Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The emperor’s snuff box, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster(2022)

Издание:

Автор: Джон Диксън Кар

Заглавие: Кутийката за енфие

Преводач: София Василева

Година на превод: 1984

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Излязла от печат: 15.V.1984 г.

Редактор: Димитрина Кондева

Редактор на издателството: Надя Фурнаджиева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Художник: Веселин Павлов

Коректор: Стоянка Кръстева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4638

История

  1. —Добавяне

IV

Така почина удостоеният с благородническо звание Морис Лос, който преди живееше на Куин Анс Гейт в Уестминстър, а напоследък на Рю де-з-Анж в Ла Бандлет.

В онези далечни дни, когато вестниците имаха малко материал за печат и много хартия за тази цел, смъртта му предизвика оживление в английската преса. Наистина преди загадъчното му убийство малцина знаеха кой е той, да не говорим защо е получил благородническата титла. Тогава всичко, свързано с него, стана интересно. Откри се, че благородническата титла е награда за благотворителната му дейност едно време. Беше се занимавал с разчистване на бордеите, с реформата на затворите, с подобряване на живота на моряците.

В биографския справочник „Кой, кой е“ за любимите му занимания се отбелязваше: „колекционерство и изучаване на човешката природа“. Той беше една от тези противоречиви личности, които няколко години по-късно щяха да доведат Англия едва ли не до разруха. Въпреки че даваше големи суми за благотворителни цели и преследваше властите да увеличават средствата за подобряване на живота, той самият живееше в чужбина, та да избегне грубата несправедливост да плаща данък общ доход. Нисък, тантурест, доста глух, с мустаци и къса заострена брадичка, той живееше в свой собствен свят. Но той получаваше в пълна мяра уважението на хората за своите качества — беше общителен, любезен човек, внимателен към близките си. И това беше заслужено. Морис Лос наистина беше точно такъв, за какъвто се представяше.

И така, някой беше разбил главата му с преднамерена и зверска жестокост. А в този сънен час на нощта Ив Нийл и Нед Атуд стояха на прозореца над една тиха уличка като две изплашени деца.

Ив не можеше да издържи на светлината от лампата, която блестеше върху кръвта. Тя се отдръпна от прозореца и не пожела да погледне отново.

— Нед, махни се оттам.

Събеседникът й не отговори.

— Нед, нали не са го…

— Ами! Поне аз мисля така. Оттук не може да се разбере.

— Може да е само ранен.

Събеседникът й пак не отговори. Човек би казал, че от двамата мъжът е по-изумен от жената. Но това беше съвсем естествено. Защото той бе видял нещо, което тя не бе успяла да види. Бе видял лицето на Кафявата ръкавица. Той продължи да се взира в осветената стая, сърцето му се блъскаше в гърдите, а гърлото му бе пресъхнало.

Казах, че може да е само ранен!

Нед се изкашля:

— Искаш да кажеш, че е по-добре да…

— Не можем да отидем там — прошепна Ив, когато осъзна целия ужас на положението. — Дори и да искаме.

— Да. Мисля, че не можем.

— Какво е станало с него?

Нед понечи да заговори, но се възпря. Положението беше направо невероятно. Думите не можеха да помогнат. Той показа с пантомима как някой замахва с тежък предмет и го стоварва върху главата на стареца с ожесточение. Гласовете и на двамата бяха прегракнали. Когато говореха малко по-високо, макар и почти шепнешком, думите им като че ли прокънтяваха и отекваха в комините и те тутакси млъкваха отново. Нед се изкашля още веднъж.

— Имаш ли някакъв далекоглед? Или театрален бинокъл?

— Защо?

— Няма значение. Имаш ли?

Далекоглед. Застанала сковано с гръб към стената до прозореца, Ив се опита да се съсредоточи. Далекоглед, конни състезания. Конни състезания, Лоншан. Преди няколко седмици беше ходила на конни състезания в Лоншан със семейство Лос. Спомените й изникнаха във вид на цветни петна и приглушени звуци: шумът, ярките ризи на жокеите, спускането на конете покрай белия парапет и слънцето, което грееше ярко. Морис Лос носеше сив цилиндър и държеше пред очите си далекоглед. Вуйчо Бен заложи и както обикновено, загуби.

Ив не разбираше защо му е далекоглед, но й беше все едно. Тя се запрепъва в мрака и стигна до един висок скрин. От най-горното чекмедже извади бинокъл в кожена калъфка и го пъхна в ръцете му.

Сега, след като полилеят не светеше, стаята отсреща беше много по-тъмна. Но когато той насочи бинокъла към десния прозорец и нагласи малкото колелце, за да фокусира, една част от стаята се очерта и изпъкна пред него. Дясната стена и камината се виждаха по диагонал. Рамката на камината беше от бял мрамор, а на стената отгоре висеше бронзов медальон с изображение на император Наполеон. В това августовско време камината беше празна, закрита от малък гоблен-параван. Но встрани от решетката имаше поставка за приборите към камината: лопата, маша и ръжен с месингови дръжки.

— Ако този ръжен — започна той — е бил…

— Бил какво?

— Погледни с бинокъла.

— Не мога!

В един ужасен миг тя си помисли, че ще й се изсмее в лицето. Но дори и Нед Атуд нямаше чак такова чувство за ирония. Лицето му бе бяло като платно, изпотено, а ръцете му трепереха, докато се опитваше да пъхне далекогледа в калъфката.

— Такова здравомислещо семейство — отбеляза той, като кимна натам, където окървавеният мъртвец бе клюмнал, заобиколен от ценните си предмети. — Такова здравомислещо семейство, май ти каза така.

На Ив й се стори, че буцата в гърлото ще я задуши.

— Искаш да кажеш, че ти си видял кой е?

— Да. Точно това ти казвам.

— Крадецът го е ударил и ти си видял?

— Не съм видял как точно става черната работа. Кафявата ръкавица беше вече свършил, когато аз погледнах.

— Какво точно видя?

— Как Кафявата ръкавица окачва ръжена на поставката, след като си е свършил работата.

— Можеш ли да познаеш крадеца, ако го видиш отново?

— Ще престанеш ли да повтаряш тази дума?

— Коя дума?

— Крадеца.

Вратата на осветения кабинет от другата страна на улицата се отвори още веднъж.

Но този път нямаше никаква плахост. Вратата се люшна рязко под напора на решителен замах. На прага не се появи някаква ужасяваща фигура — беше само Хелена Лос.

Въпреки недостатъчната светлина, всички движения и жестове на Хелена бяха така изразителни, сякаш е застанала на две крачки. Като че ли можеха да четат мислите й. Когато отвори вратата, устните й започнаха да мърдат. Дали действително разчетоха думите й, или стигнаха до този извод по логически път, а може би като съчетание от двете, но те си въобразиха, че чуват звуковете, които изговаря.

— Морис, ти наистина трябва да си лягаш.

Хелена, която никой не наричаше лейди Лос, беше средна на ръст, пълничка, с приветливо кръгло лице и сребристобяла късо подстригана коса. Беше загърната в лъскаво кимоно, стъпваше решително, обута в домашни чехли, а ръцете й потъваха в ръкавите. Прекрачи прага и отново заговори. Запали централния полилей. После още по-здраво кръстоса ръце, като пристъпи леко напред, за да поприказва със съпруга си, който беше с гръб към нея.

Хелена беше късогледа и спря едва когато съвсем приближи. Тя мина покрай първия прозорец и сянката й се плъзна по улицата. Изчезна и после отново се показа на другия прозорец.

За тридесет години брачен живот рядко бяха виждали Хелена Лос разстроена. Затова и гледката бе така покъртителна, когато тя се отдръпна и започна да пищи — пронизителни писъци, които не спираха, разкъсваха тишината на нощта, носеха се по улицата, разтърсващи и раздиращи, сякаш да внесат смут във всяка стая на всяка къща.

Ив Нийл заговори тихо:

— Нед, трябва да си вървиш. Бързо!

Той продължаваше да стои неподвижно.

Ив сграбчи ръката му.

— Хелена ще дойде да ме търси. Винаги прави така. А освен това и полицията. След половин минута ще плъзнат наоколо. Ако не си тръгнеш сега, ще загазим. — Гласът й се бе превърнал в стон на ужас и тя започна да трепери, уловила ръката му.

— Нед, ти нямаше сериозно намерение да правиш онова, което каза, нали? Да изкрещиш и да ни издадеш?

Той вдигна ръце и притисна над очите си дългите пръсти с изпъкнали кокалчета. Прегърби рамене.

— Не. Нямах намерение. Не бях на себе си, това е всичко. Извинявай.

— Тогава, моля те, ще си тръгнеш ли?

— Да, Ив, кълна се, въобще не съм имал намерение…

— Шапката ти е на леглото. Ето я. — Тя се спусна да я вземе, като опипваше и потупваше юргана. — Ще трябва да се измъкнеш на тъмно. Сега не смея да светна.

— Защо не?

— Заради Ивет! Новата прислужница!

В съзнанието й изникна образът на Ивет, оправна жена в напреднала възраст, с бавни, но сръчни движения. Въпреки че Ивет никога не изпущаше излишна дума, всеки неин жест приличаше на някакъв коментар. Дори и към Тоби Лос тя имаше особено отношение, което Ив не можеше да разбере. За нея Ивет беше олицетворение на хората, които приказваха ли, приказваха зад гърба на другите. Внезапно си представи какво би се случило, ако я принудят да застане на свидетелската банка на открито съдебно заседание и да каже:

— По времето, когато сър Морис Лос е бил убит, в стаята ми имаше мъж. Но това, разбира се, беше съвсем невинно.

Разбира се, разбира се, разбира се: хихикане, а после взривен смях. А на глас каза:

— Ивет спи на горния етаж. Не може да не се събуди. Тия викове ще вдигнат на крак цялата улица.

А писъците наистина не преставаха. Ив се почуди още колко време ще може да издържи. Намери шапката и я метна към Нед.

— Кажи ми, Ив. Искрено и истински ли си влюбена в този благочестив натрапник?

— Какъв благочестив натрапник?

— Тоби Лос.

— Сега време ли е да говорим за това?

— Жив ли си, всяко време е подходящо да се говори за една любов — отвърна Нед.

Както и преди, той не се помръдваше. Идеше й да закрещи и тя. Свиваше и отпускаше ръце в конвулсивни движения, сякаш със силата на волята си можеше да го избута към вратата с няколко поредни тласъка.

От другата страна на улицата избликът на Хелена беше утихнал. Остана чувството на глухота — очакването всеки миг да се чуят забързани стъпки, които би трябвало да означават полиция. А един бърз поглед през прозореца разкри на Ив нещо друго.

Вече имаше още двама души при Хелена Лос — хубавата й дъщеря Джанис и брат й Бен. Те дойдоха и се спряха несигурно до вратата, изглежда — заслепени от светлината. Ив виждаше червената коса на Джанис и мрачното, разтревожено лице на вуйчо Бен. Когато там се заговори, откъслечни и несвързани думи долетяха през улицата, в среднощната тишина.

Гласът на Нед я стресна.

— Спокойно! — настоя той. — Още малко и ще изпаднеш в истерия. Овладей се и не се притеснявай. Няма да ме видят. Ще се измъкна отзад.

— Върни ми оня ключ, преди да тръгнеш.

Той повдигна невинно вежди, но тя се нахвърли срещу него.

— Не се прави, че не разбираш. Няма да ти позволя да задържиш повече ключа от входната врата. Моля те!

— Не, скъпа. Ключът остава у мен.

— Каза, че съжаляваш, нали? Тогава, ако в теб въобще има някаква почтеност, след като ме постави в такова положение тази нощ… — Не забеляза, а по-скоро почувствува у него известно колебание — той винаги се разкайваше, щом създадеше някому неприятности. — Ако ми го дадеш, може би… ще се срещна пак с теб.

— Сериозно ли го казваш?

— Дай ми ключа!

Миг по-късно тя направо съжаляваше, че го е поискала. Стори й се, че отделянето от халката отнема невероятно много време, протяжно, пълзящо. В действителност тя не мислеше онова, което му бе казала — да се срещне отново с него, но сега бе толкова объркана, че би обещала всичко. Пусна ключа в горното джобче на пижамата си — за по-сигурно, и тласна Нед към вратата.

Коридорът беше тих и почти тъмен. На горния етаж Ивет очевидно не се беше събудила. От прозореца в дъното на коридора, иззад дръпнатите завеси проникваше слаба светлина, колкото да се очертаят контурите, и Нед опипом налучкваше пътя към стълбите. Но имаше един въпрос, който Ив трябваше да му зададе.

През целия си живот тя се бе опитвала да избягва неприятните неща. Искаше да избегне и тази неприятност, по-скоро направо ужаса, въплътен в човешки образ зад видението на Морис Лос, пребит до смърт с ръжена в претрупаната с украшения бяла стая, сред елегантните позлатени мебели. Но този път беше невъзможно. Съществуваше вероятност всичко това да засегне живота й прекалено отблизо. Представи си големия часовник на кулата на общината, където се намираше и префектурата на полицията. Представи си господин Горон, префекта. Представи си сиво утро и падащото острие на гилотината.

— Нед. Крадец беше, нали?

— Ама че странна история — каза той рязко.

— Какво има?

— Когато идвах тук тази вечер, в тоя коридор беше тъмно като в рог. Мога да се закълна, че завесата на този прозорец не беше дръпната. — Той посочи към дъното на коридора. Като размисли, съмнението му се превърна в твърдо убеждение. — Спънах се по стълбите. На тая пръчка. А ако имаше някаква светлина, нямаше да се спъна. Какво, по дяволите, става тук?

— Нед, няма да се отървеш от мен така лесно. Крадец беше, нали?

Той си пое дълбоко дъх.

— Не, драга моя. Знаеш, че не беше.

— Не ти вярвам. Каквото и да е, не ти вярвам.

— Ангелче, недей да бъдеш такава глупачка. — Той говореше безизразно. Тя виждаше очите му, едва ли не излъчващи светлина в тъмното. — Никога не ми е минавало през ума, че тъкмо аз ще стана защитник на слабите. Но ти, мойто момиче… ти…

— Какво аз?

— Просто не трябва да оставаш сама, това е.

Стръмната извита стълба под тях беше като непрогледна бездна. Нед сложи ръка на парапета, като че ли искаше да го разклати.

— Опитвам се да реша дали трябва да ти кажа, или не. — Той стисна юмрук и направи усилие да говори ясно. — Мразя да се набърквам в моралната страна на нещата, а нямам предвид и морала в половите отношения. Я виж — току-що ми дойде наум, че ситуацията не е нова. Веднъж си умрях от смях, когато чух за подобен случай във викторианско време.

— Какво, за бога, искаш да кажеш?

— Не си ли спомняш? Такава история е имало още преди сто години, по времето, когато лорд Уилям Незнамсикой бил убит от камериера си.

— Но сър Морис няма камериер.

— Ако не спреш да възприемаш нещата така буквално, ангел мой — каза Нед, — ще те хвана и ще те напляскам. Никога ли не си чувала тази история?

— Не.

— Предполага се, че свидетел на убийството е бил мъж, застанал на прозореца на отсрещната къща. Само че той не можел да се изправи и да изобличи убиеца, защото бил в спалнята на омъжена жена, където въобще нямал работа. И така, какво трябвало да направи очевидецът, когато арестували невинен човек, обвинен в убийството?

Разбира се, това е измислица. В онзи случай въобще не е имало съмнение относно самоличността на убиеца. Но историята се разказва, защото хората се вълнуват от затруднението на тази улегнала викторианска двойка, която се забъркала в такава нечиста работа, ала не можела да го признае. Винаги съм мислел, че това е някаква комична ситуация… поне досега.

След кратко мълчание той добави:

— Но не е смешно. Никак не е смешно.

— Нед, кой го е направил? Кой го е убил?

Събеседникът й изглеждаше така погълнат от стария проблем, че не чу въпроса за новия. А може би и не искаше да го чуе.

— Ако не греша, някой беше написал пиеса за този случай.

— Нед, за бога!

— Не, слушай сега. Важно е. — Тя видя пребледнялото му лице в полумрака. — В пиесата въпросът просто се заобикаля. Нещастният наивник написал анонимно писмо до полицията, в което разобличавал убиеца и, изглежда, си мислел, че това урежда всичко. Разбира се, нищо не се уреждало. Всъщност единственият начин да излязат от затруднението бил да се явят пред съда и да свидетелствуват срещу истинския убиец.

При заплашителната дума „съд“ Ив отново стисна ръката му. Но той я успокои. Беше слязъл едно стъпало по-надолу. Сега се обърна, за да застане с лице към нея. Предпазливият им шепот, който изразяваше необходимостта от безумно бързане, при все че те продължаваха да се бавят, ставаше все по-тих и по-тих, колкото повече растеше напрежението им.

— Не се притеснявай. Ти няма да бъдеш замесена. Аз ще се погрижа за това.

— Няма ли да кажеш на полицията?

— На никого няма да кажа.

— Но на мен можеш да кажеш. Кой го направи?

Той се освободи от ръката й и слезе още едно стъпало по-надолу. Вървеше назад и лявата му ръка беше на перилата. Лицето му — белезникаво петно, на което проблясваха зъбите — сякаш се отдалечаваше от нея в мъгла.

Мисълта, която премина през ума на Ив, беше толкова грозна, че само претоварена нервна система би могла да я допусне.

— Не — поправи я Нед с влудяващия си навик да чете мислите й. — Не се притеснявай. Не беше човек, който заслужава да се тревожиш за него.

— Заклеваш ли се?

— Да — отвърна Нед. — В това мога да се закълна.

— Опитваш се да ме тормозиш ли?

Нед заговори съвсем спокойно.

— Напротив, опитвам се да те запазя като под стъклен похлупак. Както ти подхожда. Както всички мъже около теб се опитват да те пазят. Но, бог ми е свидетел, за годините ти и за опита, който се предполага, че имаш, ти храниш повече розови илюзии за сладката наивност на света от когото и да било. Добре. — Той вдиша дълбоко. — Все едно е дали ще научиш по-рано, или по-късно.

— Побързай, моля те.

— Първия път като погледнахме отсреща… помниш ли?

Колкото и да се мъчеше да я отпъди, картината непрекъснато се връщаше. Докато очите на Нед бяха приковани в нея, тя отново видя голямата писалищна маса до стената вляво и стария мистър Лос с козята брадичка, хванал увеличителното стъкло, така както го беше виждала толкова пъти, преди на главата му да се появи кепето от кръв. Ала сега над спомена бе надвиснала сянка, която изкривяваше очертанията.

— Първия път като погледнахме отсреща, аз казах, че, изглежда, има някой при стария. Но не можах да го разпозная.

— Е, и?

— Но втория път, когато всички лампи бяха запалени…

Ив беше слязла след него с едно стъпало по-надолу. Нямаше намерение да го блъсне яростно с ръце. Всъщност внезапният пронизителен вой на полицейската свирка обърка нещата.

Вън на улицата този вой настойчиво обявяваше убийството на всеослушание и призоваваше всеки полицай, който я чува, да се спусне в преследване на несъществуващия крадец. Писъкът на свирката се извиси още повече и прокънтя през отворените прозорци. Обзета от сляп ужас при този звук, Ив изпита неистово желание да накара Нед да слезе по-бързо, да го запрати надалеч, да се освободи от опасността, като го избута със сила от дома си. Ръцете й бяха на раменете му и тя го блъсна.

Той дори нямаше време да извика. Пазеше равновесие едва-едва, с гръб към самото стълбище, с пета извън стъпалото и лява ръка, леко отпусната на перилото. Не можа да се задържи, залитна, изръмжа сърдито и отстъпи — право върху разхлабената пръчка. В мига преди да падне, Ив зърна изуменото му облещено лице.