Джон Диксън Кар
Кутийката за енфие (20)

XX

В една хубава привечер седмица по-късно Джанис Лос даде израз на своето мнение.

— Значи безупречният свидетел на престъплението, чиято уста била запечатана, защото не можел да компрометира репутацията на една дама — каза Джанис, — е бил всъщност човекът, извършил престъплението. Не е ли оригинално?

— Нед Атуд мислел, че е така — призна Дърмот. — Той използувал делото на лорд Уилям Ръсел, гледано през 1840 година в Лондон, но го извъртял наопаки.

Целта му, както ви казах, била да се сдобие с алиби за убийството на сър Морис. Ив трябвало да бъде и алибито, и свидетелят му — при това още по-убедително, защото, видите ли, тя щяла да свидетелствува по принуждение.

Ив потрепери. А Дърмот продължи:

— Ето това е бил първоначалният план и сега ще ви го обясня. Нед не е можел да знае, че Тоби — прас — ще се намъкне право по средата в тази история с чифт кафяви ръкавици и така да го снабди и с жертва, освен със свидетел. Когато Атуд видял това, той трябва да е извикал и да си е помислил, че е прекалено хубаво, за да бъде истина. От друга страна, той не е можел да предвиди, че ще падне по стълбите и ще получи сътресение на мозъка, така както станало в края на краищата, с което и ще развали целия си план. Така че случаят е дал равни преимущества и на двете страни.

— Хайде — каза Ив рязко. — Нека да чуем всичко, моля ви.

Леко напрежение обхвана присъствуващите. Ив, Дърмот, Джанис и вуйчо Бен седяха след чая в градината зад вилата на Ив, в сянката на високата ограда и кестените. Масата бе сложена под едно дърво, чиито листа вече имаха леко жълтеникав оттенък.

(„Есен иде, помисли си Дърмот Кинрос, и утре се връщам в Лондон.“)

— Да — каза той. — Искам да ви разкажа всичко. Вотур, Горон и аз събирахме и навързвахме нишките цялата тази седмица.

Като погледна разтревоженото лице на Ив, стана му много неприятно от това, което имаше да разказва.

— Бяхте ужасно скъп на думи — възропта вуйчо Бен. След като се покашля неловко, той извика: — Това, което все още не мога да проумея, е какви са мотивите на този човек да убие Морис!

— Аз също — каза Ив. — Какви са били? Та той дори не го е познавал, нали?

— Съзнателно, не — отвърна Дърмот.

— Какво искате да кажете със „съзнателно, не“?

Дърмот се облегна назад на плетения стол и кръстоса крака. Когато запали една от мерилендските си цигари, съсредоточеността на изражението му — а това беше ядна съсредоточеност — очерта повече бръчки по лицето му, отколкото имаше обикновено. Но когато се усмихна на Ив, той се опита да прикрие настроението си.

— Искам да се върнете назад и да обмислите някои неща, които ние открихме. Когато все още бяхте женена за Атуд и пак живеехте тук — той видя как тя се сепна, — вае не се познавахте със семейство Лос, нали?

— Не.

— Но няколко пъти сте забелязвали стареца, нали?

— Да, така е.

— И всеки път, когато ви виждал двамата с Атуд, той се втренчвал във вас озадачен. Така, да. Той се е опитвал да се сети къде по-рано е виждал Нед Атуд.

Ив се надигна. Внезапно предчувствие, някаква проникновена догадка проблесна в съзнанието й. Но Дърмот не гадаеше.

— А веднъж — продължи той, — след като сте се сгодили за Тоби Лос, сър Морис започнал да ви разпитва за Атуд по заобиколен начин, но замънкал и взел да запъва, погледнал ви странно и не казал нищо повече, нали? Да. Така, омъжили сте се за Атуд. Но какво знаете за него, дори и сега? Какво научихте за него въобще — за миналото му, за средата му, за каквото и да било?

Ив облиза устни.

— Абсолютно нищо! Колкото и да е странно, точно в това го обвинявах оная същата нощ на… убийството.

След това Дърмот погледна към Джанис, която също беше отворила уста с израз на изненада и внезапно проумяване.

— Казахте ми, моето момиче, че баща ви не бил добър физиономист. Но от време на време нещо го подсещало и той си спомнял къде бил виждал преди дадено лице. И тъй, той естествено бил виждал много лица в течение на работата си със затворите. Няма вероятност да научим точно кога си е спомнил къде е виждал Атуд. Това, което се сетил, било, че „Атуд“, образцов затворник, избягал от затвора Уондсуърт, където излежавал присъда от пет години за двуженство.

— Двуженство? — извика Ив.

Но тя не възрази. Във въображението си съзря как Нед Атуд изниква над сумрачната трева така ясно, сякаш виждаше наяве ухиленото му лице.

— Човек от сорта на Патрик Мейхън^[1] — продължи Дърмот. — Много привлекателен за жените. Скитал из Европа и гледал да е далеч от Англия. Поспечелвал тук-там нещичко от сделки, но също така вземал назаем от… — Дърмот се възпря.

— Както и да е, можете да видите как се оформят нещата.

Вие и Атуд сте се развели. Не мога да кажа точно така — от правна гледна точка вие никога не сте били женени. А освен това името му не е Атуд. Някой ден трябва да хвърлите поглед на досието му. След така наречения развод Атуд отишъл в Съединените щати. Казал, че ще ви накара да се върнете при него и наистина мислел да го направи. Но междувременно вие сте се сгодили за Тоби Лос. Сър Морис бил доволен. Всъщност той бил във възторг. Не искал нищо, нищичко да не попречи на този брак. Зная, че Джанис и мистър Филипс ще ме разберат, когато кажа, че основната причина за него…

Настъпи тишина.

— Да — промърмори вуйчо Бен, захапал лулата си. И добави напрегнато: — Аз винаги съм вземал страната на Ив.

Джанис погледна към Ив.

— Държах се отвратително към теб — извика тя, — защото не знаех каква себична свиня е Тоби. Да, казвам го, въпреки че ми е брат. Но що се отнася до теб, аз наистина никога не съм си помислила…

— Дори и тогава — усмихна се Дърмот, — когато предположихте, че може да е била в затвора?

Джанис му се оплези.

— Но вие ни дадохте ключа — продължи Дърмот. — В основни линии вие ни разкрихте косвено цялата история, като ни разказахте за човека на име Финистер или Макконклин. Защото забележете какво става! Историята се повтаря. Не можем да ви виним, че сте я схванали погрешно. И така, мисля, че е било всеизвестно (да?), че Нед Атуд се е върнал в Ла Бандлет и е отседнал в хотел „Донжон“.

Сър Морис излязъл за следобедната си разходка. Къде отишъл? В задния бюфет на хотел „Донжон“. И кой, както ние знаехме през цялото време, бил в този бюфет? Нед Атуд, който се хвалел на всеослушание, че ще накара жена си да се върне при него. Имал си начин — щял да разкаже на хората каквото трябва.

Вие, Джанис, дори предположихте, че Атуд може да се е срещал с баща ви и да е разговарял с него. Точно това е станало. Баща ви казал: „Ще излезете ли навън да разменим няколко думи, сър?“ Атуд не е знаел какво му се готви. Но излязъл. И научил — можем да си представим с какво разочарование и ярост, — че старецът е много добре осведомен за неговата биография.

Те вървели из зоологическата градина. Сър Морис, доста разтреперан, му казал точно онова, което някога бил казал на Финистер. Помните ли?

Джанис кимна.

— Давам ти двайсет и четири часа, за да се изпариш — задекламира тя. — След този срок, независимо дали си изчезнал или не, пълни данни за новия ти живот — къде могат да те намерят, новото ти име — всичко за теб отива в Скотланд Ярд.

Дърмот, който се беше навел напред, отново се облегна на плетения стол.

— Това е беда, която идва изневиделица. Атуд не ще може да върне жена си тъкмо сега, когато е напълно убеден, че е в състояние да го направи. Повече няма да може да си живее приятничко. Не, той ще иде обратно в затвора. Ако можете да си го представите как броди из градината покрай клетките с диви животни, ще успеете да разберете и какви мисли са минавали през ума му. Като гръм от ясно небе — такава чудовищна несправедливост — да го приберат обратно в затвора.

Освен…

Той не познавал сър Морис Лос, в смисъл — не се познавали лично. Но знаел доста неща за навиците на домакинството във вила „Боньор“. Спомнете си, той живял тук няколко години.

Сам бил виждал, че сър Морис се заседявал в кабинета си, след като другите си легнат. От другата страна на улицата бил гледал към кабинета много пъти, както и самата Ив. Знаел разпределението на кабинета, чиито завеси не се спускали в топло време. Знаел къде седи сър Морис, къде е вратата, къде висят всички принадлежности на камината. И най-важното, той притежавал ключ от къщата на Ив, който — спомняте си, нали? — ставал също и на предната врата на вила „Боньор“.

Бенджамин Филипс почеса замислено чело с мундщука на лулата.

— Тъй, тъй. Доказателствата могат да сочат и в двете посоки, нали?

— Могат и е така. — Дърмот се поколеба. — За никого от вас няма да бъде приятно да чуе това, което следва. Искате ли наистина да го чуете?

— Продължавайте! — извика Ив.

— Ако смятал да прави нещо, трябвало да го свърши веднага, за да запуши завинаги устата на сър Морис. Той разсъждавал, и с право, че сър Морис няма да спомене никому нищо преди Атуд „да изчезне от града“, дори и само за да избегне публичния скандал. Но дори и при това положение трябвало му непоклатимо алиби, което да го предпази в случай на неволна грешка. Докато вървял из градината, за десет минути интелигентността и самонадеяността му изработили план за алибито. Сигурно започвате да се досещате какъв бил той.

Атуд знаел установените навици на всеки един. Навъртал се около Рю де-з-Анж, докато компанията ви се върнала от театър. Ив се прибрала в своята вила, останалите от вас — във вашата. Той изчакал търпеливо, докато си легнете — докато изгаснат всички лампи освен лампите на кабинета, чиито прозорци били открити. Дръпнатите встрани завеси не му пречели. Те били част от плана му.

Въпреки че на Джанис чак устните й бяха пребледнели, тя не можа да се въздържи да не зададе въпрос.

— Ами опасността да го видят от някоя къща през улицата?

— От коя къща през улицата? — попита Дърмот.

— А… разбирам — каза Ив. — Моите завеси са винаги спуснати. Толкова късно през сезона никой не живее в съседните вили.

— Да — съгласи се Дърмот. — И Горон ми каза така. Връщаме се към находчивия мистър Атуд. Той бил готов да действува. Като използувал своя ключ, отворил предната врата на къщата на сър Морис…

— По кое време?

— Към един без двайсет.

Цигарата на Дърмот беше изтляла до жълта угарка. Той я пусна на земята и я настъпи с тока на обувката си.

— По моя догадка той носел със себе си някакво оръжие, нещо също така безшумно, което да използува в случай че на стойката до камината няма ръжен. Но не е било необходимо да се притеснява. Ръженът бил там. От това, което той после казал на Ив, ние знаем, че бил наясно с глухотата на сър Морис. Отворил вратата, взел ръжена и приближил към жертвата си отзад. Старият човек си седял, погълнат от разучаването на новото си съкровище. На бележника пред него пишело с много едри декоративни букви „КУТИЙКА ЗА ЕНФИЕ с форма на часовник“.

Убиецът вдигнал ръка и го ударил. След като го ударил веднъж, той обезумял.

Във въображението си Ив, която познаваше Нед Атуд, видя как става това.

— Един от ударите, може би случайно, но по-вероятно нарочно, строшил джунджурийката, която била скъпа на вид. Атуд трябва да се е почудил какво е счупил. В очите му се набивали едрите букви на думите „КУТИЙКА ЗА ЕНФИЕ“, първите думи от изцапания, но все пак четлив бележник, които грабват погледа. Те са му направили дълбоко впечатление, както ще видим. А сега към най-важната част.

Дърмот се обърна към Ив.

— Що за костюм носеше Атуд онази нощ?

— Ами… някакъв тъмен костюм, едни такъв груб, мъхест плат. Не го знам как се казва.

— Да — съгласи се Дърмот. — Това е. Когато счупил кутийката за енфие, едно малко парченце от нея отхвръкнало и се закачило на сакото му. Той не го забелязал. По-късно то се пренесло случайно на белия ви дантелен пеньоар, когато той ви е прегърнал при оная сцена в спалнята.

Вие също не сте го забелязали. Всъщност вие бяхте готова да се закълнете, че то никога не е било там и да мислите съвсем искрено, че някой го е сложил нарочно. Но истината е много по-проста.

Това е всичко, което може да се каже. — Той погледна към Джанис и вуйчо Бен. — Надявам се, че това зловещо късче ахат сега не ви изглежда така зловещо и мистериозно.

Но аз изпреварвам самия себе си. Разказвам ви това така, както го възстановихме после, а не така, както случаят ми се представи най-напред. В началото, когато Горон ми спомена за него, изглеждаше повече от вероятно, че убиецът трябва да е член на семейство Лос. Не трябва да се сърдите за това, защото и вие самите сте си помислили нещо такова.

Бях малко озадачен от известни обстоятелства, които Ив съвсем накратко разказа на Горон още първия път през онзи първи следобед във вила „Боньор“. Но едва по-късно същата нощ, когато тя ми разказа цялата история, докато ядяхме омлет в „Папа Рус“, разумът ми се отърси от вцепенението, в съзнанието ми се зароди една смътна идея и ми стана ясно, че съм бил на погрешен път. Сега вие вече разбирате всичко.

Ив трепна.

— Да — призна тя, — много добре разбирам.

— За да стане по-ясно и на другите, нека да го възстановим въпреки това. Атуд дошъл в къщата ви в един без четвърт, като си отворил с онзи безценен ключ…

— Погледът му беше безжизнен — извика Ив — и аз си помислих, че е пил. Нещо повече, той беше под някакво психическо напрежение и беше почти готов да се разплаче. Никога не бях виждала Нед Атуд в такова състояние. Но не беше пил.

— Да — каза Дърмот. — Той е дошъл веднага след като е убил човек. Да убие човек, едно запланувано убийство, е било прекалено много дори и за неговата самонадеяност. Той напуснал вила „Боньор“, измъкнал се към Булвар дю Казино, помотал се там минута-две, а после се върнал в отсрещната вила, като че ли минавал по тази улица за първи път. Сега той бил съвсем готов да подготви алибито си.

Но да не обръщаме внимание на това. Да вземем само доказателствата, така както сме ги видели. Той е нахлул във вашата къща. Започнал да говори за семейство Лос и за стареца, който седи в стаята отсреща. Най-накрая, след като ви довел до състояние, при което нервите ви се изопнали до полуда, той дръпнал завесите на прозореца и погледнал навън. Вие сте изгасили осветлението. Сега! Повторете ми отново дословно какво си казахте двамата през следващата минута.

Ив затвори очи.

— Аз попитах: „Сър Морис още ли не си е легнал? А?“ Нед каза: „Не, не е. Но не обръща никакво внимание. Държи лупа и гледа нещо като кутийка за енфие… Чакай!“ Аз казах: „Какво има?“ Нед отговори: „При него има някой, но не мога да видя кой е.“ Аз казах: „Сигурно Тоби. Нед Атуд, ще се дръпнеш ли от този прозорец?“

Ив чувствуваше повече от ясно спомена за онази гореща полутъмна спалня в тихата нощ; пое дълбоко дъх и отвори очи.

— Това е всичко — добави тя.

— Но вие самата — Настоя Дърмот — поглеждали ли сте през прозореца в някой момент?

— Не.

— Не; вие сте приели всичко по неговите думи. — Дърмот се обърна към другите. — Има нещо смущаващо тук, нещо поразяващо в твърденията на Атуд. Ако той въобще е видял нещо, то е било малък предмет, който от петнайсет метра разстояние изглежда точно като часовник. И все пак той без колебание го нарекъл „нещо като кутийка за енфие“. Всъщност този хитър господин се е издал. Той не е можел да знае това. Тоест той не е можел да знае това, освен ако няма едно много зловещо обяснение защо го знае.

Но забележете какво става после.

Той веднага започва да убеждава Ив, че и тя е погледнала през прозореца заедно с него, че и тя е видяла сър Морис жив и здрав да държи лупа, а една страшна сянка да надвисва над него.

Атуд прави това чрез внушение. Прави го многократно, както ще се съгласите, ако Ив ви разкаже онова, което разказа на мен. Непрекъснато се повтаря: „Помниш ли какво видяхме?“ Тя е жена, която лесно се поддава на внушение, както веднъж й казал един колега психолог и както забелязах аз самият. Нервите й са разстроени — тя е готова да види всичко. После, след като той е всадил това впечатление, завесите се дръпват встрани със замах и на нея й се показва мъртвото тяло на сър Морис.

Ето тук се пробудих.

Целта на тази игра е била да се внуши на Ив, че е видяла нещо, което всъщност не е видяла — тоест, че сър Морис е бил жив, докато Атуд е бил при нея.

Атуд е убиецът. Това бил планът му. И щял да успее, но му попречило само едно. Той я убедил. Тя най-чистосърдечно беше убедена, че е видяла сър Морис жив в кабинета си, така както го е виждала толкова много други вечери в същата поза. Така и каза на Горон в мое присъствие на първия разпит. Ако кутийката за енфие беше обикновена и приличаше на кутийка за енфие, този толкова хитър господин Атуд щеше да се измъкне безнаказано.

Облегнат с лакът на креслото, стиснал брадичка в юмрука си, Дърмот се замисли.

— Доктор Кинрос — отбеляза Джанис тихо, — това е много умно.

— Умно ли? Разбира се, че е действувал умно! Този човек очевидно е познавал историята на престъпността от игла до конец. Той така бързо се насочва към случая с лорд Уилям Ръсел, че всеки може да заподозре…

— Не, аз искам да кажа — вашето тълкуване.

Дърмот се засмя. Той поначало не се гордееше със себе си и в смеха му имаше такава острота, която дразни гърлото като горчиво лекарство.

— Ами! Това всеки щеше да го забележи. Има един вид жени, които, изглежда, са родени, за да бъдат… жертви на мръсници.

Но сега можете да видите накъде са ни навеждали противоречивите следи. Тоби Лос се набутал по погрешка в този план и носел кафяви ръкавици. Това било манна небесна. Атуд бил колкото слисан, толкова и очарован, ако Ив ми е описала правилно държането му. Това му давало последния реалистичен детайл, който го правел неуязвим.

Сега виждате ли какъв е трябвало да бъде краят на играта? Той никога не си е представял, че ще фигурира открито в цялата история, ако може да не го допуска. Трябвало да се държи настрана. На повърхността не е имало нищо, което да го свърже със сър Морис. Колкото по-малко се говори за това, толкова по-добре. Но в случай на неволна грешка ето го нагласеното му алиби — готово да бъде изтръгнато пряко воля от една жена, над която той мислел, че има пълно влияние, алиби, което е още по-убедително, защото е злепоставящо.

Ето защо, разбира се, той разказал версията, че „бил блъснат от автомобил“, когато по-късно се строполил в хотела. Въобще нямало да спомене за това, освен ако не се наложи. А той нито за миг не си е представял, че е лошо ударен.

Но точно това объркало целия му план. Първо, случайно бил блъснат и паднал така, че получил сътресение на мозъка. Второ, отмъстителната Ивет се намесила, като разиграла своя игра. Атуд естествено никога не е имал намерение да насочи каквото и да било подозрение към Ив. Това било последното, което той би могъл да предвиди. Щеше да се ужаси, ако знаеше какво става, докато лежеше в безсъзнание от сътресението.

— Значи наистина е била Ивет — намеси се Джанис. — Тя е затворила вратата и е заключила Ив отвън.

— О, да. За Ивет можем само да гадаем. Тя е селянка от Нормандия и отказва да каже каквото и да било. При всичките си усилия Вотур не може да изтръгне и дума от нея. Изглежда вероятно тя да не е знаела нищо за убийството, когато е заключила Ив отвън. Знаела е само, че Атуд е там. И се е опитвала да създаде интрига, така че вашият благочестив брат евентуално да се откаже от сватбата.

Но Ивет, повтарям, е селянка от Нормандия. Когато за своя изненада видяла, че Ив е заподозряна в убийство, тя никак не се поколебала, нито се засрамила. Включила се ревностно в преследването. Подпомагала обвинението срещу Ив, доколкото било възможно. Това бил още по-добър начин да се разтури сватбата. Никак не я било грижа дали е криво, или право; това, за което се грижела, било да омъжи сестра си Пру за Тоби.

Такова объркано беше положението онази вечер, когато посетих Рю дьо ла Арп, открих двете колиета и изслушах цялата история на Ив, която показваше кой е убиецът. Щом веднъж схванете това, вече е лесно да се върнете мислено назад. Не беше трудно да се подредят останалите доказателства.

Питаше се: какви са били мотивите на Атуд за убийството? Отговорът се криеше очевидно в дейността на сър Морис, свързана със затворите, която съпругата му бе описала, а дъщеря му бе допълнила с подробностите от историйката за Финистер. Можех ли да проверя теорията си? Много лесно. Ако Атуд е търсен от полицията, ако въобще някога е извършил престъпление под каквото и да е име, то отпечатъци от пръстите му щяха да бъдат картотекирани в архивата на Скотланд Ярд.

Вуйчо Бен подсвирна.

— А, ето! — измърмори той и се изправи на стола си. — Проумях го! Този ваш полет до Лондон…

— Не можехме да предприемам никаква стъпка, преди да съм разбрал това. Взех отпечатъци от пръстите на Атуд незабелязано, когато посетих стаята му в хотела — докато измервах пулса му, притиснах пръстите му върху сребърния капак на часовника си. Най-удобно изглеждаше да му взема отпечатъците, като използувам часовника. А беше много лесно да се намерят копия от тези отпечатъци в архива. Междувременно…

— Всичко се обърка отново — каза Ив вместо него и неволно се разсмя.

— Да, арестуваха ви — каза Дърмот. Лицето му помръкна. — Но не мисля, дори и сега, че това е било толкова смешно.

Той се обърна към другите.

— Когато ми разказа всичко подробно, тя беше толкова изморена, че от глъбините на разсъдъка й — подсъзнателното, на което толкова се присмиваме — нещо заговори и каза една истина, която тя самата не съзнаваше. В действителност тя не беше поглеждала през прозореца и не беше виждала сър Морис жив, както беше съвсем лесно да се заключи от това, което казваше самата тя. Всъщност тя никога не беше дори зървала кутийката за енфие. Атуд й бе вложил тези думи в устата.

Нямаше нужда да анализирам спомените й или да й внушавам обратното. Това, което казваше тя, беше точно онова, което аз исках. Показваше вината на Атуд ясно като бял ден. Посъветвах я да разкаже историята си на Горон точно така, както я беше разправила на мен. Щом се протоколираше веднъж, а аз получех доказателството за мотива на Атуд в подкрепа, щях да бъда в състояние да продължа и да изясня делото.

Но аз не бях взел под внимание колко силно влияе на мисленето й Атуд, нито галската енергичност на Горон и Вотур. Когато говорила пред тях, тя разказала версията на Атуд, а не предала думите дословно…

Ив се възпротиви.

— Те… те ми светеха с една лампа и танцуваха наоколо като падни-стани човечета. Нищо не можех да направя. И вас ви нямаше за морална подкрепа…

Като погледна първо към Ив, а после към Дърмот, по лицето на Джанис премина особен израз. В един миг и двамата проявиха видимо и почти ядно смущение.

— Вследствие на това — продължи бързо Дърмот — те се усетили. Само че се хванали за неволната грешка на Атуд и я приписали на нея. Аха? Никой никога не й бил казвал нищо за новото съкровище на сър Морис, така ли? Тя не била чувала да го описват? Не, наистина. Тогава откъде знае, че часовникът е всъщност кутийка за енфие? След това всяка дума като опит за обяснение звучала уличаващо. Отвели я в затвора тържествуващо, а аз пристигнах точно навреме, за да се представя като злодея в пиесата.

— Разбирам — каза вуйчо Бен. — Един път нямаш шанс — надолу, после успех — нагоре. Като проклето махало. Защото Атуд дошъл в съзнание.

— Да — каза Дърмот мрачно. — Атуд дойде в съзнание.

Между веждите му, свити от неприятния спомен, имаше отвесна бръчка.

— Той имаше голямо желание да свидетелствува, че Тоби е бил мъжът с кафявите ръкавици и да допълни последните доказателства. Много голямо желание. Това означаваше с един удар да си върне жената, както бил запланувал, и да изпрати съперника си в затвора. Не бихте могли да си представите, нали, че човек с такава травма ще успее да стане от леглото, ще се облече и ще прекоси града, за да се срещне с Вотур. Но той го направи. Той настояваше да го направи.

— А вие не го спряхте.

— Не — отвърна Дърмот, — не го спрях.

След като помълча, той продължи:

— Той умря пред кабинета на Вотур. Строполи се, падна в коридора и издъхна, преди лъчът на фара да се извърти. Той умря от това, че беше разкрит.

Слънцето се беше скрило в късния следобед. В градината, където се препираха няколко птици, се захлади.

— А нашият чудесен Тоби… — започна Джанис. Тя млъкна и пламна от яд, когато Дърмот се засмя.

— Мисля, че не разбирате брат си, млада госпожице.

— От всички мръсни номера, за които съм чувала през живота си…

— Той в никакъв случай не е мръсник. Той е най-обикновен случай — извинете, че го казвам — на забавено развитие.

— И какво искате да кажете?

— Умствено и емоционално той е все още на петнайсет години. Това е всичко. Той най-простосърдечно не може да разбере, че да открадне от баща си е престъпление. Представите му за морала в половите отношения сигурно са дошли направо от четвърти клас на бившето му училище.

На този свят има много тобиевци. Често те се оправят доста добре. На тях гледат като на канари от устойчивост, като на образец за сигурност, докато се появи истински преломен момент; тогава ученичето-мъж без въображение и самообладание направо пропада. Достатъчно добър партньор е да играеш с него голф или да пийнете по чашка. Но аз се съмнявам дали е най-добрата партия за… е, стига по този въпрос.

— Чудех се… — започна вуйчо Бен и спря.

— Да?

— Тревожех се. Когато Морис се върна от онази своя разходка… един такъв, разтревожен, разтреперан, той говори с Тоби. Не му е казал нищо за Атуд, нали?

— Не — отвърна Джанис. — И аз си помислих за това. Ето защо ми се струваше, че може да е научил нещо за самия Тоби, разбираш ли? Аз го питах, след като бяхме научили всичко. Татко казал само: „Днес се срещнах с един човек — очевидно е имал предвид Атуд — и по-късно ще си поговорим за това.“ Тоби се вкаменил. Помислил, че Пру Латур започва да му създава истински неприятности. Затова подскочил до тавана и решил да отмъкне колието още същата нощ.

Джанис извърна глава от неудобство и добави рязко:

— Мама е оттатък сега — тя кимна по посока на вилата отсреща — и утешава Тоби. Така лошо са се отнесли с него. Но предполагам, че всяка майка би постъпила така.

— А! — въздъхна многозначително вуйчо Бен.

Джанис стана от стола си.

— Ив — извика тя с изненадваща разпаленост, — аз бях почти толкова лоша, колкото и Тоби. Но съжалявам. Моля те, повярвай ми! Извинявай за всичко!

И след като се помъчи безрезултатно да каже още нещо, тя притича през градината, после нагоре по пътеката покрай вилата и изчезна. Вуйчо Бен се надигна по-бавно.

— Не си тръгвайте — каза Ив. — Недейте…

Вуйчо Бен не обърна внимание на молбата й. Беше се замислил дълбоко.

— Аз не — изсумтя той. — Не съжалявам, искам да кажа. По-добре за теб, ако разбираш какво искам да кажа. Ти и Тоби. Не. — Дълбоко смутен, той си тръгна, но после се обърна отново. — Тази седмица ти направих модел на кораб — добави той. — Помислих си, че може да ти хареса. Ще ти го пратя, като го боядисам. Довиждане.

И той тромаво се отдалечи.

След като си тръгна, Ив Нийл и доктор Дърмот Кинрос седяха дълго време умълчани. Не поглеждаха един към друг. Ив проговори първа.

— Истина ли е това, което казахте вчера?

— За кое?

— Че утре трябва да се върнете в Лондон?

— Да, рано или късно трябва да се върна. Въпросът е вие какво ще правите?

— Не знам. Дърмот, аз исках…

Той я прекъсна.

— Е, хайде сега. Стига с тези благодарности.

— Добре де. Не е необходимо да се дразните толкова!

— Не се дразня от това. Само се опитвам да ви накарам да не мислите за благодарности.

— Защо? Защо направихте всичко това за мен?

Дърмот взе пакета мерилендски цигари. Предложи й, но тя поклати глава. Той си запали една.

— Това е детинщина — каза той. — Знаете много добре. Един ден, когато излезете от това нервно състояние, можем отново да поговорим. Междувременно аз все още ви задавам въпроса какво ще правите?

Ив сви рамене.

— Не знам. Мислех да си стегна багажа и да отида до Ница или Кан за известно време…

— Не можете да направите това.

— Защо не?

— Защото е невъзможно. Нашият приятел Горон беше много прав в онова, което каза за вас.

— О? Какво каза той за мен?

— Каза, че представлявате заплаха за обществото и че никой не може да предвиди в какво ще се набъркате по-нататък. Ако отидете на Ривиерата, все някой скиторещ женкар ще пресече пътя ви, ще ви накара да си помислите, че сте влюбена в него и… ами пак почваме отначало. Не, по-добре да се върнете в Англия. И там няма да бъдете вън от опасност, бог ми е свидетел; но най-малкото човек може да ви държи под око.

Ив се замисли.

— Всъщност аз си бях решила да отида в Англия. — Тя вдигна поглед. — Кажете ми, мислите ли, че умирам от мъка по Нед Атуд?

Дърмот извади цигарата от устата си. Очите му се присвиха. Той гледа дълго към нея и после удари с юмрук по облегалката на креслото си.

— Хитрувате с това психологическо отклонение — каза той. — Надявам се поне вие да прескочите многословните фрази, ако обичате.

— Така ли?

— Не съм убил този човек в прекия смисъл на думата. „Не убивай, но не страдай, когато дойде чакан край.“^[2] Но най-малкото — подтикнах го към смъртта. Ако не бях го направил и го бяха лекували, докато оздравее, гилотината щеше да направи същото много експедитивно. Но аз нямах предвид тази страна.

Лицето на Дърмот помръкна.

— Тоби Лос — продължи той — никога не е представлявал нещо за вас. Били сте самотна, били сте отегчена и ви се е искало да разчитате на някого. Не бива никога вече да допускате такава грешка и аз ще се погрижа да не я направите. Ако едно такова дребно нещо като убийството не ви беше възпряло, нещо друго щеше да ви разочарова. Но може би Атуд е бил нещо друго за вас.

— Така ли?

— Този човек наистина ви е обичал по свой начин. Когато говореше за това какво мисли, съмнявам се дали разиграваше театър. Но това не би го възпряло да ви използува за алиби…

— Да, забелязах го.

— Ала не промени чувствата му. Но аз се чудех дали е променило вашите. На този свят хора като Атуд често са прекалено опасни във всеки един смисъл.

Ив седеше неподвижна в притъмняващата градина. Навлажнените й очи проблясваха.

— Нямам нищо против да мислите и за двама ни — каза му тя. — Всъщност предпочитам да е така. Но за едно нещо няма да ви позволя да мислите, онова, за което мислеше семейство Лос. Бихте ли дошли за малко тук, ако обичате.

* * *

Мосю Горон, префект на полицията в Ла Бандлет, сви бързо по Рю де-з-Анж с накуцваща, но царствена походка, която напомняше за Наполеон. Беше изпъчил гърди, размахваше бамбуковия си бастун и изглеждаше доволен от целия свят.

Бяха му казали, че големият учен доктор Кинрос може да бъде открит на чай у мадам Нийл, в задната градина на вилата й. Той, Аристид Горон, вече можеше да уведоми и двамата, че делото Лос е приключено удовлетворително.

Мосю Горон сияеше по Рю де-з-Анж. Това дело Лос беше допринесло за престижа на полицейската служба в Ла Бандлет. Във връзка с него бяха надошли журналисти и особено фоторепортери чак от Париж. Беше озадачен, че доктор Кинрос не позволи името му да се споменава във връзка с този случай и най-вече да бъде фотографиран. Но след като все някому трябва да се припише заслугата… е, добре, нека да не разочароваме обществеността…

Всъщност мосю Горон трябваше да направи преоценка на по-раншните си подозрения по отношение на доктор Кинрос. Този човек беше мислеща машина — ни повече, ни по-малко. Да му се възхитиш! Той живееше за умствените си упражнения и за нищо друго, точно така, както беше казал на префекта. Разглобяваше мозъците като часовници, а и той самият беше като часовник.

Мосю Горон отвори пътната врата на вила „Мирамар“. Като видя вляво пътеката, която заобикаляше къщата, той тръгна по нея.

И освен това беше истинско облекчение да открие англичани, които не са лицемерни като този мосю Лос. Сега мосю Горон започваше да разбира англичаните по-добре. Всъщност…

Той се появи самодоволно в задната градина, като перкаше тревата с бастуна си. Вечерното зарево избледняваше, а кестените се бяха смълчали. Той тъкмо репетираше речта, която щеше да произнесе, когато зърна пред себе си двама души.

Мосю Горон се закова на място.

Очите му едва не изхвръкнаха от орбитите си. Стоя опулен един миг. Той беше дискретен, възпитан човек, човек, който се радва, когато другите се забавляват. Завъртя се кръгом и се върна по същия път. Но той беше честен човек и искаше да се отнасят с него честно. Когато се появи отново на Рю де-з-Анж, той поклащаше унило глава. Сега куцукаше по улицата по-бързо, отколкото на идване. Говореше прекалено тихо, за да може някой да разбере какво си мърмори, но любимото му „тинтири-минтири“ се понесе и заглъхна във вечерния повей.