Елизабет Кук
Ръдърфорд Парк (9)

Девета глава

Беше четири часа сутринта два дена по-късно, когато Уилям се събуди от шума пред хотела на улица Теодюл-Рибо. В първата секунда се огледа, напълно дезориентиран; двамата с Хари бяха пътували почти четирийсет часа, докато най-сетне пристигнат в Париж. Стана и отиде до прозореца, отвори го и се показа на малкия балкон; докато стоеше там, чу шума на автомобилите по булевард дьо Курсел — нестихващ, непознат шум от надути клаксони.

Когато стъпи на френска земя, все едно премина от топло лято към студена зима; вече бяха разлепени съобщения за мобилизация, много малко от влаковете работеха. Уилям и Хари стояха на френския док, а зад тях се извисяваше деветдесетметровия параход. Отне им два часа да наемат автомобил и то на безумна цена. В ранните часове на трети август, те поеха към Париж през села, в които на всеки магазин с пуснати кепенци бе написано с тебешир: „Призован на служба в армията“, а жените гледаха след тях. Едва когато се добраха до покрайнините на Париж, разбраха какво е да ги зяпат, защото пред Дома на инвалидите бяха паркирани петстотин реквизирани автомобили и навсякъде, откъдето минаваха, всички възможни транспортни средства бяха натоварени с пушки и муниции. Задминаха кон, заспал прав, впрегнат в пазарска каруца, пълна с пушки, а навсякъде в града ги спираха и искаха да си покажат документите.

Най-сетне Уилям спря автомобила и купи знаме, американско. Само него намериха; един господ знае защо продавачът на вестници го беше запазил. Може би единствено то му беше останало, но така им даде възможност да се промъкват през тълпите. Докато го закачваше на предното стъкло, Уилям усети как сърцето му се свива недоволно — представи си ръцете на Гулд на раменете на Октавия. Минаха покрай гара Д’Орсе и група кадети от Сен Сир, които спряха, за да им отдадат чест. До него Хари се беше отпуснал на седалката и мълчаливо оглеждаше сградите и морето от лице.

По улиците започваше да се смрачава. В летния сумрак видяха още и още знамена, докато накрая улиците се изпълниха с френски, британски и руски отличителни знаци. Запасняците минаваха на групи, отправили се към местоназначенията си, понякога придружени от поддръжници, които пееха „Марсилеза“, а продавачки и шивачки от модните къщи хвърляха цветя от прозорците, но в повечето случаи ги придружаваха съпруги с посивели лица и смълчани деца. На един ъгъл автомобилът трябваше да спре заради тълпата, а един мъж до тях, стиснал пакет с храна, се опитваше да прегърне съпругата си, за да я целуне за довиждане. Той се обърна и продължи, а жената ги погледна, след това премести поглед към знамето на предното стъкло; отдаде нещо като чест, сви рамене, а бебето в ръцете й ревна.

На рецепцията на хотела, консиержът разпери ръце, когато Уилям попита кои стаи са свободни.

— Има много стаи — обясни човекът. — Хората напускат Париж. Нима не видяхте?

Уилям се извини за несъобразителността си и се подписа в регистъра. Двамата с Хари сами пренесоха багажа до апартамент с изглед към улицата и се загледаха в града, в който нямаше никакви светлини. Уилям се обърна към сина си.

— Немислимо — прошепна той. — Париж тъне в мрак.

— Какво ще правим? — попита Хари. — Откъде ще започнем да търсим?

— От улица Л’Абревоар — реши Уилям. Дори не си бяха свалили палтата, когато се обърнаха към вратата. — Там е градската й къща — обясни Уилям. — Поне беше допреди три години.

Уилям заключи вратата на стаята. Някъде по коридора, чуха мъж да пее с пиянски глас, докато някаква жена го молеше да престане. Уилям пъхна ключа в джоба си.

— Напоследък не съм имал причина да ходя там — обясни той.

Тръгнаха пеша. Друг начин нямаше. На няколко пъти се изгубиха по тъмните улици, докато приближаваха Сакре Кьор; почти опипваха пътя си по калдъръмената уличка. Над тях, на върха на стръмния хълм от време на време се виждаше масивното туловище на наскоро завършената базилика, която блестеше на светлината на луната. Най-сетне откриха малкия ресторант на ъгъла на правилната улица и завиха по улица Де Сол. Нощта беше топла, въпреки това Хари трепереше. Надяваше се Чарлс да е с майка си и Луиза да е с двамата. Не можеше да реши какво да направи първо: да удари Чарлс в лицето или да дръпне сестра си настрани. Прилошаваше му всеки път, когато си помислеше, че тя може да се е омъжила, без да знае какво става. Представяше си я как с ведро и доверчиво лице влиза в дома на Хелън де Монтфорт, където разбира истината. Каквато и да беше тя. Може би Чарлс не беше неин полубрат и се беше оженил за нея, но без да изпитва любов. Или пък наистина й беше роднина и нямаше намерение да й бъде нито любовник, нито съпруг. Хари се постара да не мисли над третата възможност: може пък Монтфорт наистина да обичаше Луиза и да се ожени за нея напълно законно, ако вече не го беше направил. Двамата бяха щастливи, а Луиза остава в град, където се водеше война, и никога повече нямаше да се прибере у дома.

Сподели този последен страх, докато опипваха пътя си покрай градините на улица Л’Абревоар, опасани от висок зид.

— Ако са се оженили — започна той, — ако това е възможно, ако са го направили, ако са решили да останат…

Уилям спря и се обърна към него.

— Тогава ще трябва да се върнем у дома и да съобщим на майка ти — заяви той. — Господ да ни е на помощ тогава.

— Децата на Луиза ще бъдат французойчета — каза на глас Хари. — Хелън ще им бъде баба.

— Ако Германия спечели войната, тогава децата на Луиза ще бъдат германчета — изтъква Уилям. — Ще живеят на германска територия. Може и с всички нас да стане така.

— Няма да се стигне дотам.

— Няма — пое си дълбоко дъх Уилям. — Не, това е нелепо.

Най-сетне спряха пред порта с две масивни каменни колони. На едната бе написан номер 15.

— Тук е — посочи Уилям. На стената имаше звънец и той дръпна въженцето. Не чуха нищо. Уилям погледна тъмния път. — Хелън винаги е искала да живее на тази улица — спомни си той. — Художникът Реноар живеел през пет къщи.

— Реноар ли? — учуди се Хари. — Тя го е познавала, така ли?

— Някога — уточни Уилям. — Познаваше ги всички. Преди години тук бе съвсем различно. Толкова много артисти и поети. Спомням си един ресторант от онова време… — Замълча. — Няма значение. — Отново дръпна звънеца.

— Може да е откачен — предположи Хари.

Пробваха портата и тя се отвори; двамата предпазливо си проправиха път между високите храсти към входа на внушителната къща. Когато Уилям почука на вратата, звукът отекна в къщата и най-сетне се чуха стъпки. Дребничка прислужница отвори вратата.

— Може ли да се видим с мадам де Монтфорт? — попита Уилям.

— Тук няма такова лице.

— О, за бога — измърмори Хари. — Отваряй вратата.

— Какво става, Франсин? — провикна се от коридора възрастен господин. Пристъпи напред и погледна подозрително двамата англичани.

— Търсим мадам де Монтфорт и сина й — обясни Уилям.

Човекът издаде типично галско сумтене на неодобрение.

— От известно време тя не живее тук.

— Но тя притежаваше тази къща.

Мъжът се изсмя.

— Тя ли я е притежавала? Живееше на горния етаж. Не притежаваше нищо.

Уилям остана шокиран.

— Ами синът й?

— Където и да ходят, винаги са заедно.

Уилям и Хари се спогледаха.

— Знаете ли къде е сега? — попита Хари.

— Някъде край църквата — отвърна уклончиво старият и махна с ръка. — На улица Фоятие, поне така знам.

— На кой номер?

— Откъде да знам. — Прислужницата понечи да затвори вратата. Зад нея чуха съскането на стареца. — Чужденци.

Уилям се опита да я подпре с рамо, но вратата се захлопна в лицето му.

— Ние сме ви съюзници — провикна се той. — И чужденци да сме, то сме от чужденците, които ще се бият за Франция.

Отговор не последва. Чуха стъпките на прислужницата да се отдалечават, последвани от тези на работодателя й, а вътре в къщата се затвори друга врата. Уилям отпусна чело на вратата.

— И хиляди ще измрат — промърмори той. След това изглежда си спомни, че Хари е до него, изправи се и стисна ръката на сина си. — Улица Фоятие — рече той.

Качиха се по хълма; вече минаваше полунощ. В сенките на луната те заслизаха по дълги стъпала покрай къщите.

Двама жандарми се показаха от сенките.

— Документи — нареди единият.

Уилям извади паспортите им.

— Аз съм от Британско посолство — заяви той.

Двамата погледнаха Хари.

— Разрешителните, ако обичате.

— Нямаме — призна Уилям. Каза името си и обясни, че Хенри е негов син.

— Каква работа имате тук в този час?

— Идвам от Англия, за да намеря дъщеря си. Тя изчезна.

Двамата си поеха дъх, заклатиха глави.

— Мосю, улиците трябва да са празни до осем вечер. Разбирате ли? Трябва да се върнете в хотела.

Разбраха, че няма смисъл да протестират. Хари се обърна.

— Никой нормален човек няма да ни отвори в този час, освен това не знаем номера.

Уилям се призна за победен.

— Ще пробваме отново утре сутринта.

 

 

Четвърти август се оказа хладен, дъждовен, със силен вятър.

Уилям и Хари закусиха в почти празния ресторант; на една от масите навън седеше румена жена, беше гушнала кученцето си и го целуваше. Когато станаха, тя изпрати и на тях въздушна целувка.

— Англичани ли сте? — попита тя. — Много обичам английските момчета — провикна се тя след тях. — От години. — След това звънко се разсмя.

Търговецът на цигари, при когото Уилям спря за пури, кършеше тревожно ръце. Много от полиците му бяха празни.

— Налага се да отида и да се запиша — оплака се той. — Роден съм в Триест, но живея тук още от дете. Не могат да ме накарат да се върна там.

— Имат ли право? — попита Хари.

Човекът почти изписка от отчаяние.

— Имат право! — възкликна той. — Трябва да си вървим по домовете. Така казаха. Само че аз съм парижанин, разбирате ли? Не познавам Триест. Никого не познавам там… това е нелепо!

Оставиха го да се оплаква и на следващия клиент. Хората се тълпяха по улиците, някои с изопнати, разтревожени лица, други с изражение на превъзходство. Някои обсъждаха последното нахлуване на прусаци в Париж.

— Ще вдигна нова барикада — извика един старец към по-младите си приятели на тротоара. Хората се скупчиха около него и войник на средна възраст, облечен с балтон и окичен с медали, го прегърна хищнически през раменете, докато тийнейджърите в групата наблюдаваха Уилям и Хари с уплашени, объркани лица.

Уилям се намръщи.

— Трябва да се обадим в посолството. Задължително трябва да ни издадат разрешителни — обърна се той към Хари.

— Сега ли?

— Не сега. Сега тръгваме да търсим Хелън.

Тръгнаха по пътя, по който бяха минали предишната вечер, а четирите часа сън личаха на всяка тяхна крачка. На улица Фоятие чукаха поне на шест врати, докато попаднат на човек, който е чувал за Хелън. Насочиха ги да вървят нагоре по хълма, където големите къщи ставаха все по-малки и накрая им посочиха една зелена врата зад разпадаща се ограда.

Мина цяла вечност, преди вратата да се отвори след упоритото им чукане. Най-сетне Хелън застана пред тях, загърната с шал и със зачервени очи. Тя зяпна от изненада, когато видя кой е на вратата.

— Уилям! — възкликна тя. — Какво правиш тук? — Промъкна се покрай тях и огледа улицата, сякаш очакваше още някой и се страхуваше този човек да не се появи. След това се загърна по-плътно в шала и вирна брадичка по познатия начин, усмихна се подигравателно, сякаш бе център на внимание на градинско парти, а не ги беше посрещна несресана и по чехли.

— Къде е Луиза? — попита направо Уилям.

— Луиза ли? — попита тя. — Откъде да знам?

— Тя е в Париж — прекъсна я гневно Хари.

— Нима? — Хелън погледна от единия към другия. — Защо?

— Пусни ни да влезем. — Уилям я измести и влезе в мрачния коридор. Пристъпи напред и започна да отваря врати към стаи, в които нямаше никакви мебели. В края на коридора, преди стъпалата към кухнята, се обърна към нея. — Какво е това?

Тя сви рамене.

— Моето убежище.

— От какво?

Тя извърна поглед от него.

— Временно е.

— Ясно — отвърна той. — Значи съм бил подведен.

— Може и така да се каже. — Тя му се усмихна неуверено. — Ако не възразяваш, Уилям, предпочитам да си тръгнеш. Очаквам гости. — Той кимна. Огледа я цялата и изви вежда, тя се изчерви и се извърна. — Е — рече тя, — ти отбеляза малка победа. Както виждаш, сама съм.

— Не съм тръгнал да търся победи — сряза я Уилям. — Искам дъщеря си. Къде е Чарлс?

Тя се обърна с гръб към него.

— Минал си през Париж, предполагам. Не можеш ли сам да се сетиш.

— Да не би да е мобилизиран? — попита Хари.

— Всички запасняци са мобилизирани.

— Но той работеше в Лондон.

Тя се намръщи учудено.

— Тъкмо това имах предвид — отвърна тя. — Върна се, защото е запасняк. Пристигна преди два дена и спа тук, на сутринта си тръгна.

— Тази сутрин ли? Къде е отишъл?

Тя погледна отново от единия към другия.

— Не ви влиза в работата. Защо, за бога, най-неочаквано се заинтересувахте, къде е? — Тя погледна многозначително Уилям. — Досега не си се интересувал.

Хари пристъпи напред с пламнали от гняв очи.

— Синът ти е отвел сестра ми. Запознал се е с нея в Лондон и предложил.

Хелън ахна, след това прихна.

— Това е нелепо — отвърна тя. — Луиза не е тук. Не я е водил тук. Не я е споменавал. — Тя присви очи. — Това е лъжа, шега.

— Не е никаква шега — рече Уилям. — Луиза е оставила писмо, в което казва, че идва с него в Париж. Двамата щели да се женят.

И тримата стояха мълчаливо; най-сетне Хелън се отдалечи и отвори малка врата в задната част на къщата към очевидно слугинска кухничка. Седна на малка маса, където бе сложена оскъдна закуска — хляб, кафе и малка купичка смокини. Чиниите и чашите бяха две. Тя махна с ръка. — Тази сутрин той стана в четири — прошепна тя тъжно. — Поседяхме тук. Той имаше заповед и трябваше да замине. — Показа им лист, на който бе записала името на полка му и разписанието на влака, държеше го внимателно, а след това нещастно го запокити към тях. Уилям го взе.

— Нито веднъж не е споменавал Луиза. — Хелън изрече името саркастично. Погледна и двамата. — Може пък да си е измислила — сви тя рамене. — Заминала е с някого. Не е било обаче с Чарлс.

— Нищо не си е измислила — избухна Хари.

Тя изви презрително вежда.

— Откъде го познава?

— Били са заедно в Лондон.

— Така ли? Вие видели ли сте ги заедно? — Тя погледна Уилям. — Някой от вас виждал ли ги е?

— Не — призна Уилям. — Само че описанието му… И се е представил като Морис Фредерик.

Тя се намръщи, но не отговори.

Той пъхна листа с разписанието и номера на полка в джоба на сакото. След кратко колебание дръпна втори стол и седна срещу нея.

— Хелън — започна той тихо, — през всичките тези години така и не ми отговори. Сега обаче държа да чуя истината. Много неща зависят от нея. Чарлс мой син ли е?

Тя го погледна спокойно.

— Не знам.

Той поклати глава.

— А пък аз мисля, че знаеш. Ти ме остави да тъна в неведение. Може и да ти е било забавно. Може да си се забавлявала с други. Аз обаче трябва да знам.

Тя мълчеше, свила устни в права линия.

— Мили боже — измърмори Хари, обърна й гръб и тръгна към прозореца, погледна двора, пълен с умиращи дървета, жадни за слънце.

— Хелън — настоя Уилям, — Луиза няма представа с кого е. Тя вярва, че ще се омъжи за него. Влюбена е в него. Смили се над нея.

Искряща ярост се събра по лицето на Хелън.

— Да се смиля ли? — повтори тя. — Над твоето дете ли?

— Тя е едва на осемнайсет.

Хелън се изсмя цинично.

— Скъпи — отвърна тя, — ти кога си се смилявал над мен? — Тя махна с ръка, сякаш да заличи любопитното му, объркано изражение. — Всъщност, знам какво е мнението ти за мен — продължи грубо тя. — О, да, ти беше много гостоприемен. Допусна ме в дома си, въпреки че невинаги поканата беше искрена. И макар да ме желаеше, когато се срещахме, щом научихме, че сме от една кръв, тогава ме имаше за добра компания, нали? Ужасната жена в Париж. Там мъже като теб могат да идват при жени, които правят онова, което нито една англичанка не би направила. Да, тогава бях твоята любима, Уилям. Не можеш да го отречеш.

— Не го отричам — призна тихо той.

— И няма как — възкликна тя. След малко отново вирна брадичка. — Но аз не бях достойна за брак — добави тя с горчивина.

— Ти никога не си искала да се омъжиш!

Тя се наведе напред, подпряла ръце на масата.

— А ти щеше ли да се ожениш за мен, Уилям? — Той не каза нищо, единствено сведе поглед. Тя се усмихна студено. — Не, нямаше. Ожени се за онова мрънкащо, влюбено дете, момичето с богатство.

Възцари се мълчание. Когато Хари чу да обрисуват майка му по този начин, се обърна бавно към Хелън. Без да обръща внимание на отровния му поглед, тя продължи да наблюдава Уилям.

— Заслужаваш си наказанието — заяви най-сетне тя. — Задето се отнасяше към мен толкова небрежно.

При тези думи, Уилям стовари юмрук върху масата и тя трепна.

— Небрежно ли? — възкликна той. — Аз те издържах. А ти единствено ме изнудваше. Намекваше, че Чарлс е мой син. Кажи ми истината.

Доволна усмивка запълзя по лицето й.

— Сега ти изгуби дъщеря си. На това му се казва справедливост. Аз изгубих сина си заради войната, може никога да не го видя повече. А ти изгуби дъщеря си в срам.

Очите им се срещнаха и най-сетне Уилям съзря истината.

— Той изобщо не е мой син.

— Не — призна тя. — Никога не е бил твой.

— И през всичките тези години…

— Ти не искаше да се ожениш за мен.

— Ти не искаше да се омъжиш!

— Ти предложи ли ми? — попита тя. — Направи ли го?

Той я погледна учудено.

— Винаги ми казваше… — започна той. — Другите мъже…

— Не ми предложи. Ожени се за нея.

Неочаквано ги стресна смехът на Хари. Вдигнаха погледи към него.

— Той е син на друг мъж — заяви той. — И нито единият, нито другият е пожелал да се ожени за теб. Затова си отмъстила на някакъв нещастник в Бержерак, като си го тласнала към смъртта, и си отмъстила на баща ми, като си го цедила за пари.

Хелън скочи на крака.

— Нищо не знаеш! — извика тя. — Така че не ме обиждай!

Хари се усмихна студено.

— Няма начин жена като теб да бъде обидена.

Хелън ахна, а след няколко секунди изражението й се промени. Тя се отпусна назад на стола си.

— Синът ми е всичко, което някога съм имала — рече тя и очите й плувнаха в сълзи. — Той е единственото сигурно нещо в живота ми. А сега го няма.

Двамата мъже я наблюдаваха как плаче.

— Хелън — обади се тихо Уилям след малко. — Ти каза ли на Чарлс, че съм му баща?

Тя извади кърпичка от гънките на пеньоара и избърса лицето си.

— Не — прошепна тя, — казах му истината. Той я знаеше от известно време. Баща му почина, когато той беше съвсем малък.

Хари погледна Уилям със съчувствие; инстинктивно постави ръка на рамото му, след това, когато и двамата се почувстваха неловко, той я отпусна отново.

— Той беше художник. Почина от туберкулоза — прошепна Хелън. — Той беше голямата ми любов, не като теб. Запознах се с него един месец, след като ти замина от Париж през 1892 година; бяхме заедно през цялото лято. Той почина през декември, а Чарлс се роди два месеца по-рано. Толкова рано, че ти повярва, че има вероятност да е твой син.

— А ти ме остави да го вярвам.

— Да.

Хари клатеше глава в недоумение и гняв.

— За пари — рече той. — За отмъщение.

Тя не отговори; облегна глава на едната си ръка и погледна към бледата утринна светлина от прозореца.

— Нямате представа какво е да си сама жена, която си проправя пътя, така че нямате никакво право да ме съдите. — Изправи се на малкия стол. — Отмъщението е нещо евтино. Аз просто бях прагматична. Направих необходимото, за да оцелея.

— Ами Чарлс? — попита Уилям. — Изпратила си го при мен, при Октавия, за да създаде разрив между нас.

— Не съм — отвърна бързо тя. — Той ми каза какво е направил, но аз не одобрих. Той няма право да иска нещо от теб.

— Той поиска част от наследството.

— Казах му, че няма право.

— Въпреки това той пробва.

— Пробва, да.

Хари въздъхна нетърпеливо.

— Научил се е от теб. На измами и завист.

— Завист към едно семейство ли? — попита тя тихо. — Или да бъде приет като син? Да, може би. Може би винаги е искал това.

— И дойде при мен да го открие, след като не го откри другаде ли? — попита Уилям.

Тя сви вяло рамене.

— Да бъде част от това… да има онова, което никога не е имал, което мисли, че ми е било отказано на мен? Възможно е. Тези неща се отразяват на децата.

Каза го с трагично самосъжаление.

Уилям се пресегна през масата и докосна ръката на Хелън.

— Хелън, той е накарал Луиза да повярва, че ще се ожени за нея. Когато го е направил, знаел ли е, че нямат роднинска връзка.

— Знаеше. Но не ми е споменал и дума за нея.

— Не ти ли каза, че й е предложил брак?

— Това е нелепо. Не би направил подобно нещо.

— Но го е направил!

— Не вярвам. Неспособен е на подобно нещо!

Уилям стана и се завъртя на пети, огледа малката стаичка, сякаш търсеше какво да удари. Овладя се и отново се обърна към нея.

— Направил го е — повтори той. — Тя е в Париж, някъде с него.

— Не е — настоя Хелън.

— Защо си толкова сигурна? — попита Хари.

— Защото… — Тя сви ръце в скута си. — Той не харесва жени… по този начин.

Двамата мъже се спогледаха.

— Хелън — рече Уилям, — имаме основание да вярваме, че го е сторил. Моля те, кажи ни къде е. — Тя вдигна поглед към него и сянка от старото кокетство се изписа на лицето й. Докато я наблюдаваше, Уилям бе убеден, че настоящата й криза ще премине. Щеше да има нови покровители; Хелън не се предаваше, нямаше да позволи войната да я сломи. Щеше да се издигне отново и по някое време в бъдеще, докато пътуваше от Лондон за Париж — ако тези градове оцелееха — щеше да я види отново, облечена модерно, хванала под ръка друг мъж, сякаш войната, лишенията и разочарованията не можеха да я докоснат.

— Сборният му пункт е на гара дьо Л’Ест — прошепна тя. — В седем. Само че няма да го намерите. Влаковете бяха за осем. Сигурно е заминал.

Съкрушени, мъжете се обърнаха, за да си вървят. Хари не се обърна назад и излезе на улицата веднага, докато Уилям се обърна по средата на коридора. Погледна жената, която познаваше толкова отдавна.

— Хелън, виждала ли си изобщо Луиза? Знаеш ли дали наистина е с него?

— Не е с него — отвърна Хелън. — Ако беше с него, той щеше да ми каже. Познавам сина си.

— Никой от нас не познава истински децата си — заяви Уилям.

Погледът й беше студен като гроб.

— Грешиш — натърти тя. — Понякога Чарлс може и да действа по начин, който не съм предвидила, но сърцето му принадлежи на мен.

Те я оставиха и на излизане затвориха плътно вратата.

 

 

Утрото в Ръдърфорд беше безжизнено и тихо. Слугите се бяха събрали на закуска, сериозни като на погребение.

— Ще съсипе къщата — подхвърли Харисън.

— Няма — отвърна раздразнено госпожа Карлайл. — Негова светлост живееше тук и преди. Ще се справи и този път. Но няма да се стигне до това. Този американец е и всичко, и нищо.

— Няма да се разделят — съгласи се Наш. — Нейна светлост няма да си тръгне. Не и оттук. Няма.

— Седи до телефона в библиотеката на негова светлост — издаде Мери. — Слезе, след като бях измела.

— Заради госпожица Луиза е.

— Какво е направила? — попита Мери.

— Няма значение — отвърна Наш.

Харисън се разсмя и готвачката му отправи изпепеляващ поглед.

— Ако господин Брадфийлд чуе, ще ви излезе през носа. Така че яжте и не говорете — нареди тя.

Харисън остави ножа.

— Омръзна ми да ми повтаряте да мълча. Седим тук като уплашени зайци. Не мога да приказвам това, нито пък онова. Заминавам в граничния полк, щом обявят война. Заминавам при брат си в Карлайл и заедно ще се запишем.

— Наистина ли е война? — попита разтрепераната Синтия. — Откъде се взе? Защо се бием?

— Още не се бием — увери я Мери.

— Но ще започнем — рече Харисън. — И знаете ли какво? Ще бъде като ваканцийка във Франция. Нямам търпение. До Коледа ще ги изгоним и искам да участвам. По-добре, отколкото да гладя фракове и да пренасям чинии.

Вратата се отвори. Брадфийлд застана на прага. В ръката си държеше вестник. Заобиколи масата и седна на уиндзорския стол, запазен за него.

— Значи ще ни изоставиш — обърна се той към Харисън. — Това със сигурност е голямо успокоение за всички ни.

Харисън се усмихна.

— Ще стана герой, господин Брадфийлд. Ще надупча Кайзера и от ваше име.

Госпожа Карлайл го погледна изпепеляващо, наведе се напред и посочи вестника.

— Какво пише, господин Брадфийлд?

Той го разтвори на масата.

— Белгийците отказват на германците да преминат свободно. Заглавната статия твърди, че тази сутрин Германия ще нахлуе в Белгия, Холандия и Люксембург. Ако го направят… — Замълча и зачете вестника. — Дълг на всеки британски поданик е да защитава суверенните права на Белгия и съюзниците ни.

— Нали ви казах. Война е — обади се Харисън. — Там има война, значи и тук. — Замълча. — Интересно дали господин Гулд ще иска камериер, когато заживеят заедно? Нямам нищо против да отида в Америка след края на войната.

— Каква мръсна уста — възкликна госпожа Карлайл. — Неугодни богу приказки!

— Сега вече звучите като госпожа Джослин — разсмя се Харисън.

Брадфийлд стовари юмрук по масата и всички от персонала се обърнаха към него; той никога не бе проявявал агресия. Синтия се разхленчи, а Мери я ритна под масата.

— Тихо — прошепна тя.

— Госпожа Джослин не се чувства добре — сподели Брадфийлд и гласът му прогърмя. — Проявете малко уважение. — Погледна Харисън. — Чу ли ме?

— Не проявявам неуважение, сър — опъна се Харисън. Очите му обаче блестяха предизвикателно. Брадфийлд заоглежда всички, докато се успокоят; след това и той се успокои.

— Наш е прав. Нейна светлост няма да ни напусне — заяви убедено госпожа Карлайл. — Не искам да чувам други приказки в кухнята си.

— Защо не? — попита Харисън. Гласът му беше спокоен, разумен; усети буреносния поглед на Брадфийлд, въпреки това продължи. — Красив, богат мъж. Коя жена не би го пожелала? Има и други причини, не само господин Гулд. Тя ще заведе децата в Америка, защото там няма война и едва ли ще има. Тя ще ги защити, това е. Вие нямаше ли да го направите, ако имате шанс? — Около масата се надигна шепот. — Господин Брадфийлд, прочетете още, моля ви, заради дамите. — Харисън скръсти ръце и се облегна назад на стола. — Прочетете онази част, в която се казва, че Америка ще обяви неутралитет, щом ние обявим война.

В стаята се възцари тишина. Те довършиха порциите си със сведени очи, никой не срещна погледите на другите.

Когато приключиха, Наш стана и излезе в коридора, тръгна към външната врата. Щом излезе в двора, започна да поема дълги глътки въздух, загледан в огромния покрив на Ръдърфорд: красивите линии на тюдорските комини, които му напомняха за захарни пръчици, неравния цвят на тухлите и прозорците, които улавяха утринната светлина. Усети, че някой го подръпна за ръкава.

Погледна към Мери.

— Ти ще се биеш ли? — попита тя. — И ти ли ще заминеш като Харисън?

— Ще изпълня дълга си.

— И той какъв е? — попита тя. — Да умреш за тях ли? Да умреш заради това ли?

— Да — отвърна той. — Ако се налага. За тях. И за това.

 

 

Октавия седеше в библиотеката на Уилям повече от два часа. Ако Уилям и Хари бяха във Франция, телефонът едва ли щеше да звънне, въпреки това тя стоеше и чакаше. Снощи отново разговаря със семейство де Рей и единственото, което научи бе, че Уилям е изпратил писмо от Фолкстън, че ще се качат на ферибот, за да прекосят Ламанша. Оттогава нямаше други известия, освен слуховете, че във Франция цари хаос.

Джон излезе рано сутринта и се отправи към Касъл Хауърд; не можел да пропусне възможността да види голямата къща на Ванбру. Първо го помоли да не ходи, защото там не се допускаха случайни хора, освен това не искаше да го поканят и да разберат, че цяло лято е бил в Ръдърфорд. В околността щяха да започнат да обсъждат дългия му престой, а бе неразумно да подхранва клюки. Изпитваше ужас, че хората ще разберат за връзката им, а преди да са готови да заминат, се страхуваше, че Джон неволно ще разкрие чувствата си. Той беше във възторг и всеки можеше да го забележи, освен това гореше от нетърпение да я отведе. Тя пък се чувстваше като несигурно дете, изправено пред непознато предизвикателство и първото залитане към най-близката опора издава страха му.

— Ще остана днес, ако така предпочиташ — бе казал той по-рано.

— Не… върви. Няма смисъл и двамата да чакаме до телефона.

— Ти ще се справиш ли?

— Да, разбира се.

Той тръгна и се закле, че няма да спомене и дума кой е.

— Най-малкото ще пообиколя Рейуд. Чувам, че плантацията била чудесна. Ще прекарам следобеда в Йорк — обясни той. — Все още не съм го виждал. Когато се върнем в Щатите искам да кажа, че съм го виждал.

Тя бе доволна, че остана сама. Нямаше да издържи нетърпението на Джон, докато чака новини за Луиза. Той искаше всичко да се получава веднага, беше свикнал да постига своето, да взема внезапни решения и в това отношение беше коренно различен от мудния Уилям. А в момента тя имаше нужда от уравновесеността и търпението на Уилям. Имаше нужда от търпение, за да открият Луиза. Търпение и уравновесеност, за да я върнат обратно.

Загледа се към оранжерията и към терасата. Стори й се неестествено празна и откъсната от действителността. В музикалната стая, в далечния край на големия коридор, чу, че Шарлът свири на пиано. Напрегна се и се заслуша. Шарлът притежаваше спокойствието и търпението на Уилям — нищо не бе в състояние да пречупи решителността й. Всички очи се обръщаха към Луиза — тя беше толкова красива и ведра. Може би Шарлът щеше да е тази, която в бъдеще щеше да се окаже истинското съкровище. При мисълта за Луиза, Октавия усети как я присвива стомахът. Прилоша й и си каза, че е трябвало да закуси или поне да се опита да хапне нещо. Не можеше да се храни и почти не беше спала. Луиза трябваше да се върне. Тя трябваше да се върне на всяка цена. Само за това мислеше и тази мисъл бе единствената, която успяваше да задържи за по-дълго от няколко секунди.

Погледна отново към оранжерията. Времето се влошаваше; духаше силен вятър, всеки момент щеше да плисне дъжд; далече на север виждаше синьото на езерото и белите вълнички. Подпря брадичка с ръка. Навремето имаха малка лодка с Уилям и ходеха да плават, когато водата беше като огледало. Веднъж на едно парти пуснаха хартиени лодки с фенери. Предизвикаха невероятен фурор, както повечето от партитата и пикниците, които организираха двамата. Едно време… затвори бързо очи. Нямаше смисъл да си мисли какво е било навремето. Всичко това беше минало. Тя бе живяла в клетка толкова време, че не бе видяла решетките. Сега вратата бе отворена широко. Тя трябваше само да излезе навън.

Стана и закрачи из стаята, прокара пръсти по книгите. Онези, които Уилям държеше тук, бяха по-лични, различни от томовете в съседната стая. Тук държеше сметките в малки кожени тетрадки, също като баща си и дядо си. Отвори една и видя скромността и грижата, вложени във всеки ред: ремонт на къщата, сметки за обяд, докато е пътувал, бележки за срещи.

Забеляза, че отзад е скъсано листче, ъгълчетата бяха потъмнели от старост. Отвори го внимателно и откри, че е бележка за нашийник за неговия мастиф, огромното червеникавокафяво куче, което му беше компания по времето, когато двамата с Октавия се ожениха. Той обожаваше кучето, помисли си тя, но то бе починало една сутрин, докато Уилям обикаляше с него имението. Когато усетил, че го няма, Уилям се върнал и го открил под един бук. Дори го беше пренесъл до къщата, докато Армитидж не го беше видял и не бе поел товара от ръцете му. Октавия поклати тъжно глава при спомена. Бележката бе запазена. На външната страна много по-младият Уилям бе написал: „Нашийник за Бриджтаун“. Всички кучета навремето бяха кръщавани на части от карибските имения на рода Бекфорт. Тя въздъхна тихо, затвори бележника и го върна на мястото му, погледна бюрото.

Тук беше и огромната сребърна мастилница, подарена му от колеги, когато се оттегли от парламента. Тук бе и снимката направена с дагеротип на родителите му. Книжата му бяха грижливо подредени върху попивателната хартия. Тя докосваше всичко, накрая посегна към писалката. Той бе седял тук, преди тя да дойде; щеше да седи и след като тя си отидеше и щеше да се опитва да намери смисъл. Напразно щеше да се опитва да организира живота си като мастилницата и попивателната, лампата и дагеротипа. Представи си ръката му върху махагоновата повърхност; бюрото бе направено от дърво, внесено от Индия преди четири поколения. Всичко в тази стая — както и в останалите — си имаше своя история, минало. Със сигурност, през идващите години името й щеше да бъде заличено от живота на Ръдърфорд. Тя щеше да остане като черна сянка в семейството, празно пространство. Никой нямаше да споменава името й; портретът на Сингър Сарджънт щеше да бъде свален.

Октавия прехапа устни и седна на стола на Уилям, отвори чекмедже на бюрото. Може би търсеше нещо негово, нещо за него, което да отнесе със себе си, но се учуди, когато видя зелена счетоводна книга с кожена подвързия. Намръщи се леко, извади я и я отвори.

Оказа се опис на всички семейни портрети, правени след сватбата им. Снимките им бяха поставени в красиви рамки и подредени по пианото, на масички из къщата, но тя не знаеше, че Уилям си има свои копия. На първата страница беше Ръдърфорд, по-лъснат и поддържан, отколкото си спомняше. На втората страница беше сватбеният им портрет, направен през 1893 г. Постави пръст на страницата. Роклята бе ужасна: толкова много дантела, сатен. На следващата страница бяха пъхнати визитни картички: фотографии на Уилям, правени, когато фотографската визитна картичка беше на мода. Сигурно се е притеснявал да ги използва. Не ги беше виждала досега. Следваха потрети, които проследяваха брачния им живот, Хари като момченце, обгърнал с ръце врата на понито си, Октавия с трите си деца. Датата беше 1909 година — Хари се опитваше да изглежда голям до Луиза, която потискаше усмивката си, а Шарлът гледаше ококорено и сериозно. На последната страница беше Луиза сред розите в градината.

Върна в началото. Тогава забеляза малкия плик, пъхнат зад един от портретите. Извади го, беше от тънка хартия, матова. Отвори листа внимателно и видя сухо цвете и парченце дантела. Наблюдава ги в недоумение няколко секунди; цветето бе момина сълза, а дантелата — брюкселска. Виждаха се познатите преплетени лозови листа. Октавия бавно погледна сватбената снимка. Тя беше седнала, а Уилям прав зад нея бе отпуснал ръка на рамото й. Тя носеше малък букет момини сълзи, а около тях се виеше брюкселската дантела, украсена с лози.

Октавия си пое дълбока, накъсана глътка въздух. Нямаше представа, че ги е запазил. Не предполагаше, че онзи далечен ден на тяхната сватба е имал значение за него. Никога не говореше за него; никога не й напомняше, само понякога проявяваше известна емоционалност. Тя си мислеше, че бракът е бил необходимост за него: начин да си осигури финансово бъдещето, да се сдобие с прилична булка. Оказа се, че греши. По някое време Уилям е изтеглил стръкче от букета, изсушил го е и го е запазил. Беше го увил в паус и го беше запазил като ценен спомен.

Било е тук, през всичкото това време, досети се тя. Между страниците на зелената книга беше и всичко друго, което двамата с Уилям бяха постигнали.

И всичко, което щяха да изгубят.

С ръка върху снимката на Луиза тя отпусна глава на бюрото и заплака.

 

 

Беше станало почти единайсет, когато Уилям и Хари успяха да се отправят към гара дьо Л’Ест. Таксита нямаше, нито омнибуси; по пътя им казаха, че дори велосипедите в изложбената зала на „Пежо“ на Авеню де ла Гранд Арме са били реквизирани, всичките триста. По ъглите чуваха и други слухове: четирийсет хиляди американци не можели да отпътуват от Европа тази седмица, същият бил и броят на британците, по пристанищата царял хаос, а претоварените фериботи били атакувани от истерични тълпи.

— Бягат като плъхове — заяви един пиян. — Вие имате ли permis de sejour? — попита той застрашително, докато оглеждаше дрехите на Уилям и аристократичната му стойка. — Тук ли живеете? В Париж ли? — Те продължиха бързо. — Може да си шпионин! — чуха те вика на пияния.

— Не отговаряй — прошепна Уилям на Хари. — Не се обръщай.

В единайсет пристигнаха на гара дьо Л’Ест. Тук гъмжеше от хора, мъже и семействата им се бяха скупчили на гарата под балюстрадата от ковано желязо и огромните полукръгли прозорци на главната зала. Огромен надпис „Ейвис“ обявяваше затварянето на френско-германската граница. На места деца бяха повличани от човешката гмеж, стъпваха върху тях, блъскаха ги, отнасяха ги към пероните, където веднага ги отделяха насила от бащите им. Подаваха цветя, прегръщаха се, гушкаха бебета и ги целуваха по пухкавите бузки. На места се мяркаха и възрастни родители. Жените се извръщаха, някои плачеха, други се вглеждаха с недоумение някъде напред.

— Коя рота е това? — попита Уилям един носач. — Кой полк? — Показа листа, който му беше дала Хелън.

— Мосю, те заминаха отдавна — рече той и вдигна ръце, за да покаже, че невежеството на Уилям е обидно.

— Накъде? — настоя Уилям и затича редом с него. — Знаете ли къде заминаха?

Човекът направи гримаса и изви очи.

— На война! — извика той над гласовете на тълпата. — На война!

Уилям спря да тича. Двамата с Хари останаха на място, докато човешкият поток продължаваше да се движи. След няколко минути прозвуча свирка на влак и се блъснаха стотици врати; вой на отчаяние се понесе наоколо, докато вагоните поемаха. Влакът набра скорост и лицата на хората, които гледаха през прозорците, бързо изчезнаха. Когато и последният влак замина, над перона надвисна ужасна тишина. Известно време никой не помръдваше, след това се заблъскаха в посоката, от която бяха дошли, минаха под огромния часовник, покрай парапета и излязоха под ситния дъждец.

— Може да е някъде тук — предположи Хари. — Може да е останала, след като той е заминал.

Обиколиха гарата, надникнаха във всеки киоск, провериха пейките и кафенетата. От Луиза нямаше следа.

— Безнадеждно е — реши Уилям. — Може да е къде ли не.

Застанаха пред гарата, погледнаха към десети арондисман и улицата към Жарден Вилмен.

— Тази гара винаги е била гарата на войната — прошепна Уилям. — През 1870 година построиха болница за ранените войници. Това беше последната пруска война. Май се въртим в кръг, допускаме същите грешки.

Поеха безцелно към градината. Дъждът постепенно измокри шлиферите им. Не бе за вярване, че допреди няколко дена бяха в Англия; Уилям не спираше да мисли за гостуването си в Ричмънд Касъл. Тогава не знаеше за Луиза. Не знаеше и за Октавия и Гулд. Докато минаваха през старата военна порта, той забави крачка, докато накрая спря и забоде поглед в земята.

— Предадох семейството си — рече той.

Хари го погледна учудено.

— Не, сър — отвърна той. — Това не е вярно.

— Напротив, истина е — рече Уилям тихо. — Не обръщах внимание. Не обръщах внимание на желанията ти. Не обръщах внимание на съпругата си. Аз съм виновен за всичко, което се случва. Аз го създадох. Разочаровах ви.

— Точно обратното е — каза му Хари. — Ако искаш да наказваш някого, то накажи мен.

Уилям махна с ръка.

— Ти просто искаше да избягаш от традицията. Всеки младеж мисли по този начин. Ти не си по-различен.

— По-различен съм — настоя Хари. — Излъгах те.

— Кога?

— На Коледа — рече Хари. Беше пребледнял. Заговори отново: — Ти ми зададе въпрос. Попита ме за истината и аз те излъгах.

— Какво съм те питал? Каква лъжа?

Хари се стараеше да се държи, да се владее, но от усилието се разтрепери.

— Дадох ти дума, че не познавам момичето, което почина — заекна най-сетне той. — Говоря за прислужницата, дето я извадиха от реката. Емили. — Гласът му пресекна; той прехапа устни, пое си дъх. — Познавах я. Всичко стана по моя вина. Аз я зарязах. Детето беше мое.

Баща и син се измерваха с погледи известно време, всеки се опитваше да види истината, реакцията на другия. Накрая въпреки усилията, Хари се разплака. Уилям не пристъпи към него.

— Момчетата в Оксфорд… — започна нещастно Хари. — Те казаха… — Той замълча. — Само че това не беше тяхна грижа. Не трябваше да ги слушам. Аз я отблъснах. Казах й, че е прекрасно момиче, а след това й пожелах всичко хубаво или нещо подобно, но също толкова жестоко и я оставих. Случи се вечерта, преди Коледа. Същата нощ тя отиде в реката. Не ми беше казала за детето, но и аз не й дадох шанс. — Той извърна поглед, срамуваше се да погледне Уилям в очите. — А после излъгах и двамата с мама. После заминах за Лондон и не спрях да пия, за да забравя. — Поклати глава. — Само че не се маха. Все едно аз съм я убил. Това е синът ти. Опитвам се да си кажа, че не се е случило. Понякога забравям за няколко дена. Но то се случи. А защо се случи точно на мен? Заради собствената ми жестокост и егоизъм. — Той най-сетне успя да погледна Уилям. — Такъв човек имате за син, сър. Много се извинявам.

Хари продължи напред с отпуснати рамене. След като го наблюдава няколко секунди, Уилям пое след него. Зелената градина се беше ширнала около тях; Уилям имаше сюрреалистичното чувство, че светът, на крачка от разпадане, обзет от отчаяние, не означава нищо. Най-важен беше синът му.

— Хари! — провикна се той. — Хари!

Хари забави крачка, погледна през рамо. Уилям го настигна.

— Искаш да кажеш, че си носил тази тайна през всичкото време, така ли? Съвсем сам ли?

— Как да кажа?

— Но, Хари… — поколеба се Уилям. — Не ти ли хрумна да ми се довериш?

— На теб ли? — ахна Хари. Смисълът беше ясен: Хари не бе и помислял да се довери на баща си. Бе очаквал наказание, упреци, презрение. Нищо друго.

Сърцето на Уилям се сви. Той притисна ръка към гърдите, след това протегна ръце и притисна Хари.

— Много ми е мъчно — прошепна той. — Мъчно ми е за самотата ти. Мъчно ми е за нещастното момиче. Но най-мъчно ми е, че не си дошъл да ми кажеш.

 

 

Дъждът стана по-силен, докато час по-късно вървяха към посолството, нетърпеливи да вземат разрешителните, които щяха да им осигурят по-голяма свобода да пътуват. Уилям все още носеше паспортите и писмото от министър-председателя, с което никога не се разделяше, когато с ужас забеляза опашката на улицата.

— Ще висим тук цял ден — заяви Хари.

— Едва ли — отвърна Уилям. Продължиха напред, като подминаха хората, някои се бяха скрили под чадъри. На места се бяха наредили по трима-четирима един до друг, явно се познаваха. Отвсякъде се носеха едни и същи разговори; лирите стерлинги не се приемали; нито една чуждестранна валута не се приемала. Без пари нямало начин да се купят билети, нито да се настанят някъде. Усещаше се паника, хората бяха като бездомници, останали без корени, бяха изгубили самоличността си.

На вратата на посолството, Уилям съобщи името си. Изчакаха, докато служителят влезе някъде в сградата.

— Кой сте вие? — попита първият на опашката. Беше румен, с цилиндър и се потеше под костюма. — Тук сме от осем, приятел. — Пристъпи напред, сякаш се канеше да изблъска Хари от пътя си.

— Стига — предупреди Хари. — Баща ми е познат на посланика.

— Пет пари не давам дори да познава краля — отвърна мъжът. — Всички искаме да се приберем. В същото положение сте като нас.

Вратата като по чудо се отвори, когато любопитната тълпа се скупчи зад мъчителя им. Уилям и Хари бяха пуснати в позлатения мрак на преддверието. Служителят, който ги прие спря.

— Лорд Кавендиш? — попита той. — От Ръдърфорд Парк ли?

— Да.

— От Ръдърфорд в Йоркшир. Нали не греша, сър?

— Не, не грешите.

Мъжът кимна с усмивка.

— Посланикът ви праща поздрави и моли да го извините за момента.

— Разбирам.

— Много е зает. — Посочи към входа, сякаш войната от последните дни е дребно смущение в сравнение с трудностите, които съпътстваха живота на дипломата. — Ние, разбира се, ви очаквахме. Държа да отбележа, че реагирахте забележително бързо, сър. Сигурно вече сте бил в Париж. Сега искате да се приберете.

— Все още не. Нужно ми е разрешително за престой. Възнамеряваме да останем в града, поне за момента. — Уилям замълча, защото осъзна какво е казал другият. — Очаквали сте ни, така ли? Реагирали сме… Не ви разбирам. Тук съм, за да намеря дъщеря си. Двамата със сина ми я търсим. Може да ни отнеме известно време. Опитваме се да намерим адреса й в Париж.

— Но… — Човекът замълча. — Станало е някакво объркване — рече той. — Името ви, на вратата… Реших, че идвате в отговор на съобщението ни.

— Какво съобщение? — попита Хари.

— Телефонното ни съобщение до посолството в Лондон от тази сутрин.

Те го наблюдаваха учудено. Той се усмихна.

— Май не е това. Моля ви, последвайте ме.

Тръгнаха след него и се спогледаха недоумяващо. Служителят отвори една врата по средата на коридора.

— Това беше най-усамотената стая, която успяхме да намерим — обясни той. — Мислехме, че при създалите се обстоятелства е най-подходящо.

Уилям и Хари влязоха. Стаята беше пищно обзаведена; тежки завеси я криеха от улицата. До прозореца, на ниско канапе, седяха две жени пред недокоснат поднос с чай; едната беше в безупречна сива рокля, парижки модел и стискаше ръката на по-младата.

Младата жена изглеждаше така, сякаш на плещите й се беше стоварил целият свят. Косата й беше опъната назад; беше облечена в смачкано палто върху рокля за пътуване, под която се подаваха някога красиви светли обувки, сега оплескани в прах и мръсотия. Луиза бе плакала, може би дни наред, изглеждаше изгубена, също като нещастно дете. Щом те влязоха, тя ахна и стисна ръката на другата жена, след това се изправи колебливо.

— Не ми се сърди, татко — прошепна тя.

Уилям бързо прекрачи напред. За момент отпусна ръце на раменете й, огледа я, след това я привлече до себе си. Тя се отдръпна и го погледна.

— Не разбирам какво сбърках — рече тя. Трепереше цялата. — Дойдох с него, за да се оженим. Дойдох, за да живея с майка му. А той ме заведе в онзи ужасен хотел и ме остави там сама. След това пристигна тази сутрин…

— Няма значение — прошепна Уилям.

— Има значение! — възкликна Луиза и очите й се напълниха със сълзи. — Щом влязохме във Франция, той почти не ми проговори. Защо? Така и не видях майка му. През цялото време гледаше през прозореца на влака. Слязохме в Париж и отидохме в хотел… — Тя се изчерви. — Мислих… — Потръпна и вдигна яката на палтото, сякаш искаше да се скрие. Уилям я погали по косата. — Тогава си помислих за пръв път… Че нещо не е наред. Не разговаряше с мен, натика ме в стая в хотел. Попитах го какво става, но той не отговори. Просто… се усмихваше. Толкова ужасна, студена усмивка. Поисках да видя майка му. Попитах го кога ще се оженим… а той…

Хари пристъпи до тях.

— Всичко е наред — рече утешително той. — Просто ни разкажи, Луиза.

Луиза го погледна и малка разкривена усмивка се появи на лицето й.

— Той се изсмя, Хари. Каза, че скоро ще разбера шегата. — Тя погледна баща си и брат си, сякаш отговорът беше написан на лицата им. — Не е било шега, нали? — попита тя. — Как е възможно да е шега? С такива неща не се правят шеги — шепнеше тя. — Не и с мен — заяви.

Уилям и Хари се спогледаха с отчаян гняв над главата й. Луиза гледаше в краката си и продължаваше да обяснява тихо.

— След това излезе. Останах там цялата нощ. Не смеех да ям нищо; останах в дрехите си за пътуване. Мислех, че той ще се върне. Само че той не се върна. Нито вечерта, нито на следващия ден. Слязох на рецепцията, попитах дали го познават. Те просто свиха рамене и ме погледнаха сякаш… — Тя замълча. — Сякаш бях глупачка, което е самата истина. Глупачка съм. — Тя избърса рукналите сълзи с опакото на ръката. — Дойде днес сутринта, хвана ме за ръка и ме заведе на гарата. Чак там разбрах, чак там осъзнах…

Гласът й пресекна и тя си пое въздух с усилие.

— Беше пълно с войници, а той каза, че трябвало да замине. Нямах пари. Молих го. Грешка ли направих, като го молих? — Жалният поглед този път беше отправен към брат й. — Грешка ли беше, Хари? Освен това каза, че имал съобщение. Не знам какво означава. — Тя притисна ръка към главата си. — Нищо не разбирам.

Уилям я прегърна и я отведе до стола. Изчакаха, докато риданията й утихнат. Французойката я галеше по ръката, за да я успокои. Хари погледна баща си, след това се наведе към Луиза.

— Какво беше съобщението — попита тихо той.

Тя погледна от него към Уилям.

— Каза, че било за татко — отвърна бавно тя. — Тъкмо това не разбирам. Каза, че бил срещал татко в Лондон тази година. — Тя се намръщи. — Това не е вярно, нали? Всеки път, когато исках да ви запозная, той отвръщаше, че няма да стане. Все още не, казваше, че ти няма да го одобриш. Но на гарата… — Тя отново замълча. Погледна от единия към другия, сякаш си припомняше сцената. — Беше седнал на стъпалата на влака и ми каза да предам на баща си, че… си е удържал на обещанието, което му е дал в Лондон.

Погледна Уилям с празен поглед и разтреперана уста.

— Той каза — добави тихо тя, — че баща ми ще разбере какво е да си напълно съсипан.