Карин Фосум
Черни секунди (6) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Емил Юханес бе излязъл с триколката си както обикновено. Времето беше омекнало и отровнозеленият лак блестеше на септемврийското слънце. Хората се обръщаха след мотоциклета му, щом го задминеха. Струваше им се чудноват и смешен. Емил Юханес носеше стара сива раница на гърба си. Лицето му бе изопнато, изражението — непроницаемо; днес, на трети септември, той не можеше да се отпусне. Мислеше за толкова много неща. Поддържаше равномерна скорост, точно под четиридесет. Наушниците на шапката му бяха дръпнати надолу, връзките — стегнати под брадичката. Ремаркето беше празно, а черният брезент — свит на руло и пристегнат с връв в единия край. Емил се бе запътил към магазина. Винаги пазаруваше в местния „Жокер“, който беше малък и той знаеше къде стоят всички стоки. Не че не можеше да търси каквото му е необходимо, докато го намери. Но така беше по-лесно. На касата винаги седеше едно и също момиче. Свикнала бе, че той никога не говори, и не му създаваше неудобства. Всичко винаги бе едно и също и това му харесваше. А и идвайки тук, избягваше задръстването в центъра.

Емил живееше в малка къща с кухня, всекидневна и спалня в края на улица „Бренеривайен“ — покрай хиподрума и после нагоре, по хълма. Къщата имаше мазе. Нямаше баня, но пък тоалетната бе хубава — с мивка и огледало. Беше чисто и подредено. Не защото Емил бе особено прибран, а защото седемдесет и три годишната му майка всяка седмица го навестяваше. Емил Юханес имаше леко заплашителен вид, макар това донякъде да зависеше от настроението му. В негово лице хората виждаха един тромав и бавен мъж с широки рамене, който не може да говори. Мъж, който обръща гръб, ако го зяпат, който моментално се отдалечава, ако го заговорят. Въпреки това той проявяваше интерес към другите, особено ако можеше да ги наблюдава от сигурно разстояние. Имаше различни версии по въпроса дали Емил Юханес може да говори. Според някои той просто беше ням. Според други бе спрял да говори като чиста форма на протест, защото като дете му се е случило нещо ужасно. Понякога плъзваха нелепи слухове. Мълвеше се за пожар, в който загинали баща му и един куп братя и сестри, докато Емил и майка му стояли боси в снега, слушайки сърцераздирателните им писъци. В действителност Емил бе единствено дете. Имаше и такива, които твърдяха, че Емил можел да говори, и още как, но само когато той пожелаел. А това почти никога не се случваше. Той просто искаше да бъде оставен на мира. Никой не се вълнуваше какви мисли и мечти обитават голямата му глава. Вероятно защото повечето смятаха, че в нея нищичко не се случва. А това съвсем не беше така. Емил мислеше за много неща и свързваше всяка своя мисъл с образ. Понякога образите бяха застинали, друг път бавно се завъртаха като на филмова лента или пък примигваха и изчезваха като светкавица. Винаги когато паркираше пред магазина, той поглеждаше логото с тестето карти във формата на ветрило, с жокера най-отгоре. Понякога жокерът му намигаше или пък му се присмиваше. Тогава Емил се стряскаше и придобиваше сериозен вид. Щом влезеше в магазина и усетеше аромата на хляб, пред очите му изникваха ръцете на майка му, които мачкат тестото. Никой не месеше така, както майката на Емил. Тя блъскаше и мяташе тестото, но накрая винаги нежно го потупваше с потните си мазни ръце. Когато мислеше за майка си, той си припомняше мириса й и се сещаше за нещо, което някога е казала, или за някой израз, който често употребява. Острият й като нож глас, мирисът на нови пластични карти, втасалото тесто — всичко това заемаше много място. В мозъка му се случваха толкова много неща, че не оставаше място за общуване с други хора. Той приемаше всеки опит за контакт като натрапване. Предпочиташе образите. С тях успяваше да се справи.

Майка му го поддържаше спретнат, грижеше се дрехите и къщата му да са чисти. Емил не се противопоставяше на нейните посещения, но понякога им се дразнеше. Тя не спираше да говори. Той чуваше и разбираше думите й, ала в голямата си част те му се струваха безсмислени. Надигаха се срещу него с тътен, който му напомняше на разбиващите се в брега вълни. Щом тя отприщеше буйния поток от думи, той се затваряше в себе си и започваше да гледа предизвикателно. Това обаче не бе в състояние да я спре. Тя го предупреждаваше, порицаваше го, заповядваше му, поставяше му изисквания и въпреки това, дълбоко в себе си, го обичаше и всъщност доста се тревожеше. Страхуваше се, че той ще се скара с някого, страхуваше се, че ще уплаши хората с вида си. Той никога нямаше да се впише сред другите, но тя бе приела това. Боеше се също, че някой с лоши намерения може да го нарани или да го постави в ситуация, в която да изгуби контрол над себе си. Боеше се, защото бе наясно, че зад мрачната фасада се крият мощни сили. Бяха излезли наяве само веднъж. Когато една неистова, почти стихийна ярост бе притъпила сетивата на Емил. Кошмар, който тя през повечето време успяваше да потиска, но който понякога, въпреки всичко, я спохождаше в сънищата й. Тогава тя се будеше, плувнала в пот, ужасена от случилото се, от себе си, от сина си. Съкрушена от мисълта за всичко, което може да се случи. Ако той се уплаши. Ако бъде нападнат. Междувременно отчаянието й я караше да се заяжда с него.

— Цял живот ли ще се разхождаш с тази нелепа шапка? — казваше тя. — Не можеш ли да си вземеш една нормална шапка с козирка? Ще изглежда по-добре. Знам, че смяташ скъпоценната си триколка за цяло чудо. Но нали си наясно, че хората се обръщат след нея? Всички други карат мотоциклети с две колела, само ти не. А и не да кажеш, че не можеш да пазиш равновесие.

Тя си придаваше силно изтерзан вид, но това не постигаше никакъв ефект върху сина й. После потъваше в земята от срам, задето го е нахокала така, а не е успяла да се стърпи.

Емил паркира триколката си пред „Жокер“ и влезе вътре. Известно време обикаля между редиците с широките си, силно обърнати навън стъпала. Носеше тежки ботуши, без значение дали е лято, или зима. Бяха толкова разширени от носене в глезените, че можеше да ги нахлузи дори без да разхлабва връзките. Държеше червена пластмасова кошница за пазаруване; никога не купуваше толкова много неща, че да му трябва количка. Този път купи кафе, мляко и сметана, един пълнозърнест хляб и малко сирене. Взе три вестника от касата. Това учуди продавачката. Емил беше абониран за местния вестник и нямаше навика да купува тези от Осло, но през последните няколко дни го правеше. „Всъщност, както и повечето хора“, помисли си тя. Издирването на Ида Юнер представляваше интерес за всички, които минаваха през магазинчето. Те имаха своите предположения какво се е случило и тук бе подходящото място да ги споделят. Докато тя маркираше стоките, Емил се сети за нещо важно. Отново се стрелна между редовете и не след дълго се върна, клатушкайки се, с плик фъстъци в ръка. Продавачката сбърчи нос при вида на фъстъците, защото бяха с черупки и тя не разбираше как някой може да яде небелени, безсолни фъстъци. Емил винаги купуваше фъстъци с черупки. „Днес пък е и нацупен“, помисли си тя. Обикновено той не говореше, но и не бързаше, сякаш пазаруването беше важно за него, ритуал, който харесваше. Този път плати припряно, а пръстите му леко трепереха, докато ровеше за монети в портмонето. Натъпка покупките в старата си раница. И излезе, без да помаха за довиждане. Вратата се тресна. Тя го проследи с поглед как се качи на мотоциклета. „Беше толкова хладен днес“, помисли си и същевременно се учуди от тази своя мисъл, тъй като до ден днешен този мъж не бе разменил с нея нито дума. Емил запали двигателя. Потегли в посока хиподрума със същата равномерна скорост. Щом приближи будката на Лайла, съзря полицейска кола и няколко полицаи. Изопна се като струна. Хвана здраво кормилото и демонстративно впери поглед напред. Един от полицейските служители огледа странното возило. Емил никога не беше влизал в контакт с полицията, но изпитваше дълбоко уважение към всички в униформа. Освен това триколката му бе в такова състояние, че със сигурност трябваше да я даде на ремонт, но понеже живееше от социални помощи, не можеше да си го позволи. Често си мислеше, че рано или късно някой ще се появи и ще му свали регистрационните табели. За щастие полицаите бяха заети с други неща. Онази Ида, нея търсеха. Той беше наясно с това и впрегна цялата си концентрация да не ги безпокои. Подмина ги, все още загледан право пред себе си, но усети, че го наблюдаваха. После зави надясно. След няколко минути сви вляво пред „Бренеривайен“ номер 12, където живееше. Паркира и покри мотоциклета с черния брезент. Гаражът му беше пълен с боклук, вече нямаше място за возилото. После се заключи в къщата. Стоеше в кухнята и слухтеше. Нащрек, с максимално изострени сетива като котка. Сложи раницата на масата и извади покупките. Отвори плика с фъстъците и изсипа няколко в ръката си. Влезе бавно в дневната. Вратата на спалнята беше открехната. Той й хвърли един поглед и задиша тежко, фъстъците се овлажниха в стиснатия му юмрук. Накрая отиде до прозореца. Там имаше клетка и на една пръчка беше кацнал сив папагал с размерите на гълъб. Той изписука с красив, жален тон, за да си заслужи фъстъците. Емил бръкна между решетките и ги пусна в купичката му за храна. Птицата мигновено се наведе, хвана една черупка с краче и заби клюн в нея. Тя изпука сухо и се отвори. Тогава телефонът иззвъня.

Беше майка му.

— Емиле — подхвана тя, — оказа се, че съм заета и утре, и вдругиден, затова ще се чисти днес.

Той започна да примлясква, без да има нещо в устата.

— Не мога да остана до късно — продължи тя, — защото довечера има сбирка на клуба по ръкоделие у Тюла, а аз предния път не бях, но днес искам да отида. Ще пусна пералня вместо теб и после ти ще трябва да простреш. Ще можеш, нали? Само не забравяй да изпъваш дрехите, преди да ги закачиш на телта, иначе ще бъдат намачкани. А теб не те бива много в гладенето. Първо ще пусна една прахосмукачка вкъщи, така че ще бъда у вас след около час.

— Не — отвърна Емил ужасен.

Представи си майка си като машина за почистване, която сега иска да мине през всички стаи. Представи си разлята вода, пенещ се сапун и лицето й, което все повече се зачервява. Усети силния мирис на „Аякс“ и досадата от преместването на мебелите от обичайните им места, и свежия въздух, който нахлуваше от прозорците, които е отворила, и неприятното течение, и чуждата миризма на чисти завивки, и…

— Знаеш, че трябва — заопява майка му. — И преди сме го говорили!

Гласът й потрепери. Емил дишаше учестено в слушалката, не искаше да чуе онова, което майка му има да каже.

— Ял ли си днес? — продължи тя. Тревожеше се за него, както обикновено. — Изобщо не се храниш, както трябва. Да си чувал за плодове и зеленчуци? Подозирам, че ядеш само хляб, а тялото се нуждае от повече. Емиле, трябва да си купиш някакви витамини и да ги пиеш през есента и зимата. Има ги в „Мьолерш“. Сигурна съм, че можеш да ги намериш и в „Жокер“, ако не — ще ти ги поръчат. Трябва само да се постараеш, да проявиш поне малко отговорност към самия себе си. Че аз изобщо не ставам по-млада.

Емил стрелна с очи вратата на спалнята. След това погледна часовника.

— Днес приведе ли се в добър вид? — не спираше тя. — Един бог знае веднъж на колко дни си миеш косата. А и тогава не го правиш както трябва, надвесен така над мивката. Освен това — продължаваше да боботи тя, без да очаква отговор, — обличаш ли се добре, като излизаш с триколката? Идва есен и трябва да внимаваш да не хванеш грип. Ако те повали на легло, какво ще правиш, аз не мога да се въртя около теб всеки божи ден. И без това си имам достатъчно грижи. Маргот Янсон, която живее до нас, още си седи до прозореца със счупена тазобедрена става. Един бог знае какво щеше да прави без мен. Чудя се дали и мен някой ще ме крепи, когато вече не смогвам. Само да имаше жена, щях да мога да се надявам на достойни старини, но ако е вярно, както казват хората, че всеки си получава заслуженото, трябва много да съм съгрешила в този живот, без изобщо да си спомням кога и как.

Тя се подготви да приключи монолога си.

— Започни да разместваш мебелите. Можеш да простреш пътеките на оградата, за да не губя време. Надявам се колата да запали — каза разтревожена тя, — вчера не искаше, чудя се дали акумулаторът не е започнал да се разрежда. Имаш ли почистващи препарати и всичко останало?

— Не! — отговори Емил.

Майка му отново изникна в съзнанието му, този път като вятър, като торнадо, тя изричаше на глас всичките си мисли, дори онези, които не смееше да си помисли, сякаш ги помиташе, отнасяше ги надалече с думи.

— Мога да донеса една бутилка „Аякс“ — продължи тя. — Някой ден трябва да преровим шкафовете ти. Никога нямаш представа кое къде е. Колко пъти съм идвала у вас и е нямало тоалетна хартия? Направо не знам. Нали си голям човек все пак. Но стига толкова. Можеш да започваш, идвам след малко.

— Не! — каза Емил. Повтаряше го все по-високо. Майка му чу, че повишава тон — това беше необичайно. Той винаги казваше „не“, и то по всевъзможни начини, но този тон граничеше с нещо ново — с някакво отчаяние. Тя смръщи чело и стисна устни. Не искаше повече проблеми, нито един-единствен.

— Да! — натърти тя.

 

 

Рут си обличаше палтото. Внезапно спря, защото навън се затръшна автомобилна врата. С ръката, която бе намушкала докрай в ръкава, тя натисна бравата и отвори. Висок прошарен мъж прекосяваше двора. Рут веднага го позна. Той спря на най-долното стъпало, направи лек поклон, а след това изкачи и останалите. Тя си дооблече палтото и се ръкува с него. Беше толкова висок, че тя почти се почувства като малко момиченце. Почти й се прииска да направи реверанс.

— Идвам право от Хелга — каза Сейер.

— А аз съм тръгнала към тях — отвърна бързо Рут.

— Можете ли да ми отделите няколко минути?

— Разбира се.

Тя пак си съблече палтото. Поведе го към кухнята. Вътре имаше ъглова кушетка, покрита с възглавници.

— Относно Ида — започна отчаяно Рут, — вариантите не са много, нали?

В погледа й се четеше ужас.

— Хелга губи надежда — оплака се тя. — Не знам какво ще правим, ако ни сполети най-лошото. Това за нея ще е смъртоносен удар. Тя живее само за това момиченце, откакто Андерш ги напусна.

Сейер я слушаше. Понеже беше разтревожена, говореше бързо.

— Не е хубаво да си самотен родител — отбеляза мрачно тя, въртейки се из кухнята, без обаче да върши нищо. — Не бива децата да са едничкият смисъл на живота ти, това е такъв товар на плещите им. Не мога да си представя какво ще й е на Хелга, когато Ида влезе в пубертета и започне да излиза до късно. — Тя примигна, объркана от тази неочаквана мисъл.

— Бихте ли ми казали какви бяха причините за развода на Хелга? — попита Сейер.

Очите на Рут се разшириха от изненада.

— Защо питате? — отвърна тя.

Той бегло се усмихна.

— И аз самият не знам. Разпитвам за всякакви неща. — Каза го толкова простичко, свел поглед, сякаш се терзаеше. Тя изпита желание да му помогне.

— Но разводът по никакъв начин не е свързан с изчезването на Ида — отбеляза плахо Рут.

Сейер я погледна.

— И ние така смятаме. Питам просто от любопитство. Трудно ли ви е да говорите за това?

Тя се поколеба.

— Не, не точно. — Сложи ръце на масата, сякаш за да покаже, че казва истината.

— И така. — Той направи втори опит. — Можете ли да ми разкажете за раздялата между Хелга и Андерш Юнер? Вие сте й сестра. А и сте близки, нали?

Рут кимна, без да го поглежда.

— Не знам цялата история — започна уклончиво тя, — но мисля, че има намесена друга жена. Андерш е кривнал от пътя и Хелга не е могла да го понесе. Тя го изхвърли. Той е с десет години по-млад от нея — продължи Рут. — Но не ме разбирайте погрешно. Андерш беше добър съпруг, не е кръшкал редовно. Само един-единствен път — и Хелга не можа да го превъзмогне. Тя е толкова… Как да кажа… Крайна във всичко. Толкова строга.

— Разказа ли ви подробности?

Рут извърна лице и погледът й се спря върху набора на пердето.

— Да. Но не смятам, че е редно да ви ги предоставя просто така. А и тези подробности няма да ви бъдат от помощ.

Той отстъпи и кимна.

— Хелга каза, че Ида е близка с вас и със съпруга ви — Свере.

Ида отново изникна пред погледа на Рут — кратко, ослепително видение на едно съвсем жизнено момиченце, тук, в нейната собствена кухня. Само с едно примигване на очи видението изчезна.

— Свикнали сме да е край нас — кимна тя в отговор. — Сега, когато я няма, е толкова тихо. Тя е дете, което привлича много внимание. Има и други лели и чичовци, но никога не им ходи на гости.

— Има ли причина за това? — попита предпазливо Сейер.

— Предполагам, че просто така са се стекли обстоятелствата. Братята на Андерш никога не са проявявали интерес към Хелга и към Ида. Имат си достатъчно други грижи. Или пък просто нямат нищо общо помежду си. Живеят малко по-далече от тях, отколкото ние.

— Работите ли? — поиска да знае той.

— Замествам от време на време в училището — отвърна тя, — когато някой от учителите се разболее. Иначе съм си вкъщи.

— На колко години е дъщеря ви — Марион?

— На дванайсет — рече Рут. — В седми клас е. Прекарваха много време заедно с Ида. Сега й е страшно трудно, не знам какво да й обясня. Чете вестници и гледа новините — нищо не мога да й спестя.

— Така или иначе не е необходимо да й пестите нищо — каза той. — Все още не знаем какво се е случило.

Тя отново се стъписа от деловия начин, по който се изразяваше, самата тя до голяма степен беше сигурна, че Ида е мъртва. И не просто мъртва, а вероятно застигната от чудовищна смърт. Най-ужасната от всички, тази, изпълнена с болка и страх.

— А синът ви — Том Ерик? — попита той.

Щом чу името на Томе, Рут смръщи чело.

— Какво за него?

— Той как се справя със случилото се?

Рут отчаяно поклати глава.

— Зле — призна тя. — По принцип не говори много-много за себе си. Ние с Марион все пак се опитваме. Вчера се включи в спасителната акция. Каза, че е било ужасно. Трябва да призная, че винаги съм го смятала за доста голям егоист. Мисли само за себе си. Онзи ден е ударил колата — каза тя с усмивка. — Беше безкрайно нещастен. Взе си я преди три седмици — добави тя. — Имаше неблагоразумието да ми се оплаче насред целия ужас, който ни сполетя. Дадох му храна за размисъл — каза тя накрая. Беше се сгорещила, бузите й бяха поруменели.

— Той работи ли? — поинтересува се Сейер.

— Последна година в гимназията е. Не му харесва особено и не смята да учи висше. Иска единствено да си намери работа и да изкарва пари, да си се занимава с колата и да бъде с приятелите си. Седи много пред компютъра или гледа клипове. Аз нямам проблем с това — каза тя. — Не съм свръхамбициозна по отношение на децата ми. Искам само да са щастливи.

— Претърпял е злополука с колата — повтори Сейер, — на първи септември. Правилно ли ви разбрах?

— Да — отвърна тя. — Излезе с колата привечер и се върна след полунощ. Горкичкият, беше доста унил. Знаете как са момчетата с колите. Но наистина смятам, че успях да го убедя, че повредата на колата е дреболия в сравнение с онова, което може да ни сполети, нас, хората.

— Казахте, че е излязъл привечер — спомняте ли си кога точно?

Тя смръщи чело.

— Малко след шест. Извика ми от коридора. Новините по Те Ве Норге тъкмо започваха, обикновено ги гледам.

— А къде отиваше?

— Прекарва много време с едно момче на име Бьорн. Сигурно у тях — отговори тя. — Той живее във Фрюденлюн.

— В такъв случай искам да разменя няколко думи с него — каза Сейер. — Може да е видял нещо по пътя. Сега на училище ли е?

— Не — рече тя. — Отиде у Уили — друг негов приятел. Или по-точно познат. Виждаха се често преди. Но аз не го одобрявам особено и Томе е наясно. Уили обаче разбира от коли. Сега му помага.

Думите й събудиха интереса на Сейер.

— Защо не го одобрявате?

— Уили е с четири години по-голям от Томе — обясни Рут. — Мисля, че е бил замесен в кражби на коли, а вероятно и в друго, по-лошо. Затова не го харесвам. Въпреки че това е било преди много време. А и за Томе е наистина важно да оправи колата.

— А мъжът ви — Свере — продължи с въпросите Сейер, — Хелга ми каза, че често пътувал?

— Сега е в Ставангер — отвърна тя, — но ще се прибере за уикенда. Обикновено нямам нищо против, че пътува, не е нужно постоянно да си ходим по петите, а и децата вече са големи и се оправят сами. Точно сега обаче ми е трудно. След всичко, което се случи. Всяка вечер се чуваме по телефона.

— Този Уили наблизо ли живее? — попита Сейер.

— По-надолу, към центъра. Уили Отерхалс. Мисля, че улицата е „Майеривайен“, огромна жълта къща с голям гараж. Живее с майка си.

— Казахте, че е по-голям. Сигурно работи?

— Да, в боулинг залата. Или поне там работеше преди. От време на време взима смени в близката бензиностанция „Шел“. Това му дава достъп до инструменти. Не е професионален автомонтьор, но явно е понаучил някои неща.

Рут се учуди от интереса, който Сейер проявява към приятеля на сина й. Тя хвърли поглед на часовника си и възкликна:

— Трябва да тръгвам. Хелга ме чака!

— Простете, дълго ви задържах — извини се Сейер. — Нямах такова намерение.

Той отново направи лек поклон. Рут беше впечатлена от поведението му. Всичко у него излъчваше спокойствие и увереност. Излязоха заедно от къщата. Рут отвори вратата на гаража. Сейер съгледа бялото волво и празното място до него. До стената в дъното бяха струпани четири гуми, които вероятно бяха зимни и скоро щяха да влязат в употреба. Имаше също разни боклуци и няколко тенекиени кутии на рафтовете. Точно до вратата, откъдето оглеждаше гаража, той видя четири захабени гумени стелки за кола. „Опел — отбеляза мислено. — Синът значи кара опел.“

„Защо говорих толкова много?“, запита се Рут.

 

 

Уили Отерхалс се потеше. От една греда на тавана се поклащаше работна лампа и топлината от силната крушка стигаше чак до черепа му. Той бе остъргал с джобно ножче голяма част от боята и сивият метал вече проблясваше отдолу. Повредата иначе беше доста лека. Най-трудното щеше да бъде лакирането накрая. Уили бе в добро настроение, но имаше нужда от почивка. Настани се на работния тезгях до стената и запали цигара. Очите му бяха толкова хлътнали, че щом наведе глава, заприличаха на два черни кратера в изпитото му лице. Погледът му се плъзна по стените на гаража и по рафтовете, на които имаше пакети с пирони, кутии с болтове и гайки, запалителни свещи, масло и различни видове инструменти. До стената в дъното стоеше стар аптекарски шкаф със стотина мънички чекмеджета. Никой, освен Уили не знаеше какво има в тях. Ако някой решеше да надникне, нямаше да види нищо друго, освен кутийки и бурканчета. Едно обаче беше сигурно. Част от съдържанието на чекмеджетата можеше да се продаде на улицата и то за добра печалба. Той вдиша дима и замислено присви очи. Тогава върху дребния чакъл изсвистяха гуми. От колата слезе висок прошарен мъж. Уили беше пръснал кутии с кит из целия гараж и инстинктивно застана нащрек. Успя да си придаде изненадан вид точно когато Сейер се появи на входа. Видя го като внушителен изсечен силует. Имаше нещо познато в чувството, което той предизвика у него, и Уили трескаво се замисли какво е то. За момент мъжът просто стоеше там, без да промълви нито дума. Но очите му започнаха да изучават с интерес черния опел, пръснатите наоколо инструменти, а след това и самия Уили.

— Уили Отерхалс? — каза учтиво той.

Уили кимна. Стомахът му се сви. Почти двуметровият мъж, който стоеше на вратата и го гледаше, беше полицай. В това нямаше съмнение.

— Поправяш коли? — отбеляза с любопитство Сейер.

— Не ги поправям — отрече Уили. — Просто нанасям козметични промени.

Сейер пристъпи няколко крачки напред. Взря се в калника отблизо.

— Аз съм полицай — поясни той. — Бих искал да разговарям с Том Ерик Рикс.

Той улови погледа на Уили. Едновременно с това показа значката си.

— Той не е тук — отговори светкавично Уили. Скочи от тезгяха и застана прав, с ръце, скръстени пред гърдите.

— Знаеш ли къде е? — попита Сейер.

Уили устоя на изкушението да погледне навън. Томе беше отишъл до будката. Можеше да се върне всеки момент.

— Предполагам, че ще дойде. Не знам обаче кога. Защо питате за него?

— Със сигурност си чул за братовчедка му.

— Да, не е за вярване.

— Исках просто да разменя няколко думи с Томе. Ти участва ли в спасителната операция? — попита Сейер.

— Аз не. Но Томе участва.

Уили започна да се разхожда наоколо, пъхнал ръце дълбоко в джобовете.

— Виждам, че си претърпял злополука — отклони темата Сейер, загледан в черния опел.

— Това не е моята кола — отвърна рязко момчето. — Твърде добър шофьор съм, за да се подредя така. Тази е на Томе. Блъснал се в мантинелата до моста. Няма и месец, откакто взе книжка — въздъхна той и се усмихна вещо.

Самият той караше от четири години и се смяташе за първокласен шофьор.

— Новаците зад волана не са шега работа — кимна Сейер. — Да се благодарим, че е ударил само мантинелата. А не нещо друго.

— Да, за щастие — съгласи се Уили и пусна фаса на пода.

Мислите препускаха в главата му. Случайност ли беше това? Ченге, тук, в неговия гараж. Да не би някой да се беше раздрънкал? Причерня му и се наложи да се облегне на стената. Понечи да избърше потта от челото си, но успя да спре рефлекса на ръката си в последната секунда.

— Томе има късмет, че разбираш от коли — каза Сейер.

Уили кимна. Беше започнал да се паникьосва. Томе всеки момент може да спре пред гаража, в собствения му „Форд Скорпио“, с две бутилки кола и с пакет цигари. Не знаеше накъде да погледне. Най-добре не в наблюдателните сиви очи на Сейер, не в аптекарския шкаф, не в ударения калник на Томе. Накрая заби поглед в пода.

Сейер направи няколко крачки напред, приближи се до опела и го огледа отвътре. След това го обиколи.

— Здрави коли са старите опели — отбеляза компетентно той.

Уили кимна безмълвно.

— Ще поговоря с Томе някой друг път — рече Сейер.

После хвърли бърз поглед през рамо към стената в дъното.

— Между другото, много хубав шкаф. За болтове и гайки, предполагам?

Уили кимна с безразличие, но сърцето му биеше като лудо под шушляковия гащеризон. „Ей сега ще отвори някое чекмедже и ще започне да ровичка. Знае кой съм. Цялата информация е в компютъра. Само да набере името ми и всичко ще му излезе“, помисли си той. Естествено, щяха да изскочат най-вече дребни престъпления, той обаче се препоти. Но Сейер изглежда беше доволен. Тръгна си от гаража. Уили чу затръшването на автомобилна врата. Все още стоеше като прикован за стената и слушаше как голямото волво се опитва да запали. Как след това дава на заден ход и изчезва през портата. Той остана така известно време, за да успокои нервите си. След това навън отново спря кола. Собственият му форд. В гаража се появи Томе с найлонов плик с кола и цигари.

— Кой беше това?

Той погледна подозрително приятеля си. Уили мислеше трескаво, не искаше Томе да се паникьоса.

— Дай ми колата — нареди той. — Направо умирам от жажда.

Томе му връчи бутилка „Кока-Кола“ и отвори една за себе си.

— Беше полицай — рече бавно Уили.

Томе пребледня.

— Защо е идвал?

Уили го стрелна с поглед, бърз поглед, който после отново заби в пода.

— Искаше да говори с теб. Сърцето ми още малко щеше да изскочи. Не откъсна очи от шкафа ми.

— Шкафът ли? — повтори недоумяващо Томе.

— В него има това-онова. Ако ме разбираш — процеди Уили.

— Но защо ме е търсил? — попита с тревога Томе.

— За бога, Томе, ти все пак си й братовчед — сопна се Уили. — Естествено, че ще искат да те разпитат.

Уили изпи половин бутилка на един дъх.

— Успокой се, де. Да се захващаме за работа — каза твърдо той.