Джон Диксън Кар
Кутийката за енфие (3)

III

Звънът на телефона е еднакво досаден навсякъде. Тук, пронизващ мрака на спалнята, той беше като гръмко и заплашително обвинение. А и въобще не спираше. Обезумели от уплаха, и двамата заговориха тихо, сякаш телефонът ги подслушва.

— Не вдигай слушалката, Ив.

— Пусни ме. Ами ако…?

— Глупости. Остави го да си звъни.

— Ами ако са видели…?

Стояха близо до масичката с телефона. Ив инстинктивно беше протегнала ръка да вземе слушалката; той хвана китката й, за да я възпре. В боричкането си те бутнаха дрънчащия телефон, слушалката се откачи от вилката и изтрополи на масата. Пронизителният звън спря. Но в тишината и двамата чуха ясно един тих глас — гласа на Тоби Лос.

— Ало! Ив? — каза той в тъмнината.

Нед пусна ръцете й и се отдалечи. Никога не беше чувал този глас, но не бе трудно да отгатне чий е той.

— Ало! Ив!

Ив затърси пипнешком плъзгащата се слушалка, блъсна я в стената и най-сетне успя да я хване. Овладя задъхването си. Всеки безпристрастен наблюдател би й се възхитил. Когато проговори, гласът й прозвуча спокойно и почти нехайно.

— Да? Ти ли си, Тоби?

Тоби изричаше думите бавно и имаше плътен глас. Телефонът го ограничаваше в своя микрокосмос, където всяка негова сричка се чуваше и от двамата слушатели.

— Извинявай, че те будя посред нощ — каза Тоби, — но не мога да заспя. Трябваше да ти се обадя. Сърдиш ли се?

Нед прекоси стаята слепешката и включи лампата над тоалетката.

Можеше да се предположи, че Ив ще го изгледа гневно. Ала тя не направи нищо подобно. Само се озърна бързо, за да провери дали завесите са спуснати — не забелязваше почти нищо, дори и самия него. Ако се съдеше по доброто настроение и извинителния тон на Тоби, Ив нямаше от какво да се страхува. Но това не беше всичко. Тоби говореше с такава разнеженост, че за самолюбивия Нед, който не можеше да си представи, че друг мъж освен него ще говори така, тя прозвуча изненадващо и доста комично.

Нед се ухили. Но нещо друго много бързо изличи задоволството от лицето му.

— Тоби, скъпи! — прошепна Ив.

Нямаше съмнение: това беше тонът на влюбена жена, или на жена, която си мисли, че е влюбена. Лицето й сияеше. Облекчението и благодарността й сякаш се изляха върху Тоби.

— Нали не се сърдиш, че ти позвъних? — попита той.

— Разбира се, че не, Тоби. Как… как си?

— Добре съм. Само че не мога да заспя.

— Всъщност къде си?

— Долу в гостната — отговори унесеният господин Лос, който очевидно не виждаше нищо странно в този въпрос. — Бях си горе в стаята. Но ти си направо чудесна и не ми излизаше от ума, така че трябваше да те чуя.

— Тоби, скъпи!

„Хайде де!“ — каза Нед Атуд.

Винаги има нещо особено глупаво, когато си свидетел на чужди чувства, дори и да изпитваш подобни вълнения.

— Наистина — увери я Тоби сериозно. — Ъ-ъ, хареса ли ти пиесата, която игра английската трупа тази вечер?

„Да звъни по никое време да си приказва за пиеси и критика? — озадачи се Нед. — Затвори му устата на тоя натрапник.“

— Тоби, толкова ми хареса. Мисля, че Шоу е много приятен.

„Шоу — приятен? Боже мой!“ — възкликна Нед.

Да, имаше защо да му е неприятно, като наблюдаваше лицето на Ив.

Тоби изглеждаше притеснен.

— Мисля, че някои сцени от пиесата бяха доста свободни обаче. Но не те шокираха, нали?

„Не мога да повярвам — измърмори Нед, разтвори широко очи и се вторачи в телефона. — Просто не мога да повярвам.“

— Мама и Джанис, и вуйчо Бен — продължи Тоби — казаха, че е в границите на нормалното. Но аз не съм сигурен. — Тоби беше от тези хора, у които възгледите на господин Шоу възбуждаха смут и раздразнение. — Може да съм малко старомоден. И въпреки това, струва ми се, че има известни неща, които жените, искам да кажа жените от добри семейства, въобще не трябва да знаят.

— Не бях шокирана, скъпи Тоби.

— Е, добре — протакаше разговора господин Лос. Човек можеше да си представи как се върти неловко край телефона. — Всъщност това е… всичко, което исках да кажа.

„Същински поет от времето на английската революция, ей богу!“

Но Тоби поде нещо друго.

— Да не забравиш, утре отиваме на пикник. Времето сигурно ще бъде чудесно. А и между другото тази вечер старият е намерил нова дреболийка за колекцията си. Не може да й се нарадва.

„Да — подсмихна се Нед, — сега точно гледахме как се е прехласнал, дъртият му пръч.“

— Да, Тоби — съгласи се Ив, — ние гледахме…

Тя изтърва тези думи и едва не се издаде. Истински ужас заслепи съзнанието й. Тя вдигна очи към Нед и видя на лицето му лукавата усмивка, която можеше да бъде така отблъскваща и така очарователна. Но гласът й продължи да се лее:

— Искам да кажа, че гледахме една страшно хубава пиеса тази вечер.

— Хубава беше, нали? — каза Тоби. — Но не трябва да те задържам повече, за да се наспиш. Лека нощ, скъпа.

— Лека нощ, Тоби. Не знаеш, въобще не можеш да разбереш колко съм доволна, че се обади.

Тя остави слушалката и настъпи тишина.

Ив все още седеше на края на леглото: едната й ръка — на телефона, а другата — притиснала пеньоара с дантелите към гърдите. Вдигна глава и погледна към Нед. Под сивите очи на лицето й имаше две червени петна. Дългата коса, която очертаваше нежното й лице, проблясваше като свила — гъста, кестенява и доста разрошена. Повдигна ръка да я приглади. Розовите й нокти лъщяха и изпъкваха на бялата й ръка. Недостижимост и близост, страст, потисната, но все още способна да възбуди кръвта — в рамките на тези представи тя изглеждаше толкова прекрасна, че можеше да вземе ума на всеки мъж.

Нед я наблюдаваше. Извади цигари и запалка от джоба си, запали и смукна дълбоко. Пламъкът от запалката потрепери в ръката му, преди да го угаси. Някаква тръпка минаваше по всичките му нерви, въпреки че той се стараеше да не го показва. Нажеженото, тежко безмълвие в стаята не се нарушаваше дори и от тиктакането на часовник.

А и Нед не бързаше.

— Добре — реши се той накрая. Трябваше да се изкашля. — Кажи го.

— Какво да кажа?

— Вземи си шапката и си върви.

— Вземи си шапката — повтори Ив спокойно — и си върви.

— Ясно. — Той огледа върха на цигарата си, вдиша отново дима и го издуха. — Съвестта нещо да те смущава, а?

Не беше така. Но имаше едно дребно зрънце истина, което беше достатъчно, за да пламне лицето й. Висок и отпуснат, Нед сякаш продължаваше да разглежда цигарата си, докато следваше темата с дяволския инстинкт на детектив.

— Кажи ми, моя сладка чаровнице, никога ли нямаш опасения?

— От какво?

— От живота със семейство Лос.

— Виж, Нед, ти просто не можеш да разбереш.

— Не съм достатъчно изтънчен, а? Не съм като оня слабоумен глупак отсреща.

Ив стана и поприглади пеньоара си. Беше привързан на кръста й с колан от розов сатен, който постоянно се разхлабваше и тя го стегна отново.

— Щеше да направиш по-голямо впечатление — каза тя, — ако не приказваше също като нацупено дете.

— А, да, и още нещо. Не мога да понасям как говориш с него.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Ти си умна жена.

— Благодаря.

— Да, но когато говориш с Тоби Лос, сякаш си си наумила да превключиш твоя начин на мислене към неговия. Леле божке, как се лигавиш. Шоу бил „приятен“. Ти ще стигнеш дотам да си внушиш страстно, че си глупава като него. Или няма? Ако трябва да му говориш така, преди да се ожените, какво ли ще бъде после? — Той заговори тихо: — Никога ли нямаш опасения, Ив?

„Да те вземат дяволите!“

— Какво има? — попита Нед и издуха нов облак дим. — Не се ли осмеляваш да се вслушаш в човека, който ти изтъква недостатъците?

— Не ме е страх от тебе.

— Какво всъщност знаеш за това семейство Лос?

— А за теб какво знаех, преди да се оженим? И какво въобще съм научила след това за предишния ти живот, щом опира дотам? Освен че си себичен…

— Съгласен.

— Звяр…

— Мила Ив, говорехме за семейство Лос. Какво ти харесва у тях? Почтеността им ли?

— Разбира се, че искам да бъда почтена. Всички жени искат.

— Аха.

— Това е под нивото на твоята интелигентност, мили мой. Виж какво, харесвам ги. Харесвам и мисис Лос, и мистър Лос, и Тоби, и Джанис, и вуйчо Бен. Те са дружелюбни хора. Постъпват както е редно и въпреки това не са досадни. Те са толкова… — тя потърси думата — здравомислещи.

— А татко Лос харесва банковата ти сметка.

— Да не си посмял да ми говориш такива неща!

— Не мога да го докажа. Но един ден…

Нед замълча. Потри чело с опакото на ръката си. В един миг той я загледа с истинска обич — тя би могла да се закълне в това — беше доловила някакво ново чувство, объркано и отчаяно, дори ласкаво.

— Ив — каза внезапно той, — няма да ти позволя да го направиш.

— Какво да направя?

— Няма да ти позволя да направиш грешка.

Тялото на Ив се вцепени, когато той отиде да си изгаси цигарата в стъкления пепелник на тоалетката. Вторачи се в него. Доколкото го познаваше, тя усети някакво слънчево настроение. Нед запали нова цигара и после се обърна. Под къдравата светла коса, по лъсналото му чело имаше тънки хоризонтални бръчици.

— Ив, днес научих нещо в „Донжон“.

— Е, и?

— Татко Лос, казват — продължи той, като издуха дима и кимна към прозореца, — бил доста глух. Въпреки това, ако отметна назад завесите и се провикна да го попитам как се чувствува…

Тишина.

Гаденето, което нелепо напомняше началото на морска болест, започна да се надига в стомаха на Ив и се разля така, сякаш замъгли дори зрението й. Всичко й изглеждаше нереално. Цигареният дим задушаваше в горещата стая. Видя как сините очи на Нед я гледат през дима. Чу собствения си глас — тих и някак отдалечен.

— Не можеш да ми направиш такъв мръсен номер.

— Не мога ли?

— Не! Дори и ти.

— Значи ще е мръсен номер, а? — попита Нед тихо. Вдигна пръст към нея. — Не си направила нищо лошо. Ти си съвсем невинна, нали така?

— Да.

— Пак ти казвам: ти си образец на добродетелност. Аз съм злодеят в пиесата. Аз нахлух тук, макар и да имам ключ. — Той го показа. — Представи си, че аз наистина вдигна скандал. Ти от какво има да се страхуваш?

Устните й пресъхнаха. Като че ли всичко ставаше в празно пространство, където светлината се разсейва, а звуците долитат някъде отдалеч.

— Аз съм един нахалник, който трябва да си отнесе боя, при положение че Тоби Лос може да го направи. Ти се опита да ме изхвърлиш, нали? А твоите верни приятели те познават, разбира се, и те веднага ще ти повярват. Така да бъде. Няма да отрека думите ти, обещавам. Ако наистина ме мразиш и ненавиждаш, ако тези хора са такива, каквито казваш, че са, защо ти самата не извикаш, вместо да ми припадаш, когато те заплаша, че ще го сторя?

— Нед, не мога да ти обясня…

— Защо да не можеш?

— Защото няма да разбереш.

— Защо да не разбера?

Ив разпери ръце от безпомощност, за която нямаше думи. Как да обясниш всичко с няколко изречения?

— Мога да ти кажа само това — промълви Ив. Говореше тихо, въпреки че в очите й напираха сълзи. — Предпочитам да умра, отколкото някой да разбере, че си бил тук тази нощ.

Нед остана за миг загледан в нея.

— Ей богу, наистина ли така предпочиташ? — попита той. А после се обърна и тръгна бързо към прозореца.

Първата инстинктивна реакция на Ив беше да изгаси лампата. Тя се втурна и едва не се препъна в тежките гънки на пеньоара си, чийто сатенен колан се бе развързал отново. После не можеше да си спомни дали е викала насреща му, или не. Препъна се в столчето пред тоалетката, протегна се към ключа на висящата лампа, улови го премаляла, и без малко да се разплаче от облекчение, когато стаята потъна в мрак. Погледнато отстрани, Нед едва ли бе искал да се провикне през улицата към сър Морис Лос, дори и при онова състояние, в което се намираше. Но във всеки случай това не би променило нещата.

Той отметна брокатените завеси и дървените им халки изтракаха. Повдигна тънките пердета отдолу и се взря навън. Но не направи нищо повече.

Гледаше право насреща в осветените прозорци на кабинета на сър Морис Лос, а дотам нямаше и петнадесет метра. Бяха от големите френски прозорци, които стигат до пода. Пред тях имаше малко балконче от камък и ковано желязо, кацнало точно над входната врата. Прозорците бяха само притворени, стоманените жалузи бяха прибрани встрани, а пердетата зееха отворени.

Зад тях Нед виждаше всичко в кабинета, но вътре забеляза нещо по-различно от това, което беше видял само преди няколко минути.

— Нед! — извика Ив с нарастващ ужас в гласа.

Никакъв отговор.

— Нед! Какво има?

Той посочи с ръка и това беше достатъчно.

Видяха средно голяма квадратна стая с подредени покрай стените остъклени старинни шкафчета в разни стилове и форми. Двата прозореца позволяваха да се види почти цялата стая. Една-две библиотечки нарушаваха редицата от шкафчета. Мебелите бяха издължени, с позлата и брокат, и се открояваха на белите стени и сивото петно на килима. Когато Нед беше погледнал преди малко, гореше само настолната лампа. Сега силната светлина от полилея в средата на стаята очертаваше картината като прожектор с ужасяваща яснота, непоносима и за двамата.

През левия прозорец виждаха голямата писалищна маса на сър Морис Лос до стената вляво. А в дъното на кабинета, тоест на задната стена, която беше точно срещу тях, виждаха вратата, която водеше към салончето на горния етаж.

Някой леко затваряше вратата.

Видяха я как се притваря, след като човекът се измъкна от кабинета. Ив дойде малко късно и не успя да зърне онова лице, което после щеше да я преследва. Но Нед го видя.

Скрит зад затварящата се врата, някой протегна ръка — изглеждаше малка ръка, поне от това разстояние — в кафеникава ръкавица. Тази ръка докосна ключа за осветлението до вратата. Един извит, сръчен пръст натисна ключа надолу и угаси полилея в средата на стаята. После високата бяла врата с метална дръжка вместо топка внимателно се затвори. Сега само настолната лампа, една малка работна лампа със зелен стъклен абажур, разпръскваше неясна светлина над голямата писалищна маса, избутана до стената вляво и над въртящия се стол, приближен до нея. Сър Морис Лос, на когото те виждаха профила, беше седнал в него както обикновено. Но сега той не държеше лупа и никога вече нямаше да държи.

Лупата лежеше на настолния му бележник. По бележника, а и по цялата маса бяха пръснати парченца от нещо, което е било разбито отгоре. Много парченца. Странни парченца. Прозрачни парченца, които светеха в розово, блестяха и отразяваха светлината като розово обагрени снежинки. Май че имаше и злато сред тях. Може би и нещо друго. Но цветовете трудно се различаваха от пръските кръв по бюрото и дори по стената.

После Ив Нийл не можеше да си спомни колко време е стояла там, хипнотизирана, с надигащо се в гърлото й отвращение, и все пак неспособна да повярва на това, което вижда.

— Нед, аз ще…

— Тихо!

Главата на сър Морис Лос беше разбита от неколкократни удари с някакъв предмет, който сега не се виждаше. Коленете му, вклинени в свободното място на писалището, не позволяваха на тялото да се смъкне от стола. Брадата му опираше на гърдите; отпуснатите му ръце висяха надолу. Кръвта, която се стичаше като цветна маска по лицето и по бузите някъде до под носа, образуваше нещо като кепе за неподвижната глава.