Джон Диксън Кар
Кутийката за енфие (9)

IX

Десет минути по-късно мосю Горон седеше на едно кресло и приведен напред, целият зрение и слух, подканваше Ив да разказва. Беше започнал разпита си със замах и на английски. После се възбуди, заплете се в дълги неразбираеми изречения и накрая се впусна направо на френски.

— Да, мадам? — поиска той да му се дообясни, сякаш я подбутваше леко с пръст. — А после?

— Какво друго мога да кажа? — извика Ив.

— Мистър Атуд се промъкнал горе с този ключ. Добре! Той се опитал… — мосю Горон се изкашля — да ви надвие. Да?

— Да.

— Това, разбира се, било против волята ви?

— Разбира се!

— Ясно! — успокои я мосю Горон. — А после, мадам?

— Умолявах го да се държи като човек, да си върви и да не прави сцени, защото сър Морис Лос седи отсреща в стаята през улицата.

— А после?

— Той започна да дърпа завесите, за да види дали сър Морис стои още в кабинета си. Аз изгасих лампата…

— Вие изгасихте лампата?

— Да, точно така.

Мосю Горон се намръщи.

— Прощавайте, че не мога да схвана нещата, мадам. Но това е наистина странен начин да отблъснете ухажванията на мосю Атуд?

— Нали ви казах, не исках сър Морис да разбере!

Мосю Горон се замисли над това.

— Тогава мадам признава — подхвърли той, — че страхът от разкриване е бил причината мадам да бъде… да кажем… неотстъпчива?

— Не, не, не!

Здрачът в обширната гостна се сгъстяваше. Членовете на семейство Лос стояха прави или седнали като восъчни фигури. Лицата им бяха безизразни, или най-малкото не се разбираше какво изразяват. Тоби беше останал до камината, сега обърнат към нея, протегнал механично ръце към някакъв несъществуващ огън.

Префектът на полицията не упражняваше натиск и не заплашваше. Изражението му оставаше притеснено. Просто мосю Горон като човек и като французин искрено се опитваше да проумее ситуацията, която го объркваше.

— Вие сте се страхували от този човек — Атуд?

— Да, много.

— И въпреки това не сте се опитали да извикате сър Морис, макар че той е можел и да види, и да чуе.

— Казвам ви, не можех!

— Какво правеше сър Морис тогава?

— Беше седнал — отговори Ив и си припомни сцената, която се беше запечатала в съзнанието й с мъчителна яснота. — Беше седнал зад бюрото си, държеше увеличително стъкло, за да разглежда нещо. Там беше…

— Да, мадам?

Тя имаше намерение да каже: „Там беше и някой друг.“ Но като си помисли какъв би могъл да бъде подтекстът, и то пред семейство Лос, гърлото й се сви. Във въображението си отново видя как устните на стареца мърдат, видя увеличителното стъкло и сянката, която беше надвиснала над него.

— Там беше кутийката за енфие — едва каза тя вместо това. — Той я разглеждаше.

— Кога беше това, мадам?

— Не… не си спомням!

— А после?

— Нед тръгна към мен. Отблъснах го. Молих го да не буди прислугата. — Истината се изливаше от устата на Ив с всяка дума, цялата истина, и все пак при това последно изречение лицата на слушателите й леко се промениха. — Не разбирате ли? Не исках и прислугата да узнае. После телефонът иззвъня.

— А! — възкликна мосю Горон със задоволство. — В такъв случай не е трудно да установим времето. — Той извърна глава настрани. — Мисля, че е било точно един часът, мосю Лос, когато вие сте се обадили на мадам по телефона?

Тоби кимна. Но той не обръщаше внимание на всичко това. Заговори неочаквано към Ив:

— В такъв случай през цялото време, докато си говорила с мен, тоя тип е бил в стаята ти?

— Извинявай, скъпи! Опитах се да го скрия от теб.

— Да — съгласи се Джанис, застинала на ниския стол. — Скрила си го.

— Застанал до теб — промърмори Тоби. — Седнал до теб. Може би дори… — Той махна с ръка. — А изглеждаше толкова спокойна. Все едно че нищо не се е случило. Като че ли току-що си се събудила посред нощ и не си мислила за нищо друго, освен за мен.

— Продължете, ако обичате — прекъсна го мосю Горон.

— След това — рече Ив — категорично му казах да си върви. Той въпреки това не си тръгна. Заяви, че няма да ми позволи да направя грешка.

— Какво имате предвид, мадам?

— Той мисли, че не бива да се женя за Тоби. И смяташе, че може да ме злепостави пред хората, като се надвеси от прозореца и изкрещи на сър Морис, че се намира в моята спалня. Нед съвсем се побърква, когато му хрумне такава мисъл. Той отиде до прозореца. Аз изтичах след него. Но когато погледнахме навън…

Ив обърна дланите си нагоре. За доктор Кинрос, за Аристид Горон, за всеки, който може да усеща въздействие чрез атмосферата, тишината, която последва, беше несъмнено зловеща. Тя се изпълни с тихи шумове. Хелена Лос леко се изкашля с ръка на гърдите. Бенджамин Филипс, който внимателно си беше пълнил лулата, сега запали клечка кибрит, а пристъргването и светването бяха като своего рода коментар, преди пламъкът да се извие нагоре. Джанис остана неподвижна, а широко отворените й кафяви очи сякаш проумяваха бавно какво може да означава това. Но проговори Тоби.

— Погледнахте през прозореца ли? — попита той.

Ив кимна енергично.

— Кога?

— Веднага след…

Нямаше защо да казва повече от това. Тих шепот стигна до нея. Имаше чувството, че тези тихи гласове не смеят да проговорят високо, да не би да попаднат в клопка или да събудят призраци.

— Не видя ли… — започна Хелена.

— Никого? — подсказа й Джанис.

— Нищо? — измърмори вуйчо Бен.

Седнал тихичко в един ъгъл, където никой не го забелязваше, подпрял с юмрук брадичката си, с очи, които не изпускаха Ив Нийл, Дърмот съсредоточи мислите си в болезнено напрежение над значението, което можеше да се открие под нейния неуверен и неубедителен разказ.

Аналитичната страна на неговото мислене отбеляза: има въображение. Поддава се на внушение. Добродушна и благородна, може би повече, отколкото е в неин интерес. Истински вярна към всеки, който е проявил добрина към нея. Да, тази жена би могла да извърши убийство, ако има достатъчен подтик. И Дърмот забеляза, че тази мисъл го смущава, че блъска и пробожда дебелата обвивка, с която вече двадесет години обгръщаше чувствата си.

Наблюдаваше я как седи в голямото кресло с бежова тапицерия. Наблюдаваше как пръстите й се свиват и отпускат на облегалките. Наблюдаваше изящното й лице, стиснатите устни, веничката, която пулсираше на шията й. Една бръчица на челото й сякаш уравновесяваше всички отчайващи въпроси. Наблюдаваше как сивите й очи се преместват от Тоби към Джанис, после от Джанис към Хелена и вуйчо Бен и отново към Тоби.

И Дърмот си помисли: „Тази жена ще излъже.“

— Не! — извика Ив; тялото й настръхна, като че ли беше взела решение. — Ние никого не сме видели. И нищо.

— Ние — каза Тоби и удари с ръка по полицата на камината. — Ние не сме видели нищо!

С поглед мосю Горон го накара да замълчи.

— И все пак изглежда — продължи той със заплашителна любезност, — че мадам е видяла нещо. Беше ли сър Морис мъртъв?

— Да!

— Ясно ли го виждахте?

— Да.

— А как може мадам да знае — попита префектът учтиво, — че е било „веднага след“ като сър Морис е бил убит?

— Не знам, разбира се — проговори Ив след кратка пауза. Сивите очи погледнаха право към мосю Горон; гърдите й се надигаха и се отпускаха бавно. — Искам да кажа, допускам, че трябва да е било тогава.

— Продължавайте, моля — промълви мосю Горон и щракна с пръсти.

— Горката Хелена влезе и започна да пищи. Този път решително и сериозно казах на Нед да си върви.

— О? Преди мадам не е ли била сериозна?

— Бях. Казвам ви, че бях! Само че този път, нали това ви говоря, беше така важно, та и той проумя, че трябва да си иде. Преди да тръгне, взех от него онзи ключ и го сложих в джоба на пижамата си. Като слизаше, той… — Тук, изглежда, тя осъзна нелепостта, нещо повече — абсурдността на онова, което щеше да каже. — Като слизаше, той се спъна по стълбите и си удари носа.

— Носа? — повтори мосю Горон.

— Да. Потече му кръв. Аз го докоснах и си изцапах ръката с кръв и я размазах по дрехите си. Тази кръв, за която вдигате толкова много шум, е всъщност кръв от Нед Атуд.

— Наистина ли, мадам?

— Защо питате мен? Попитайте Нед. Той може да не е идеален, но ще бъде човек поне дотолкова, че да потвърди всяка дума, която казвам, щом ме поставяте в такова положение.

— Ще потвърди ли, мадам?

Ив отново кимна енергично. Хвърли бърз умолителен поглед към всички наоколо. Тази жена започваше да помрачава способността на Дърмот Кинрос да разсъждава. Беше странно и неприятно. Никога през живота си не се бе чувствувал така. И все пак онази част от съзнанието му, която хладно обмисляше нещата, му казваше, че Ив — освен в единствения момент, когато се беше поколебала — казваше истината.

— Що се отнася до мосю Атуд — продължи префектът, — вие казвате, че той „се спънал по стълбите и си ударил носа“. Нямаше ли други наранявания?

— Други наранявания? Не разбирам?

— Не си ли удари например главата?

Ив се намръщи:

— Не мога да кажа. Може наистина да се е ударил. Стълбата е висока и стръмна и той падна много лошо. Не можах да видя какво става в тъмното. Но кръвта беше от носа му.

Мосю Горон се засмя леко и разсеяно като човек, който е очаквал това.

— Продължете, мадам.

— Отворих му да излезе през задната врата…

— Защо през задната врата?

— Защото улицата отвън беше пълна с полицаи. Той си тръгна. И точно тогава се случи другото. Задната врата на къщата ми има секретна брава. Докато стоях там, вятърът затвори вратата и аз останах заключена отвън.

След кратко мълчание, през което членовете на семейство Лос се спогледаха заинтригувано, Хелена заговори с нотка на лек протест. Гласът й малко хриптеше.

— Мила, ти май наистина нещо си се объркала? — попита тя. — Вятърът ли ти затвори вратата? Не си ли спомняш?

— И полъх нямаше цялата нощ — намеси се Джанис. — Говорихме за това, когато бяхме на театър.

— Аз… аз не знам.

— Ами тогава, мила моя! — възрази Хелена.

— Искам да кажа, че и аз си помислих за това. Дойде ми наум едва после, когато се опитвах да измисля някакво възможно обяснение, че някой може, ами може нарочно да я е бутнал, за да се затвори.

— Охо? — каза мосю Горон. — Кой?

— Ивет. Камериерката. — Ив стисна пръсти и едва не се сгърчи на стола. — Защо ли ме ненавижда толкова?

Веждите на мосю Горон се вдигнаха още по-високо.

— Добре ли ви разбрах, мадам? Вие обвинявате Ивет Латур, че нарочно е затворила вратата отвътре и ви е оставила заключена отвън?

— Кълна се пред всички ви, че не зная какво се крие зад това. Мъча се да разбера какво може да се е случило!

— А също и ние, мадам. Продължете този интересен разказ. Вие бяхте в задната градина…?

— Не разбирате ли? Бях заключена навън. Не можех да вляза.

— Не можехте да влезете? Боже господи! Мадам е трябвало само да почука на вратата или да позвъни, нали?

— А това щеше да разбуди прислугата, а аз точно това не исках. Не можех да понеса мисълта да събудя Ивет…

— Която, както изглежда, току-що се е събудила и неизвестно защо е заключила мадам отвън. Моля ви — добави мосю Горон с привидно съчувствие — да не се разстройвате. Не искам да ви подмамя, нито да ви изиграя, мадам. Аз само се опитвам да установя… да речем… истината, така както вие я казвате.

— Но това е всичко!

— Всичко?

— Спомних си, че имам ключ от входната врата в джоба на пижамата си. Промъкнах се дотам и влязох. Така съм загубила и колана си; и досега не мога да си спомня къде съм го загубила, но забелязах, че го няма, когато, ъ-ъ, когато се миех.

— А!

— Предполагам, че и него сте намерили?

— Да, мадам. Извинете, че обръщам внимание на това, но има нещичко, което този разказ не обяснява. Имам предвид парченцето ахат, намерено вплетено в дантелата на пеньоара на мадам.

Ив проговори тихо.

— Не знам нищо за него. Моля ви, трябва да ми повярвате, когато казвам това. — Тя притисна ръце над очите си и после пак ги дръпна. Говореше с вълнуваща искреност, която сигурно беше направила впечатление на слушателите й. — Сега за първи път чувам за това. Мога почти да се закълна, че го нямаше там, когато се върнах в къщи. Защото, както ви казах, свалих пеньоара, за да се измия. Мога само да мисля, че е било сложено от някого по-късно.

— Че е било сложено — отбеляза мосю Горон; това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.

Ив се засмя. Гледаше ту към едно, ту към друго лице и не можеше да повярва.

— Но нима вие мислите, че аз съм извършила убийството?

— Честно казано, мадам, това фантастично предположение беше допуснато.

— Но аз мога… не разбирате ли? Аз мога да докажа, че всяка дума, която казвам, е истина!

— Как, мадам? — попита префектът на полицията и започна да почуква с добре поддържаните си пръсти по масичката до него.

Ив се обърна умолително към другите.

— Извинявайте. Не ви казах за това по-рано, защото не исках да ви кажа, че Нед е бил в стаята ми.

— Разбираемо е — забеляза Джанис с безизразен глас.

— Но това — Ив разпери ръце, — това е така ужасно абсурдно, че аз дори не зная какво да кажа. Все едно да те събудят посред нощ и да те обвинят, че си убил някого, за когото никога не си чувал. Щях да бъда уплашена до смърт, ако не знаех, че мога да докажа това, което говоря.

— Трябва да обезпокоя мадам и да повторя въпроса си — каза мосю Горон. — По какъв начин ще се докаже това?

— От Нед Атуд, разбира се.

— А-а! — каза префектът на полицията.

Движенията му бяха много подчертани. Повдигна ревера на сакото си, за да помирише бялата роза на бутониерата. Погледът му беше прикован в една неутрална точка на пода. Направи лек жест. Но на лицето му не беше изписано нищо, просто беше строго начумерено.

— Кажете, мадам, имали сте, струва ми се, цялата седмица, за да обмислите тази ваша история.

— Нищо не съм обмисляла. Сега за пръв път чувам всички тези неща. Казвам ви истината.

Мосю Горон повдигна очи.

— Мадам вероятно се е виждала с мосю Атуд по някое време през седмицата?

— Не, наистина не съм.

— Ив, обичаш ли го още? — попита Джанис тихо. — Обичаш ли го още?

— Не, мила, разбира се, че не — намеси се Хелена успокояващо.

— Благодаря много — каза Ив. Погледна към Тоби. — Трябва ли и на теб да ти го кажа? Мразя го и го ненавиждам. Никога през живота си не съм презирала някого толкова много. Не искам очите ми да го видят.

Всички се извърнаха. Мосю Горон, който отново се бе заел да изучава пода, сега пак вдигна поглед.

— Сигурно мадам знае, че мосю Атуд не е в състояние да потвърди нейната история, дори и да искаше да го направи? — Гласът на мосю Горон стана по-твърд. — Сигурно мадам знае, че мосю Атуд лежи в хотел „Донжон“ и има сътресение на мозъка?

Минаха може би десет секунди, преди Ив да се измъкне от дълбокото кресло. Едва сега Дърмот забеляза, че е облечена в сива копринена блуза и черна пола. Бледорозовият цвят на лицето й, раздалечените сиви очи изпъкваха на тези дрехи. Но Дърмот, който сякаш сам усещаше всеки нерв на тялото й, всяка мисъл, която минаваше през главата й, почувствува нещо ново.

Досега, досети се той, тези обвинения не бяха нищо друго, освен една лоша, нелепа шега. Изведнъж тя ги видя по друг начин. Видя накъде може да я поведе всичко това. Не можеше да я води натам и все пак натам водеше. Тя видя неминуемата опасност, смъртната опасност, която произлизаше от всеки любезен жест на префекта и всяка премерена дума, която той произнасяше.

— Сътресение на… — започна тя.

Мосю Горон кимна.

— Преди една седмица в един и половина през нощта — продължи той — мосю Атуд влязъл във фоайето на хотел „Донжон“. В асансьора, като се качвал към стаята си, той се строполил.

Ив притисна дланите си към слепоочията.

— Но това е станало, след като си тръгна! Тъмно беше. Не виждах нищо. Трябва да си е ударил главата, когато… — Млъкна, а после добави: — Горкият Нед!

Тоби Лос удари с юмрук по полицата над камината.

Леко иронична усмивка наруши учтивостта, изписана на лицето на мосю Горон.

— За нещастие — продължи той — мосю Атуд останал в съзнание достатъчно дълго, за да обясни, че го е блъснал автомобил на улицата и си е ударил главата в бордюра на тротоара. Това били последните му думи.

Тук мосю Горон размаха пръст във въздуха, сякаш внимателно подчертаваше нещо.

— Разбирате, че сега мосю Атуд вероятно няма да свидетелствува за нищо. Не се очаква да се върне в съзнание.