Карин Фосум
Черни секунди (4) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

В училището на Гласверке се бе събрала голяма група доброволци. Беше минала цяла нощ и по лицата на всички се четеше безпокойство. Все още валеше, макар и по-слабо. Имаше доброволци от Червения кръст и от „Фолкейелп“, учители и ученици от училището, членове на спортния клуб, както и на много други организации. Някои бяха съвсем обикновени хора, откликнали на призива да помогнат; просто бяха излезли от вкъщи в мрачното време с надеждата, че могат да бъдат полезни. В групата имаше много младежи, ала най-многобройни бяха мъжете. Дойдоха и няколко малки момчета, но ги отпратиха вкъщи. Емил Юханес бе забелязал голямото сборище и бе спрял зелената триколка под навеса, откъдето можеше да наблюдава случващото се от безопасно разстояние. На никого не му хрумна да го попита дали не иска да се включи. Не че той самият искаше. Гледаше кучетата, които някои държаха на каишка. Ако някое се отскубнеше, той на секундата щеше да запали двигателя и да изчезне. Не обичаше кучета.

Спасителните отряди разучаваха картата, слушайки инструкциите на полицията за придвижване в терена. Колко компактно да се движат, на кои места да са нащрек. Колко важно бе през цялото време да бъдат наистина концентрирани. Да не говорят много. Една група тръгна нагоре, към водопада, друга щеше да търси по брега на реката. Някои бяха изпратени да огледат полята, други — гората, а трети — хълмовете край града.

Якоб Скаре им даде последни нареждания:

— Не забравяйте, че Ида е малка — каза той. — Не заема много място.

Те кимнаха сериозно. Скаре ги наблюдаваше, погълнат от собствените си мисли. Донякъде знаеше какво се случва в главите им. Имаха много и различни мотиви, при това противоречиви. Някои ги бе довело отчаянието — самите те бяха бащи и нямаха сили да чакат безучастно пред телевизора. Други бяха дошли заради тръпката и се надяваха, че именно те ще открият Ида. Представяха си ту как я намират мъртва и стават център на внимание, ту как първи я зърват жива и здрава. Как надават възглас и привличат вниманието на другите с радостната новина. Може би дори как се връщат с нея на ръце. Повечето бяха уплашени, защото никога не бяха виждали труп, а вътре в себе си знаеха, че Ида е мъртва. Изпитваха неудобство от собствените си мисли и нервно набиваха крак в асфалта. Някои носеха туристически раници и термоси. Всеки един имаше орлов поглед или поне така смяташе, макар и Скаре да им припомни безбройните спасителни операции, в които издирваният е бил подминат повече от веднъж, от много хора. Андерш Юнер също беше там. Вече осем години не живееше в Гласверке, затова и малко хора го разпознаха и той бе благодарен за тази анонимност. Братята му — Туре и Кристиан, също се бяха включили, както и племенникът на Хелга — Томе. Когато най-сетне бе даден стартов сигнал, всички изпитаха облекчение. Сто и петдесет души се разделиха на малки групи и потеглиха от училищния двор. Разнесе се тихо жужене. За много от тях цялото изживяване беше доста необичайно. Да вървят така и непрестанно да се взират в земята, във всяка сламка, корен или клон, във всяка издатина на асфалта, в боклука в канавките, пълни с толкова много неща. Онези, които бяха изпратени да претърсят брега на реката, скришом хвърляха погледи към буйното течение. Отместваха клоните на храстите и шубраците. Претърсваха дупките. И все пак намериха разни неща — стара разнебитена детска количка, плесенясал гумен ботуш. Брегът бе осеян с празни бирени бутилки. От време на време мъжете правеха кратки почивки. Една от групите попадна на малка колиба. Беше се килнала на една страна и заплашваше скоро съвсем да се срути. „Страхотно скривалище“, помислиха си те, изправени пред окаяната постройка. Беше недалеч както от пътя, така и от къщата на Ида. Несъзнателно започнаха да душат наоколо. Един от тях се наведе и пропълзя през отвора, който не бе нищо повече от тясна пукнатина в прогнилото дърво. Поиска фенерче и някой му подаде. Лъчът затрептя в мрачното помещение. Сърцето му биеше така яростно, че той усещаше ударите в слепоочията си. Останалите от групата чакаха. В продължение на няколко дълги секунди от колибата не се чу нито звук. После краката му се показаха навън и той изпълзя заднишком през тесния процеп.

— Нищо, освен купища боклук — докладва.

— А ти погледна ли под тях? — попита друг мъж. — Все пак може да е отдолу — под дъските или знам ли.

— Няма я вътре — отвърна първият и уморен избърса лице с ръка.

— Нали казаха, че може много лесно да я подминем. Да проверим ли още веднъж? — не се предаваше другият.

Мъжът, пропълзял във влажния мрак, за да търси трупа на едно малко момиче, и то без успех, го погледна безнадеждно.

— Смяташ, че не съм огледал внимателно, така ли? — попита той.

— Не, не. Не ме разбирай погрешно. Само за всеки случай. Не искаме да сме групата, която ще я подмине, нали? Искаме да си свършим работата, както трябва.

Първият мъж кимна в съгласие. Другият пропълзя през процепа и освети навсякъде с фенерчето. Отчаяно се надяваше да я намери. „Как е възможно да се надявам така — внезапно си помисли той, докато лазеше по мократа земя, а студената влага проникваше през панталона му. — Да се надявам, че ще е тук. Ако я откриех легнала тук, със сигурност щеше да е мъртва. А ние не искаме да е мъртва. Просто сме реалисти. Просто помагаме.“ Той изпълзя обратно навън.

— Нищо. За щастие — каза той и въздъхна тежко. Групата продължи нататък.