Карин Фосум
Черни секунди (30) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Стаята за разпити приличаше на най-обикновен офис със стандартно обзавеждане в светъл цвят. Не беше нито приветлива, нито отблъскваща. Но щом вратата се затвори, Томе усети как стените бавно се затягат около него като мрежа. Държаха го вече няколко часа. Ами ако просто престанеше да говори? Щеше ли да издържи? Мълчеше ли обаче, нямаше да може да изложи обстоятелствата, смекчаващи вината му.

— Знам какво се е случило — каза Сейер, — но ми липсват някои подробности.

— Впечатлен съм — отвърна пресилено той. — При все че изобщо не сте го видели с очите си.

— Може би разбирам повече, отколкото предполагаш — заяви Сейер. — Ако греша, ще се радвам да ме поправиш.

Томе извърна пребледнялото си лице.

— Не можеш да избягаш — предупреди го Сейер. — Не прави тази грешка.

Дълбоко в душата си Томе чувстваше, че не е престъпник. Така ли се чувстваха всички? Всички, задържани на горния етаж. В ареста. Мисълта беше толкова плашеща, че за момент не можа да си поеме въздух.

— За какво мислиш? — попита Сейер.

— За нищо — отговори тихо Томе. Но тиктакането в главата му бе оглушително. Може би най-добре беше бомбата да избухне. „Тишината след това навярно прилича на облекчението, което изпитваш, когато най-после повърнеш, след като ти е било много лошо.“

— Лошо ми е — каза той на глас.

— В такъв случай ще те придружа до тоалетната — отвърна Сейер. — Ако се налага.

— Не.

— Значи не ти е лошо?

— Напротив. Но след малко ще ми мине. — Томе се дръпна от масата. Избута стола си назад. След това се приведе напред. — Блъснах Ида с колата — каза той.

— Знам — отвърна твърдо Сейер.

Томе остана приведен.

— Колелото беше спряно до пътя — обясни Томе. — Насред колелетата. Видях го отдалече. Изоставено колело. Жълто. Стори ми се странно, че е оставено така, на степенка. Не видях никакви хора. Никакви коли — каза тихо той. — Не карах бързо, аз никога не карам бързо! — Гласът му изтъня до писък и пресекна. — Сменях диска — призна. — Трябваше за малко да се наведа да погледна, отне ми секунда-две. Сложих диска в уредбата и усилих звука. Отново погледнах напред. Някой изпълзя от канавката горе на пътя, мярнах цветя или нещо подобно. Бях кривнал леко вдясно; чу се тъп удар и тя изхвърча встрани. Набих спирачки и погледнах в огледалото. Видях, че лежи по гръб край пътя.

Томе направи пауза. Спомни си тези секунди — сякаш стоеше на ръба на пропаст. Страхът, който почувства, бе като хиляди криле, пърхащи в тялото му. Те се надигнаха от стъпалата, понесоха се на вълни по краката, преминаха през стомаха и сърцето, за да изчезнат с последен плясък през лицето му. Остана вцепенен.

— Първо исках да се върна — обясни той, — но целият треперех. Трябваше да поседя малко така и да се овладея. Тогава в огледалото видях, че тя се изправи. Стоеше на крака. Леко се олюляваше, но беше права! — извика той. — В този момент по пътя се зададе нещо. Една триколка.

За момент Томе се разсея и опита да разбере дали тиктакането в главата му е спряло. Сега със сигурност беше по-слабо.

— Мъжът на триколката — Емил Юханес, не говори — заяви Сейер. — И ти го знаеше, нали?

— Именно това беше най-лошото — отвърна Томе. — Някои казват, че говори от време на време, други, че е ням. — Той погледна Сейер виновно. — Щом сега съм тук, значи все пак е успял да каже нещо.

— Да — потвърди Сейер. — Успя наистина. Уили ли ти даде идеята да нанесеш по-сериозен удар на колата? Довери ли му какво се е случило?

Томе кимна.

— Каза, че така ще е по-лесно, ако се наложи да отговарям на въпроси. Ще бъде по-лесно да говоря за нещо, което е истина. В случай че проверите колата. В действителност само бях пукнал десния фар.

— И никой не те е избутал встрани от пътя?

— Не.

— Защо замина с него за Дания?

— Ако съм с него, мислех си, все пак ще мога да го държа под око. А и му бях длъжник. Трудно беше да откажа.

— Искам да знам истината за това пътуване — заяви Сейер.

Томе се заслуша в звуците в главата си. Тиктакането отново се усили.

— Скарахме се, като бяхме горе, на палубата — обясни той. — Той искаше да мина през митницата с чантата му, а аз не. Това го вбеси. Аз слязох в каютата и си легнах. Когато се събудих, него го нямаше. Изобщо не ми дреме къде е, до гуша ми дойде от него!

Той стисна юмруци в закана срещу злощастната си съдба, по изпитите му бузи избиха червени петна.

— Блъснах Ида с колата, но беше злополука. Тя излезе приведена от канавката и изскочи точно пред мен! Знам, че трябваше да спра, но със собствените си очи видях, че е добре! Не може да ме съдите за това, което после й е сторил онзи тип!

Сейер последва примера на Томе. Избута стола си назад и преметна единия си крак върху другия.

— Това ли решихте? Че е била отвлечена и убита от Емил Юханес?

— Не намерихме друго обяснение — отвърна Томе.

— Ида е починала вследствие на вътрешните наранявания от сблъсъка с твоята кола — обясни Сейер. — Ударил си я в гърдите. Дълго време не можех да си обясня факта, че намерихме колелото й непокътнато, но сега вече разбирам защо. Емил е искал да й помогне. Взел я е от пътя и я е занесъл в леглото си. Там е починала.

Томе едва-едва поклати глава, сякаш отказа да повярва на чутото.

— И двамата сте допуснали грешки — каза Сейер. — Но ти, за разлика от Емил Юханес, си имал много повече възможности. Вината за смъртта на Ида е твоя.

Възцари се гробно мълчание. Тишината, за която Томе беше жадувал, изпълни главата му. Обгърна всичко в него и сякаш запуши устата му с памук. Езикът му залепна за небцето, сух като прахан. Отчаян, той започна да драска с нокти по твърдата тапицерия на стола, все едно искаше да я пробие.

— Томе, прибери си ръцете в джобовете — нареди Сейер.

Томе се подчини. Отново стана тихо.

— А що се отнася до Уили Отерхалс — смени темата Сейер, — не се съмнявам, че ще се появи. Рано или късно. Под една или друга форма.

Томе опита да преглътне памука, вместо да го изплюе навън. Отново му прилоша.

— Може да мине време — продължи Сейер. — Но съм убеден, че ще се появи. Когато го наблюдаваше да се клатушка пиян по палубата, помисли ли си дори за миг, че той е единственият, който знае ужасната ти тайна?

— Тогава не мислех. Тогава зъзнех — заяви Томе.

— Да опитаме още веднъж — настоя Сейер. — Възможно ли е той да е паднал през борда и това за теб да е било повече от добре дошло?

— Не знам какво се е случило — каза Томе. — Отидох в каютата да спя.

— А чантата, Томе? С нея какво направи?

— Сигурно персоналът на ферибота я е свил — промълви той. — Все пак вътре имаше дрога. От нея могат да се изкарат хубави пари на улицата.

— Не и от таблетките, които Уили е купил в „Спънка“ — възрази Сейер, — защото тях майка ти ги е изхвърлила в тоалетната.

На Томе му се прииска да потъне в стола. Всичко му се стори нереално, всичко приличаше на компютърна игра. Той беше бялата мишка в средата на лабиринта. А Сейер бавно се приближаваше като грамаден котарак.

— Какво се случи с Уили? — упорстваше инспекторът.

Уили, Уили, Уили… заглъхна ехото в главата на Томе.

Най-сетне потъна в тишина. Сякаш падна в дълбока яма. „Тук е по-добре — помисли си обнадежден. — Тук чувам само моето дишане и тихите шумове отвън.

Никога няма да проговоря.“