Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The emperor’s snuff box, 1942 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- София Василева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2022)
Издание:
Автор: Джон Диксън Кар
Заглавие: Кутийката за енфие
Преводач: София Василева
Година на превод: 1984
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1984
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
Излязла от печат: 15.V.1984 г.
Редактор: Димитрина Кондева
Редактор на издателството: Надя Фурнаджиева
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Виолина Хаджидемирева
Художник: Веселин Павлов
Коректор: Стоянка Кръстева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4638
История
- —Добавяне
II
Беше към един без петнадесет след полунощ, когато Нед Атуд сви от Булвар дю Казино по Рю де-з-Анж.
Нейде далеч лъчът от големия фар обхождаше небето. Жегата на деня беше започнала да намалява, но топлите вълни сякаш се надигаха от напечения асфалт и досега. Улиците на Ла Бандлет бяха притихнали. Малкото летовници, които все още оставаха в края на сезона, бяха в казиното и играеха до зори.
Затова никой не видя един младолик мъж в тъмен костюм от мъхест плат и мека шапка, който се поколеба в началото на Рю де-з-Анж, преди да потъне в нея. Беше стиснал зъби и очите му бяха безжизнени, като че ли бе пил. Но поне онази нощ Нед не беше пиян, като се изключи опиянението от едно чувство.
Ив никога не беше преставала да го обича — това беше фактът, в който си оставаше убеден.
Постъпи неразумно — сега бе готов да го признае, — като се похвали онзи следобед на терасата на хотел „Донжон“, че ще я спечели отново. Това беше грешка. Трябваше да се промъкне тихичко в Ла Бандлет, така тихо, както сега се промъкваше по Рю де-з-Анж с ключ от вилата на Ив в ръка.
Вила „Мирамар“, където тя живееше, беше по средата на улицата, от лявата страна. Като приближи, Нед инстинктивно погледна към отсрещната къща. Вилата на семейство Лос, както и тази на Ив, беше голяма, четвъртита, от бял камък, с покрив от яркочервени керемиди. И тя беше на няколко метра от улицата зад висока ограда с желязна решетка на вратата.
И Нед видя онова, което очакваше да види. Тъмен приземен етаж. Тъмен горен етаж, с изключение на двата светещи прозореца на кабинета на сър Морис Лос. Стоманените жалузи бяха прибрани встрани от тези прозорци; завесите не бяха спуснати, защото нощта беше гореща.
— Добре! — каза Нед на глас и пое ароматния въздух в дробовете си.
Въпреки че едва ли можеше да се страхува, че старецът ще го чуе, и макар да нямаше причина да се тревожи, той все пак пристъпяше тихо. Отвори външната врата в оградата около вилата на Ив. Бързо мина по късата пътечка до входната врата. Пъхна ключа, запазен от по-добри или поне по-бурни времена; отново си пое дълбоко дъх, помоли се наум пред своите езически богове и тръгна напред, както беше според плана му.
Дали Ив спеше, или беше будна? Това, че от вила „Мирамар“ не идваше светлина, не означаваше нищо. Ив открай време имаше навик — той го беше нарекъл „болезнено почтен“ — да затуля с пердета всеки прозорец, щом падне вечер.
Но холът на приземния етаж беше тъмен. Усещаше се дъх на лак за мебели и кафе, който сякаш е неделима част от френските къщи; това съживи всяка подробност от миналото. Стигна опипом до стълбището и се заизкачва на пръсти.
Бяха тесни, елегантни стълби с балюстрада от филигранен бронз, които прилягаха до стената като извивката на раковина. Но бяха високи и стръмни, а дебелата пътека върху тях бе закрепена със старомодни месингови пръчки. Колко пъти се беше качвал по тези стълби в тъмното! Колко пъти беше чувал ударите на часовника и бе усещал как едно дяволче се размърдва в душата му, защото я обичаше, а тя (мислеше си той) може би не му беше вярна. Една от пръчките на стълбата, сети се той, почти горе, недалеч от вратата на спалнята на Ив, беше разхлабена. Много пъти се беше спъвал в нея, а веднъж дори изруга, че тя ще стане причина за смъртта му.
Нед се държеше с една ръка за перилата. Ив беше още будна. Насреща се виждаше тънка светла линия под вратата на спалнята й. Погълнат от тази светлина той забрави за разхлабената пръчка на стълбата, която се бе зарекъл да избягва, и естествено спъна се в нея и се просна на земята.
— По дяволите! — изруга той високо.
В спалнята си Ив чу шума. Знаеше кой е.
Тя седеше пред огледалото на тоалетката и решеше косата си с бавни, сигурни движения на четката. Лампата, която висеше над огледалото — единствената светлина в стаята — подчертаваше топлината на тена й, гривата от светлокестенява коса, която падаше по раменете й, блясъка на сивите й очи. Когато отметнеше глава назад с движението на четката, закръглеността на шията й се разкриваше над предизвикателно изправените й рамене. Носеше бяла копринена пижама и бели сатенени пантофи.
Ив не се обърна. Продължи да разресва косата си. Но за миг почувствува някакъв сляп ужас, преди вратата зад гърба й да се отвори и в огледалото да се появи лицето на Нед Атуд.
Въпреки че бе съвършено трезвен, Нед почти плачеше.
— Виж какво — започна той още на прага, — ти не можеш да направиш такова нещо!
Ив се чу да говори. Ужасът й не бе намалял — напротив, увеличаваше се. Но тя продължи да си четка косата, за да скрие може би потрепването на някакъв нерв в ръката си.
— Тъй си и мислех, че си ти — каза тя тихо. — Да не си се побъркал съвсем?
— Не! Ааз…
— Тихо, за бога!
— Обичам те — каза Нед и разпери ръце.
— Ти ми се закле, че си загубил този ключ. Значи пак си ме излъгал?
— Сега не е време да спорим за дреболии — каза Нед, който очевидно смяташе това за най-неприятната от всички дреболии. — Ти наистина ли ще се жениш за този Лос? — изплю той камъчето.
— Да.
И двамата инстинктивно погледнаха към двата прозореца над улицата, плътно закрити от завесите. И двамата, изглежда, си помислиха за едно и също.
— Мога ли да ти обърна внимание — попита Ив, — че съществува някаква елементарна почтеност?
— Не, докато те обичам.
Нямаше съмнение, той плачеше. Театър ли разиграваше? Ив се усъмни. Поне в този миг нещо се беше промъкнало през безразличното присмехулничество и грандиозната самоувереност, с които гледаше на света. Но то бързо се размина. Нед отново стана такъв, какъвто си беше. Мина бавно през стаята, хвърли шапката си на леглото и седна в едно кресло.
Ив трудно се въздържаше да не закрещи.
— Отсреща… — започна тя.
— Знам, знам!
— Какво знаеш? — попита Ив. Остави четката и се завъртя на столчето пред тоалетката, за да вижда лицето му.
— Старият, сър Морис Лос…
— Виж ти! И какво знаеш за него?
— Стои до късно всяка нощ в една стая насреща — отговори Нед. — Занимава се с колекцията си, или каквото е там. От неговите прозорци се вижда право в тая стая.
В спалнята беше много топло и миришеше на ароматни соли за вада и на цигари. Отпуснат спокойно в креслото, преметнал дългия си крак през облегалката, Нед започна да оглежда стаята. Чертите на лицето му се изостриха присмехулно. В него имаше не само някаква сурова красота, а и челото, и очите, и бръчките около устата показваха въображение и дори интелект.
Погледна към познатите стени, покрити с тъмночервен сатен. Погледна към многобройните огледала. Погледна застланото с кувертюра легло, където сега лежеше шапката му. Погледна телефона до леглото. Погледна единствената лампа над тоалетката.
— Много са благочестиви, нали? — подсказа той.
— Кои?
— Семейство Лос. Ако старият знаеше, че посрещаш някакъв явно добре дошъл гост в един часа посред нощ…
Ив се надигна, но седна отново.
— Не се притеснявай — добави Нед дрезгаво. — Не съм такава свиня, за каквато ме мислиш.
— Тогава ще благоволиш ли да се махнеш оттук?
Тонът му стана отчаян.
— Това, което искам да знам, е: защо? — настоя той. — Защо се жениш за тоя?
— Защото, представи си, съм влюбена в него.
— Глупости — каза Нед със спокойно високомерие и отхвърли този отговор.
— Колко време ще ти трябва, за да свършиш онова, което имаш да казваш?
— Не ще да е заради парите — разсъждаваше той. — Имаш повече, отколкото биха могли да ти трябват. Не, моя сладка чаровнице, не е заради парите. По-скоро обратното.
— Какво искаш да кажеш — обратното?
Нед си послужи с отвратителна прямота.
— Защо, мислиш, старият пръч оттатък напира да ожени високомерния си син за теб? Заради твоите пари, мила моя. Та ако щеш вярвай.
Ив искаше да грабне четката и да я запрати по него. Както обикновено, той рушеше всичко, което тя се опитваше да съгради. Беше се отпуснал спокойно, вратовръзката му бе паднала върху сакото на тъмния мъхест костюм, а той имаше напрегнатия вид на човек, който се мъчи да реши някакъв проблем. На Ив й се приплака, чак сърцето я заболя.
— Предполагам, че ти знаеш страшно много неща за семейство Лос — избухна тя.
Той го прие сериозно.
— Не, не ги познавам, но доколкото можах, събрах всички сведения за тях. А ключът на цялата работа…
— Докато сме още на тази тема, да ми върнеш онзи твой ключ — каза Ив.
— Ключ ли?
— Ключа за тази къща. Ключа, който сега ти въртиш на халката около пръста си. Искам да съм сигурна, че това е последният път, когато ме поставяш в такова неудобно положение.
— Ив, за бога!
— Говори по-тихо, моля ти се.
— Ти ще се върнеш при мен — каза Нед и се изправи на креслото. После, като видя израза на лицето й, гласът му стана заядлив. — Какво ти има? Променила си се.
— Променила ли съм се?
— За какво е този пристъп на благочестивост така изведнъж? Ти беше човешко същество. Сега си докачлива и не знам още каква. Откак се запозна с тези Лос, добродетелта ти би накарала и Лукреция да се засрами от себе си.
— Сериозно?
Нед скочи на крака в опасна и задушваща тишина.
— И недей да стоиш тук и да ми казваш „Сериозно?“, и да си вириш носа. Не ми заявявай, че си влюбена в този Тоби Лос. Осмеляваш ли се да го потвърдиш?
— Искам да зная имаш ли нещо против Тоби Лос, драги Нед?
— Нищо, само дето всички разправят, че е слабоумен и високомерен. Може и всичко да му е наред, може да си се фука както си иска, негово величество. Но не е за теб. Каквото и да се случи, само аз ти подхождам.
Ив подскочи.
— Какво, по дяволите, да правиш с такава жена? — извика Нед, обърнат към едно огледало. После замълча. — Предполагам — добави той с израз на лицето, който тя познаваше твърде добре от миналото, — че ми остава само едно.
Ив също изгуби самообладание.
— Толкова си съблазнителна — каза Нед, — особено в тая пижама, че и един отшелник би се забравил. А аз не съм отшелник.
— Само да си приближил!
— Чувствувам се като злодей в мелодрама — каза Нед с внезапно униние. — А героинята се свива пред мен и се страхува да извика да не би… — Той кимна към прозореца. После изражението му се промени. — Добре — каза той лукаво, — защо да не бъда злодей? Защо да не бъда неканеният мерзавец? Ще ти хареса!
— Ще се боря, предупреждавам те!
— Браво! Точно така трябва.
— Нед, не се шегувам.
— Нито пък аз. Ще се бориш. Но само в началото. Нямам нищо против.
— Винаги си признавал, че нямаш чувство за това кое е почтено. Но поне се гордееше, че имаш чувство за спортна чест. Ако…
— Мислиш ли, че старият пръч може да чуе нещо чак от оная страна на улицата?
— Нед, какво правиш? Дръпни се от тоя прозорец!
Ив си спомни за лампата над тоалетката, но късно. Тя я напипа над главата си и я угаси, като потопи стаята в тъмнина. Прозорците бяха закрити с тежки брокатени завеси, а под тях имаше дантелени пердета, които обгръщаха отвореното крило. Като попипваше брокатените гънки, Нед повдигна единия край, откъдето навлезе по-хладен въздух. Той нямаше намерение да създава неприятности на Ив, освен ако не станеше абсолютно наложително; а това, което видя, го окуражи.
— Сър Морис още ли не си е легнал? — попита тя.
— Не, не е. Но не обръща никакво внимание. Държи лупа и разглежда нещо като кутийка за енфие. Чакай!
— Какво става?
— При него има някой, но не мога да видя кой е.
— Сигурно Тоби — шепотът на Ив се надигна и прозвуча като сподавен вик. — Нед Атуд, ще се дръпнеш ли от прозореца?
В този миг и двамата си дадоха сметка, че лампата е угасена.
От Рю де-з-Анж се процеждаше мъждива светлина и профилът на Нед се очерта, когато той се обърна. Непрестореността в държането му, детинската му изненада, когато стаята потъна в тъмнина, бяха опровергани от подигравателно присвитите му устни. Пусна тънката дантела, дръпна завесите и стаята потъна в тъма като под похлупак.
Вътре беше непоносимо горещо. Ив отново потърси ключа за лампата над главата си, но не го напипа. Вместо да го търси повече, тя отстъпи от столчето пред тоалетката и тръгна слепешката през стаята, за да е по-далеч от Нед.
— Слушай, Ив…
— Това започва да става направо смешно. Ще запалиш ли лампата, ако обичаш?
— Как да запаля аз лампата? Ти си по-близо до нея.
— Не, не съм. Аз…
— О! — каза Нед с особен глас.
Тя усети тази интонация и се уплаши още повече. В нея имаше нотка на тържество.
Това, което той не искаше да разбере или в наивната си суета не можеше да проумее, беше, че я отвращава. Положението беше повече от неловко; превръщаше се в кошмар. Ала единственият изход, който никога нямаше да й хрумне, бе да извика за помощ — да извика прислугата например — и да сложи край на всичко това.
Просто Ив Нийл беше свикнала с мисълта, че никой не би повярвал точно на нейното обяснение за подобен инцидент. Нито по-рано, нито сега. От опит го знаеше. В интерес на истината тя се страхуваше да не би прислугата да разбере почти толкова, колкото и да не би да узнае семейство Лос. Прислужниците клюкарствуваха; шушукаха си зад гърба на всеки нов човек и при всяко разказване все повече разкрасяваха историите. Например Ивет — новата прислужница…
— Посочи ми поне една разумна причина за женитбата ти с този Лос — каза спокойно Нед.
Въпреки че не говореше високо, гласът й прозвуча пронизително от тъмнината.
— Върви си, за бога! Не вярваш, че съм влюбена в него? Но е истина. Както и да е, не съм длъжна да ти давам обяснения за постъпките си. Вече не. Смяташ ли, че имам някакви задължения към теб?
— Да.
— Какви задължения?
— Ей сега идвам да ти покажа.
Той знаеше какво прави тя в тъмнината, все едно че я виждаше ясно. По шумоленето, по изскърцването на пружината той разбра, че е взела пеньоара с дантели, метнат на долния край на леглото, и започва да го облича. Беше се напъхала в него и оставаше само единият ръкав, когато Нед стигна до нея.
А имаше и друга опасност. Ив се сети и за нея. Никоя жена — така я бяха уверявали по-земните й познати — не забравя първия мъж в своя живот. Тя може да си мисли, че го е забравила, но въпреки това той остава. Ив беше човешко същество — от месеци беше сама, а Нед Атуд, каквото и да говореха за него, имаше чар. Ами ако…
Тя замахна да го удари, силно, ала несръчно, но той хвана ръката й.
— Пусни ме. Боли.
— Ще мируваш ли?
— Няма. Нед, прислугата…
— Глупости, тук е само старата Мопси.
— Мопси я няма. Имам нова прислужница. А аз не й вярвам. Мисля, че ме шпионира. Както и да е, не можеш ли да проявиш елементарна почтеност?…
— Ще мируваш ли?
— Няма.
Ив беше само малко по-ниска от него. Но беше крехка и нежна, без голяма физическа сила. Сега вече Нед, колкото и объркано да бе съзнанието му, долови ясно, че нещо не е наред, че това не е кокетиране, а истинска съпротива. Такива неща просто се усещат, а Нед Атуд не беше глупак. Но, прегърнал Ив, той вече не можеше да се владее.
Точно в този момент телефонът иззвъня оглушително.