разтягане се компенсираше от силата и резкостта на ударите, докато дагестанецът определено му отстъпваше, правейки прекалено рискови и неразчетени удари. И отново успешно попадение на Рогов — удар в глезена, свали дагестанеца на земята, последва удар в челюстта, който мигновено го нокаутира.

— У-а-а — още по-силно закрещяха приятелите му. Останалите зрители се държаха доста по-спокойно и затова бурните емоции на Игор и Женя изглеждаха малко не на място, но това тях явно не ги вълнуваше особено.

— Жалко — изкоментира Смирнов, при това го каза по-скоро с нервна ирония, отколкото със съжаление.

— Още не сме приключили — криво се усмихна Алекс. — Ела, да ги хванем до съблекалните.

* * *

Същото място, същото време.

Игор Смирнов, известен също като „дебелака“.

Игор погледна приятеля си и за пореден път си помисли колко много се беше променил Алекс за последния месец. И това касаеше не само стила на обличане, прическата и замяната на очилата с контактни лещи. Той беше променил говора си, походката, погледа… а когато се усмихваше така накриво, по гърба на Смирнов сякаш пробягваха мравки. Игор никога не би се съгласил да дойде на тези състезания, но да се противопостави на желанието на Алекс се оказа доста проблематично или по-скоро направо невъзможно. И сега Игор послушно крачеше след него за среща с хората, които мразеше и от които се страхуваше…

„И защо родителите ми като малък не са ме записали да тренирам някакъв боен спорт — за пореден път си помисли Смирнов. — Дори и да е в клуб по лека атлетика, пак щях да съм в къде по-добра физическа форма. И определено нямаше да им позволя да ме тормозят…“

— Не се панирай — каза му Алекс, сякаш четеше мислите му. — И с пръст няма да те докоснат, обещавам.

Странно, но Игор му повярва. А и здравият разум подсказваше, че Рогов няма да тръгне да се бие пред погледите на десетки хора в спортния комплекс. Дано само Рогов да притежаваше този здрав разум.

Описвайки кръг в широка дъга около ринга, приятелите се отправиха към съблекалните и настигнаха съучениците си точно пред вратата.

— Стас! — извика Алекс и помаха с ръка, за да привлече вниманието му. — Рогов!

„Е, започва се“ — обречено си помисли Игор.

Обръщайки се и виждайки приближаващите съученици, Стас отначало не повярва на очите си, а след това се разплу в широка кръвожадна усмивка. Примерът му бе последван от Холин и Власов.

— Уау, кого виждам. Уморихте се да се криете ли? — попита Стас, свивайки юмруци.

Смирнов старателно се криеше зад гърба на Алекс, мечтаейки да стане невидим. Докато самият Селин изглеждаше абсолютно спокоен: вървеше към съучениците си, пъхнал ръце в джобовете, и едва забележимо се усмихваше.

— Липсвахте ми.

— И как изобщо намерихте това място, глупаци? — ехидно попита Холин, засили се към тях и блъсна Селин в рамото.

Алекс леко се извъртя, тласна с рамо, и в следващия миг Холин отлетя на няколко метра, препъна се и седна на задник.

— Какво, по дяволите?! — втрещено възкликна здравенякът.

— Не се бъркай — все още с ръце в джобовете, отвърна Селин. — Следващия път ще счупя нещо. Например тази стена с главата ти.

От такава наглост тримата спортисти буквално замръзнаха неподвижно, сякаш някой внезапно беше натиснал на пауза и беше спрял целия свят.

— Ти да не си друсан? — ухилен попита Стас, бързо съвземайки се от шока. — Съвсем ли си загубил страх?

— По-скоро реших вас да запозная със страха — криво се усмихна Селин. — Чудя се колко ли бързо ще се преместите от нашия институт, ако ви пребивам вас тримата всеки ден, започвайки от първи септември.

Холин в това време скочи на крака и отново се втурна към Алекс, възнамерявайки да отмъсти за позора си, но бе спрян от Рогов.

— Спокойно. Момчето е решило, че е станало мъж — каза насмешливо, задържайки приятеля си за рамото. — Да му позволим да се наслади на момента. Хайде, опитай да се състезаваш с шампиона.

Рогов зае стойка и направи знак на Алекс.

— Да го направим.

Смирнов отстъпи настрана, страхувайки се да попадне под нервната ръка на някой от двамата. Странно, но сега Рогов и Селин го плашеха почти еднакво.

— Ей, ей! — раздаде се насмешлив възглас и между двамата настроени за бой младежи се появи висок слаб мъж на около двадесет и пет, с вързана на опашка дълга коса. Официалният костюм и белият бадж с надпис „Суворов В.С. Главен съдия“ показваха, че е един от организаторите на събитието в спортния комплекс. — Никакви боеве извън ринга!

Смирнов за всеки случай разтърка очи, защото някак пропусна момента на появата на дългокосия миротворец, той сякаш буквално се материализира от въздуха.

— Тогава ние просто ще излезем оттук и ще продължим отвън — изобщо не се смути Селин, вгледа се в лицето на съдията и изненадано попита: — Планинец, ти ли си?!

— О, Рижия — реагира с някаква неразбираема забележка мъжът. — Какво правиш тук?

Да наречеш тъмнокосия Селин риж можеше само слепец, но за изненада на съучениците си той спокойно откликна на странния прякор.

— Решавам лични въпроси. Извинявай, че нарушаваме тукашните правила, но става дума само за минутка.

— Ако ще и за секунда да е — възмутено реагира съдията. — Като приятел бих могъл и да ти позволя да се сбиете тук, доста добре спечелих от твоя бой, залагайки на теб. Но именно в качеството на приятелски жест бих те посъветвал да не участваш в никакъв бой.

„За какъв бой говори — трескаво се зачуди Смирнов. — И какви залагания. За какво изобщо става дума?!“

— Това пък защо? — озадачено попита Алекс.

— Битки на участници в Рейтинга с обикновени хора не са добре приети. Ако някой разбере за това, както обикновено се случва, боецът ще бъде опозорен. Разбира се, ако не е самозащита, тогава всеки е свободен да използва сила.

— За какво изобщо става дума?! — не издържа Холин, гледайки ту Стас, ту съдията и Алекс. — Какви глупости дрънка този дългокосия?!

Стас Рогов сръга приятеля си с лакът.

— Млъквай, това е ръководителят на нашата федерация. Железен пич, викат му Планинеца. Само на двадесет и шест е и вече има седми дан в карате годжу-рю^[1], също така създаде своя собствена школа по ръкопашен бой. Аз срещу него и половин минута няма да издържа.

Смирнов наостри уши, опитвайки се да улови едновременно както разговора на Алекс със съдията, така и тихото шепнене на съучениците си.

— Значи смяташ, че за мен е по-добре да не участвам в сбивания? — уточни Алекс, хвърляйки кръвожаден поглед към Рогов и компания.

— Ще се изненадаш, когато разбереш колко внимателно биват наблюдавани бойците в Рейтинга. Особено новопостъпилите, и още повече такива като вас. Така че бих посъветвал вашия клуб отсега нататък да се държите като истински дами и джентълмени, премервайки всяка своя дума и действие. И между другото…

Съдията хвана Алекс за лакътя и го отведе встрани, продължавайки тихия разговор, а Смирнов остана със съучениците си. Ситуацията изглеждаше доста странна, но изглежда никой нямаше намерение да се бие.

— И какъв е този Рейтинг? — предпазливо попита Смирнов.

— Ти по-добре си затваряй устата! — веднага му се тросна Холин, явно все още преживяваше позорното си падане. — Да, Стас, за какъв Рейтинг става дума?

— Сред тези, които се занимават с бойни изкуства, се носят легенди за хора, достигнали невероятни висоти на майсторство. Толкова са малко, че става дума за няколко десетки, и на всички имената им присъстват в този Рейтинг на най-силните.

— Това прилича на приказка за спортни маниаци като теб — направи скептична гримаса Власов.

— Приказка? — изсумтя Рогов. — Виждал съм какво могат да правят такива майстори. Направо е зловещо.

— Зловещо ще стане, когато излезем оттук — каза Холин, гледайки мрачно към Селин, оживено обсъждащ нещо със съдията. — И никакви оправдания няма да минат — той удари с юмрук по дланта си. — Ще го направя на пихтия.

Смирнов неволно направи крачка назад, с което веднага привлече вниманието към себе си.

— А ти какво ще кажеш, дебелак? — веднага се обърна към него Власов. — Напоследък забелязал ли си в приятелчето си свръхестествени сили? Защо така изведнъж се помисли за голям боец?

— Аз… аз не знам — проблея в отговор Игор. — Преди нищо такова не е имало…

— А се радваш — направи злобна гримаса Холин, явно намери на кого да излее гнева си. — Решил си да се криеш зад гърба на приятеля си ли? Няма да стане…

Смирнов неочаквано и за самия себе си не издържа и гневно се озъби:

— Майната ти!

— Какво каза?! — изрева Холин и се хвърли към него.

— Я по-спокойно тук! — съдията отново изникна право на пътя на Холин и с лекота го отблъсна назад. — Ние тук с моя приятел си поговорихме и стигнахме до някакво споразумение. Никой няма да се бие, нито тук, нито където и да е другаде. През септември е откритият шампионат по ръкопашен бой на Москва, където ще можете да се срещнете и да решите всичките си проблеми на татамито.

— И защо чак есента, а не още сега? — ухили се Рогов. — Тъкмо съм загрял.

— Както си загрял, тъй и ще изстинеш — прекъсна го Алекс. — А на шампионата ще се биеш не с мен, а със Смирнов.

— С кого? — не повярва Рогов.

— С мен?! — почти изпищя Смирнов. — Но защо?!

— Забранявам ти да се биеш с Алекс — продължи съдията, впил твърд поглед в Стас Рогов. — Под заплаха от пожизнено изключване от федерацията. Освен това, ако някой от вас тримата посмее да се държи агресивно към тези двамата до шампионата, пак ще бъдеш изключен. Така че те съветвам да вразумиш приятелите си, ако не искаш да излетиш с трясък от федерацията, освен това няма проблем да направя така, че да не те приемат в нито един клуб по бойни изкуства в Москва.

Смирнов стоеше и напразно се опитваше да разбере какво изобщо се случва. От една страна, ръководителят на федерацията по бойни изкуства явно се застъпваше за него, а от друга… Какво участие в шампионат, по дяволите?!

— Не разбирам, Владимир Сергеевич, защо се застъпвате за тези двамата — недоволно се намръщи Рогов.

— Аз за вас се застъпвам, глупаци — с лека насмешка отвърна съдията. — Сега всичко ясно ли ти е? Ще можеш ли да контролираш ситуацията до септември?

Рогов си пое дълбоко дъх, явно едва сдържаше емоциите си.

— Да, разбира се. Но дебелакът не може да се бие, какво значение има кога ще го набия — сега или след два месеца?

Тук Стас Рогов попадна в десетката, задавайки въпроса, който интересуваше и самия Смирнов.

— Аз ще го подготвя — спокойно каза Алекс Селин. — Два месеца са повече от достатъчно.

— Та ти самият… — започна Власов, но под погледа на съдията бързо млъкна.

— Е, разбрахме се, всички са свободни — резюмира съдията. — Алекс, ако решите да се възползвате от предложението ми по повод залаганията, звънни ми, ще организираме всичко по възможно най-добрия начин. И билети на първия ред ще осигуря.

* * *

Същото място, същото време.

Алекс Селин, вече и „учител“.

Когато Селин и Смирнов излязоха от спортния комплекс, дебелакът веднага засипа приятеля си с въпроси:

— Ти наистина ли мислиш, че ще се бия със Стас?!

— Вече нямаш избор, нали се договорихме — спокойно отвърна Алекс. — Не се притеснявай, ще ти направя такава програма за тренировки, че след два месеца ще ги ступваш и тримата наведнъж.

— Честно казано, след тези думи започнах да се притеснявам още повече — призна Смирнов. — А ти много други ли си тренирал досега? И наистина ли се биеш толкова яко, че ти е забранено да се биеш с обикновените хора? Ще ми демонстрираш ли нещо?

— За някои — яко, за други — не толкова — уклончиво отвърна Алекс. — Сам чу, че нямаме право да афишираме своите способности, затова търпях всичкия тормоз на тези тримата.

„Много витиевато оправдание. Благодаря на Планинеца за така удачната поява и елегантното решение на толкова отдавна притесняващия ме проблем.“

— Да, разбрах, ти си като спайдърмен — денем си обикновен студент, а през нощта…

— През нощта спя — прекъсна приятеля си Алекс. — Във всеки случай, никой не ми забранява да те подготвя така, че да сриташ задника на Рогов.

За това, че никога през живота си не е тренирал никого, Алекс предпочете да премълчи, и бързо смени темата:

— Днес ще ти изпратя списък на храните, които трябва да купиш и с които ще трябва да се храниш през следващите два месеца. Също така ще ти направя примерна програма на тренировките и ще потърся подходящо място за тях.

Първоначално плановете на Алекс включваха да обучава Смирнов на основите на бойните изкуства, нали точно тази идея му подсказа Машка сутринта. Но най-напред Селин планираше подробно и прецизно да проучи Рогов и компания. А сега се оказваше, че Смирнов ще трябва да се бие за тях двамата. По-точно, той ще се бие за себе си, но вече ще представлява и своя учител — Алекс.

— Хм… ами, добре — неуверено кимна Смирнов. — А кога ще започнем самите тренировки? Утре?

— О, хайде без такива женски шегички — намръщи се Алекс. — Ако искаш да започнеш нещо, трябва да го направиш незабавно. Не утре, не от следващата седмица или месец, а още от този момент.

Игор погледна дънките си и тениската и изтри потта от челото си.

— Нещо не съм много подготвен в момента.

— Не съвсем веднага — засмя се Алекс. — Довечера ще направиш крос, като бягаш в продължение на четиридесет минути в леко, удобно за теб темпо.

— Ти нали си наясно, че за мен да бягам в удобно темпо е просто да ходя?

— Наистина? — Алекс леко се смути. — Е, тогава ще бягаш колкото издържиш, после преминаваш на ходом, за да си възстановиш дишането, и пак хукваш. Ясно ли е?

— Ясно — въздъхна дебелакът. — Мразя бягането.

— О-о — Алекс се ухили така кръвожадно, че от страх по гърба на приятеля му пробягаха мравки. — Повярвай ми, скоро ще се влюбиш в него, защото останалата част ще бъде значително по-тежка.

След като най-накрая се сбогува с дебелака, Алекс забърза към къщи. Предстоеше му да свърши доста неща: да направи списък с препоръчителни продукти и спортни храни за Смирнов, и най-важното, да позвъни на приятелите си и да ги информира за интересното предложение на Планинеца за влагане на парите. И по-точно, да заложат на боя на Сенсеич. Все пак да заложиш за победа на учителя можеше да се счита за вложение с гарантирано положителен резултат. Самият Алекс смяташе да сложи всичките пари, получени от боя с „рептилоида“, дотолкова свято вярваше в победата на Сенсеич.

Прибирайки се у дома малко преди вечерята, Алекс по навик се заяде със сестра си и после заседна пред компютъра. Започна с изготвянето на дълъг списък със спортни храни, които поне малко би трябвало да облекчат тренировките на първия му ученик. Разбира се, биодобавките не бяха панацея за болките в мускулите и сериозните травми, но и да се пренебрегват не биваше. Още повече че Алекс познаваше родителите на Смирнов и знаеше, че те с радост щяха да му платят всички разноски, стига да спомогнат за откъсването на любимия им син от компютъра. Аминокиселините, витамините и L-карнитина в допълнение към правилното хранене трябваше да помогнат на Смирнов да преживее най-тежките две-три седмици тренировки, докато организмът поне малко се адаптира към натоварванията.

„Струва си да поговоря утре със Сенсеич, да получа консултация като учител на учител, така да се каже — размишляваше той, докато се чудеше над програмата на тренировките. — Все пак едно е да можеш да правиш нещо, а съвсем друго — да учиш други да го правят.“

След като приключи с подготовката на предстоящите тренировки на Смирнов, той не можа да устои и хвърли едно око на сайтовете за квартири под наем. Благодарение на неочакваната премия Алекс най-накрая можеше да осъществи отдавнашната си мечта — да заживее отделно. А след победата на Сенсеич парите със сигурност щяха да са повече от достатъчни и за квартира, и за нормален живот. Е, поне за година определено щяха да стигнат. Красота!

— Малък, да не сваляш нещо?! — раздаде се гласът на сестра му от съседната стая. — Сериалът ми засича!

„Да, да живея сам ще е просто невероятно — помисли си той замечтано. — Дано да е по-скоро. Само как да обясня на нашите откъде имам толкова много пари.“

— Нищо не тегля! — извика той в отговор.

— Лъжеш!

„Ох, писна ми от нея — помисли си раздразнено. — Да беше се оженила поне. Макар че кой ли ще я вземе такава?“

Вечерта с нищо не се отличаваше от многото предишни — малко подготовка за изпитите, медитация, няколко серии аниме и опит да поговори с духовете пазители. Уви, нито драконът, нито тигърът се отзоваха на призива. А преди лягане си размениха мейли със Смирнов, за да се увери, че не е забравил за вечерното бягане, както и за да уточни времето и мястото на първата тренировка.

А на сутринта Алекс хукна към „Рижия дракон“, нали днес изписваха Костя от болницата. Най-накрая клубът щеше да се събере в пълен състав!

Не прецени добре времето и малко закъсня за тренировката, но в това нямаше нищо страшно — когато влезе в залата, никой дори не беше започнал да загрява. Машка, Данил и Тьома тъкмо се бяха преоблекли и сега стояха, пристъпвайки от крак на крак, и слушаха пререканията на върналия се от болницата Костя със Сенсеич.

— Не искам повече да се занимавам с тези простотии! — викаше Костя.

Вместо с любимата си дълга коса, прибрана на конска опашка, сега се кипреше с къса прическа тип „таралеж“. Но дори и това си беше истинско чудо, както и липсата на следи от ужасните изгаряния, получени по време на битката с дебелия „берсерк“.

— Без тези, както ти ги наричаш, „простотии“, не би могъл да усвоиш същите онези най-мощни техники, за които толкова мечтаеш — спокойно му отговори Сенсеич.

— А вие поне опитайте да започнете да ни учите на нещо сериозно! — озъби се Костя. — Ако не се получи, тогава съм готов да се заема с медитация и прочие глупости.

— Вече казах, че не бива просто така да вземете и да научите, например, да мятате мълнии — намръщи се Сенсеич. — Всеки човек има предразположеност към различни стихии, методи и техники. Точно затова са ви дадени духовете пазители, за да ви помогнат да опознаете себе си и своите възможности. А аз просто ви подготвям физически и енергетично към по-нататъшно развитие, като ви посочвам пътя.

— Този дяволски гущер на нищо не иска да ме учи!

— Значи дори духът пазител счита, че все още не си готов за това.

Костя само безпомощно сви юмруци.

— Онзи дебелак издиша огън, мамицата му! И подготвяйки ни за бой с такива противници, вие всъщност на нищо не ни учите, само се разхождате пред нас с тайнствен вид и философствате! Мен това изобщо не ме устройва!

Сенсеич погледна с любопитство ученика.

— И какво искаш да кажеш с това?

— Че ще си намеря друг учител — рязко отвърна Костя.

— Ей, чуваш ли се какви ги дрънкаш?! — възкликна Машка. — Да не си се побъркал?!

Костя не обърна никакво внимание на момичето, но пък забеляза появата на Алекс.

— О, привет, Алекс — поздрави го Костя. — И сбогом. Не мисля, че скоро ще се видим пак.

И под смаяните погледи на приятелите той излезе от залата, затръшвайки силно вратата.

— Костя!

Даня се втурна след него, но беше спрян от вика на Сенсеич:

— Не го спирай.

— Но…

— Повярвай ми, нищо няма да промениш, той вече е решил за себе си.

Приятелите гледаха невярващо към учителя, без да имат сили да произнесат нито дума.

— И какво, ще го пуснем просто така? — втрещено попита Алекс.

Разбира се, двамата с Костя ги свързваха много сложни взаимоотношения, но цялата им петорка отдавна вече се беше превърнала в истинско семейство. Дори когато не се виждаха по време на годината отсъствие на Сенсеич, всеки знаеше, че рано или късно ще се съберат в клуб „Рижия дракон“ и всичко ще си продължи постарому. И сега напускането на Костя… просто не се побираше в главите им.

— За съжаление, Костя е прав, той наистина не може повече да тренира в нашия клуб.

— Но защо?! — едновременно попитаха Алекс и Даня.

— След поражението в двубоя той загуби вяра.

— Е, всеки понякога губи вярата в себе си — припряно заговори Машка. — Вие самият сте ни учили, че вярата в себе си е изтъкана от съмнения и предположения. С това трябва да се справиш и да продължиш напред. Не можем да го зарежем в такова състояние!

Сенсеич въздъхна и потупа момичето по рамото.

— С неговата увереност в себе си всичко е наред. Той вече не вярва в своя учител.

— Какво? — не разбра Тьома. — Той не вярва във вас?!

— Разбира се. Аз надцених възможностите на ученика си, пращайки го да се бие, и именно по тази причина моят ученик пострада. Това е моя грешка.

„Ама разбира се — раздразнено си помисли Алекс. — Как може Костя да си признае, че вината е негова? Къде по-добре е да обвини за всичко учителя.“

— Нещо сте се отпуснали — намръщи се Сенсеич. — Я да започнем с малко работа по двойки. Тьома и Алекс — с ножове, Даня и Мария — борба.

— И защо трябва пак с нея да се боря?! — възпротиви се Даня.

Сенсеич внимателно го погледна.

— Сто набирания в три серии, и едва след това ще пристъпиш към спаринга. На Мария й трябва практика, а в борбата ти си най-неудобният противник. Така че действай и недей да спориш.

Алекс изобщо не се изненада от избора на оръжия за спаринг. Тьома трябваше да тренира „желязната риза“, а Алекс с помощта на сатори можеше да му помогне.

След доста продуктивната, въпреки всеобщия шок от напускането на Костя, тренировка Алекс надникна в треньорската стая.

— Признайте, че вие нарочно изпратихте Костя на двубой, за да загуби? — обърна се той към Сенсеич.

— Той можеше и да спечели двубоя, аз нищо не съм нагласял — отбеляза Сенсеич, прокарвайки с привичен жест ръка по плешивото си теме. — Просто му подбрах противник, който може да победи, ако поне малко смири гордостта си и не тръгне да се фука. Второто изпитание за него стана поражение. Ако можеше да признае грешката си и да се поучи от нея, всичко щеше да е наред.

— Разбирам — въздъхна Алекс. — Но аз си мислех, че вече сме преминали своите изпитания…

— Целият ни живот е един непрекъснат низ от изпитания.

— Значи в действителност не Костя напусна клуба, а вие го изгонихте, просто той още не го е осъзнал? — уточни Алекс.

— Всеки си има свой път — уклончиво отговори Сенсеич. — И дори напускането на Костя може да е част от собствения му път към майсторството. Във всеки случай, той вече е част от Рейтинга.

Алекс замълча за известно време.

— Между другото, за майсторството! Реших да тренирам един приятел от института, за да може да се защитава, и бих искал да се посъветвам с вас…

— Извинявай, това е първата ти постъпка от много време насам, от която съм доволен — прекъсна го Сенсеич. — Когато започнеш да обучаваш някой, и самият ти ще израстваш. И не си струва да разваляш този велик момент с глупави въпроси. Мисли сам, как и на какво да учиш своя ученик. Сега ти отговаряш за него.

— Добре — наведе глава Алекс, едва сдържайки доволната си усмивка. — Но все пак исках да знам дали ще можем да използваме тази зала?

— Тази не — неочаквано за него отсече Сенсеич. — Исках да ви кажа още в началото на тренировката, но напускането на Костя леко променени плановете ми. Да вървим, искам всички да чуят.

Те отидоха в залата и Сенсеич извика останалите ученици.

— Имам едно приятно съобщение — започна той. — Работата е там, че сега сме част от Рейтинга и трябва да поддържаме определено ниво. Досегашната зала в мазето е вече в историята. След завръщането си от Китай веднага се заех със създаването на пълноценен тренировъчен комплекс за нашия клуб и вчера ремонтните работи приключиха. От утре клуб „Рижия дракон“ си има собствена сграда в центъра на града, там ще можеш да тренираш твоя приятел.

— Собствен спортен комплекс?! — възхитено възкликна Машка. — Яко!

— А акробатическа зала има ли? — веднага попита Тьома.

— А баскетболен кош? — включи се и Даня.

— Утре ще видите всичко — усмихна се Сенсеич. — А сега сте свободни. Адресът на залата ще ви изпратя на телефоните.

* * *

Същото място, същото време.

Костя, вече бившия ученик на клуб „Рижия дракон“.

Въпреки че се подготвяше за този момент през време на целия си престой в болницата, решимостта на Костя значително отслабна, когато влезе в родната зала и видя приятелите си. Все пак по-голямата част от живота си бяха прекарали заедно и отдавна бяха станали семейство. Даня, Тьома, Машка и дори Алекс му бяха посвоему много скъпи, но вече бяха по-скоро баласт, който не позволяваше на Костя да се развива като боец. Как само се радваха на спечелените пари, направо беше противно да ги слуша. Пфу. На кого са му потрябвали тези жалки хартийки? Сила и уважение — това е единственото нещо, заради което си струва да се биеш. Да побеждаваш, доказвайки, че си по-силен и по-добър от всеки друг. Да натикаш в калта всеки, осмелил се да се изправи срещу теб, за да е ясно на другите. А Сенсеич с тези негови вечни недомлъвки, гатанки и абсурдни методи на тренировки не може да го научи да побеждава. Не, на Костя му трябваше истински треньор, който няма да му пудри мозъка, а ясно и разбираемо ще му обясни всичко. Костя беше сигурен, че мистичните техники едва ли се различават от обикновените и се нуждаят от точно същите постъпкови, пределно разбираеми тренировки. Просто трябваше да намери подходящ треньор и сега, когато вече знаеше за съществуването на Рейтинга, това щеше да е само въпрос на време.

Той вървеше надолу по улицата, размишлявайки върху по-нататъшните си действия, когато иззад коша за отпадъци точно пред него изскочи висок и мършав човечец в черна, плътно прилепнала тениска.

— Псст, ей, младеж, не искаш ли да си купиш малко по-специална методика? — леко фъфлейки, попита човекът. При това стърчащите настрани уши на голата му глава мърдаха като локатори.

— Методика за какво? — изненадано попита Костя, гледайки скептично плешивия мъж. А той изглеждаше наистина странно: суха и атлетична фигура, добродушен израз на зачервеното като след бягане лице и хитри очички.

— За изучаване на бойни изкуства, разбира се — изсумтя мъжът. — На теб нали сега ти трябва нов учител?

Костя вече се канеше да срита ушатото препятствие, но така си и застина, едва започнал да вдига крака си.

— А ти откъде знаеш?!

— О-о, много неща знам аз — ухили се мъжът. — Искаш да станеш по-силен, нали така?

— Искам — съгласи се Костя.

— Казвам се Юрий и мога да ти помогна — увери го плешивият. — Има различни…

Раздаде се писък на спирачки и на тротоара до тях спря яркосиня открита спортна кола.

— Ей, я изчезвай веднага! — извика млад мъж в модерен син костюм, изскачайки от автомобила. — Не го слушай този дядка, много клубове от Рейтинга постоянно следят за ученици с висок потенциал от други клубове, надявайки се да ги примамят при първа възможност.

Какъвто и да беше този Юрий, скоростта му на придвижване направо изумяваше — още на средата на изречението на младежа от колата той вече беше изчезнал зад ъгъла на съседната сграда.

— Стига, той нищо не може да ми направи…

— Не се ласкай, макар и да изглежда смешно, той е много силен. Все пак е на петдесет и осмо място в Рейтинга.

— Още един повод да продължа да общувам с него — ядосано отвърна Костя. — Защо се месиш?

И без това отвратителното настроение на Костя стремително се влошаваше.

— Казвам се Александър и съм най-добрият ученик в клуб „Сребърния дракон“ — леко кимна младежът. — Моят учител би искал да се срещне с теб.