Карин Фосум
Черни секунди (23) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

„Винаги съм бил непредубеден и толерантен. Не страдам от предразсъдъци. Горд съм с това — каза си Конрад Сейер. — Всеки трябва да получи шанс. Ако слагаме хората под общ знаменател, губим всяка възможност да видим нюансите.“ Въпреки това информацията на екрана го наведе на определени мисли. Синът на Елса Морк беше петдесет и две годишен ерген. Освен това живееше от социални помощи. „И никога няма да има деца“, беше казала тя. Сякаш е особен и не може да очаква същите радости в живота като другите. Всичко се връзваше в картинката! Сейер искаше да научи още. Маргот Янсон беше споменала, че Елса има немалко собствени грижи. Може би е имала предвид именно сина. Той остана загледан в името за момент. Не му беше познато, но в него имаше нещо хубаво. Не беше случайно име, беше избрано с любов. Той го записа на една бележка и отиде до картата на стената. Бавно и внимателно започна да забожда червени и зелени габърчета на важните места. Къщата на Ида на „Гласблосервайен“. Будката на Лайла. Трафопостът в края на „Екорнлия“. Люсеюре, където бяха намерили Ида. Къщата на Елса Мари Морк и накрая — къщата на сина й. След това се отдръпна няколко крачки назад и огледа резултата. Габърчетата образуваха кръг, който в действителни размери беше с диаметър около десет километра. Той излезе от кабинета, намери Скаре в стаята за съвещания и му подаде бележката.

— Емил Юханес Морк — прочете младият му колега.

— „Бренеривайен“ номер 12 — допълни Сейер. — Ще се ориентираш ли там горе?

— Имам карта — отвърна Скаре и мушна бележката в джоба на униформата си.

— Искам да отидеш да го провериш — каза Сейер. — Отваряй си очите на четири. Виж каква кола кара, ако изобщо шофира. Живее от социални помощи — добави той. — Този, когото търсим, най-вероятно има миниван. Или при всички случаи кола, която е достатъчно голяма, за да побере момиче и колело.

Скаре потегли. Познаваше района сравнително добре, но въпреки това се заблуди. Известно време обикаля объркан, докато най-накрая не намери улица „Бренеривайен“. Номерация липсваше, а той не знаеше как изглежда къщата, която търси. Най-после отнякъде се появи едно момче. Скаре спусна прозореца.

— Номер дванайсет? — попита той отвътре. — Търся Емил Юханес Морк.

Момчето носеше скейтборд под мишница. Стисна го здраво и посочи с ръка надолу по улицата.

— Зелената къща — каза то и любопитно огледа униформата на Скаре. — С гаража.

— Благодаря — отвърна той.

— Защо ще ходиш там? — попита момчето, без да сдържа интереса си.

— Ей така — усмихна се Скаре, — да разменя няколко думи с него.

Момчето се ухили.

— Няма да са много — отбеляза то.

— Моля?

Момчето повдигна скейтборда. Той все се плъзгаше надолу по шушляковото му яке.

— Тоя Морк не може да говори.

Това напълно смая Скаре. Той остана да седи така, в колата със запален двигател.

— Наистина ли? — попита недоверчиво.

Момчето продължаваше да се хили.

— Можеш да пробваш все пак!

„Ами да — помисли си Скаре, — едва ли ще има по-голямо предизвикателство в кариерата ми от разпит на човек, който не може да говори.“ Той включи на скорост и потегли надолу по улицата. Видя къщата, нямаше номер на вратата. Направи му впечатление гаражът, който очевидно беше толкова пълен с всякакви боклуци, че возилото му стоеше паркирано отвън. Не беше кола, нито миниван, а триколка с ремарке. Скаре слезе и се приближи. За единия край на ремаркето бе завързано голямо брезентово покривало. Той оглежда триколката известно време, защото му се стори, че я е виждал и преди. И тогава си спомни, че докато се събираха в училището на Гласверке за спасителната акция, точно тази триколка стоеше паркирана под навеса. Един мъж ги бе наблюдавал отдалеч. Скаре усети как у него се надига тревога и постепенно обзема цялото му тяло. Той хвърли един поглед на къщата и му хрумна, че този, който живее в нея, вече е чул колата и го очаква. Къщата беше малка, с два прозореца, които гледаха към улицата. Беше стара, строена през четиридесетте или петдесетте години, но запазена в доста добро състояние. През завесите се виждаше, че в кухнята свети. По касата на вратата личаха цепнатини, сякаш някой се бе опитвал да влезе с взлом.

Докато наблюдаваше къщата, Скаре се зачуди: „Ида била ли е тук? И ако е била, ще успея ли да го забележа?“. Той почука три пъти на вратата и зачака. Тя бавно се открехна. През процепа погледна мъж. Беше тежък и широкоплещест, с месесто лице и оредяла коса. Дрехите му изглеждаха старомодни — фланелена риза на сини и зелени карета и стар панталон от полиестер. Носеше тиранти „Ливайс“, които бяха доста опънати. Коланът на панталона стигаше високо над пъпа му. Погледът му бе непроницаем, а процепът между вратата и касата — тесен. Скаре му се усмихна приятелски.

— Добър ден — поздрави той. — Якоб Скаре. Надявам се, че не ви безпокоя?

Емил видя униформата. Той погледна през рамо към вътрешността на къщата. Думите на майка му прокънтяха в ушите му: „И нито дума от сега нататък“.

— Не — отвърна високо той. Гласът му беше неочаквано силен.

Скаре пристъпи напред. Момчето със скейтборда очевидно бъркаше. Ето че може да говори.

— Вие ли сте Емил Юханес Морк? — попита Скаре, очаквайки мъжът да кимне в отговор. Той не го стори. Но името беше написано на пощенската кутия, Скаре бе проверил. — Обикалям из квартала и задавам въпроси — продължи той. — Така че, ако не сте твърде зает…?

— Не, не — повтори Емил и запристъпва нервно на прага. Скаре се усмихна още по-приветливо. Мъжът беше нащрек и не изглеждаше особено гостоприемен, но все пак говореше. Навярно рядко му идваха гости. Той продължаваше да препречва пътя и изглежда нямаше намерение да се отдръпне.

— Мога ли да вляза за момент? — попита директно Скаре.

Емил заби поглед в прага и започна трескаво да обмисля какво да направи. Майка му му беше забранила. „Не, не пускай никого вкъщи.“ Но той трябваше да обясни толкова много. Искаше и в същото време не искаше. Раздвоен, Емил се заклатушка напред-назад и паркетът заскърца под краката му.

— Малко е хладно навън — опита да го склони Скаре и сви рамене, сякаш му беше студено. Емил продължаваше да мълчи. Пъхна палци под тирантите си и започна да ги опъва.

— Страхотни тиранти — отбеляза Скаре и кимна към гърдите му.

Емил най-после взе решение и отвори широко вратата. Скаре благодари и го последва навътре. Влязоха в малка кухня. Беше чисто и доста подредено, но при все това се усещаха редица специфични миризми. Скаре се опита да ги определи и стигна до смесица от кафе, остатъци от храна, течен сапун, вкиснало мляко и пот на възрастен мъж, който не се къпе особено често. Той се огледа с любопитство, погледът му се спря на кухненската маса с мушама на квадратчета, на изкуственото цвете на перваза — розова бегония с крещящозелени листа, на календара на стената с червен магнит върху днешната дата. Двадесет и четвърти септември. Емил отиде до печката. На нея стоеше кафеварка, силно потъмняла с годините. Той се заигра с капака й. Скаре хвърли поглед на широкия му гръб. Емил беше здраво сложен, но неособено висок, навярно метър и седемдесет и пет. Скаре тъкмо щеше да попита дали може да седне, когато остър крясък разцепи тишината в малката къща, изви се пронизително в стаята и достигна мощно виещо кресчендо, толкова неочаквано и чуждо за него, че той подскочи от изумление. Сърцето му се озова чак в гърлото, кръвта в жилите му изстина. Крясъкът отекна между стените, беше толкова силен, че Скаре действително усети натиск в тъпанчетата си. За момент се закова на място, замаян от шока, с поглед вперен в мъжа до печката. На Емил дори не му трепна окото. Полека-лека на Скаре започна да му се изяснява. Прозрението нарасна в него като смесица от ужас и възторг — това беше птичи крясък. Той се засмя, леко засрамен от реакцията си, и с нетърпение продължи към всекидневната. И там, до прозореца, видя голяма клетка. Наистина хубава, с решетка от месинг и здрави пантички. Вътре в клетката имаше сива птица. Скаре опита да отпусне раменете си. Напрежението в него нарастваше. Бяха по следите на мъж с птица. Сега той стоеше тук, в дневната на Емил Юханес, и пред очите му имаше сив папагал. Необикновена птица в най-обикновено сиво. С изключение на опашката. Тя беше червена.

— Изкара ми ангелите — каза той на папагала, който примигна с черните си очи и наклони глава на една страна. Скаре не разбираше как една толкова малка птица може да нададе толкова силен крясък. — Може ли да говори? — попита той.

Емил стоеше на няколко крачки зад него. Наблюдаваше го с повишено внимание, но продължаваше да мълчи.

Скаре се приближи. Огледа птицата и дъното на клетката. То беше покрито с вестници, над които имаше решетка, цялата в малки бели перца. „От основата на опашката и крилата“, помисли си той. Имаше и курешки, няколко по-големи сиви пера и множество фъстъчени черупки, както Скаре вярно ги определи. По стените на клетката също имаше перца. Той взе едно от тях. Беше лепкаво. Точно като тези, които бяха открили в завивката на Ида. Обърна се към Емил.

— Африкански сив папагал, ако не греша? Как се казва? — попита той с интерес.

Емил отново не отговори, но кимна към клетката. На една от решетките Скаре видя месингова табелка с надпис „Хенри VIII“.

— Хенри — промълви тихо Скаре. Главата му се замая. Беше прав! Ида е идвала в тази къща. Взела е червеното перо от тази птица на име Хенри. Нямаше как да греши.

— Хенри Осми? — каза той на висок глас. — Той беше онзи английски крал, нали? Който отрязал главите на всичките си съпруги.

Твърде късно осъзна колко непредпазлива забележка е направил. Мъжът зад него можеше да е убиецът на Ида. Обзе го безпокойство. Стоеше точно до прозореца, а мълчаливият мъж препречваше вратата към кухнята и коридора. Той дълго гледа Скаре. Не знаеше много за английските крале. После се върна в кухнята. Скаре бързо обходи малката всекидневна с очи. Имаше телевизор и диван, както и старомодна маса от тиково дърво. Диванът беше зелен, с извити крака. На стената висеше голяма черга в крещящи цветове, прикрепена за релса от ковано желязо. Подът бе застлан с пътека от полиестер. Вляво от клетката видя вратата на още една стая, вероятно спалнята. И по нейната каса личаха цепнатини, сякаш някой я бе налагал с тежък инструмент. Скаре трепереше от вълнение, докато следваше Емил. „Успокой се — каза си той. — Трябва да проявиш професионализъм.“ Помисли си, че начинът, по който ще се държи в следващите минути, може да се окаже решаващ за развитието на случая. Същевременно му се стори невероятно този мъж да реши да избяга. Той сякаш се бе сраснал с пода, беше като част от интериора, като нещо, което винаги е било там. Допълваше стария чайник с плетен калъф на хладилника. Допълваше тапетите на шарки в кухнята и лампата с огънатия кабел.

Емил седна на масата. Загледа се през прозореца. Проявяваше интерес към полицейската кола. Рядко имаше възможността да види такава отблизо. „Изражението му е особено“, помисли си Скаре. Не беше празно, нито враждебно — той имаше вид на човек, който се бори с много мисли. Може би беше допълнително объркан от самата ситуация в момента, от факта, че има посетител. А и посетителят беше с полицейска униформа. Емил на два пъти се обърна, за да огледа якето му. Скаре седна срещу него. Всъщност трябваше да се обади в управлението, но почувства, че този момент е ценен и никога няма да се върне.

— Някои от мъжките папагали убивали женските — отбеляза Скаре, — вместо да се чифтосат с тях. Чувал съм го отнякъде. Този такъв ли е? Затова ли се казва Хенри Осми?

— Не — промърмори Емил. Изглежда, не знаеше накъде бие Скаре. Сега имаше тъжен вид. „Какъв е този човек — помисли си Скаре, — който казва само «не»? Или пък е случайно?“ Реши да провери.

— Със семейството си ли живеете тук? — попита той.

— Не — отвърна Емил. Семейство не му трябваше. Майка му му беше предостатъчна; не искаше други хора да му се мотаят в къщата.

— Значи нямате деца? — продължи Скаре.

Не, Емил нямаше деца, но ако трябваше да бъде честен, те бяха за предпочитане пред възрастните. Тормозеха го, но казваха нещата направо. Например че триколката му е смотана или грозна. Случваше се да го помолят да ги повози в ремаркето. Тогава той казваше „не“.

Скаре мисли няколко минути.

— Но майка ви, Елса Мари, наминава от време на време, нали?

Емил мълчеше. Скаре потупа джоба на якето си и опита с друг въпрос.

— Имате ли нещо против да запаля?

Не, Емил нямаше нищо против. Миризмата му беше непозната, но представляваше един вид ново изживяване за него. Не помнеше някой някога да е седял така на тази маса, издишвайки дим на тънки струйки. Той ги следеше с очи. Скаре се вгледа в широкото му лице, докато обмисляше следващия си въпрос.

— Случайно да ви се намира пепелник?

Не, нямаше пепелник, но стана и отвори едно шкафче над плота. Беше застлано с цветна хартия, доста оръфана по ръбовете. Емил му избра една нащърбена чаша.

— Къде работите? — попита небрежно Скаре, сякаш изобщо не знаеше, че Емил живее от помощи.

Мълчание. Пак онази отсянка на тъга в погледа.

— Или може би не работите?

— Не — отговори Емил.

Скаре посегна отново към джоба си.

— Искате ли цигара? Забравих да ви предложа.

Той му поднесе пакета.

— Не. Не!

Яростно поклащане с глава и махане с ръка. Скаре за момент се загледа в мушамата. Нима знаеше само тази дума? Възможно ли беше?

— Често ли имате гости? — попита нехайно той.

— Не — каза Емил.

— Но майка ви наминава, нали?

Емил отново се обърна настрана и погледна през прозореца. Ала мозъкът му работеше трескаво. Скаре се почувства в задънена улица. Навярно мъжът беше от ключово значение за този неразрешим случай. Не беше случайно, че има птица на име Хенри с червена опашка. Мъж, който казва единствено „не“. Или мълчи. Особняк. Който може да знае да чете и да пише, но и да не знае. Който може би е умствено изостанал, но все пак показва някакво разбиране за нещата, макар и без думи. Мъж, който може би е убил Ида Юнер. Скаре отново погледна Емил. Защо, за бога, би направил нещо подобно? Нямаше никаква логика. Та Емил постоянно стоеше в отбранителна позиция. Сега беше обърнал на Скаре широкия си гръб. Палците му отново опъваха тирантите. Той не откъсваше очи от двора.

— Очаквате ли някого? — попита внимателно Скаре.

— Не — отвърна кратко той. Това обаче не беше съвсем вярно. Той се тревожеше, че майка му всеки момент ще спре пред къщата. При вида на полицейската кола сигурно щеше да се паникьоса и да изчезне обратно с такава скорост, че навсякъде ще се разхвърчи чакъл. Внезапно думата дойде от съседната стая с подобен, макар и металически отсечен глас: „Не“.

На Скаре му отне секунда да осъзнае, че е бил папагалът.

— Хенри Осми може да говори — възкликна той.

Емил изтри носа си с ръка. Скаре се върна във всекидневната, Емил го последва. Очевидно искаше да го държи под око. От своя страна, Скаре още не бе преодолял шока — от човекоподобния глас и силата му. Той се приближи до клетката. Емил не го изпускаше от очи. Скаре го усещаше като сянка в гърба си, там някъде, широко разкрачен, опъващ мълчаливо тирантите си „Ливайс“. Птицата се долепи плътно до решетката и се накокошини. Така изглеждаше по-голяма. Скаре не беше сигурен какво точно иска да покаже с това. Понечи да я погали по главата. Тя се наведе гальовно към пръста му и той усети крехкия й череп под меките пера. Изведнъж се чу рязко щракване и Скаре почувства остра болка. Зашеметен, той отдръпна пръста си. Птицата светкавично се отмести и му хвърли един, по негово мнение, почти злобен поглед. Той се втренчи в раната с недоумение. На върха на пръста му си личеше кръгла вдлъбнатинка. Малко по малко тя започна да се пълни с кръв. Скаре бързо се обърна към Емил.

— Ще ми е за урок — отбеляза той и избърса челото си с ръка. — Очевидно не харесва чужди хора. Вас харесва ли ви?

— Не — каза Емил и сведе глава. Навярно, за да прикрие една усмивка.

— Значи само го храните, така ли?

Емил тръгна към кухнята. Скаре отново погледна птицата. Пръстът му пулсираше болезнено. Последва Емил.

— Извинете, случайно да ви се намира лейкопласт вкъщи? — попита той и размаха кървящия си пръст. Разбира се, Емил имаше лейкопласт, дори цяла опаковка с готови нарязани лепенки. Поднесе я на Скаре, за да си вземе, колкото му трябват.

— Лейкопластът не бива да се увива около нараненото място и още по-малко — да се стяга прекалено — повтори с монотонен тон Скаре инструкциите от курса по първа помощ. — Но сега, ща не ща, се налага. Няма много други варианти, когато става въпрос за кървящ пръст.

Погледна Емил в очакване на усмивка. Тя не се появи.

— Има един въпрос, който трябва да ви задам — най-сетне каза той. Наблюдаваше мъжа внимателно. Решителният момент бе настъпил. Въпреки това той продължаваше да мисли, че това трябва да е грешната къща. Не можеше нещата да са такива, каквито изглеждат. — Познавате ли момиче на име Ида? — попита той.

Отговор не последва. Само един сведен поглед.

Скаре положи усилие да продължи.

— Тя била ли е в тази къща?

Все още никакъв отговор. Как точно се предполагаше да попита?

— Емиле — каза настоятелно той. — Емиле, чуйте ме. Ида е била в тази къща, сигурен съм. Ще го отречете ли?

— Не — отвърна Емил Юханес.