Карин Фосум
Черни секунди (10) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Конрад Сейер зави и спря на паркинга пред училището в Гласверке. Посрещна го класната на Ида — висока, руса и енергична жена на четиридесетгодишна възраст. Представи се като Грете Мьорк.

— Очакват ви — каза тя, — естествено, добре съм ги подготвила. Не е необходимо да ви напомням, че са само на десет и нали знаете, лесно се плашат и си има граници какво и колко могат да чуят. Но предполагам, не ви е за първи път все пак и знаете какво да кажете.

Тя му отвори вратата и се разбърза на високите си токчета. Беше облечена спретнато, с пола и пуловер. На врата си носеше множество верижки, а китките й не се виждаха от гривни.

— Обяснила съм им, че могат да задават въпроси — отбеляза тя, препускайки по коридорите. Сейер усети онази специфична миризма на училище, съвсем същата, както когато той беше ученик. Линолеум. Течен сапун. Детска пот. И изпаренията от влажните дрехи, окачени пред всяка стая.

— Вие самият знаете на кои от тях да отговорите и по какъв начин. Те нямат търпение — сподели тя. — Някои от родителите ми се обадиха. Попитаха дали могат да присъстват, но аз не се съгласих. Все пак това не беше част от уговорката.

Сейер последва неуморното й тяло, обръщайки внимание на полата, която се заплиташе в глезените. Учителката беше нервна.

— Днес, като се приберат от училище, главите им ще са съвсем празни след всички тези въпроси — каза тя с усмивка. — Надявам се, че ще могат да обуздаят въображението си. Децата имат склонността да украсяват. Наясно съм с това.

Сейер отвърна с учтива усмивка, но нищо не отговори. Тогава тя сякаш внезапно чу всички тези думи, които излизаха от устата й, и мигновено замълча. После най-накрая отвори вратата на класната стая.

Четиринадесет деца го наблюдаваха с любопитство. „А трябваше да са петнадесет“, помисли си Сейер. Един от чиновете в редицата до прозореца стоеше празен. На него имаше запалена свещ. Той обходи с очи чина, свещта и сериозните изражения на децата. Някои от тях открито се бяха втренчили в него. Други бяха забили в поглед в чина си от срам.

— Защо не застанете на катедрата — предложи Грете Мьорк, — а аз ще седна ей там. — И тя отиде в дъното на стаята.

Сейер погледна учителската катедра. Не искаше да стърчи зад нея, затова намери един свободен стол, понесе го между двете редици и се настани по средата.

— Вие защо не сте с униформа? — попита едно смело хлапе. След това се сети, че не е вдигнало ръка. Стрелна я нагоре и после пак я спусна, а някои от другите прихнаха.

Сейер погледна момчето.

— Работя в полицията от толкова време, че вече не е задължително — обясни той.

Това изглежда беше отговор, който те не разбраха. Защо някой би се отказал от възможността да носи полицейска униформа? Сейер видя, че трябва да им даде още някакво обяснение.

— Униформата е много дебела — каза той. — Освен това ризите ми дращят.

Децата отново прихнаха.

— Казвам се Конрад Сейер — представи се той — и никога не съм се срещал с Ида. Майка й ми каза, че е много приказливо и жизнено дете.

— Аз съм най-добрата й приятелка — заяви едно дребно момиченце с червен пуловер. — Казвам се Херсти.

Това изказване за малко не породи спор в класната стая и няколко момичета стрелнаха Херсти с очи в своеобразен протест.

— Конрад? — обади се здраво, набито момченце и усилено размаха ръка.

— Да, кажи — отвърна Сейер.

— Ще търсите ли Ида в реката?

— Да — отговори той. — Но няма да е лесно. Реката е много дълбока и широка, а течението — силно.

— И може да е отнесло Ида много далеч, нали?

Сейер се замисли.

— Не знаем дали Ида е паднала в реката — каза той.

— Така каза татко — настоя детето.

— Така ли? — попита Сейер с усмивка. — А той сигурен ли е?

За момент момчето не знаеше какво да отговори.

— Той каза, че не може да бъде на друго място. Щом не я намират на сушата.

— Надявам се да намерим Ида — рече Сейер. — Всъщност до голяма степен съм сигурен, че ще я намерим.

— Защо сте сигурен? — включи се едно момиче.

— Защото почти винаги успяваме.

Класната на Ида следеше разговора от дъното на стаята. Всеки имаше да каже по нещо, всеки искаше да сподели спомен или преживяване. Да бъде този, който я познава най-добре. Децата постоянно хвърляха погледи на празния чин. „Всъщност не разбират — помисли си Сейер. — Минали са само няколко дни. Не осъзнават, че този чин ще си остане празен до края на годината. А ако някой го заеме, то ще е само защото ще трябва да се преместят с един чин напред.“

Той разговаря с тях през целия час. Помоли ги да не се разделят на отиване и на връщане от училище. Пътуваме с автобуса, казаха те. Или мама и татко ни карат. Той отвърна, че това е добър вариант. Попита дали Ида е споменала нещо по-особено, преди да изчезне. Дали се е държала странно. Те мислиха дълго, преди да отговорят. Той ги увери, че е хубаво, че внимателно обмислят отговора си. Едно момиче запита дали може да се издигне надгробен камък за Ида в двора на църквата, ако никога не я намерят.

— Надявам се — отговори Сейер. — Но докато не я намерим, имаме надежда. Непрекъснато изчезват хора и голяма част от тях се връщат.

— И децата ли?

Сейер замълча. „Не — помисли си, — децата не се връщат.“

— Госпожата днес се е нагласила — обади се друго малко момче.

Грете Мьорк цялата се изчерви.

— Хубаво е, че сте запалили свещ — отклони разговора Сейер.

 

 

Холтеман — началникът на отдела, впери поглед в него от другата страна на бюрото.

— Речните условия са много неблагоприятни — каза той, — особено в последната отсечка, която отвежда към фиорда. Гмуркачите не хранят особени надежди. Все едно да търсим контактна леща в плувен басейн — заключи мрачно.

Той стана от стола и отиде до картата на стената. По начина, по който бе изобразен на нея, градът приличаше на инфектирана рана. Реката прорязваше землищата като дълбока бразда, а жилищните зони бяха маркирани по бреговете й в жълто.

— Отсечката, която Ида е трябвало да измине, е с дължина четири километра. Къде да започнем?

— Там, където пътят минава съвсем близо край реката — отвърна Сейер. — Където можеш да стигнеш с кола. Ето тук — каза той и посочи с пръст, — до старата леярна. А тук има коларски път, който се спуска надолу към едно добро място за риболов. Това е някакво начало. По тази отсечка край брега има много растителност. Може да се е заплела в нея.

— Спасителните отряди и двата маршрута ли са обследвали?

— Да, и то неведнъж — потвърди Сейер. — Всяка постройка и барака е претърсена из основи. Както и останките от старата леярна. Гледали са под дърво и камък.

После се отдаде на размисъл. Пред очите му изплува пътна отсечка.

— Колко време мислиш, че необходимо за следното: мъж с кола набива спирачки до колелото на Ида, успява да я накара да спре, разменя няколко думи с нея, слиза от колата, вероятно я удря и я поваля в безсъзнание, хвърля я в колата, която очевидно е нещо като ван, след това мята и колелото вътре и отпрашва?

Холтеман погледна секундната стрелка на ръчния си часовник. Затвори очи.

— Навярно е възможно да се справи за по-малко от минута — отвърна той след кратък размисъл. — Не е изключено колата да е била паркирана на пътя. Да я е видял в огледалото за задно виждане. Да е успял да се подготви, така че маневрата в решителния момент да не отнеме много време.

Сейер кимна.

— Или пък я е спрял и я е заговорил, изчаквайки пролука в трафика.

— Тогава някой щеше да ги види. А и по тази отсечка от пътя в шест вечерта не е натоварено — възрази Холтеман и посочи картата. — Тук се намира равнината Холтешлета. По тази отсечка няма нито една къща. На дължина равнината е деветстотин метра и прави завой тук, до църквата на Гласверке. По-нататък пак следват къщи. Има нещо подозрително в тази равнина — отбеляза Холтеман, — мисля, че е била застигната именно там.

— Но там видимостта е много добра — отбеляза Сейер.

— Да, добра е за извършителя — отвърна началникът на отдела. — Изведнъж той се е оказал сам на пътя. Нито къща, нито кола, докъдето поглед стига. И тогава съзира Ида с колелото.

— Трябва да е имал достатъчно време да види кой кара колелото — напомни му Сейер. — За да се увери, че става въпрос за малко момиче. Трябва да е била доста близо до него, че да реши да я нападне. Може би първо я е подминал, а после е обърнал и се е върнал.

— Разпитали ли сте всички близки? — попита Холтеман.

— Не официално — каза Сейер. — Но действаме по въпроса. И двамата чичовци на Ида участват в спасителната акция. Скаре е говорил с братовчед й. За момента не сме открили нищо подозрително в семейството й. Нищо нередно. Покрили сме повечето къщи по маршрута. Хората са много отзивчиви, но никой не е видял нищо.

— Няма ли слухове?

— Доколкото знам, не. Но ако не я намерим още няколко дни, със сигурност ще се появят.

 

 

На Хелга й хрумна идея. Ще свърши нещо съвсем обикновено. Бяха изминали няколко мъчителни дни. Ако вършеше обикновените неща, всичко щеше да си бъде както преди. Ако излезе от вкъщи за хляб и мляко, Ида ще се появи, докато я няма. Телефонът ще позвъни. Всичко това, което не се случваше, беше именно защото тя седеше и чакаше. Затова си облече палтото и направи списък за пазаруване. Както винаги правеше. Излезе, без да заключи входната врата. Само за да може Ида да влезе и да седне на дивана. Да може да си почете комикс, докато я чака. Списанията бяха подредени на купчинка на масата. Сега всичко ще се обърне в добра посока. Сега Ида ще я чака.

Паркира пред „Жокер“. За момент, преди да слезе от колата, се загледа през предното стъкло. После отвори вратата и стъпи на паважа. Погледна надолу към дебелия си глезен и кафявата обувка. След това вдигна очи. Огледа входа на магазина. И в този миг се вцепени. Точно пред нея стоеше едно жълто колело. Хелга се разтрепери. Цялото й тяло се затресе. Тя излезе с несигурна походка и се запъти към стойката за велосипеди. Изведнъж я обля топлина. Смътно забеляза, че вратата на магазина се отвори и някой излезе. Стигнаха едновременно до колелото. Хелга гледаше като обезумяла как това червенокосо момиче — съвсем непознато момиче с намусено изражение, хваща кърмата на колелото с две ръце и го изкарва от стойката. Беше „Накамура“. То го завлече на асфалта и обкрачи рамката. Точно както бе сторила Ида. Бързо и самоуверено.

— Не! — извика тя и се втурна след колелото. Искаше да се вкопчи в багажника и да го задържи, но не успя. Момичето я изгледа озадачено и тръгна да се отдалечава по възможно най-бързия начин. Хелга бягаше задъхано след нея. Непривично й бе да тича, беше тежка и тромава.

— Стой! Почакай!

Момичето започна да върти педалите по-бързо. Слабичкото й тяло напрегна всички сили. Хелга взе да изостава. Изведнъж спря, втурна се обратно към колата и се хвърли зад волана. Завъртя ключа, форсира двигателя и даде на заден ход. Чу се остър удар и тя спря на място. Една количка за пазаруване се бе изтърколила зад колата и тя я бе ударила със задницата. Това преля чашата. Хелга слезе отново и трескаво затърси с очи колелото. То тъкмо се скриваше зад завоя. Тя блъсна количката настрана и я остави да се търкаля по асфалта. Качи се отново в колата, без да провери за евентуални щети. Излезе на пътя. Видя как колелото се скри в един жилищен комплекс. Познаваше този комплекс, всички улици носеха имена на животни — вълци, катерички и тем подобни. Момичето вече се бе изгубило от поглед. Тя спря и даде на заден ход. Погледна в огледалото за обратно виждане. Къде се бе дянало детето? Това несъмнено беше колелото на Ида. Чисто ново „Накамура“, жълто и лъскаво! Тя остави двигателя запален и слезе от колата. Постоя малко така, заслушана. Не чу нищо, освен вятъра и нечии стъпки по улицата зад себе си. Токчета, които тракаха по асфалта. Приближаваше се жена с пазарски чанти. Хелга се затича към нея.

— Извинете! — спря я задъхано тя. — Познавате ли едно червенокосо момиче, живее тук, в квартала? На десет-дванайсет години?

Жената погледна Хелга и се поколеба.

— Хм, червенокосо момиче ли? Може и да познавам.

— Трябва незабавно да говоря с нея!

Жената се усъмни. Хелга изглеждаше побъркана, очите й хвърляха искри.

— Незабавно ли, защо?

— Налага се. Важно е.

Хелга не можа да се овладее, вкопчи се в якето на жената и я разтресе. Жената отстъпи назад в опит да се изтръгне от хватката й.

— На улица „Рьойскатслиа“ живее такова момиче — каза тя. — В последната къща. Има огненочервена коса.

Тя се откопчи от Хелга и се отдалечи с бързи крачки. Хелга отново се качи в колата. Тръгна по пътя бавно, на първа скорост. Спря на кръстовището. Видя, че на табелата пише „Рьойскатслиа“, и набеляза последната къща. Беше дървена, почти черна. Постоя известно време така, с една-единствена мисъл в главата. „Колелото трябва да се върне вкъщи. Трябва да стои на двора както преди.“ После обърна, излезе от комплекса и се прибра възможно най-бързо. Никаква Ида не седеше на дивана с комикс в ръце. Тя седна на един стол и зачака да падне мрак.

 

 

Към десет часа бавно пропълзя мракът. Хелга отново се отправи надолу, към „Жокер“. Магазинът беше затворен, а паркингът — празен. Последните няколко метра щеше да върви пеш. Носеше тъмно яке, което в комбинация с тъмната й коса я правеше едва забележима от прозорците на къщите. Улиците бяха слабо осветени. Хелга намери къщата и спря на няколко метра разстояние, загледана в тъмния двор. В кухнята светеше. Тя се промъкна на пръсти по една тясна тревна ивица и се шмугна зад ъгъла. На стената бяха подпрени два велосипеда, които не се виждаха от пътя. Голямо черно мъжко колело и малкото жълто колело на Ида. Тя се приближи до него и погали седалката. Хвърли любопитен поглед на къщата. Кой ли живееше вътре? Дали щяха да я чуят, ако решеше да бута колелото по дребния чакъл? Внимателно дръпна кърмата. Беше се закачила за другото колело. Тя дръпна по-рязко и о стената се чу тъп удар. Хелга затаи дъх. Дали го бяха усетили? Тя притеснено взе да бута колелото към портата. Избра да мине през градината. Гумите се плъзгаха безшумно по тревата.

Пред „Жокер“ беше светло. Хелга огледа колелото по-внимателно. Без съмнение беше на Ида. Тя отвори багажника на колата и се опита да го вкара вътре. Беше тежко и задницата му остана да стърчи навън, независимо че го натискаше и буташе с всички сили. Капакът се затвори само наполовина. Тя трескаво затърси бънджи кабел, но без успех. Намери обаче зелено въже за теглене. Започна да го размотава с треперещи пръсти. Колелото отиваше вкъщи, то беше на Ида! Внезапно се чуха стъпки и кръвта нахлу в главата й. Надигна се изплашена. По една или друга причина се почувства като крадец. Към колата се приближаваше възрастен мъж.

— Изглежда, имате нужда от помощ — каза той твърдо.

Хелга стисна въжето в ръце.

— Трябва да закарам това колело вкъщи! — рече тя.

Мъжът погледна в багажника.

— Няма достатъчно място — отбеляза той. — Това е „Пежо 306“.

— Знам — отвърна напрегнато тя. — Все нещо ще трябва да стърчи. Но имам въже.

Той иззе въжето от ръцете й, за да й помогне.

— Далече ли отивате с колелото?

— Отивам вкъщи! — повтори тя.

— А къде е вкъщи?

Мъжът действаше бързо и ефективно. Явно беше свикнал да се намесва в трудни ситуации и да поема кормилото, сякаш това е най-естественото нещо на света. Хелга почувства облекчение. Отпусна ръце и го остави да върши каквото трябва, за да оправи всичко.

— Улица „Гласблосервайен“. Ще карам внимателно.

— Ще се наложи. Боя се, че ще издерете боята, ако не внимавате. Но както виждам, вече сте го направили — установи той и посочи одраното от пазарната количка.

— Пет пари не давам за боята — изстреля Хелга, докато притеснено го наблюдаваше как връзва въжето. Не знаеше дали той я познава, дали знае за всичко, което се беше случило. Дали жълтото колело не го е навело на някакви мисли. Но беше сръчен. Не му беше за първи път, справи се добре. Тя погледна възлите и си помисли: „Никога няма да успея да ги развържа. Освен с нож.“ Накрая мъжът остана доволен. Побутна кърмата, колелото едва се помръдна. Тя му благодари. След това отпраши с висока скорост към вкъщи, без да внимава. Щом пристигна, сряза въжето с една градинска ножица, която намери в гаража.

С огромни усилия качи колелото по стълбите. Искаше да го вкара колкото може по-навътре в коридора. После застана до него да му се полюбува. Хубаво беше да го види пак у дома. Сега липсваше само Ида. Отиде до телефона и набра номера на Сейер.

— Намерих колелото на Ида — каза тя.

 

 

Малко по-късно той вече стоеше в коридора й. Огледа жълтото колело и се опита да бъде тактичен.

— Защо сте толкова убедена? — попита той.

Тя трепереше, но излъчваше сила. Изражението й бе непоколебимо.

— Защото аз й го купих — отвърна тя. — От „Спортсхюсе“. Това е колелото на Ида. Убедена съм — седалката е смъкната на най-ниското ниво, а кърмата е леко повдигната, за да не се навежда твърде напред. Убедена съм, защото е ново и по него няма никакви стикери. На Ида не й позволявахме да лепи такива.

— Само ако й бяхте позволили — обади се Сейер. — Един-единствен стикер би бил достатъчно доказателство. Усетиха ли ви от къщата, когато го взехте?

— Не мисля.

Той се вгледа съсредоточено в нея.

— Ако това наистина е колелото на Ида и хората, които живеят на „Рьойскатслиа“, имат какво да крият, те могат да отрекат, че колелото някога изобщо се е намирало в техния имот. Разбирате ли?

Тя стисна устни и погледна към пода в знак на несъгласие.

— Имах пълното право да го взема. То е на Ида.

— Ще говоря с тях — продължи по-меко Сейер. — Но въпреки това, моля, бъдете подготвена, че може да сте допуснали грешка. Ако в тази къща имат касова бележка за колелото, това ще означава, че самите те са го купили за дъщеря си. Това е често срещана марка. И много хора се спират на жълто.

— Тя изглеждаше гузна! — поде Хелга. — Беше съвсем очевидно!

Сейер на мига си представи ужаса, който трябва да е изпитало малкото момиче, когато отчаяната Хелга Юнер се е втурнала и се е разкрещяла след него.

— Ами серийният номер на рамката? — попита той спокойно. — Всички колелета имат такъв номер. Когато сте купили велосипеда, със сигурност сте получили регистрационна карта. Сещате ли се?

Тя смръщи чело.

— Да — отвърна. — Но трябва да потърся.

После изчезна в кухнята. Сейер провери номера на рамката и го записа в бележника си: U 9810447. След това и той отиде в кухнята. Хелга ровеше в едно чекмедже.

— Червена е — трескаво повтаряше тя, — спомням си, че беше червена. Касовата бележка беше забодена за нея. Струваше три хиляди деветстотин и деветдесет крони. Сигурно ни мислят за идиоти — заекваше тя, а наоколо хвърчаха листове и изрезки. — Помня, че се наложи да скъсят седлодържача. С пет сантиметра. Излезте в коридора и вижте дали е скъсен. Трябваше да нагласим седалката възможно най-ниско за Ида. Излезте и се уверете сам! — извика тя и продължи да търси.

Сейер отиде да провери седлодържача. Прокара пръст по ръба. Наистина беше скъсен. След това се върна в кухнята. Хелга беше намерила регистрационната карта. Приглади я с ръка и му я подаде. Той погледна първо картата, после бележника си.

 

 

Жилищният комплекс му бе известен като приятен квартал, в който живееха хора от средната класа. Откри улица „Рьойскатслиа“ и спря пред последната къща. Мярна някого на прозореца. Жена. Тя хвърли бърз поглед навън и съзря непознатата кола. После се скри. Сейер отиде до вратата и позвъни. Чу се пронизителен звук. Отвори му мъж с учудено изражение на лицето. Сейер прочете името на звънеца.

— Господин Хейде? — каза учтиво той и поздрави.

Мъжът погледна полицейската кола.

— Да, какво има?

Беше самата невинност. Не че Сейер си бе въобразил, че просто ще прекоси алеята и ще залови хората, пратили Ида на онзи свят. Нито пък че Хейде е сторил нещо на Ида и после е подарил колелото й на собствената си дъщеря. Но беше чувал и за по-лоши и необясними случаи.

— Конрад Сейер — представи се той. — Бих искал да поговоря с вас. Женен сте, нали? С една дъщеря?

Хейде кимна, но не помръдна от прага.

— Може ли да вляза? — попита направо Сейер.

Хейде го пусна в коридора. Една жена излезе от кухнята. Сейер й се усмихна, но тя не отвърна на усмивката му.

— Защо питате за Хане? — искаше да знае Хейде.

— Сигурно вече е заспала? — каза Сейер, отбягвайки въпроса.

— Чете си в леглото — отговори майката.

— Бихте ли я повикали, ако обичате? — помоли Сейер.

Родителите се спогледаха.

— Да я повикаме? Сега? Часът е почти единайсет.

— Повикайте я, моля — повтори търпеливо той. — Имам да й задам само един въпрос.

Майката потъна навътре в къщата и бързо се върна заедно с едно червенокосо момиче. То носеше халат върху нощницата си и пристъпваше страхливо след нея. Сейер му се усмихна топло. „Изглежда толкова виновна“, помисли си с недоумение той.

— От полицията съм — обясни. — Но това не бива да те притеснява. Ще ти задам само няколко въпроса. Имаш ли жълто колело?

Тя мигновено се изчерви.

— Не — отвърна бързо. Изгледа продължително баща си, той също я погледна. Майката мълчеше.

— Защо питате за това? — намеси се бащата и скръсти ръце пред гърдите си.

— Днес следобед дъщеря ви е била видяна на жълто колело в района — разясни той. — Жената, която я е видяла, я е проследила дотук. Намерила е колелото, подпряно на стената на къщата.

— Да — побърза да каже момичето. — Но то не е мое!

Сейер я погледна и кимна с глава.

— Знам — увери я той. — А сега чакам да ми разкажеш и останалото.

— Взех го назаем.

— От кого? — попита той.

— Ами, от една приятелка. — Тя се беше втренчила в пода. Баща й смръщи чело.

— Каква е цялата работа с това колело? — настоя той. — Може ли да получим някакво обяснение?

— Ще ви обясня — продължи спокойно Сейер. — Но първо трябва да ми кажеш името на приятелката си.

Гласът му беше благ. Същевременно издаваше вълнение.

Момичето се затрудни. Баща й я изгледа нетърпеливо.

— Хайде, Хане, кажи му името!

Хане не смееше да го погледне в очите. Майката пристъпи няколко крачки към нея.

— Нали не си го взела? — заговори притеснено тя. — Колелото откраднато ли е? — Тя погледна Сейер с недоверие. — Хане не би откраднала. Това не може да е истина.

— Не казвам, че би откраднала — заяви кротко той. — И за ваше сведение колелото вече не е на двора. Взела го е жената, която е проследила Хане. Ти си я видяла, нали? Тя е викала след теб?

— Да — каза момичето. Продължаваше да се взира в пода. Ръцете й си играеха с колана на халата.

— Защо не спря?

— Цялата треперех от страх — промълви тя. Гласът й едва се чуваше. Сейер се приближи с няколко крачки.

— Важно е да ми кажеш къде намери колелото.

Хане отново замълча.

— Но защо е толкова важно? — недоумяваше майката. Сейер изгледа родителите.

— Нито един от двама ви не знае откъде се е сдобила с колелото, така ли?

— Вчера се прибра с него — обясни бащата. — Била е на гости у приятелка и са й го дали за няколко дни. Бяхме й казали да не ходи никъде без наше знание. Затова й бяхме ядосани. Приятелката й се казва Кариане. Живее на няколко минути от тук. Колелото ще й бъде върнато.

— Колелото е на изчезналата Ида Юнер — съобщи Сейер. — Проверихме серийния номер на рамката. Жената, която е проследила Хане, е майката на Ида. Тя го е познала.

Госпожа Хейде закри устата си с длан.

— Мили Боже! — възкликна тя. — Къде си го намерила? Каза, че е на Кариане. Да не би да ни излъга?

Хане се разплака. Сейер я потупа по ръката.

— Не се тревожи. Сигурно си искала колело?

— Да — каза тя, подсмърчайки.

— Чуй ме сега. — Сейер опита да улови погледа й. — Ти си много ценна за мен. Аз имам за задача да разбера какво се е случило с Ида Юнер. И ти най-вероятно можеш да ми помогнеш, ако ми разкажеш как се сдоби с това колело.

Момичето се разтрепери.

— Не! — извика.

— Не искаш ли?

Тя скри лице под було от червена коса. Майка й беше смутена и почти отчаяна.

— Хане, трябва, много добре знаеш!

Баща й не знаеше какво да стори. През главата му минаваха противоречиви мисли.

— Но това същото колело ли е? — попита той недоверчиво. — Напълно сигурен ли сте?

Сейер кимна. Погледна превитото на две дете. „Няма как цялата съпротива на света да се е събрала в едно толкова малко телце — помисли си той. — Със сигурност ще те накараме да говориш, Хане. Трябва ни само малко време. Най-много няколко минути.“

Хане не помръдваше. Майка й не можеше да сдържи страха си.

— Хане! Плашиш ме така. Открадна ли колелото? Кажи ми, за бога!

Хане не допусна никого до себе си.

— В никакъв случай няма да разглеждам това като кражба — усмихна се Сейер, — само ми кажи къде го намери и с това въпросът е приключен.

— То просто беше оставено там. В канавката — каза тя. — Зад един трафопост.

— Тук някъде ли?

— В самия край на „Екорнлия“. Където свършва пътят.

— И го откри вчера?

— Да. Първо си помислих, че може би е старо колело, което някой е изхвърлил. Но се оказа чисто ново. Щях само да го покарам малко и после да го оставя. Но си промених решението. Днес отидох с него до магазина. Тогава отнякъде изскочи тази жена и ми се развика. Не разбрах защо толкова се пали за това колело.

Тя пак заподсмърча, този пък с облекчение, защото беше казала всичко, което знае.

Сейер кимна.

— Да, така е, доста се палим. И сега знаеш защо. Познаваш ли Ида Юнер?

— Виждала съм я — отговори тя. — Но аз съм в седми. Ние не се събираме с тези от пети.

— Разбирам — каза Сейер.

— Не може да се натъкнеш на някакво колело и просто така да си го присвоиш — възкликна баща й в опит да възвърне контрола върху ситуацията. Мразеше да го поставят в такова положение. — Трябвало е да се досетиш, че е на някого! Каза ни, че си го взела назаем. Много е лошо да ни лъжеш!

Хане се сви.

— Но то просто беше захвърлено там, в канавката — прошепна тя.

Сейер я потупа по рамото.

— При всички случаи страшно се радвам, че си го намерила — увери я той. — От много време го търсим.

Той ги остави и тръгна да обикаля наоколо с колата, докато не намери улица „Екорнлия“. Не след дълго видя и трафопоста. Намираше се чак в края на квартала. След него започваха нивите. Беше твърде тъмно, за да търси. Въпреки това слезе от колата и тръгна да се разхожда по влажната трева. „Странен избор на място“, помисли си. От една страна — закътано зад този сив каменен блок, от друга — толкова близо до жилищния комплекс, че неминуемо щеше да бъде открито скоро. Цялата работа беше леко нескопосана. Необмислена. Един прибързан ход.