Джон Диксън Кар
Кутийката за енфие (19)

XIX

— Историята е започнала отдавна — продължи Дърмот. — Той си има една мила приятелка на име Пру Латур, сестра на услужливата Ивет. Мадмоазел Пру държи да получава скъпи подаръци. Тя заплашва, че иначе ще му създава главоболия в няколко посоки. А неговата заплата не е много голяма. Ето защо той решава да открадне колието с диаманти и тюркоази от колекцията на баща си.

— Не ви вярвам — каза Хелена, чието леко задъхване приличаше на хлипане.

Дърмот се замисли.

— Може би „да я открадне“ не е добре казано. Всъщност той не е искал да направи нищо лошо, както вероятно ще ни каже, когато бъде в състояние да говори. Щял да го смени с копие, така че баща му да не разбере и да го „вземе назаем“, за да залъже Пру, докато си разчисти сметките с нея.

Дърмот се върна при бюрото на съдия-следователя, откъдето взе двете колиета.

— Поръчал да се направи колието-имитация…

— В ателието на Полие на Рю дьо ла Глоар — допълни префектът на полицията. — Мосю Полие се съгласи да свидетелствува, че той е човекът, който е изпълнил поръчката.

Тоби не каза нищо. Бързо прекоси кабинета, без да погледне към никого от тях. Мосю Вотур, който си помисли, че той се е запътил към вратата, извика предупредително. Но не това беше намерението на Тоби. Той просто не можеше и в прекия, и в преносния смисъл да погледне хората в очите. Стигна до редицата от шкафчета за документи, където застана с гръб към всички присъствуващи.

— Снощи се оказа — Дърмот вдигна едното колие, — че това колие се намира в кошничката за ръкоделие на Пру. Изглежда, струваше си труда, преди да замина за Лондон, да напиша една бележка и да предложа на мосю Горон да го вземе от Пру и да се опита да разбере произхода му. Разбира се, подарено й било от Тоби Лос.

— В интерес на истината — каза внезапно Ив Нийл, — това не ме изненадва.

— Така ли, мадам?

— Да, снощи го попитах дали не й го е дал той. Той отрече. Но я изгледа с такъв особен поглед, който сякаш казваше: „Поддържай каквото твърдя аз“ така ясно, сякаш го беше изрекъл. — Ив изведнъж махна с ръка пред очите си. Започна да се изчервява. — Пру е практично момиче. Когато той я попита откъде го е взела, тя го подкрепи и си държа езика зад зъбите. Но защо е трябвало да дава на тази жена копие от колието?

— Защото — отвърна Дърмот — не е било необходимо да й дава истинското.

— Не е било необходимо?

— Не.

— След като сър Морис не е бил вече между живите, този прекрасен млад човек си е мислел, че при всяко положение ще може да се разплати с Пру от бащиното си наследство.

Хелена изпищя.

Това удовлетвори вкуса към драматичното у мосю Горон и мосю Вотур, които едва ли не засияха насреща й. Но никой друг не беше удовлетворен. Бенджамин Филипс се надигна, застана зад стола на сестра си и сложи ръце на раменете й, за да я успокои. Дърмот създаваше чувството, че е размахал камшик; те сякаш чуваха плющенето и свистенето при всеки замах.

— Той не е можел да знае, че баща му е така зле финансово, както и той самият — продължи Дърмот.

— Трябва да е било голяма изненада за него, а? — каза мосю Горон.

— За мен няма никакво съмнение, че изненадата е била голяма. Точно преди убийството, както самата Пру призна снощи, тя му създавала големи неприятности. Създавала му е неприятности още откакто бил обявен годежът му с Ив Нийл. А и без съмнение — в моментите, когато изпадала под влиянието на сестра си — тя е употребявала заплахи от рода на тази да го даде под съд за неизпълнение на обещание за женитба. Ако тя не го е заплашвала, бъдете сигурни, че сестра й Ивет го е правела, като е тормозела този господин с мисълта за всичките пребледнели от ужас физиономии в банката „Хуксън“. Не забравяйте, както ще ви каже и мосю Горон, че Пру е почтено момиче.

Колието, мислел си той, ще я задоволи. Истинското колие, искам да кажа. То в края на краищата сигурно струва 100 000 франка. Той поръчал да се направи дубликатът. Но все още се колебаел дали да го смени.

— Защо? — попита Ив спокойно.

Дърмот й се подсмихна.

— Знаете ли, все пак и той има съвест.

Тоби все още продължаваше да стои с гръб към тях и да мълчи.

— Тогава той се решил. Дали защото гледал онази пиеса същата вечер, или поради някаква друга причина, това можем да го помолим да ни каже. Но нещо го е подтикнало да прекрачи границата.

В един часа сутринта той говорил по телефона с годеницата си. Докато приказвал с нея, напълно се убедил, че цялото му бъдещо щастие зависело от това да открадне колието, за да се отърве от Пру Латур. Той е бил искрен. Бил, може да се каже, непорочен. Имал най-добри намерения. И това, дами и господа, не го казвам иронично.

Дърмот помълча малко, застанал все още пред бюрото на съдия-следователя.

— Щяло да бъде лесно. Баща му, поне доколкото той знаел, никога не оставал толкова до късно. Кабинетът сигурно щял да бъде тъмен и празен. Трябвало само да се промъкне, да отвори старинното шкафче вляво от вратата, да смени истинското колие с фалшивото и да си тръгне ликуващ.

И така няколко минути след един часа той решил да действува. В традицията на най-добрите детективски романи сложил едни кафяви работни ръкавици, които почти всички в къщата използували понякога. Колието-имитацня било вече в джоба му. Промъкнал се по стълбите. След като не можел да види нищо под вратата, той естествено предположил, че стаята ще бъде тъмна и празна. Но не било тъмно и тя не била празна. Сър Морис Лос, както чухме няколко пъти, никак не обичал непочтеността.

— Спокойно, Хелена! — измърмори вуйчо Бен.

Тя се освободи от ръцете му.

— Вие да не би да обвинявате сина ми, че е убил баща си?

Най-сетне проговори и Тоби.

В дъното на стаята, в ъгъла, където сам се бе заврял и където лъчът на фара всеки път, щом минеше оттам, осветяваше плешивото петънце на темето му, Тоби бе сякаш поразен от осъзнаването на нещо ново. Той се озърна крадешком. После, изглежда, внезапно реши, че са отишли твърде далеч с последните си нелепости и се спусна слисан към тях.

— Убийство? — повтори той невярващ.

— Така се казва, млади човече — рече мосю Горон.

— Я по-полека! — настоя Тоби и в гласа му прозвуча глуха обвинителна нотка. Той размаха ръце, като че ли искаше да ги избута. — Вие да не сте си помислили, че аз съм убил татко?

— Защо не? — попита Дърмот.

— Защо не? Защо не? Да убиеш собствения си баща? — Смаяният Тоби нямаше време да се задълбочава в това. Имаше си друга болка. — Никога не съм чувал нищо за тези проклети „кафяви ръкавици“ чак до снощи. Ив никога не ми ги е споменавала, докато не изтърси за тях у Пру. Ей така, изведнъж!

Дойде ми като гръм от ясно небе. Аз едва ли не й казах снощи, както и на всички вас днес, че „кафявите ръкавици“ нямат нищо общо със смъртта му, и въобще с ничия смърт. Боже мой, не можете ли да разберете? Татко беше вече мъртъв, когато аз влязох там!

— Хванах го! — каза Дърмот и ръката му удари глухо по масата.

При този звук всички изтръпнаха. Тоби се дръпна назад като уплашен.

— Какво искате да кажете с това „хванах го“?

— Нищо. Значи вие сте носили кафявите ръкавици?

— Ами… да.

— И сте намерили баща си мъртъв на стола, когато сте влезли, за да го ограбите?

Тоби пак отстъпи назад.

— Не бих казал точно да го ограбя. И вие самият го казахте. Не желаех да го извърша. Но как иначе можех да получа каквото искам, без да направя нещо наистина непочтено?

— Знаеш ли, Тоби — отбеляза Ив с тон на благоговение, — ти си невероятен. Ти си наистина невероятен.

— Предлагам — подхвърли Дърмот и кацна на края на бюрото — да оставим етичните съображения. Вие само ни кажете какво се случи.

Тоби потръпна истински. Дори и да искаше да си придава наперен вид, вече не бе способен на това. Избърса чело с опакото на ръката си.

— Няма какво да се разказва. Но вие успяхте да ме унижите пред майка ми и пред сестра ми. Така че бих могъл да отхвърля и останалото от плещите си. Хубаво — направих го. Точно както вие казахте. Качих се горе веднага след като говорих с Ив. Цялата къща беше притихнала. Колието-имитация беше в джоба на халата ми. Отворих вратата. Тогава видях, че настолната лампа свети и че татко, горкият, е седнал там с гръб към мен.

Това е всичко, което видях. И аз, знаете, съм късоглед. Като мама. Може да сте забелязали по начина… — той отново направи един от характерните си жестове, засенчвайки очи с ръка и примигна, — но както и да е! Трябва да нося очила. В банката винаги нося. Затова и не можах да разбера, че е мъртъв.

Първо понечих да затворя вратата и да изчезна по най-бързия начин. После си помислих: защо не? Нали знаете как става? Човек запланува нещо. После го отлага и пак го отлага. И най-накрая му се струва, че ако не тръгне и не го направи, ще се побърка.

Ето защо си помислих: защо пък не? Баща ми е доста глух, а и е погълнат от тази кутийка за енфие. Старинното шкафче е точно до вратата на кабинета. Трябваше само да се протегна, за да сменя колиетата и никой нямаше да разбере. После можех да поспя и да забравя онова изчадие на Рю дьо ла Арп. И така, протегнах се. Вратата на шкафчето няма нито ключалка, нито резе. Отваря се съвсем безшумно. Взех колието и тогава…

Тоби млъкна.

Лъчът бяла светлина от фара премина през стаята, но никой от присъствуващите не го забеляза. Напрегнатият разказ на Тоби беше приковал вниманието им с мъчителна настойчивост.

— Съборих музикалната кутийка от стъклената поличка — добави той. Отново започна да търси подходящи думи. — Тя е голяма и тежка кутия от дърво и ламарина и е на колелца. Стои на стъклената поличка до колието. Бутнал съм я с ръка. Падна на земята с такъв трясък, че да събуди и умрелите. Татко, горкичкият, беше доста глух, но не дотолкова, че да не чуе този шум.

А и това не е всичко. Щом се удари в пода, тя започна да бръмчи, да се върти като жива и накрая засвири „Тялото на Джон Браун“. В нощната тишина дрънчеше за двайсет музикални кутийки, а аз стоях там с колието в ръка.

Огледах се. Но баща ми все още не помръдваше.

Тоби отново преглътна мъчително.

— Ето затова се приближих и го погледнах. Знаете какво намерих. Запалих полилея, за да се уверя, че е мъртъв, но нямаше никакво съмнение. Все още държах колието. Тогава трябва да съм го изцапал с кръв, въпреки че по ръкавиците ми нямаше нищо. Баща ми изглеждаше спокоен, все едно заспал, само главата му беше разбита. И през цялото време кутийката свиреше „Тялото на Джон Браун“.

Трябваше да я накарам да млъкне. Втурнах се назад, взех я и я пъхнах обратно в шкафчето. Нещо повече, стана ми ясно, че сега не мога да сменя колиетата. Това щеше да бъде улика за полицията. Реших, че това е работа на крадец. Но ако аз бях дал на Пру колие за 100 000 франка и полицията научеше за това, а после се откриеше копието в шкафчето…

Обърках се. И кой, по дяволите, не би се объркал? Огледах се и видях ръжена да си виси мирно и кротко сред принадлежностите за камината. Отидох и го взех. По него имаше кръв и косми. Върнах го на мястото му. Това ме довърши. Можех да мисля само за това как да се измъкна оттам. Опитах се да сложа колието обратно откъдето го бях взел, но то се плъзна по плюшената подложка (която е малко повдигната нагоре, ако си спомняте) и падна под шкафчето, а аз го оставих да си стои там. Но поне се сетих да изключа полилея, преди да изляза. Стори ми се, че така е редно.

Гласът му пресекна.

Кабинетът на съдия-следователя бе изпълнен със зловещи видения.

Седнал на ръба на бюрото, Дърмот Кинрос изучаваше Тоби с такова изражение, в което беше трудно да се разграничи скептицизмът от възхищението.

— На никого ли не сте споменавали за това? — попита той.

— Не.

— Защо не?

— Можеше… можеше да не ме разберат. Можеше да не разберат мотивите ми.

— Ясно. Колкото разбраха мотивите на Ив Нийл, когато тя разказа своята история. Тогава, което си е право, можете ли да искате от нас да повярваме на вашата?

— Стига! — примоли се Тоби. — Откъде можех да знам, че някой е видял нещо от оня проклет прозорец отсреща? — Той погледна към Ив. — В началото самата Ив се закле, че не е видяла нищо. Умолявам всички ви да кажете не беше ли така! Не бях чул нищо за тези „кафяви ръкавици“ до снощи.

— И все пак вие не сте казали никому за това свое преживяване, въпреки че така можехте да направите много, за да покажете, че годеницата ви е невинна.

Тоби изглеждаше зашеметен.

— Не мога да проследя мисълта ви!

— Не можете ли? Вижте сега. Веднага след като сте й се обадили по телефона в един часа, вие сте се качили горе и сте намерили баща си мъртъв.

— Да.

— Следователно, ако тя го е убила, направила го е преди един часа? В един часа — след като си е свършила работата — тя е в стаята си и разговаря с вас?

— Да.

— Значи свършила си е работата и се е върнала вкъщи преди един часа. Тогава как е станало така, че тя отново да излезе от къщи и се прибере в един и половина с незасъхнала кръв по ръцете?

Тоби отвори уста и пак я затвори.

— Виждате, че не става — възрази Дърмот с измамна кротост. — Два пъти е вече много. Цялата тази картина на ужасената убийца, описана от Ивет: как се промъква в един и половина, след като е извършила престъплението, как отключва входната врата, „много раздърпана“, и бърза да измие кръвта от себе си — е, не. Това е прекалено много. Не предполагате, че е излязла и е извършила още едно убийство, след като сър Морис Лос е бил мъртъв от половин час, нали? Защото, след като си е била вкъщи след смъртта на първата жертва, все трябва да се е пооправила, преди да излезе отново?

Скръстил ръце, Дърмот седеше отпуснат на края на бюрото.

— Съгласен ли сте, мосю Вотур? — запита той.

Хелена Лос се освободи от ръцете на брат си, който я възпираше.

— Тези тънкости не мога да ги разбера — каза тя. — Мен ме интересува само синът ми.

— А мен не — намеси се Джанис неочаквано. — Ако Тоби е имал връзка с онова момиче от Рю дьо ла Арп, а той признава, че е имал, то ние сме се държали с Ив отвратително.

— Млъкни, Джанис. Ако Тоби е направил това, както ти казваш…

— Той го признава, майко!

— Тогава аз ще кажа, че е имал основания. Цялото ми уважение към Ив, много ще бъда доволна, ако успее да се измъкне, но мен това не ме интересува. Доктор Кинрос, казва ли Тоби истината?

— О, да — отговори Дърмот.

— Той не е убил горкия Морис, нали?

— Разбира се, че не.

— Но все пак някой го е извършил — изтъкна вуйчо Бен и извърна поглед встрани.

— Да. Някой го е извършил — призна Дърмот. — Ще стигнем и до това.

Единствената, която не беше проговорила дотук, беше самата Ив. През цялото време, докато белият лъч минаваше и хвърляше по стените изкривените очертания на тези хора като движеща се процесия от театър на сенките, Ив седеше, загледана във върховете на обувките си. Само веднъж, в един определен момент от изложението, тя се вкопчи здраво в облегалката на стола, като че ли си спомни нещо. Под очите й имаше леки сенки, а на долната устна — бял белег от зъбите й. Кимна сякаш на себе си. Сега вдигна глава и срещна погледа на Дърмот.

— Мисля, че си спомних — каза тя и се изкашля — онова, което вие искахте да си спомня.

— Дължа ви едно обяснение. А също и извинение.

— Не! — каза Ив. — Не, не, не! Сега разбирам защо ми се случиха тези неприятности, когато разказах всичко днес.

— Добре де, ако ми разрешите да говоря, без да ми шъткате — обади се недоволно Джанис, — но аз нищо не разбирам. Какъв е отговорът?

— Отговорът — каза Дърмот — е името на убиеца.

— Аха! — измърмори мосю Горон.

Ив съзерцаваше кутийката за енфие на императора, блеснала с всичките си цветове на бюрото до ръката на Дърмот.

— Девет дни живях в кошмар — продължи тя. — Кошмара на кафявите ръкавици. Не можех да мисля за нищо друго. А после излиза, че е бил просто Тоби.

— Благодаря — промърмори въпросният господин.

— Не исках да прозвучи иронично. Така мисля. Когато си съсредоточен върху нещо такова, не можеш съзнателно да си спомниш други неща. Освен това си готов да се закълнеш, че нещо, което не е вярно, е истина. Мислиш си, че е, а то не е. Само понякога, когато си така изтощен, че мозъкът ти не работи съзнателно, си спомняш истината.

Гласът на Хелена Лос беше станал писклив.

— Хайде сега, мила моя — извика тя, — това може да е психологическо, и фройдистко, и какво ли не, но ще ни кажеш ли, ако обичаш, за какво говориш в името господне?

— Тази кутийка за енфие — отговори Ив.

— Какво за нея?

— Била е разбита при един от ударите на убиеца. Едва после от полицията събрали всичките парченца и ги отнесли, за да ги нагласят и да ги залепят. Знаете ли, сега очите ми я виждат за първи път.

— Но…! — започна Джанис, очевидно смутена.

Доктор Кинрос показа с ръка.

— Погледнете кутийката за енфие — предложи той. — Не е голяма. Шест сантиметра в диаметър според измерванията, които сър Морис е записал. И на какво прилича, дори и когато се гледа съвсем отблизо? Напълно прилича на часовник. Всъщност, когато сър Морис я е показал най-напред на близките си, те си помислили, че е часовник. Така ли е?

— Да — призна вуйчо Бен. — Но…

— Нали по нищо не личи, че е кутийка за енфие?

— Не.

— Никога преди убийството никой не е показвал или описвал кутийката на Ив Нийл, а?

— Очевидно не.

— Тогава как, след като тя заявява, че я е видяла от разстояние петнайсет метра, е могла да знае, че е кутийка за енфие?

Ив затвори очи.

Мосю Горон и съдия-следователят кръстосаха погледи.

— В това се състои целият отговор — продължи Дърмот. — В това и в силата на внушението.

— Силата на внушението? — изпищя Хелена.

— Убийството в този случай е било много хитро замислено. Ужасно хитър план, в който Ив Нийл е била втората жертва, план, замислен така, че престъпникът да има непоклатимо алиби за убийството на сър Морис Лос. И той почти се беше измъкнал. Искате ли да знаете кой е убиецът?

Дърмот се смъкна от ръба на бюрото. Тръгна към вратата, която водеше към коридора, и я отвори бързо точно когато лъчът бяла светлина преминаваше отново.

— Всъщност той е такъв болезнен егоцентрик, че настоя да дойде тук, въпреки нашите усилия да го спрем, и сам да свидетелствува. Влезте, приятелю. Вие сте добре дошъл.

Под синьо-бялата светлина точно на прага те ясно видяха бледото облещено лице на Нед Атуд.