Карин Фосум
Черни секунди (18) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Томе чу входния звънец. Втурна се надолу по стълбите да отвори. При вида на непознатия мъж на прага веднага се притесни.

— Конрад Сейер. Полиция.

Помъчи се да се окопити.

— Нашите са в болницата — каза бързо той. — Да видят леля Хелга.

Сейер кимна. Младото момче му се стори някак си потайно и тревожно. Това събуди интереса му.

Томе стоеше на вратата. Съжали, че изобщо беше отворил.

— Ти, предполагам, си братовчедът на Ида? — попита инспекторът.

Томе кимна.

— Тъкмо излизах — заяви той и погледна часовника си, сякаш имаше спешна работа.

Тази забързаност учуди Сейер. На момчето сякаш му пареше под краката.

— Отдели ми няколко минути, ако обичаш — помоли той. — Все пак добре си познавал Ида.

„Да — помисли си Томе, — аз съм братовчедът. Винаги са по петите на чичовците и на братовчедите.“ Той се дръпна от вратата и тръгна по коридора. Сейер го последва.

— Много съжалявам за случилото се с братовчедка ти — започна той. Бяха влезли в дневната. Момчето не се сещаше да го покани да седне. Затова останаха прави и се следяха един друг с очи.

— Благодаря — отвърна Томе и отиде до прозореца. Надяваше се волвото да се появи. Само ако техните можеха да се приберат сега и да го спасят в тази трудна ситуация. Изобщо не знаеше как да говори за Ида и за всичко, което се беше случило.

— Има нещо, за което исках да те питам — стигна до темата Сейер. — Става въпрос за злополуката с колата.

Щом чу за колата, Томе отново се притесни. Сейер го забеляза. Не разбра защо реагира така. Вероятно беше шофирал под въздействието на алкохол. Сигурно затова бе и така пребледнял.

— Катастрофирал си на кръстовището до моста — припомни му той. — На първи септември. Денят, когато Ида изчезна.

— Да, и? — рече Томе.

— Ударил си калника и си олющил боята. Един от хората ми намери следи от боя по мантинелата до моста, които най-вероятно са от твоята кола.

Томе през цялото време стоеше с гръб към него, сега обаче се обърна.

— С други думи имаме всички основания да смятаме, че си катастрофирал по начина, по който ни го описа — заяви Сейер. — Въпреки това бих искал сега да дадеш повече подробности. Как точно се случи? Твърдиш, че си бил избутан от пътя от друга кола.

Момчето кимна.

— Някакъв тип влезе в кръговото заедно с мен. Но беше в грешната лента и караше твърде бързо. Трябваше или да го ударя, или да свия вдясно и да се блъсна в мантинелата.

— Но не си сметнал за необходимо да съобщиш за това в полицията или да заведеш иск за покриване на щета?

— Той не спря — каза бързо Томе. — Нямаше как.

— Наистина ли не спря? — усъмни се Сейер. — Видя ли поне каква беше колата?

Томе се замисли.

— Хм, каква точно беше. Тъмносиня, доста голяма. Може би „Ауди“ или BMW.

— Според теб защо не спря?

— Не знам. Може да е бил пиян.

— А ти беше ли пил?

— Не, не. Никога не карам пил.

— Той закачи ли те изобщо?

— Не.

— След това направи ли опит да го откриеш?

— И как предлагате да го открия?

— Защо не посредством свидетелите, Томе? Все някой ви е видял, нали?

— Предполагам, че да.

— Но никой не спря, така ли?

— Не.

Сейер остави тишината да се настани за няколко минути. Не откъсваше очи от Томе.

— Често ли излизаш да караш късно вечер просто ей така?

— Просто ей така? — повтори объркан Томе.

— Изглеждаш ми нервен, Томе — отбеляза инспекторът. — Чудя се на какво се дължи това.

— Не съм нервен — отсече той.

— Напротив — възрази Сейер. — Пребледнял си и си нервен. А няма основание да бъдеш, ако наистина е станало така, както твърдиш — някой е влязъл неправилно в кръговото и те е избутал от пътя, а след това дори е избягал от отговорност. Трябва да си бесен.

— Бесен съм наистина! — избухна Томе.

— Ни най-малко — отвърна Сейер. — Объркан си.

— Опелът вече е оправен — рече внезапно Томе. — Като нов е.

— Добра работа сте свършили — каза Сейер. — От кръговото — право в гаража на Уили — усмихна се той. — Услуга ли ти направи?

— Да — кимна Томе.

— Тогава сигурно е много добър приятел — натърти Сейер.

Томе се поколеба. Обяснението му щеше да прозвучи толкова недодялано. Толкова неправдоподобно. Не го беше премислил добре, сега всичко започна да му се струва наистина невероятно.

— В колко точно часа стана?

В колко ли? Томе изпадна в дълбок размисъл. Добре знаеше в колко часа беше станало. Почти в полунощ. Тъмно беше. Може ли тогава да отговори: „В дванайсет през нощта?“ Все пак беше истина. Но какъв щеше да е следващият ход на Сейер? Независимо от неговия отговор, инспекторът може да представи гледна точка, за която досега Томе не се е замислял. Той стоеше в очакване на отговора му и момчето не можеше да протака повече, затова каза нещата така, както са — в дванадесет часа през нощта. А Сейер го слушаше, вадейки си свои собствени заключения. Томе почти не смееше да помръдне, беше го страх от най-лошото. Че цялата тази истина — че е блъснал колата точно на това място, и то точно в дванадесет часа, въпреки всичко ще се окаже фатална за него.

— Излязъл си от тази къща в шест часа — отбеляза Сейер бавно и замислено, сякаш се опитваше да си го представи.

— Да — потвърди Томе. Това също беше истина. Осъзна, че почти всичко е скапана истина.

— Накъде беше тръгнал?

— Към Бьорн — отговори той. — Но се оказа, че той е излязъл. И вместо това отидох у Уили.

Отново истина. Пълна истина.

— И докога остана там?

— Почти до дванайсет.

— А после потегли към центъра. В дванайсет часа през нощта?

— Да.

Отново истина, мъчителна истина.

— След това е станала злополуката на кръговото. Защо си тръгнал към центъра толкова късно?

— Просто ей така — отговори предизвикателно той, — за да покарам малко.

— Твърдиш, че си карал в посока Осло. Вярно ли е?

— Исках само да покарам по магистралата — обясни той, — нямах намерение да стигам до Осло.

— Прибрал си се вкъщи в един часа през нощта — продължи Сейер. — Къде беше между дванайсет и един?

— Върнах се у Уили — призна той. И това беше самата истина.

— След като си прекарал цялото това време от шест до дванайсет с него, пак си се върнал у тях?

— Да. Заради удареното. Бях доста притеснен — сподели той. — Трябваше да го покажа на някого. Исках Уили да го погледне и да каже дали може да го оправи.

„Всичко звучи толкова подозрително — помисли си мрачно Томе. — Въпреки че това, което сега твърдя, е истина.“

— Откога познаваш Уили Отерхалс? — попита Сейер.

— От няколко години.

— Много време ли прекарвате заедно?

— Вече не. Нашите не го одобряват — отговори Уили.

— Знаеш ли нещо за миналото му? — заинтересува се Сейер.

Томе се поколеба. Знаеше малко. Никога не бе настоявал за подробности, именно защото не искаше да се забърква в нещо незаконно. Той все пак беше порядъчен младеж. Но може би нямаше да прозвучи правдоподобно, ако каже, че няма никаква представа. Беше невъзможно да прецени кой от всички отговори този мъж ще сметне за искрен.

— Трябва да призная, че невинаги имам ясна представа с какво се занимава — каза той накрая. — Просто гледам да стоя настрана.

Сейер отново отстъпи. Но изгледа Томе продължително и замислено. Въпреки че изглеждаше много неспокойно, момчето излъчваше някаква невинност. Нещо почтено.

— Подбирай си приятелите — предупреди го строго той.

И замина.

 

 

Възложиха всичките си надежди на нощницата. Тя беше най-силният им коз, възможно беше да издирят магазина, от който е купена, а след това — и купувача. Ако имаха късмет. Скаре вървеше целеустремен по главната улица с пазарски плик в ръка. Търсеше магазина за бельо „Улав Г. Хансен“. Оказа се точно срещу универсалния магазин. Якоб Скаре никога през живота си не беше влизал в магазин за бельо. Стори му се много екзотично. Изобилие от красиви, заоблени чашки, връзки и дантели, воланчета и панделки. Чудни цветове. Впечатляващи корсети, корсажи и жартиери. Една дама на почтена възраст оправяше кашон с копринени чорапи на касата. Тя забеляза къдравия мъж в полицейска униформа и му се усмихна приветливо. Скаре се приближи и хвърли поглед на чорапите. Бяха от онези със силиконовата лента горе, която трябваше да ги придържа на място.

Той измери с очи продавачката. Учтива, добре облечена жена на почтена възраст. Магазинът навярно се радваше на кръг от постоянни клиенти — навярно дами на нейната възраст. Тази жена знаеше не само мерките на ханшовете, бюстовете и бедрата на клиентите си, не само какви предпочитания имат или как изглеждат по бельо. След всички тези години зад щанда тя беше наясно и с много други неща за тях.

Скаре сложи плика на касата. Внимателно извади от него нощницата на Ида. Беше изсъхнала и по нея нямаше нито едно петънце, очевидно бе чисто нова. Бяла, от висококачествен памук, с червена обшивка по деколтето. По канта и по ръкавите имаше тясна ивица нежна дантела. Нищо повече. Отвътре се виждаше етикет, според който бе предназначена за дете на четиринадесет години. Беше прекалено дълга за Ида — закриваше й глезените.

— Виждали ли сте тази нощница? — попита той и я разстели внимателно на касата.

Продавачката реагира на мига.

— О, да. Разбира се, че съм я виждала. — Тя кимна и Скаре забеляза по изражението й, че е сигурна в това, което казва. — Ние продаваме такива. Заредихме четири бройки, от десети до шестнайсети размер. Останала ми е едничка — най-голямата — поясни тя.

Скаре кимна със задоволство.

— Значи, може да е била купена от тук?

Това събуди любопитството на продавачката, но тя искаше да бъде коректна, затова се съсредоточи единствено върху въпросите му.

— Да, със сигурност. Но може да я има и на други места. От „Калида“ е. Мерсеризиран памук — отбеляза вещо тя. — Те имат много хубави неща.

— Вече бях в другите четири магазина за бельо — каза Скаре. — Не са я зареждали. — Той поприглади нощницата с ръка. — Предполагам, че тук работят и други хора, освен вас — продължи, — но сещате ли се лично вие да сте продали такава на някого и ако е така, на кого?

Тя се замисли.

— Само две сме. Аз съм на работа от десет до четири през седмината. В събота ме замества една по-млада жена. При всички случаи съм продала две такива. Хм, да видим. Първата я купи мъж на трийсет и няколко. Беше за подарък — сети се тя. — Искаше да я опаковам. А другата я взе една възрастна жена. Тя е идвала няколко пъти, така че ми беше позната. Сигурно има внуци. Ако съдя по възрастта й. Мисля, че купи четиринайсети размер, така че може да е била тази. — Тя отново погледна нощницата. — Изобщо не беше сигурна за размера. Но не гледа много, взе първата хубава нощница, която видя, и не пожела да й я опаковам. Очевидно не беше за подарък.

Думите й заинтригуваха Скаре.

— Можете ли да ми я опишете по-подробно? — попита той.

— Бих казала, че е на седемдесет и две-три. Изглеждаше спретната. Не говореше много.

— Как точно беше облечена? Сещате ли се?

— С палто. Най-обикновено тъмно палто, от онези с пухените яки. Плати в брой.

„По дяволите“, помисли си Скаре.

— Нощницата струва петстотин и деветдесет крони — отбеляза продавачката, — но тя отказа да вземе касовата бележка. Това ми се стори някак странно. Уточних, че ще й трябва, ако евентуално иска да я замени, но тя ме увери, че нямало да се наложи. Дори отказа да вземе кутията. Каза, че само щяла да й се пречка в къщата. Спомням си портмонето й. От онези от крокодилска кожа.

— Можете ли да посочите датите на покупките? — обнадежди се Скаре.

— Ще прегледам копията от касовите бележки. Но ще ми трябва малко време.

— Споменахте, че сте виждали жената и преди, нали?

— Минавала е оттук няколко пъти, купувала е бельо и чорапи. Обикновено е доста разговорлива.

— Значи при необходимост бихте могли да разпознаете лицето й?

— О, да — отвърна уверено тя. — Мисля, че да.

Скаре се усмихна доволно. Беше възможно да спечели тази жена на своя страна, да я накара да си спомни всякакви подробности, стига да й даде достатъчно време. Но той познаваше безграничната готовност на хората да си спомнят още и още. Твърде много детайли можеха да доведат до грешки и да ги заблудят. Затова спря дотук и смени темата.

— Продали сте още една. Или може би колежката ви е била на смяна тогава? Как мога да се свържа с нея?

Жената му даде телефонен номер, на който да я потърси. Той сгъна нощницата и се приготви да тръгва.

— Благодаря ви за съдействието — каза с усмивка. — Вероятно ще мина отново. Бихте ли се обадили на този номер, когато откриете датите на покупките?

Той й подаде визитката си. После се запъти към полицейското управление нагоре по главната улица. Тъкмо сядаше на бюрото, когато телефонът иззвъня.

— Нощницата десети размер е продадена на двайсет и девети август — съобщи продавачката. — А другата, на възрастната дама — на седми септември.

— Много ви благодаря — каза Скаре.

 

 

Сейер току-що бе прослушал съобщението на телефонния си секретар:

„Здрасти. Сара е. Прибираш ли се изобщо? Липсваш ми. Не през цялото време, не всеки час, но се случва. Особено нощем. Особено преди да заспя. И особено ако съм пила малко червено вино, а това се случва всяка вечер. Прочетох новините в интернет. Моля те, разбери какво е станало с Ида. Не допускай този тип да се измъкне! Ню Йорк е прекрасен, но е страшно натоварено. Доскоро.“

Седеше до прозореца с чаша уиски в ръка. Беше изслушал съобщението два пъти и на устните му играеше странна усмивка. Кучето лежеше в краката му. На заден план се чуваше дълбокият глас на Трейси Чапман. „Baby, can I hold you tonight.“^[1] На стената беше окачена снимката на покойната му съпруга Елисе. Той я погледна и я допусна до себе си, позволи си да почувства всичко, което иначе трябваше да сдържа. Нямаше полза от това да скърби повече, само се измъчваше.

— Още си хубава — промълви той и отпи от уискито си. Дълго се взира в лицето й. — И младееш — добави после. — За разлика от мен.

Остави чашата си настрана и взе пакета с тютюн „Тидеманс“. Започна да свива дебела цигара. Обичаше да извади щипка тютюн и да го раздроби — да усети колко здраво преплетени са тънките нишки, как след това се разплитат, да ги разстели на хартийката и внимателно да свие дебела и силна цигара. Запали я и вдиша дълбоко дима, заслушан в гласа на Трейси Чапман. Беше уморен и можеше да заспи на секундата, ако си легне в леглото, но му бе твърде приятно да седи така, на фотьойла. „Жена“, помисли си той с недоумение, опитвайки се да намери някаква връзка между нещата. Някаква възрастна жена може да е купила нощницата. Прикриваше ли някого? Може и тя да е закърпила завивката. А защо бе повила момичето толкова грижовно? В красива завивка на цветчета. Облечено в чисто нова нощница. За петстотин и деветдесет крони — така му беше предал Скаре. Това явно означаваше, че онзи, който е отговорен за смъртта на Ида, принципно е отговорен човек. Загрижен за Хелга Юнер. Която най-накрая ще може да погребе Ида и да напълни ковчега й с плюшени животни. Това ли си беше мислила тя? Или той? Или те?

Сейер се загледа в града от тринадесетия етаж. Да живее толкова високо му даваше усещането, че е над нещата. „Както и чувството за контрол“, призна си той. Открай време обичаше да кара до вкъщи; от полицията по магистрала 76, после изхода, към хълма, тринадесет етажа нагоре по стълбите, чак до върха на тази каменна кула, където бе неговият дом. Открай време обичаше да наблюдава хората отвисоко. Макар и понякога, както сега, това да го изпълваше с чувство на самота. Спомни си дома от детството си на „Гамле Мьолервай“ в покрайнините на Роскиле, където от прозореца на дневната гледаше право в едно дърво. Живот в ниското.

Той допуши цигарата и стана. Занесе чашата в кухнята. Изплакна я обилно с вода. Кучето се надигна с усилие и чинно закуцука към постелката си до леглото в спалнята. Сейер изгаси всички лампи. Погали с пръст снимката на Елисе и отиде в банята. Наплиска лицето си със студена вода и дълго си ми зъбите. С обикновената четка, въпреки че в контакта беше включена електрическа „Браун“. Беше подарък от дъщеря му Ингрид, но той никога не я използваше. Не смееше да й го каже. Отвори прозореца в спалнята. Будилникът бе навит за шест часа. Загаси нощната лампа и затвори очи. В целия блок имаше петдесет и два апартамента, в които живееха повече от сто и петдесет души. Но сега не се чуваше нито звук.