Карин Фосум
Черни секунди (3) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Втори септември.

Хелга се сепна и се събуди. Надигна се в леглото. За една кратка секунда всичко си беше както преди. Тя беше Хелга, която се будеше за новия ден.

Тогава си спомни. Реалността я блъсна обратно в матрака. В същото време отвън се затръшна автомобилна врата и се разнесе глух шепот. Някой се приближаваше към къщата. Тя слухтеше, цялата на тръни. Бяха толкова тихи. Нямаше забързани стъпки, нито тревожни гласове. Остана да лежи плътно свита на кълбо. Щеше да лежи така, докато Ида се прибере. Без дори да се помръдне, без да яде или да пие. Ако остане така достатъчно дълго, чудото ще се случи. Ако ли не, тя доброволно ще потъне в матрака. Ще изчезне дълбоко в него. Върху нея може да лягат други хора, да влизат и да излизат, без това да я бърка. Тя няма да усети нищо. Никога повече.

В този миг чу гласа на Андерш. Тежки, бавни стъпки по пода. Внимателното затваряне на външната врата. Ако се бе случило най-лошото, Андерш всеки момент щеше да застане на прага и да я погледне. Без да има нужда от думи, просто ще се взре в нея с ням вик. Очите му — тези големи кафяви очи, които Ида бе наследила, ще помръкнат. И тя ще стане и ще се разкрещи. Така, че стъклата да се пръснат, така, че всички да разберат и светът да спре да се върти. Хората по улиците ще спрат и ще се чудят. Ще усетят трус в краката и ще разберат, че краят е близо. Но секундите минаваха и той не се появи. Шепотът във всекидневната продължи. „Значи не са я намерили — жива или мъртва“, помисли си Хелга. Надеждата бе толкова крехка. Тя заби нокти в завивката, сякаш за да я хване и да я задържи.

Андерш Юнер покани Сейер и Скаре в дневната.

— Хелга спи — каза той.

Затърси очилата си в джоба на ризата. По стъклата им имаше петна. Някои неща в облеклото му подсказваха, че е спал на дивана. Ако изобщо беше спал.

— Как вървят нещата? — попита нервно той. — И колелото ли все още не е открито?

— Не — отвърна Сейер.

Якоб Скаре слушаше внимателно. Сините очи издаваха силна концентрация. Докато Сейер говореше, той внимателно изучаваше Юнер. От време на време си записваше по нещо.

— Какво означава това?

— Не знаем — рече Сейер.

Юнер потърка темето си. То бе почти голо. Очите му бяха големи като тези на Ида, а устата — съвсем малка. Той очевидно бе малко по-млад от Хелга, слаб и нежен, почти женствен.

— Какво предполагате тогава?

Сейер се забави с отговора.

— Не предполагаме — отвърна просто той. — Все още я търсим.

Продължаваха да се гледат в очите. Сейер беше длъжен да потвърди пред бащата на Ида колко сериозна е ситуацията. Той имаше нужда именно от това потвърждение, затова го притискаше по този начин.

— Притеснен съм — призна Сейер. — Не мога да го отрека.

Гласът му беше твърд като скала. Понякога му се струваше, че собственото му хладнокръвно поведение е нечовечно, но той беше длъжен да казва истината. Трябваше да бъде честен с Юнер.

Бащата на Ида кимна. Беше получил каквото искаше.

— А оттук нататък? — попита той с внезапна умора в гласа. — Какво смятате да правите, за да я намерите?

— Изготвили сме карта на отсечката, която Ида е трябвало да измине — отговори Сейер. — И търсим всички хора, които са били в района по същото време. Призоваваме ги да се свържат с нас и повечето ни се обаждат. Всеки един, видял нещо особено, минава на разпит, при който всичко се записва. В това число коли, велосипедисти и пешеходци. Надяваме се да изскочи онази решаваща улика, която да ни помогне да продължим напред.

— Напред към какво? — попита Юнер разтреперан. Снижи глас от страх, че Хелга ще го чуе. — Когато едно момиче изчезне по този начин — продължи той, — не е немислимо някой да го е отвлякъл. За да го използва. Знаете по кой начин. И след това да приключи с него, за да не се разприказва наляво-надясно. Ето от това ме е страх! — прошепна той. — И не виждам никакво друго обяснение.

Той зарови лице в ръцете си.

— Колко души са се обадили? Обадил ли се е изобщо някой?

— За съжаление са постъпили много малко обаждания — призна Сейер. — Когато Ида е тръгнала към центъра, по пътя е било спокойно. А и говорим за разстояние от няколко километра. Но тези неща винаги отнемат време. До този момент знаем, че е била забелязана от стопанството в Сулберг. По друга, не толкова надеждна информация, са я видели от Мадсеберге.

Юнер внезапно скочи от стола.

— По дяволите! Това не е истина!

Сейер опита да обуздае неговата паника, като самият той запази самообладание. Юнер се свлече обратно на стола.

— Хелга каза, че Ида никога не би пренебрегнала заръките й — каза Сейер. — Заръки, каквито получават всички деца — да не се качват в чужди коли и да не говорят с непознати. Вие как мислите?

Юнер се замисли.

— Ида е много доверчива — отвърна той. — Любопитна е, жизнерадостна. И си мисли, че всички хора са добри. Срещне ли някого, който е мил с нея и й обещае едно-друго, наистина не знам.

Докато говореше, той постоянно шаваше на стола. Махаше очилата си, пак ги слагаше, неспособен да успокои ръцете си.

Сейер се замисли за миг за педофилите, с които се беше сблъсквал в работата си през годините. Често се разбираха добре с деца, бяха грижовни, приятни и мили. Усвоили бяха изкуството да съблазняват и имаха способността да набелязват най-доверчивите деца. „Имат особен нюх“, каза си той.

— Значи може да е тръгнала с някого доброволно? — отбеляза Сейер на висок глас.

— Предполагам, че да — отвърна безпомощно Юнер. — Всичко е възможно. Човек не може да отговори с твърдо „да“ или „не“ на такъв въпрос.

Сейер знаеше, че Юнер има право. Скаре се намеси:

— Момчетата представляват ли интерес за нея? — попита внимателно той.

Юнер поклати глава.

— Едва на десет е. Но защо не, сигурно такива неща започват да я вълнуват. Макар да смятам, че е твърде рано.

— А води ли си дневник?

— За това може да попитате Хелга, само че по-късно — каза той. — Не искам да я будя сега.

— Двамата с нея се разбирате добре, нали? — попита тактично Сейер.

Юнер кимна.

— Да, определено!

— Тя ви се обади вчера, но не успя да ви открие. Къде бяхте вечерта?

Юнер примигна стреснато.

— В офиса. Там често изключвам мобилния, за да мога да работя на спокойствие.

— На смени ли сте? — попита Сейер.

— Не. Но вече нямам семейство. Имам предвид, вече не е същото като преди. Запълвам си времето с работа. Оставам дълго в офиса. Понякога дори спя там — обясни той.

— С какво се занимавате?

— С реклама. Правя предпечатна подготовка. Агенцията се казва „Хартбрейк“ — добави той, — ако искате да си го запишете.

Скаре взе номера и адреса на агенцията. Юнер заговори за работата си. Сякаш избяга от цялата сложност на ситуацията и потърси утеха в това, което правеше най-добре. Тогава се оживи. Лицето му светна по момчешки. Обгърна го онова обаяние на човек, който обича работата си и се радва при възможност да говори за нея.

— Хелга е трудоустроена — обясни той. — Заради тежката мигрена. Затова ги подкрепям финансово и двете с Ида. — Лицето му отново помръкна, понеже приключи с разказа си, а дъщеря му отново изникна в съзнанието му. После внезапно добави: — Ида е много смела.

— Смела ли? — попита Сейер. — В какъв смисъл?

— Напориста е. Решителна. Пред нищо не се спира. Много е уверена — призна той, — дори твърде много. Никога не би й хрумнало, че не всички хора й желаят доброто. Защото е свикнала единствено на добро.

Юнер сложи очилата си на масата. Най-сетне ги остави на мира.

— Има ли нещо, което аз мога да направя?

— Нужни са ни колкото може повече хора, за да сформираме спасителен отряд — отвърна Сейер. — Няма да е трудно да намерим доброволци за такава задача. Всички в района знаят, че Ида е изчезнала. Отрядът ще се ръководи от професионалисти и всички ще получат ясни инструкции как и къде да търсят.

— Ами реката? — едва промълви Юнер. Не искаше да говори за това на висок глас.

— Обмисляме драгиране — увери го Сейер. — На първо време обаче ще обследваме района и наши служители ще посетят всяка една къща в близост до пътя, в това число и будката на Лайла.

— Искам да участвам в търсенето — каза Юнер.

— Ще ви уведомим за сборния пункт своевременно — отвърна Сейер. — Вероятно ще използваме училищния двор. Дотогава се грижете за Хелга.

Юнер изпрати двамата мъже до вратата. Постоя на стълбите, загледан след тях. Стисна с длани парапета и се надвеси. Очите му трескаво се взираха в далечината, Ида беше някъде там.

— Няма я вече седемнайсет часа — простена той. — Твърде късно е и вие го знаете!

Зарови лице в ръцете си и целият се разтресе. Сейер се върна. Сграбчи ръката на Юнер и я стисна здраво. Друго не можеше да стори. После тръгна обратно към колата. Имаше чувството, че обръща гръб на удавник.