Джон Диксън Кар
Кутийката за енфие (5)

V

Логично е да се предположи, че политналото човешко тяло, което се премята надолу по всичките шестнадесет стъпала на убийствено стръмна стълба, докато накрая главата му се удари в стената на площадката, ще вдигне такъв шум, та да разтърси къщата.

В действителност, доколкото си спомняше после, Ив не чу почти никакъв шум. Може да се дължеше на изненадата, а може би тя очакваше такъв оглушителен трясък, че собствените й сетива я оглушиха. Стори й се, че едва ли не в същия миг, когато Нед падна, тя вече се бе надвесила задъхана над него.

Не искаше да му направи нищо лошо. Никога не беше й минавало през ума, че една хубава, добра жена с изискани обноски и привлекателност, която даже й вреди, може да бъде заподозряна в лоши подбуди, каквото и да направи. Тя, разбира се, съзнаваше, че живее в страх от сплетни. Но не се бе замисляла сериозно защо клюката никога не я отминава. Просто изглежда така й се случваше.

Съвестта на Ив отново заработи. Тя бе напълно убедена, че е убила Нед Атуд. Салончето долу беше така тъмно, че тя се препъна в тялото на Нед. Това, изглежда, бе подобаващият край на кошмара: в тоя миг тя бе в състояние да отвори предната врата и да повика полицията да го прекрати. И щеше да се разплаче от облекчение, когато трупът се размърда и проговори.

— Какви са тези номера, дето ми ги разиграваш? Защо ме блъсна?

Вълната на облекчение премина като пристъп на гадене.

— Можеш ли да станеш? Удари ли се?

— Не, нищо ми няма. Въпреки че малко се поразтърсих. Какво стана, а?

— Шт!

Изглежда, беше се надигнал на четири крака и позалитна, преди да успее да се изправи. Гласът му звучеше както обикновено, макар и малко несигурно. Надвесена над него, в усилието да му помогне да стане, Ив докосна лицето му, прекара ръка през косата му и изтръпна от ужас при допира с мократа лепкава кръв.

— Ударил си се!

— Глупости! Само дето малко се поразтърсих. Но май нещо ми става. Има ми нещо на рамото. Господи, как се сгромолясах! Чакай, ти защо ме блъсна?

— Имаш кръв по лицето! Нямаш ли кибрит? Или запалка? Светни!

За миг настъпи мълчание.

— От носа ми тече. Сега усещам. Чудна работа. Като че ли не съм си ударил носа; поне така изглежда. Имам запалка. Ето я.

Пламъчето на запалката светна. Тя я взе от ръката му, докато той се бършеше с носна кърпа, и я вдигна високо, за да го огледа. Май че нищо му нямаше, въпреки че косата му беше разрошена, а сакото — напрашено. От носа му течеше кръв. Ив почувствува спазъм на погнуса при вида на изцапаната си ръка. Но той бързо спря кръвта и мушна носната кърпа в джоба си. Вдигна и смачканата шапка, изтупа я и си я сложи.

През цялото време Нед изглеждаше леко разстроен и замислен. На няколко пъти облиза устни и преглътна, като че ли усещаше някакъв необясним вкус. Той продължи да клати глава и да разкършва рамене, за да провери как е. Лицето му беше доста бледо, а сините очи бяха безизразни и присвити, сякаш размишляваше напрегнато.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Нищо ми няма, благодаря. — Той грабна запалката от ръката й и я угаси. Беше изблик на онзи сатанински гняв, проявяван и преди. — Странно. Много странно. А сега, след като се опита да ме убиеш, ще имаш ли добрината да ме пуснеш да изляза оттук?

Да. Това си беше старият Нед Атуд. Призрак, който я ужасяваше. А преди малко тя едва не си помисли…

Безмълвно се промъкна през тъмната вила до задната врата на кухнята. Ив завъртя секрета, за да отвори. Няколко каменни стъпала водеха нагоре към цветната градинка с висок каменен зид. Една портичка водеше към алея, която излизаше на Булвар дю Казино.

Задната врата изскърца в пълната тишина. Топлият въздух, изпълнен с аромата на влажна трева и дъх на рози, натежаваше сънливо върху клепачите. Далеч над покривите лъчът на големия фар просветваше и угасваше на всеки двадесет секунди. Те спряха за миг пред стълбите, които водеха към градината. Откъм предния двор Ив чуваше говор на улицата, което показваше, че полицията е дошла.

Тя зашепна настойчиво на ухото му:

— Нед, чакай. Нали щеше да ми кажеш кой…

* * *

— Лека нощ — каза благовъзпитано мистър Атуд.

Той се наведе напред и я целуна нехайно и разсеяно по устните. Отново й лъхна на кръв. Той повдигна шапка, обърна се, качи се по стълбите с леко залитане, но продължи уверено през двора към портичката.

Ив не посмя да викне след него, въпреки че всичките й страхове и сили бяха кипнали до точката на един сподавен писък. Изтича нагоре по стъпалата, а коланът на пеньоара й отново се разхлаби и увисна. Започна да маха отчаяно на Нед, но той дори не я забеляза. Ето защо Ив не можа да чуе лекото щракване на задната врата.

Досега си мислеше, че ако той напусне веднъж къщата й — край на опасността. Пак можеше да диша спокойно, можеше да се освободи от задушаващия страх, че ще бъде разкрита.

Но нещата не се оправяха. Ив почувствува някакъв неясен страх, но не можеше да каже какво го предизвиква. Но този страх бе свързан с Нед Атуд. От ухиленото, нехайно момче, което тя познаваше, Нед като по чудо се бе превърнал в благовъзпитан непознат, безразличен и малко зловещ господин. До сутринта всичко щеше да му се размине, не ще и дума. Но сутринта…

Ив си пое дълбоко дъх. Слезе крадешком по стълбите. Протегна ръка към дръжката и замръзна. Вратата се бе затворила. Секретът бе заключен от вътрешната страна.

Няма човек на тая земя, за когото да не идва ден, когато всичко му тръгва наопаки — и то без видима причина. На жената това се случва по-често, отколкото на мъжа. Може да започне невинно — със счупването на яйцата, които ще пържи за закуска, което едва ли е беда, но е неприятно за женската душа. После ще счупи нещо в гостната. Сетне се зареждат само неприятности. Нерешени домашни проблеми, които са дремали със седмици като змии в студено време, изведнъж се събуждат и започват да хапят. Когато дори и неодушевените предмети изглеждат обзети от зложелателни демони, безсилният й гняв не може да се излее в нищо друго освен в обърканото чувство: „С какво съм заслужила това?“

Така се чувствуваше Ив, когато отчаяно дърпаше топката на вратата, която се беше затворила.

И все пак…

Как можеше вратата да се затвори сама?

Нямаше и най-лек повей. Въпреки че нощта й се стори по-хладна, отколкото си мислеше, нищо не помръдваше и дори не потрепваше под ясните звезди и дърветата в градината.

Ала все едно. Ако според някакво дяволско предопределение всичко това трябваше да й се случи наведнъж, нямаше смисъл да пита защо. То просто ставаше. Сега трябваше да реши единствено как да влезе отново вътре. Полицията можеше да дойде всеки миг и да я намери.

Да тропа на вратата?

И да събуди Ивет? Мисълта за здравото безстрастно лице на Ивет с лъскавите черни очички и вежди, които се събираха като рядка козина, възбуди у нея погнуса, която граничеше с гняв. Да си признаем: тя се ужасяваше от Ивет, макар че въобще не можеше да разбере защо. Но как да влезе? Прозорците не вършеха работа — тези на приземния етаж всяка вечер се залостваха и се затваряха с кепенци от вътрешната страна.

Ив пипна челото си и бързо дръпна ръце, като почувствува пак влажната, лепкава кръв. Пижамата й сигурно беше в ужасен вид. Опита се да я огледа, но светлината беше много слаба. Беше хванала пеньоара си с лявата ръка, сравнително по-чиста, и както го повдигаше, тя намери в джоба на пижамата ключа на Нед Атуд за входната врата. Едната половина от съзнанието й крещеше: Улицата е пълна с полиция. Не можеш да заобиколиш и да излезеш отпред! Другата половина шептеше, че в края на краищата пред вилата има каменна стена, която ще я прикрие и няма да я видят от улицата. Можеше да се промъкне покрай къщата и ако не вдигне шум, да се шмугне незабелязано през входната врата.

Трябваше й известно време, преди да се реши. С всяка измината секунда тя се чувствуваше все по-разголена и най-накрая се реши да притича. Промъкваше се покрай стената. Задъхана, тя се появи в предната градина — и застана лице в лице с Тоби Лос.

Той, разбира се, не можеше да я види. Дотук това бе единственото нещо, в което й провървя.

Наистина я търсеха, така както беше предвидила. Тоби, по пижама, но с обувки, облякъл дългия шлифер, бе пресякъл улицата и тъкмо щеше да отвори пътната врата на вила „Мирамар“.

Оградата към улицата беше висока към три метра, а входът й бе дъговиден, с желязна решетка на портата. Високите, мъждукащи улични лампи на Рю де-з-Анж хвърляха призрачна светлина върху клоните на кестените; така оставяха градината пред къщата на Ив в сянка, а осветяваха фигурата на Тоби пред вратата. А и Рю де-з-Анж не беше пълна с полицаи. Напротив, един досаден агент спаси Ив от разкриване. Когато Тоби стигна до портата, някакъв раздразнен глас прогърмя зад него.

— Attendez la, jeune homme! — извика гласът. — Qu’ est-ce que je vois? Vous filez a l’anglaise, hein? Hein, hein, HEIN?^[1]

Вихрушката от избълвани срички се извиваше при всяко следващо „hein“. Тежки стъпки прекосиха улицата.

Тоби се обърна, разпери ръце и отговори на френски. Говореше френски свободно, макар и с невъзможен акцент, а Ив нерядко подозираше, че той съзнателно го поддържа, за да не показва никакво отстъпление пред някакви си там чужденци.

— Отивам само до дома на мадам Нийл. Ето тук. — Той блъсна по вратата.

— Не, мосю. Не е разрешено да напускате къщата. Трябва да се върнете, моля ви. Бързо, бързо, бързо!

— Но аз ви казвам…!

— Върнете се, моля. И без глупости, ако обичате.

Тоби махна, обзет от досада и раздразнение. Ив видя как се извърна под светлината; видя през пречките добродушното му лице с късите мустачки и кестенява вълнеста коса, сега уморено и напрегнато от едно чувство, толкова силно, че, изглежда, го объркваше. Тоби вдигна юмруци. Никой не би се усъмнил, че страда ужасно, а най-малко Ив.

— Мосю инспекторе — каза той, а трябва да ви припомня, че на френски „inspecteur“ означава просто „полицай“, — бъдете така добър да помислите за майка ми. Там горе тя е изпаднала в истерия. Сам видяхте.

— Е? — рече представителят на закона.

— Тя ме помоли да намеря мадам Нийл. Мадам Нийл е единствената, която може да й помогне. А освен това нямам никакво намерение да се измъквам. Идвам само дотук. — И той отново започна да блъска вратата.

— Никъде няма да ходите, мосю.

— Баща ми е мъртъв…

— А моя ли е вината — озъби се представителят на закона, — че тук е станало убийство? Убийство в Ла Бандлет! Това вече е прекалено! Страх ме е да си помисля какво ще каже мосю Горон. Като че ли не ни стигаха самоубийствата в Казиното. Но това! — А после дрезгавият глас се извиси от отчаяние: — О, боже мой, още един!

Този изтерзан вик беше предизвикан от факта, че още едни стъпки, този път бързи и леки, притичаха през улицата. Джанис Лос, в яркочервена пижама, се присъедини към двамата мъже пред вратата. Пухкавата й светлочервена коса, хваната на дълга опашка, контрастираше с пижамата и мъртвешката бледност на хубавото и лице. На двадесет и три години, Джанис беше дребна и закръглена, спретната и оправна, убедителна и настоятелна, с фигура, която напомняше за жените от осемнадесети век, а (понякога) и с престорената скромност, присъща за онова време. В този момент Джанис изглеждаше като зашеметена и беше готова да се разпищи.

— Какво става? — извика тя на Тоби. — Къде е Ив? Защо стоиш тук?

— Защото тоя глупак казва…

— И това те спира? Мен — не.

Представителят на закона очевидно разбираше английски. Когато Джанис погледна през пречките на портата — право в Ив, без да я види, — нов вой на полицейската свирка ги накара да настръхнат.

— Това е за моите хора — каза полицаят мрачно. — Хайде сега, мосю! Хайде, мадмоазел! Ще се приберете ли мирно с мен или ще трябва да ви отведем насила?

Клатушкайки се, той се появи в полезрението на Ив и сложи ръка върху рамото на Тоби. Измъкна изпод пелерината си къса гумена палка и я преметна в ръцете си.

— Мосю! — укорът в гласа му се превърна в жалостивост. — Съжалявам. Някак не ми са приятни тези работи. Нито пък за вас е приятно да видите баща си в такова положение.

Тоби закри очите си с ръце. Джанис се обърна внезапно и се затича към къщи.

— Но аз съм получил нареждания. Хайде, хайде! — в гласа на полицая се долавяше някаква глуха, донякъде съчувствено-примамлива убедителност. — Е, не е чак толкова лошо. Само четвърт час изчакайте шефа. Само четвърт час! Тогава ще можете да дойдете тук, няма съмнение. А? Междувременно, ако обичате…

— Добре — каза Тоби унило.

Полицаят пусна ръката му. Преди да тръгне, Тоби хвърли поглед към вила „Мирамар“. В дългия шлифер, какъвто си беше як, с четвъртита брадичка, изглеждаше много смешен, особено като заговори неочаквано. Беше изгубил всякакво чувство за това кое е редно и кое не. Толкова беше развълнуван, че думите му прозвучаха пламенно и мелодраматично.

— Най-хубавият, най-добрият човек, когото познавам! — каза той.

— А?

— Мадам Нийл — обясни Тоби и посочи с ръка.

— Аха! — каза представителят на закона и се извърна, за да види къщата на тази достойна за подражание жена.

— Няма друга като нея — каза Тоби. — И не е имало. Чиста, с възвишени помисли, мила… — Той преглътна, като се овладя с такова голямо усилие, че Ив почти го почувствува. — След като не ми се разрешава да отида там — добави той на френски, като обърна зачервените си очи към вратата, — ще имате ли някакви възражения, ако й позвъня по телефона?

— Нарежданията ми, мосю, не включват телефонни обаждания — отговори представителят на закона след кратка пауза. — Да, да се телефонира може. Бога ми, не е необходимо да се тича!

Отново телефони.

Ив се молеше полицаят да не остава там, където беше, и да не наднича през пътната врата. Тя трябваше да изпревари Тоби Лос и да бъде до телефона, когато той позвъни. Никога не си бе давала ясна сметка колко много я идеализира Тоби. Щеше й се да му издърпа ушите за тези бомбастични глупости. И въпреки това сърцето я заболя някак по-особено. Докато една част от съзнанието й гореше от нетърпение, истински женствената — тази страна, която се проявява в моменти на саможертва — я накара да се зарече още веднъж, че ще направи всичко, само Тоби да не узнае за объркания фарс тази вечер.

Полицаят, изглежда, остана доволен, след като отвори пътната врата и подаде глава, с което накара Ив да стаи дъх за няколко секунди. После чу стъпките му, пресичащи улицата. Вратата на отсрещната къща се затръшна. Ив приведе глава и се затича към входната врата на собствения си дом.

Някак смътно й се стори, че пеньоарът й се е разтворил; че коланът се е разхлабил отново. Не обърна никакво внимание на това. Само да притича няколкото стъпала, които я деляха от входната врата. Имаше чувството за нещо нереално, неизменно и безкрайно, лудо пробягване между две колони войници — прословутото наказание, при което всеки миг можеш да бъдеш съборен и пребит до смърт. Дори пъхването на ключа в ключалката отне сякаш цяла вечност: дупката на ключалката й се изплъзваше, а краищата на ключа пристъргваха и се въртяха, без да се задържат.

Най-после — вътре, в топлата и гостоприемна тъмнина. Тихото затваряне на вратата я прикри от опасности. Беше се справила и чувствуваше — а това беше съвсем вярно, — че никой не я е видял. Сърцето на Ив се блъскаше в гърдите; отново усети влагата от кръвта по ръцете си; сетивата й сякаш се възвръщаха едно по едно. Докато стоеше присвита в тъмнината, за да си поеме дъх, да успокои ума и чувствата си, така че да може да разговаря смислено с Тоби, телефонът горе започна да звъни.

Сега нямаше от какво да се страхува. Всичко щеше да се оправи, помисли си тя. Разбира се, че всичко ще се оправи. Всичко трябва да се оправи. Тя се загърна по-добре с пеньоара си и се промъкна на горния етаж, за да вдигне слушалката на телефона.