Джон Диксън Кар
Кутийката за енфие (17)

XVII

— Mesdames et messieurs — призова мосю Вотур, съдия-следователят, — моля, заповядайте в моя скромен кабинет.

— Благодаря — промърмори Джанис.

— Тук ли ще ни разрешите да говорим с горката Ив? — попита Хелена задъхано. — А как приема това милото дете?

— Не много добре, предполагам — обади се вуйчо Бен.

Тоби мълчеше. Беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете си и клатеше глава унило и съчувствено.

Общината в Ла Бандлет е висока тясна сграда от жълт камък с часовникова кула, която гледа към приятен парк и е недалеч от централния пазар. Кабинетът на мосю Вотур — голяма стая на най-горния етаж — имаше два широки прозореца с изглед на север и още един на запад. Имаше шкафове за папки, няколко прашни правни книги — съдия-следователят трябва да беше законовед — и фотография в рамка на някакъв сановник в униформа на Почетния легион.

Бюрото на мосю Вотур беше поставено така, че когато той седеше зад него, западният прозорец оставаше зад гърба му. Малко пред бюрото, обърнат към него, стоеше изтъркан дървен стол. Над него висеше лампа.

Точно тогава посетителите забелязаха нещо друго — нещо, което им се стори колкото детинско, толкова и ужасяващо.

Ослепителен лъч бяла светлина, който замъгляваше погледа, нахлу през открития западен прозорец. Накара ги да подскочат. Той помете едната част от стаята като бяла метла, която сякаш ожули и тяхната кожа, а после се пръсна и изчезна като сапунен мехур. Беше лъчът на големия фар. Пред погледа на човек, седнал на свидетелския стол, с лице към мосю Вотур, този ослепителен сноп светлина щеше да преминава на всеки двадесет секунди — безличен и неизбежен като съдбата — толкова дълго, колкото съдия-следователят го държеше на това място.

— А, този досаден фар! — измърмори мосю Вотур и пренебрежително махна с ръка. Посочи столове в онази част на стаята, където лъчът не падаше. — Моля седнете и се настанете удобно.

Мосю Вотур се разположи зад бюрото и извъртя стола си настрани така, че да бъде с лице към тях.

Съдия-следователят беше кокалест човек в напреднала възраст, със суров поглед и едва забележими бакенбарди. Той потри шумно ръце.

— Ще видим ли мадам Нийл? — попита Тоби.

— Ами… не — отвърна мосю Вотур. — Не веднага.

— А защо не?

— Защото мисля, че най-напред ми дължите известни обяснения.

Белият лъч нахлу отново през прозореца и се изля покрай рамото на мосю Вотур. Превърна го в силует, въпреки лампите на тавана, освети крайчетата на бялата му коса и разкри как той отново потрива ръце. Инак всичко си беше съвсем обикновено в бърлогата на този господин с вкус към театралното. Тиктакаше часовник, а котката, която държеше в кабинета си, се беше свила върху една масичка.

И въпреки това те почти усещаха как от съдия-следователя се излива гняв.

— Току-що имах — продължи той — дълъг разговор по телефона с моя колега, мосю Горон. Той е в хотел „Донжон“. Говореше за нови доказателства. Ще бъде тук всеки момент, заедно с приятеля си доктор Кинрос.

Тук мосю Вотур удари с длан по бюрото.

— Това още не означава признание от моя страна — каза той, — че сме действували необмислено. Това още не означава признание, дори и сега, че действията ни са били прибързани, като сме арестували мадам Нийл…

— Я виж! — възкликна Тоби.

— Но тези нови доказателства са изненадващи. Те ме объркват. Карат ме да се върна към нещо, посочено преди време от доктор Кинрос, което в естествената ни загриженост около мадам Нийл едва не пропуснахме.

— Тоби — попита Хелена тихо, — какво се е случило снощи?

Обръщайки се, тя протегна ръка към мосю Вотур в другия край на стаята. Сега Хелена беше може би най-хладнокръвна от членовете на семейство Лос, всеки от които, изглежда, усещаше някаква клопка.

— Мосю Вотур — продължи Хелена, като си пое дъх, — нека да ви кажа. Снощи синът ми се прибра късно. Дойде разярен…

— Това няма нищо общо със смъртта на татко — прекъсна я Тоби отчаяно.

— Още не си бях легнала, защото не ми се спеше, и го попитах дали ще изпие чаша какао. Той се качи право в стаята си, без да размени и три думи. — Лицето на Хелена се помрачи. — Това, което успях да разбера, е, че е имал някаква ужасна разправия с Ив и каза, че не иска повече да я вижда.

Мосю Вотур потри ръце. Белият сноп светлина лумна отново зад раменете му.

— Хм! — измърмори съдия-следователят. — А той каза ли ви къде е бил, мадам?

Хелена изглеждаше озадачена.

— Не. Трябваше ли да ми каже?

— На Рю дьо ла Арп номер 17? Не спомена ли за това?

Хелена поклати глава.

И Джанис, и вуйчо Бен гледаха Тоби. Внимателен наблюдател би могъл да види една бърза хитра усмивка да пробягва по лицето на Джанис, въздържано прикрита от сериозността й на млада дама, която е изпила четири чаши коктейл на гладен стомах. Вуйчо Бен човъркаше вътрешната част на празната си лула с джобно ножче; тихото му чегъртане, изглежда, дразнеше силно Тоби. Но Хелена, която очевидно нищо не забелязваше, продължаваше в същия умолителен тон:

— Да се скарат с Ив ми се стори върхът на всичко. Въобще не можах да заспя, като си мислех за това. Всъщност видях я да се прибира вкъщи доста след като се беше разсъмнало с този страшен на вид човек, за когото се твърди, че е голям доктор. И на всичкото отгоре Ив е арестувана. Има ли някаква връзка между тези неща? Бихте ли могли да ни кажете какво става?

— Подкрепям предложението — отбеляза вуйчо Бен.

Мосю Вотур стисна челюсти.

— Значи синът ви не е казал нищо, мадам?

— Казах вече.

— Нито дори за обвинението на мадам Нийл например?

— Обвинение?

— Че някой от вашето семейство, който носел кафяви ръкавици, се е промъкнал в кабинета на сър Морис и го пребил до смърт.

Настъпи дълга тишина. Тоби, седнал на края на стола, зарови лице в ръцете си; той продължаваше да клати упорито глава, сякаш това беше единственото предположение, което той не можеше да допусне.

— Знаех си, че тия кафяви ръкавици ще изскочат отнякъде — отбеляза вуйчо Бен с изненадващо нормален глас. Той сякаш преценяваше тази мисъл от всички страни. — Искате да кажете, че момичето… е видяло нещо?

— А ако е видяла, мосю Филипс?

Вуйчо Бен се усмихна сухо.

— Ако беше видяла, приятелю, вие нямаше да допускате, а щяхте да арестувате. И така, аз мисля, сега можем да приемем, че тя не е видяла нищо. Семейно убийство, а? Тъй, тъй, тъй!

— Няма защо да разправяме — изтърси Джанис, — че същата мисъл не ни е минавала на всички през ума.

Хелена я изгледа с явно изумление.

— На мен пък въобще не ми е минавала. Мила Джанис! Ти да не си полудяла? Да не сме полудели всички?

— Вижте какво — започна вуйчо Бен и смукна празната си лула.

Той изчака да го погледнат със снизходителна търпимост, както обикновено се посрещаха неговите предложения, които нямаха отношение към практическата техника на домакинството. Лицето му беше намръщено и в държането му се долавяше някакво леко упорство.

— Няма смисъл да се правим на по-глупави, отколкото сме. Разбира се, че на всички ни е минавало през ума. По дяволите! — Другите изопнаха гърбове, изненадани от смяната на тона му. — Хайде, стига сме били толкова „благопристойно“ семейство. Нека да влезе малко въздух и светлина в душите ни… ако имаме такива.

— Бен! — извика Хелена.

— Къщата беше заключена. И врати, и прозорци. Не е бил крадец. Не е необходимо да си детектив, за да се сетиш за това. Или Ив Нийл го е направила, или един от нас.

— А ти мислиш ли — попита Хелена, — че ще поставя интересите на един съвсем чужд човек пред интересите на човек от моята кръв и плът?

— Добре — каза вуйчо Бен търпеливо, — тогава защо трябва да се лицемери? Защо не се изправиш и не изкажеш увереността си, че тя го е извършила?

Хелена се смути.

— Защото обичам това момиче. А и тя има доста пари, които могат да бъдат от полза за Тоби. По-скоро биха могли да бъдат, ако бях в състояние да се освободя от мисълта, че е възможно тя да е погубила Морис. Но аз не съм в състояние да се освободя от нея и няма смисъл да го отричам.

— Значи ти вярваш, че Ив е виновна?

— Не зная! — проплака Хелена.

— Може би — отбеляза мосю Вотур с хладен, суров и твърд глас, който веднага ги накара да замълчат — скоро всичко ще се изясни… Влезте!

Вратата към коридора беше точно срещу западния прозорец. При всяко завъртане лъчът на фара се плъзваше по нея и хвърляше върху светналите табли сянката на фигурки, очертани от праха на прозореца. Някой беше почукал на тази врата. В отговор на подканата, отправена от мосю Вотур, влезе Дърмот Кинрос.

Когато пристъпи, яркият лъч тъкмо преминаваше. В безстрастната му яснота, въпреки че той вдигна ръка, за да прикрие очите си, те видяха едно лице, на което бе изписан овладян гняв, едно опасно лице, което се промени веднага, щом той усети, че е наблюдаван, и стана добродушно и приветливо, каквото беше разположението на Дърмот сред хората. Поклони се към тях. Отиде при съдия-следователя и се ръкува официално, по френски обичай.

У мосю Вотур нямаше и следа от любезността на мосю Горон.

— Не съм ви виждал, мосю — каза той студено, — откак се запознах с вас снощи, преди да тръгнете към Рю дьо ла Арп с онова толкова интересно колие.

— Много неща станаха оттогава — каза Дърмот.

— Така и разбрах. Тези нови ваши доказателства… е, добре, може да има нещо в тях! Във всеки случай ето ги вашите хора. — Той махна с ръка към останалите. — Нападайте! Удряйте ги в корема, както трябва. После ще видим, каквото ще видим.

— Мосю Горон — продължи Дърмот, поглеждайки под око към посетителите — ще доведе сега мадам Нийл в кабинета ви. Ще разрешите ли?

— Разбира се, разбира се.

— И тъй като говорим по въпроса за колиетата, мосю Горон казва, че и двете са тук, при вас.

Съдия-следователят кимна. Той отвори едно чекмедже на бюрото си и измъкна два предмета, които постави на попивателната хартия. Бялата светлина се върна отново и съживи двете линии от пламтящи точки, които минаваха през попивателната. Колието от диаманти и тюркоази и имитацията, която на пръв поглед можеше да се сбърка с първото колие, лежаха едно до друго. Към второто колие беше прикрепено малко картонче.

— Както сте написали в бележката до мосю Горон — кисело му каза съдия-следователят, — изпратихме човек на Рю дьо ла Арп, изискахме колието и го проучихме. Забелязвате ли?

Той докосна картичката. Дърмот кимна.

— Въпреки че аз едва сега започвам да схващам значението на това… — каза мосю Вотур отсечено. — Днес, уверявам ви, бяхме прекалено заети с мадам Нийл и кутийката за енфие, за да си блъскаме главите за други неща и за тия колиета близнаци.

Дърмот се обърна и тръгна към притихналата група в другия край на стаята.

Неговото присъствие им беше неприятно. Той можеше да почувствува силата на тази неприязън, която ставаше още по-остра от това, че не беше изразена гласно; в известен смисъл това му достави удоволствие. Докато мосю Вотур седеше като паяк в дъното, а светлината на фара трепна като бяла вълна по стената, Дърмот придърпа един стол. Краката му изскърцаха по линолеума на пода, когато той го извъртя, за да го обърне срещу тях.

— Да, така както си мислехте, аз се намесвам — призна той на английски.

— Защо? — попита вуйчо Бен.

— Защото някой трябва да го стори, иначе тази каша никога няма да се оправи. Чухте ли за прословутите кафяви ръкавици? Хубаво! Тогава позволете ми да ви разкажа още малко за тях.

— Включително и кой ги е носел?

— Да — каза Дърмот.

Той се облегна на стола и пъхна ръце в джобовете си.

— Искам да привлека вниманието ви — продължи той — към следобеда, вечерта и нощта на онзи ден, в който почина сър Морис Лос. Вие сте чули вече доказателствата или почти всички доказателства. Но може би ще бъде добре, ако наблегнем на тях.

Както обикновено, в онзи ден сър Морис Лос излязъл на следобедната си разходка. Любимата му разходка, както вече чухме, била през зоологическата градина зад хотел „Донжон“. Но освен тези данни, има и други. Този път, за изненада на сервитьори и бармани, той влязъл дори в задния бюфет на хотела.

Хелена се извърна и изгледа недоумяващо брат си, който наблюдаваше втренчено Дърмот със суров, бдителен поглед. Но всъщност отговори Джанис.

— Сериозно? — отбеляза тя и вирна закръглената си брадичка. — Не бях чула точно тази малка подробност.

— Може би. Както и да е, аз ви я казвам. Разпитах хората от бюфета тази сутрин. По-късно са го видели в зоологическата градина, представете си, близо до клетката с маймуните. Изглежда, разговарял с някого, който бил скрит от погледа на свидетеля зад някакъв храст. Запомнете тази малка случка, която има своето значение. Тя е прелюдия към убийство.

— Може би искате да ни кажете — преглътна Хелена, вперила широко отворените си очи в Дърмот и се зачерви, — че знаете кой е убил Морис?

— Да.

— А откъде научихте това? — попита Джанис.

— В действителност, мис Лос, научих го от вас.

Дърмот се замисли малко над думите си.

— Лейди Лос също помогна — добави той, — като заговори на онази тема, която вие подхванахте. Точно в царството на мисълта всъщност — той потри с ръка челото си и погледна извинително — една малка подробност навежда на някаква друга малка подробност. Както и да е, разрешете да продължа моя разказ.

Преди вечеря сър Морис се прибрал вкъщи. Погледът му бил, както го описва барманът, „свиреп“ още преди многозначителната среща в зоологическата градина. Но по времето, когато се прибрал вкъщи, той бил пребледнял и разтреперан, в онова състояние, което ни описвахте толкова пъти. Отказал да отиде на театър. Затворил се в кабинета си. В осем часа вечерта всички с изключение на него сте тръгнали на театър. Вярно ли е?

Вуйчо Бен потърка брадичката си.

— Всичко е точно така. Но защо трябва да се повтаря отново?

— Защото е много съществено. Вие, заедно с Ив Нийл, сте се върнали от театър към единайсет часа. Междувременно мосю Вей, търговецът на художествени произведения, се обадил в осем и половина за тази нова ценност, дошъл с кутийката за енфие и я оставил. Вие другите обаче не сте чули нищо за никаква кутийка за енфие, преди да се приберете. Дотук вярно ли е?

— Да — призна вуйчо Бен.

— Ив Нийл с положителност не е знаела абсолютно нищо за тази кутийка. Според свидетелските показания, които мосю Горон повтори вчера пред мен, тя всъщност не ви е придружила до вашата къща. Мистър Лос — той кимна към Тоби — я оставил при нейната вила, където й пожелал лека нощ.

— Вижте какво — извика Тоби с внезапно настървение, — това какво е? Какво целите?

— Продължавам ли да предавам вярно фактите?

— Да. Но…

Тоби възпря един свой жест на раздразнителност. Докато трепкащата бяла светлина все още играеше насреща и действуваше на нервите им, при все че не бяха принудени да гледат към нея, на вратата се почука още веднъж. Мосю Вотур стана на крака, а също и Дърмот. В кабинета влязоха трима души. Първият беше мосю Аристид Горон. Втора беше жена с побеляла коса и тъжно лице, облечена в рокля от шевиот, която смътно напомняше за униформа. Трета беше Ив Нийл, а ръката на жената с побелялата коса кръжеше многозначително около китката на Ив, готова да се спусне, ако задържаната се опита да побегне.

На Ив и през ум не й минаваше да бяга. Въпреки това, щом видя изхабения дървен стол под прицела на безжалостната светлина, тя настръхна и така се дръпна назад, че ръката на надзирателката стисна китката й.

— Няма да седна повече на този стол. — Тя говореше спокойно, но с интонация, в която Дърмот долови нещо опасно. — Каквото щете правете. Но аз няма да седна повече на този стол.

— Няма да бъде необходимо, мадам — каза мосю Вотур. — Доктор Кинрос, опитайте се да се въздържате!

— Не, не, разбира се, че няма да бъде необходимо — успокои я Горон и я потупа по гърба. — Не искаме да ви направим нищо лошо, мила. Мисля ви доброто, бъдете сигурна. В същото време, докторе, аз бих подходил с повече увереност, ако бях убеден, че няма да ме цапнете по лицето.

Дърмот затвори очи и отново ги отвори.

— Предполагам, че грешката е моя — каза той с горчивина. — Мислех си, че едва ли за един ден, даже за по-малко от ден, може да стане нещо лошо.

Ив му се усмихна.

— Не е станало нищо лошо, нали? — попита тя. — Мосю Горон ми предаде, че сте изпълнили обещанието си и че съм… е, почти извън тази история.

— Човек не бива да бъде прекалено сигурен, мадам — каза съдия-следователят начумерено и скептично.

— Всеки може — каза Дърмот, — може да бъде толкова сигурен, колкото си иска.

След като нямаше защо да се страхува от ярката светлина, Ив стана така сдържана, сякаш нищо не я засягаше. Сядайки на стола, който мосю Горон придърпа за нея, тя кимна с официална учтивост към Хелена, Джанис и вуйчо Бен. Усмихна се на Тоби. После се обърна към Дърмот.

— Знаех, че ще го направите. — Заяви го като факт. — Дори когато нещата изглеждаха толкова объркани и те удряха по масата и викаха: „Признай, че си го убила — тя се засмя неволно, — аз знаех, че има някаква логика в това, което ме накарахте да направя. Не мога да кажа, че се съмнявах във вас. Но, боже мой, как бях уплашена!“

— Да — каза Дърмот. — В това е цялата беда.

— Беда?

— Това е, което ви забърка в цялата тази история. Вие се доверявате на хората. Те го знаят. И се възползуват. По една случайност на мен можете да се доверите, но това няма нищо общо с този въпрос. — Дърмот се обърна. — Сега още един разпит от моя страна. За вас няма да е приятно да го чуете. Да продължа ли?