Джон Диксън Кар
Кутийката за енфие (8)

VIII

Мосю Аристид Горон и доктор Дърмот Кинрос поеха с бърза крачка по Рю де-з-Анж, макар че това не се нравеше на дундестия префект.

— Виж ти късмет! — косеше се той. — Това е дяволски късмет! Няма и съмнение, че малката мис Джанис ще отиде право при мадам Нийл с цялата история.

— Мисля, че това е съвсем вероятно — съгласи се Дърмот.

Префектът на полицията носеше бомбе, което подчертаваше общата му закръгленост, и държеше в ръка бамбуков бастун. Той ситнеше покрай дългите крачки на Дърмот, като куцукаше с обутите си в гети нозе и издаваше някакво гърлено ръмжене.

— Ако ще имате добрината да разговаряте с мадам Нийл и да ми дадете искреното си мнение, най-добре е това да стане сега. Съдия-следователят ще побеснее. Обадих му се по телефона, но беше излязъл. Знам какво ще направи, щом разбере. Ще изпрати веднага панера за салата^[1] и довечера мадам Нийл ще спи в цигулката *^[2].

Дърмот примигна срещу него.

— Панера за салата? Цигулката?

— Аха! Забравих! Панера за салата е… — мосю Горон търсеше думата. За по-нагледно той правеше сложни, но не особено ясни движения.

— Черната Мария^[3] — опита наслуки Дърмот.

— Точно така! Точно така! Чувал съм тази дума. А цигулката е онова, което вие наричате дранголник или пъндиз.

— Пандиз. С „а“.

— Ще си отбележа — каза мосю Горон, като си измъкна микроскопичното бележниче. — Но аз се лаская от мисълта, че говоря английски доста добре, нали? Винаги говоря на английски със семейство Лос.

— Говорите много добре английски. Но ви умолявам да не употребявате думата „сношение“, когато искате да кажете „съобщение“.

Мосю Горон наклони глава.

— Не е ли едно и също?

— Въобще не е същото. Но…

Дърмот спря на паважа. Огледа тихата улица, изметена, уютна и провинциална на вечерната светлина. Няколко кестена протягаха разлистени клони над сивите градински огради.

Малцина от колегите на доктор Кинрос в Лондон биха го познали в онзи момент. Може би това се дължеше на неофициалните дрехи — торбестия спортен костюм и удобната шапка от съмнително естество. Откак дойде в Ла Бандлет, той изглеждаше по-отпочинал, по-малко настроен да върши работата, която и сега не го остави на мира. В погледа му имаше повече жизненост — и само при определена светлина се виждаха някои следи от пластичната операция. Тоест у него имаше такова отпускане или успокоение, преди да чуе в подробности разказа на мосю Горон за убийството.

Дърмот се намръщи.

— Коя е къщата на мадам Нийл? — попита той.

— Застанали сме до нея. — Мосю Горон протегна бамбуковия си бастун и докосна високата сива стена вляво. — А къщата отсреща е, разбира се, вила „Боньор“.

Дърмот се обърна да я погледне.

Квадратна и невъзмутима беше бялналата се вила „Боньор“ с мръсния си покрив от червени керемиди. Оградата й прикриваше от погледа прозорците на приземния етаж. На горния етаж имаше шест прозореца — по два на всяка стая. Точно към средните два — единствените прозорци, които стигаха до пода на този етаж и пред който имаше балконче с филигранни перила — гледаха Дърмот и мосю Горон. Боядисаните в сиво стоманени жалузи бяха недвусмислено затворени.

— Би представлявало голям интерес за мен — каза Дърмот — да видя кабинета отвътре.

— Скъпи докторе, няма нищо по-лесно. — Мосю Горон махна през рамо към къщата на Ив. Възбудата му нарастваше. — Но нали сега ще ходим да видим мадам Нийл?

Дърмот не обърна внимание.

— Сър Морис имал ли е навик — попита той — да остава вечер, без да спуска завесите?

— Така мисля. Времето беше много топло.

— Тогава убиецът положително е поел страхотен риск.

— От какво?

— Да бъде видян от някой горен прозорец — показа Дърмот — на която и да е от къщите насреща.

— Не, не мисля.

— Защо не?

Мосю Горон сви рамене в добре ушитата си дреха.

— Сезонът в нашия чудесен град е почти към края си. Много малко от тези вили са заети в момента. Забелязвате ли колко запустяла изглежда цялата улица?

— Е, и?

— Вилите в съседство с къщата на мадам Нийл са празни със сигурност. Бъдете уверен, че сме проучили всичко. Единственият човек, който може да е видял нещо, е самата мадам Нийл. Но дори ако по някаква малка вероятност мадам Нийл не е извършила убийството, тя пак не би могла да ни помогне. Изглежда, тя има, така да се каже, някаква мания да си държи завесите на прозорците спуснати.

Дърмот дръпна периферията на шапката си над челото.

— Приятелю — каза той, — доказателствата ви не ми харесват.

— Охо!

— Например мотивите, приписвани на мадам Нийл, са глупост. Позволете да ви покажа.

Но той не можа да продължи по-нататък. Обхванат от жив интерес, мосю Горон се огледа наляво и надясно, за да се увери, че не го подслушват. Като зърна една фигура, която крачеше към тях по паважа откъм Булвар дю Казино, мосю Горон сграбчи ръката на спътника си. Принуди Дърмот да влезе в градината на Ив и после затвори пътната врата.

— Мосю — изсъска той, — това е самият мосю Хорейшо Лос, който се задава с решителна крачка и несъмненото намерение да се срещне и той с мадам Нийл. Ние първи трябва да влезем там, за да има някаква полза.

— Но…

— Умолявам ви, не се спирайте, за да видите мосю Лос. Той е съвсем обикновен, господ ми е свидетел. Напред и да позвъним на вратата.

Не беше необходимо да се звъни на вратата. Едва бяха стигнали първото от двете каменни стъпала пред входа и вратата рязко се отвори под носа им.

Появата им очевидно бе не по-малка изненада за излизащите, отколкото за тях самите. От полутъмното салонче се чу писък. На прага застанаха две жени, едната с ръка върху топката на вратата.

Първата от двете, помисли си Дърмот, явно трябва да е Ивет Латур. Беше груба, тромава, с изсечени черти и тъмна коса и въпреки това — безлична, сякаш се сливаше с интериора на преддверието. Изписаната на лицето й изненада бе последвана от изблик на злорадо задоволство, от което в черните очички се появи пламъче, но после то изтля в безжизнено спокойствие. Но всъщност присъствието на другата жена, момиче на двадесет и няколко години, беше причината мосю Горон да опули очи.

— Tiens?^[4] — произнесе той напевно, като свали шапката си със замах и гласът му се извиси в някакъв неясен регистър. — Tiens, tiens, tiens?

— Моля мосю за извинение — произнесе напевно Ивет.

— Нищо, нищо.

— Това е сестра ми, мосю — каза Ивет спокойно. — Тя тъкмо си тръгваше.

— Довиждане, миличка — каза момичето.

— Довиждане, рожбо — отвърна Ивет с истинска топлота и обич. — Да слушаш. Поздрави мама.

И момичето бързо излезе.

Ясно се виждаше нещо общо в чертите. Но всяка прилика с Ивет свършваше дотам.

Момичето беше стройно, елегантно, облечено с много добър вкус, скромно, беше — с една дума — шик. Големите му тъмни очи ги наблюдаваха с откровен, преценяващ поглед, в съчетание с усмивка на нацупените устни и жизнерадостно чувство на благополучие, поглед, с който единствено французойките имат успех. От нея сякаш се излъчваше дързост, а в същото време тя се изплъзваше с престорена скромност. Парфюмът й (може би малко повечко) ги лъхна, докато тя слизаше плавно по двете стъпала.

— Мадмоазел Пру — отбеляза мосю Горон с официална галантност.

— Мосю — обърна се момичето с уважение. Направи лек реверанс. После изтича по пътеката.

— Търсим мадам Нийл — каза — префектът на Ивет.

— Съжалявам, мосю Горон, но в такъв случай ще трябва да идете отсреща. Мадам Нийл е на чай у семейство Лос.

— Благодаря ви, мадмоазел.

— Моля, мосю.

Ивет запази изражението си на учтива безжизненост. Но точно преди да се затвори вратата, за миг на лицето й се изписа израз, който Дърмот не можа да изтълкува. Може да беше и подигравка. Преди да си сложи шапката, мосю Горон се вгледа в затворената врата, като почукваше дръжката на бастуна в зъбите си.

— Tiens! — измърмори той. — Приятелю, имам чувството, че…

— Да?

— Че този малък епизод трябва да означава нещо. Но не зная какво.

— И аз имам същото чувство — призна Дърмот.

— Тия двете нещо заговорничат. Надушвам го. Човек придобива инстинкт за тези неща. Но не бих се осмелил да отида по-нататък в предположенията си.

— Момичето познавате ли го?

— Мадмоазел Пру ли? А, да.

— Тя…

— Порядъчна ли е, щяхте да попитате — подсмихна се внезапно мосю Горон. — Tiens, това е първият въпрос, който вие, англичаните, задавате! — Но той се замисли сериозно, наклонил глава на една страна. — Да, доколкото знам, тя е порядъчна, поне за пред хората. Има магазин за цветя на Рю дьо ла Арп. Недалеч от антикварния магазин на моя приятел, мосю Вей между впрочем.

— Търговецът, който е продал кутийката за енфие на сър Морис Лос?

— Да. И който все още не си е получил парите. — Префектът се поколеба още веднъж. — Но това — оплака се той, като направи кошмарна физиономия — не води доникъде. Защо е необходимо мадмоазел Пру да посещава сестра си или пък защо, по дяволите, да не я посещава — можем ли да вземем сега да обсъждаме каква улика представлява това? Дошли сме да видим мадам Нийл. Ще бъде много по-просто, ако пресечем улицата и разберем какво има да каже самата мадам Нийл.

Разбраха го съвсем скоро.

Предната градина на вила „Боньор“ беше спретната затревена площ зад тухлена ограда. Входната врата беше затворена. Но високите прозорци вдясно, непосредствено до нея, бяха широко отворени. Минаваше шест часът вечерта, над градината се сгъстяваха сенки, а гостната зад нея изглеждаше мрачна. Но беше заредена от възбуда като с електрически ток. Още щом мосю Горон бутна дворната врата, двамата чуха някакъв глас, който идваше от салона. Беше гласът на младо момиче, което говореше на английски. Дърмот си представи жизнерадостната Джанис Лос така ясно, сякаш я виждаше.

— Продължавай — подканваше гласът.

— Не… не мога — каза друг женски глас след известно мълчание.

— Недей да гледаш така! И недей да спираш само защото Тоби влезе внезапно — помоли Джанис.

— Я слушай — намеси се унил мъжки глас, с нотка на очевидно смущение, — какво е всичко това?

— Скъпи Тоби, това се опитвам да ти обясня.

— Работил съм цял ден в кантората. Никоя от вас никога не е оценявала това. А и татко, горкият, не си остави работите в блестящо състояние. Не съм в настроение да си играя на разни игри.

— Игри? — повтори Джанис като ехо.

— Да, игри! Не можете ли да оставите човек на мира?

— През нощта, когато татко беше убит — каза Джанис, — Ив е излизала от къщата си и се е прибрала, цялата опръскана с кръв. Носела е ключ от нашата входна врата. Имало парченце ахат от кутийката за енфие, полепнало в дантелата на пеньоара й.

Мосю Горон махна на спътника си, пристъпи безшумно през гъстата трева и надникна през по-близкия прозорец.

Дългата гостна беше претрупана с мебели. Подът й блестеше като езеро, изсветляло повече от небето. Това беше удобна стая, стая, в която се живее — с много пепелници и с много вещи, които са оставени така, че отново да се използуват. Златистокафяв спаниел дремеше до масичката за чай. Креслата, тапицирани в светлокафяв мъхест плат, бялата мраморна полица над камината, широкият съд сини и червени астри на една масичка придаваха колорит в сумрака. Но облечените в тъмни дрехи хора изглеждаха почти като сенки, като се изключи жизненото присъствие на лицата им.

От описанията на мосю Горон за Дърмот беше лесно да познае Хелена Лос и Бенджамин Филипс, седнал до масичката за чай с празна лула в устата. Джанис седеше на нисък стол с гръб прозорците.

Ив Нийл въобще не се виждаше, тъй като Тоби Лос препречваше погледа. Тоби, облечен в тъмносив костюм с черна траурна лента на ръкава, както подобава, беше застанал до камината. Изразът на лицето му беше малко глуповат, а едната му ръка беше вдигната, сякаш правеше сянка на очите си.

В недоумение той местеше поглед ту към Джанис, ту към майка си. Дори и малките му мустачки изглеждаха изразителни. После повиши глас.

— Какво приказвате, за бога?

— Разбира се, Тоби — каза Хелена колебливо, — обяснение има.

— Обяснение ли?

— Да. Всичко било заради мистър Атуд, съпруга на Ив.

— О? — възкликна Тоби.

Дори при очевидната изненада от думите, които би трябвало да бъдат непонятни за него, Тоби повдигна недоверчиво вежди. Настъпи малка пауза, преди това възклицание да се понесе във вечерния въздух. Беше въздържано и приглушено. Но все пак за внимателното ухо то беше многозначително, отровено от ревност.

— Виж какво, майко — Тоби облиза устни, — хубаво е да запомниш, че този човек не е вече женен за Ив.

— Но Ив казва, че той не ще да го запомни — вметна Джанис. — Върнал се е в Ла Бандлет.

— Да. Чух, че се е върнал — отговори Тоби машинално. После свали ръката, с която засенчваше очи, и замахна възбудено, което за него беше направо невъздържан жест. — Това, което искам да знам, е какво значи всичко това… какво…

— Мистър Атуд — отвърна Джанис — се вмъкнал в къщата на Ив през нощта, когато умря татко.

— Вмъкнал се?

— Тоест имал ключ, запазен от времето, когато е живял там. Качил се горе, когато тя вече била по пижама.

Тоби стоеше вцепенен.

Доколкото се виждаше в тъмнината, изражението му си оставаше безизразно. Той отстъпи назад, блъсна се в полицата на камината и се изправи, като се придържаше слепешката.

— Продължавай — каза той дрезгаво.

— Няма защо аз да разказвам — отговори Джанис. — Попитай самата Ив. Тя ще ти разкаже. Ив, трябва да продължиш! Тоби да не те притеснява. На нас разкажи, все едно че Тоби не е тук.

Мосю Аристид Горон, префект на полицията в Ла Бандлет, изръмжа приглушено и гърлено. Пое си дълбоко дъх. Кръглата му зализана физиономия се заглади приветливо. Изправи рамене и свали шапка. И като тръгна бързо напред, така че стъпките му изтрополиха по лъскавия под, той влетя в салона.

— Разказвайте, все едно че и аз не съм тук, мадам Нийл — каза той.