Карин Фосум
Черни секунди (5) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Уили Отерхалс не се беше включил в търсенето. Той седеше на пода в гаража си с книга в скута. Студенината на цимента се просмукваше през панталоните му. Томе бе заел един работен тезгях до стената и го наблюдаваше. Дрехите му бяха влажни след часове на ситния дъжд. Спасителната акция бе приключила без успех. Сега той гледаше опела. От тезгяха, на който седеше, не виждаше ударения калник. Опита да си представи, че никога не се е случило, че е само един ужасен сън.

— Как беше? — попита Уили, без да го поглежда.

Томе дълго остана замислен.

— Отвратително — отвърна той. — Просто вървиш и търсиш. Много непознати. Търсят навсякъде. Под дърво и камък.

— Ще продължат ли и утре?

— Казват, че ще търсят всеки ден.

Томе изгледа косо приятеля си. „Доста е кльощав“, помисли си. Уили беше по-голям от него. Имаше изпито лице с издадена брадичка и кокалести рамене. Заострените му колене се очертаваха под шушляковия гащеризон. Сега търкаше бузата си с пръст, за да махне нещо мръсно, и се мъчеше да разтълкува текста и илюстрациите в една книга за ремонт и боядисване на коли. Книгата беше стара и захабена. По страниците имаше петна от моторно масло. Някои от тях бяха залепени с тиксо. Уили разглеждаше илюстрацията на преден десен калник — същия като този на опела на Томе.

— Най-напред трябва да го изшлайфаме — заяви решително Уили. — Нужни са ни два вида шкурка: фина и груба. — Той се втренчи в книгата. — Номер сто и осемдесет и триста и шейсет. Първо калникът се минава със суха шкурка, а после — с водна. Трябват ни шлайф-блокче и кит, препарат против ръжда, обезмаслител. Томе, слушаш ли ме?

Томе кимна. Всъщност съвсем се бе отнесъл. Уили зачете нататък.

— Трябва да изшлайфаме и малко извън удареното. Тук пише: „Започнете в средата на удареното място и продължете да шлайфате навън с кръгообразни движения.“ Намери нещо за писане. Ще идеш да купиш нещата, от които ще имаме нужда, когато смъкнем калника.

— Добре, мога да отида да напазарувам — отвърна Томе. — Но съм без пукната пара в джоба.

Уили вдигна поглед от книгата.

— Мога да ти дам назаем. Няма вечно да си ученик. Рано или късно ще почнеш да изкарваш пари.

После пак забоде очи в книгата.

— Липсват ни доста инструменти. Ще пробвам да взема някои назаем.

Той остави книгата, изправи се на крака и отиде до колата. Застана широко разкрачен, с ръце на кръста, и се надвеси над калника. Огледа щетите с изражението на експерт. Раменете му се превиха като платна, издути от вятъра.

— Добре, Томе. Да започваме!

Шушляковият гащеризон се изопна и от колата се процеди жалният скърцащ звук на метал. От време на време се чуваха пуфтене и въздишки. Един стар „Опел Аскона“, който в продължение на петнадесет години е бил цял-целеничък, не се разпада току-така без жален вой.

— Познавам един тип от „Шел“ — Бастиан — каза задъхан Уили. — От него взимам назаем каквото ми трябва.

„Уили наистина има кого да пита“, помисли си Томе.

— Леле, Уили — въздъхна с облекчение той, — ще съм ти адски задължен, ако го оправиш.

— Така е — усмихна се Уили. Очите му светнаха. — А сега горе главата. Всичко ще е наред. Сигурен съм.

Той не спираше да огъва метала. Една вена на шията му запулсира.

— По дяволите, трябва да вляза отдолу.

Той се скри от поглед под колата. Дългите му бели пръсти се показаха изпод дъгата на калника.

— Просто не разбирам — промълви Томе. — Изобщо не разбирам. Как можа да се случи.

Той съжаляваше за всичко. По бузите му изби червенина.

— Не го мисли сега — рече кротко Уили. — Всичко ще е наред, казах ти. — След това се сети за нещо друго. — Как реагира майка ти?

Томе въздъхна.

— Наприказва сума ти неща — че нямало да платят, че не одобрявали да идвам у вас. Естествено, обаче повече се тревожат за другото…

— Да, разбира се. А и аз си знам, че не съм зет-мечта, винаги съм го знаел — ухили се Уили. — Но ти си голям човек, дявол да го вземе. Сам можеш да си решиш с кого да се събираш.

— И аз това й казах на майка ми — излъга Томе. — Слушай, дали да не проверим спирачките?

— Стига вече! — нареди Уили. — Спирачките са си супер. Сега ела да ми помогнеш. Трябва да свалим калника. Изобщо не ще да помръдне. Хвани за малко!

Томе скочи от пейката. Опита да се стегне. Изпита облекчение, защото Уили щеше да оправи колата. Ролята на чирак му допадаше. От време на време обаче усещаше, че приятелят му, който бе по-голям и находчив, го задушава. Когато най-сетне взе книжка, след като веднъж го бяха скъсали и бе отнесъл всевъзможни подигравки, Томе се почувства като негов равен по един непознат досега начин. Вече можеше да кара сам. А и Уили бе преровил обявите във вестниците за кола на старо за двадесетте хиляди крони, които Томе беше успял да спести. Само конфирмацията му бе донесла петнадесет хиляди.

— Опелът е сигурна кола — уверил го бе Уили. — Има надежден двигател, особено ако е по-стар модел. За цвета хич да не ти дреме! Не се занимавай с глупости. И яркооранжев опел да намериш, взимай го, ако е в добро състояние.

Но опелът, който намериха, бе черен. Даже боята му беше запазена. Томе бе на седмото небе от щастие. Не можеше да си намери място, постоянно искаше да е зад волана.

— Ами полицаите? — попита предпазливо Уили. — Плъзнали са навсякъде, заради братовчедка ти, нали?

— Да.

— С теб разговаряха ли?

— Не, за Бога — възкликна уплашен Томе. Той отпусна захвата си за секунда и прискрипа пръста на Уили.

— Стегни се бе, човек! Дръж тук, докато шкуря!

Томе стисна здраво. Кокалчетата му побеляха.

— В случаи като този, когато е намесено малко момиче и прочее — изпуфтя Уили изпод колата, — тотално изтрещяват. Сигурно баща й даже е заподозрян. Или не?

— Не знам — промърмори Томе.

— Но наистина много разпитват за роднините — продължи Уили. — Може би и за теб ще питат?

Томе кимна. Почувства се като робот, слушайки нестихващия поток от думи на Уили. Това от една страна го успокояваше, от друга още повече го изнервяше.

— Дори само фактът, че си неин братовчед, те прави съмнителен — отбеляза Уили.

Най-после се изправи. Беше махнал калника.

— Особено ако никога не я открият — добави той. — Ако никога не разберат истината. Такова нещо е позор за семейството поколения наред. Нали знаеш, че преди четиридесет години тук е станало убийство?

Томе поклати глава.

— Истина е. Едно момче изнасилило и убило едно шестнайсетгодишно момиче. Семействата и на двамата все още живеят тук. И повярвай ми, все още се вижда.

— Какво се вижда? — попита Томе. Ставаше все по-нервен.

— Че мислят за това през цялото време. Че са наясно, че всички знаят кои са. Затова и вървят с наведена глава. Ей такива неща.

Той избърса вадичката, която бе потекла от носа му.

— Майката на момчето, извършило убийството, е почти на седемдесет. И все още й личи отдалече.

— Глупости — отвърна Томе. — Дори не знам коя е.

Искаше приятелят му да си затвори устата. Не понасяше тези приказки за смърт и трагедии. Единственото, което го интересуваше, бе колата. Как да стане като нова. Нова и лъскава, без драскотини по боята, точно както преди.

 

 

„Тя знае, че е хубава“, помисли си тъжно Сейер. Седеше със снимката на Ида в ръка. Сякаш ги чуваше — всички тях, един нестихващ хор от лели и чичовци, от съседи и приятели: „Божичко, какво прелестно дете!“. Спомни си как неговите собствени лели го хващаха за брадичката, сякаш беше кученце или някакво друго нямо същество. Което не беше далеч от истината. Пред очите му се мярна слабо, срамежливо момче с прекалено дълги крака. Той продължи да се взира в снимката. Ида с години се е оглеждала в очите на другите и е виждала в тях своята собствена красота. Превърнали са я в самоуверено дете, в дете, свикнало да буди възхищение, а навярно и завист. Свикнало да получава каквото иска от родители и от приятели. И въпреки това — Хелга изглежда строга и взискателна — Ида е трябвало да спазва ясни правила. И тя никога не ги е нарушавала. Кой тогава я е срещнал и е заглушил майчините предупреждения? С какво е успял да я примами? Или пък просто я е ударил и я е хвърлил в колата?

„Очарователна и самоуверена“, мислеше си той. Това не беше добра комбинация. Превръщаше я в лесна мишена. Не бе възможно тези кафяви очи да те оставят равнодушен. Опита се да свърже тези три неща — топлите чувства към едно необикновено красиво дете, следвани от плътското желание и най-накрая — от разрушението. Разбираше първите две. Не бе невъзможно да си представи дори желанието. Тази чистота, тази беззащитност на децата. Тяхната крехкост, нежност и неопетненост; тяхната благоуханна плът, техния трепет и беззащитност. Представи си силата да направиш всичко, което пожелаеш, и то само защото си възрастен. Но да отнемеш живота на едно крехко дете по ужасен начин за него оставаше необяснимо. Представата за неистовата паническа борба на живота, който бавно угасва в ръцете ти, го ужаси. Потърка уморено очи. Почувства се отвратен от собствените си мисли. Затова набра номера на хотела на Сара в Ню Йорк. Нея я нямаше.

 

 

Беше късно. Градът димеше като тлеещ огън между синьо-сивите хълмове. Може да се прибере вкъщи и да изпие едно уиски. Вероятно после бързо ще се унесе. Идеята, че е в състояние да легне и да заспи, когато Ида е безследно изчезнала в мрака, а Хелга чака с подути очи, силно го обезпокои. По-добре да излезе навън. Да обикаля улиците с изострени сетива. Да бъде там, където е и Ида. Все още нямаше вести от спасителните отряди.

Сепна го почукването на вратата. Якоб Скаре надничаше в кабинета.

— Ти още ли не си се прибрал? — попита Сейер. — Какво правиш тук по това време?

— Същото като теб, предполагам. Мотая се.

Той огледа кабинета на началника си. Под настолната лампа на Сейер имаше фигурка от пластилин. Тя трябваше да представлява полицай в синя униформа и бе направена от внука му. Скаре я взе в ръка и я огледа.

— Започнала е да мухлясва — каза той. — Обърнал ли си внимание?

Сейер се направи, че не го чу. Дори през ум не му мина да изхвърли фигурката. Вярно, че имаше леко подозрителен вид, но изобщо не миришеше.

— Може ли да пуша на прозореца? — попита Скаре.

Изчака отговора търпеливо, с цигара „Принс“ в ръка.

Последва кратко кимване и той се настани на перваза. За момент се затрудни да отвори тежкия прозорец.

— Няма и следа от нея — отбеляза и издиша дима от цигарата навън, в септемврийската нощ. — Нито дори нещо толкова дребно като фиба.

— Нямала е нищо за губене — нито часовник, нито украшения — каза Сейер. — Едно обаче ме радва.

— И то е? — промълви обезсърчен Скаре.

— Не сме намерили дрехи, изцапани с кръв, или детска обувка, захвърлена на пътя, или пък колелото й, зарязано в някоя канавка. Радвам се, че всичко е изчезнало вкупом.

— Защо? — учуди се Скаре.

— Не знам — призна Сейер.

— Това означава единствено, че онзи тип е съобразителен — каза Скаре. — Не мисля, че е особено обнадеждаващо. — Той си дръпна силно от цигарата. — Това чакане си е чисто мъчение.

— Несъмнено — за Андерш и Хелга Юнер — отбеляза сухо Сейер.

Скаре замълча. Това смъмряне ли беше? Той всеки път издишаше дима навън, през прозореца, но все нещо се процеждаше вътре, в тъмния кабинет. Накрая пъхна догарящия фас под течащата вода на чешмата.

— Да приключваме за днес, а?

Сейер кимна и грабна якето си от облегалката на стола.

— Какво мислиш за публикациите в медиите? — попита Скаре по-късно. Стояха на паркинга пред полицията. И двамата подрънкваха с ключовете за колите си.

— Нямаше да има проблем — каза Сейер, — ако човек просто четеше написаното от журналистите. Но съществува нещо, наречено оформление. И фоторепортерите наистина знаят как да манипулират информацията и да предизвикат сензация.

Скаре си спомни снимките от днешния вестник — снимка на Ида, на същото като нейното колело, жълто „Накамура“, и на същия като нейния спортен екип. И заглавието: „Последната дестинация на Ида“. Пунктирни линии. Будката на Лайла в близък план.

— Представят го като някаква сапунка — добави Сейер. — Надявам се да няма много епизоди.

Кимнаха си за сбогом и всеки пое по пътя си. Вече вкъщи, Сейер влезе в кухнята и извади плика с кучешка храна. Кучето, излегнало се на пода в очакване на своя стопанин, едва-едва се помръдна. Ала щом сухата храна задрънча по металната купичка, то се изправи. Бавно и предпазливо отиде в кухнята. Кучето — леонбергер на име Колберг — беше толкова старо, че опровергаваше всички статистики. То гледаше Сейер мрачно и загадъчно. На Сейер му беше трудно да отвърне на този поглед. Знаеше, че животното изнемогва, че трябва да го избави от мъките му. „Скоро — помисли си той. — Но не точно сега. Ще изчакам Сара да се прибере.“ Отряза си филия хляб и добави колбас отгоре. Извади и тубичка майонеза от хладилника. Известно време се чуди дали да не я върне обратно. За него майонезата си беше прегрешение. Отви капачката и внезапно осъзна колко абсурдни са мислите му. Той можеше най-спокойно да си изстиска майонеза във формата на осмица върху сандвича и след това да седне да яде, а в същото време, там някъде, Хелга Юнер едва си поемаше дъх.

 

 

Трети септември.

Сейер се събуди в шест. Кучето лежеше на пода до него. То усети слабото помръдване на матрака и надигна глава. Миг по-късно се чуха трите кратки сигнала на електронния будилник. Сейер се наведе от леглото и потупа Колберг по главата. Черепът на кучето ясно се очертаваше под козината, той усети издатините му с ръка. След това се сети за Ида. Тя тутакси зае мястото си в съзнанието му. Той изпъна длъгнестото си тяло в леглото и опита да различи светлина зад завесата. Не се получи, трябваше да стане. Загледа се в мократа сутрешна мъгла, надвиснала като похлупак над града. Закуси с два сухара със сирене и чушка. Поведе кучето надолу по стълбите. Направи едно кръгче около блока с него и после го пусна обратно в стаята. Часът бе седем и петнадесет, когато отвори вратата на офиса, стиснал новите вестници под мишница: „Издирването на Ида продължава“.

Първото съвещание за деня протече в разпределяне на задачите. По случая Ида Юнер нямаше какво толкова да се разпределя. За начало трябваше да се направи проверка на известните им лица с обвинения в блудство — излежалите присъда, пуснатите в отпуск за периода, както и всички, подвеждани някога под отговорност, макар и неосъдени. Грозната истина бе, че очакваха някой да се натъкне на поруганото тяло на Ида и после да могат да продължат с разследването. Снимката й висеше на таблото в стаята за съвещания. Всеки път щом минеха покрай нея, усмивката й ги пронизваше от глава до пети и въпреки безнадеждността на ситуацията, те все още таяха крехката надежда, че тя внезапно ще влети у дома, при майка си, с някое най-неочаквано обяснение.

Позвънеше ли телефонът, а той звънеше постоянно, всички рязко се обръщаха и не изпускаха от очи говорещия, за да могат евентуално, както до един се надяваха, да разчетат по изражението му дали става въпрос за Ида. Нещо трепваше в гърдите на дежурния полицай всеки път щом вдигнеше слушалката. Те знаеха, че дългоочакваното обаждане ще дойде.

Започна нова спасителна акция. Все още не бяха решили дали ще драгират реката. Не знаеха откъде да започнат.

Сейер стигна до къщата на Хелга. Видя лицето й на прозореца, вероятно бе чула двигателя. Той слезе бавно от колата, умишлено бавно, за да не й вдъхва напразни надежди.

— Почти съм изгубила вяра — каза немощно тя.

— Разбирам, че ви е тежко — утеши я той, — но все още я търсим.

— Винаги съм знаела, че Ида е твърде прекрасна, за да е истинска — продължи тя.

— Нима не е истинска?

Долната устна на Хелга затрепери.

— Беше истинска. Сега вече не знам.

Без нито дума повече тя се върна в дневната. И веднага — на прозореца.

— През повечето време стоя тук. Или съм в стаята й. Не върша нищо. Страх ме е, че ще я забравя — поде тревожно тя, — страх ме е, че ще се изплъзне от съзнанието ми, страх ме е, че може да мисля и да върша нещо, без тя да е част от него.

— В момента никой не очаква от вас каквото и да било — каза Сейер.

Той се настани на дивана без покана. Забеляза, че косата й е неизмита и че е облечена в същите дрехи както първия път, когато я срещна. Дори не беше сигурен, че ги е сваляла оттогава.

— Бих искал да поговоря със сестра ви — рече Сейер.

— С Рут ли? Тя живее на няколко минути оттук, на улица „Мадсеберге“. Ще намине по-късно.

— Явно сте добри приятелки? — попита той.

— Да — усмихна се тя. — Винаги сме били.

— А бащата на Ида, Андерш, нали и той има двама братя, които живеят наблизо — чичовците на Ида?

Тя кимна.

— Туре и Кристиан Юнер. И двамата са женени, със семейства. Живеят до хиподрума.

— Близки ли сте? — поинтересува се той.

Тя поклати глава.

— Всъщност не. Странно нещо — почти никога не виждаш дори малкото роднини, които имаш. Знам обаче, че вчера са се включили в търсенето — и двамата.

— Някой от тях обади ли ви се?

— Не смеят — отвърна тихо тя. — Уплашени са, естествено. Не знам какво им се върти в главите. А и не искам да знам. Моите собствени фантазии ми стигат.

Тя потрепери, сякаш страшните видения тутакси се бяха появили.

— Но Ида познава братовчедите си, нали?

— Разбира се. От всички е най-близка с Марион и Томе — децата на Рут и Свере. Често е при тях. Обича леля си Рут — единствената леля, която значи нещо за нея.

— А зет ви? — продължи Сейер. — Той с какво се занимава?

— Свере работи в нефтената индустрия и пътува много. Почти никога не си е у дома. И Андерш пътуваше много. Все се оплакват, че трябвало да спят на хотел, че било много изморително. А всъщност сигурно така им е по-добре. Измъкват се от еднообразното ежедневие.

Сейер нямаше коментар по въпроса.

— Ида харесва ли чичо си Свере? — попита тихо той.

Тя замлъкна и полека-лека осъзна истинския смисъл на този въпрос. След това кимна решително.

— Да. Свере и Рут са най-близките й роднини след мен и Андерш. Винаги е била сред тях и се е чувствала добре в дома им. Те са порядъчни хора.

Думите й не търпяха възражение. Сейер огледа всекидневната. По стените висяха много снимки на Ида, направени в разстояние на няколко години. На една от тях детето държеше котка.

— Тя много обича животни — припомни си той. — Стаята й е пълна с тях. Тази котка да не е избягала?

В стаята стана съвсем тихо. Сейер изобщо не бе подготвен за реакцията, която въпросът му предизвика. Хелга се преви на две и затули лицето си с ръце. И тогава нададе вик, пронизващ до мозъка на костите.

— Това беше котката на Марион! Прегазиха я. А Ида никога не е имала домашен любимец! Нито дори хамстер. Аз казвах не. Всеки път не! Защото аз не го исках, а сега не разбирам как може да съм била такава егоистка. Не получи нито котенцето, нито кученцето, за които така съкровено мечтаеше, нито някое от другите животни, за които толкова дълго ме умоляваше, защото на мен не ми се разправяше с животно, не исках да чистя косми, изпражнения и всякакви други гнусотии! Но върне ли се, о, само да се върне, ще й купя колкото животни поиска! Обещавам, обещавам!

Настана гробна тишина. Лицето на Хелга бе пламнало. Тя захлипа силно.

— Толкова съм жалка — изплака. — Отчаяна съм, стигнах дотам да реша да купя кученце. Защото тогава Ида със сигурност ще си дойде. Ще чуе скимтенето му, където и да е, и ще дотича светкавично у дома. Колко съм наивна! Същинско дете.

— Имате пълното право да си вземете кученце — каза Сейер.

Тя поклати глава.

— Минават ми какви ли не мисли през главата — призна си. — Съвсем абсурдни мисли. — Избърса с ръкав мокрите си бузи.

— Разбирам — промълви Сейер. — Няма как да сте подготвена за нещо такова.

Очите й се разшириха.

— Напротив! Винаги ме е било страх от това. Винаги съм се подготвяла за него. Това е съдбата на всяка майка.

— Значи някога мислено сте били в тази ситуация — отбеляза той. — Различно ли е в действителност?

— Много, много по-лошо е — изхлипа тя.

 

 

Рут Рикс бе изпратила дъщеря си Марион до училищния автобус. Сега видя сина си Томе да надига картонената кутия с мляко и го смъмри.

— Том Ерик! Нали знаеш, че мразя да пиеш направо от кутията!

Той я остави на масата и се опита да се измъкне от кухнята.

— Хапни нещо — подкани го тя.

— Не съм гладен — смотолеви той.

Рут чу, че се оправя да излиза в коридора. Тъкмо си стягаше маратонките.

— Днес нямаше ли ден за самоподготовка? — извика му тя. Последва го, нямаше да го остави да се измъкне.

— Да, и? — отвърна той.

— Разчитам, че ще седнеш да учиш — заяви тя, мислейки си за тази последна, особено важна година от гимназията.

— Първо обаче отивам у Уили. Ще работим по колата.

Рут преглътна отговора и впери очи в него. Томе продължаваше да избягва погледа й.

— Мисля, че леко се вманиачаваш — отбеляза колебливо тя. — Това е просто кола, за бога.

Той нищо не каза, само стегна връзките си. „Здраво ги стяга“, помисли си тя.

— Бьорн се обади и пита за теб — спомена му. — Много любезен ми се струва. Нали двамата все още сте приятели?

— Да, естествено — отвърна Томе. — Но той не разбира от коли. Хелге също.

— Да, разбирам. Но Уили е много по-голям от теб. Все пак е по-добре да се събираш с хора на твоята възраст, не мислиш ли?

— Това и правя — увери я той. — Но ми е нужна помощ за колата. Уили има гараж, има и инструменти.

Говореше, без да се изправи. Дори стегна белите си връзки на двоен възел. Пръстите му трепереха. Това не убягна на Рут и леко я разтревожи. Внезапно осъзна, че знае толкова малко за това слабо осемнадесетгодишно момче. Чувството бе неприятно. Щом най-после се изправи, той все така избягваше погледа й. Взе да рови в закачалките за якето си.

— Томе — каза тя по-меко, — разбирам, че случилото се с колата е неприятно. Но Ида я няма. Може би е мъртва. Не мога да понеса как просто изчезваш заради някаква си кола. Това ме разстройва, защото не е редно!

Този изблик го смути. Той понечи да излезе, но тя го сграбчи за ръката и го принуди да се обърне. За свое учудване видя една сълза.

— Томе, какво има? — попита уплашена.

Той бързо изтри бузата си с ръка.

— Толкова много неща — отвърна той. — Тази история с Ида. Недей да смяташ, че не мисля за нея. Днес пак ще ходят да я търсят, но аз не знам дали имам сили.

— Нима бе толкова тежко? — прошепна Рут.

Томе кимна с глава.

— Всеки път, когато погледнеш под някой храст, сърцето ти престава да бие — каза той.

После замина. Рут постоя в коридора заслушана в стъпките му. Бяха бързи, все едно бягаше. Тя се облегна на стената. „Ужасно е — помисли си. — И няма никакъв изход.“