Джон Диксън Кар
Кутийката за енфие (16)

XVI

— Кажете, момчето ми — продължи внушителната персона с искрена заинтересованост. — Поверително. Между приятели. Подигравате ли ми се?

— Или се подигравате с нея? — намеси се Джанис.

Дърмот се вторачи в тях.

— Въобще не мога да разбера за какво говорите.

Мосю Соломон вдигна пръст към него и така го размаха, сякаш задаваше въпрос в съда.

— Вие посъветвахте ли мадам Нийл да разкаже историята си в полицията с всички подробности, точно така, както я е разказвала на вас?

— Да, разбира се, че я посъветвах.

— Аха! — избоботи мосю Соломон със задоволство в плътния си глас. Той изправи рамене и пъхна два пръста в джобчето на жилетката си. — Приятелю, вие да не сте се побъркали? Полудели ли сте, умопомрачен ли сте?

— Вижте…

— До днес следобед, когато разпитаха мадам Нийл, полицията беше почти убедена в невинността й. Почти! Вие ги бяхте накарали да се разколебаят.

— Е, и?

— Но… в момента, в който тя свърши показанията си — те вече не се колебаеха. Мосю Горон и съдия-следователят се спогледаха. Мадам Нийл неволно беше допуснала такава фатална грешка, така изобличаваща пред хората, които знаят доказателствата, че не можеше да има съмнение относно вината й. Бум! Край! Всичките ми умения, дори и моите, не можеха да направят нищо за нея.

На масичката до Джанис Лос имаше полуизпита чаша мартини и три подложки една върху друга, които издаваха, че това питие е вече четвърто поред. Джанис седна и си довърши мартинито, което подсили леката руменина на лицето й. Ако Хелена беше там, сигурно щеше да направи много забележки. Но тази страна от характера на момичето не засягаше Дърмот.

Той се втренчи в мосю Соломон.

— Момент! — каза той настоятелно. — Има ли нещо общо тази „неволна грешка“ с… кутийката за енфие на императора?

— Да.

— Искам да кажа — с нейното описание на кутийката?

— Точно така.

Дърмот пусна дипломатическото си куфарче на масата.

— Тъй, тъй! — каза той с подчертана и сардонична горчивина, от която всички изтръпнаха. — В такъв случай точно доказателството, което трябваше да ги убеди, че тя е невинна, е доказателството, което ги убеждава, че е виновна?

Адвокатът повдигна слонските си рамене.

— Не мога да разбера какво искате да кажете с това.

— Мосю Горон — каза Дърмот — създава впечатление за интелигентен човек. Какво му е станало, за бога? — Той се замисли. — Или може би с нея?

— Тя явно беше объркана — призна адвокатът. — Разказът й не правеше кой знае какво впечатление, дори и в онези моменти, които спокойно могат да се приемат за истина.

— Разбирам. Значи тя не е разказала всичко на Горон така, както го разказа на мен тази сутрин?

Мосю Соломон отново вдигна рамене.

— Що се отнася до онова, което тя е казала на вас, то е нещо друго. Аз не мога да преценя.

— Ще позволите ли да кажа нещо? — намеси се Джанис тихо.

Тя въртеше чашата за коктейл. Започваше на няколко пъти не както трябва, след което заговори на Дърмот на английски.

— Не знам какво става. Цял ден се влача подир тоя Апий Клавдий — тя кимна към мосю Соломон, — а всичко, което той прави, е да покашлюва и да подчертава превъзходството си. Ние всички сме толкова изнервени. Мама, Тоби и вуйчо Бен сега са в общината.

— А? Така ли?

— Да. Опитват се да се срещнат с Ив. И очевидно не успяват. — Джанис се поколеба. — От Тоби разбрах, че снощи е имало страшна разправия. Изглежда, в яда си той е наговорил на Ив някои неща, за които днес ужасно съжалява. Никога не съм виждала горкото момче да се измъчва толкова от угризения.

След бърз поглед към Дърмот, чието лице бе станало толкова сурово, че направо плашеше, Джанис продължи да върти чашата с още по-несигурни пръсти.

— Последните два дни — продължи тя — нямаше нищо весело. Но ние сме на нейна страна, а вие си мислете каквото щете. Когато чухме за арестуването й, бяхме така потресени, както и вие.

— Това, което чувам, ме удовлетворява.

— Не говорете така, моля ви. Приличате на екзекутор или нещо подобно.

— Благодаря. Надявам се да стана.

Джанис вдигна рязко глава.

— На кого?

— Когато говорих за последен път с Горон — каза Дърмот, като пренебрегна въпроса, — той имаше две силни карти за разиграване. Едната беше да подложи Ивет Латур на строг разпит, от което той очакваше резултати. Другата беше фактът, че едно лице преднамерено лъжеше при описването на събитията от нощта на убийството. Защо, по дяволите, е трябвало да хвърли тези карти в кошчето за смет, за да арестува Ив, е свръх скромните ми мисловни възможности.

— Можете да попитате самия него — предложи адвокатът, като кимна към фоайето. — Той идва при нас.

Аристид Горон, приветлив и издокаран както винаги, въпреки че на челото му беше изписана тревога, направи голямо изпълнение, като почукваше с шипа на бастуна си, докато пристъпяше към тях; походката му беше почти като на Наполеон.

— О! Добър вечер, приятелю — поздрави той Дърмот с леко отбранителна нотка в гласа. — Виждам, че сте се върнали от Лондон.

— Да. И какво намирам тук!

— Може да се съжалява — въздъхна мосю Горон. — И все пак законът си е закон. Признавате това, нали? Може ли да запитам защо беше необходимо толкова да бързате за Лондон?

— За да открия доказателства — отвърна Дърмот — за мотивите на истинския убиец на сър Морис Лос.

— А, zut!^[1] — избухна мосю Горон.

Дърмот се обърна към мосю Соломон.

— Ще ми се наложи да проведа един кратък разговор с префекта на полицията. Мис Лос, ще извините ли неучтивостта ми, ако помоля да разговарям с тези господа насаме?

Джанис се изправи с най-голямо самообладание.

— Да изчезвам или какво?

— Нищо подобно. След миг мосю Соломон ще дойде при вас и ще ви заведе при семейството ви в общината.

Той изчака, докато Джанис — не можеше да се каже дали сърдито, или просто подигравателно — излезе от нишата. Тогава се обърна към адвоката.

— Приятелю, бихте ли могли да кажете нещо на Ив Нийл?

— Най-малкото мога да опитам — сви рамене мосю Соломон.

— Добре. Можете да й кажете, че след като говоря с мосю Горон, надявам се да издействувам освобождаването й до един час или два в краен случай. Предлагам в замяна да предам истинския убиец на сър Морис Лос.

Настъпи тишина.

— Глупости! — извика мосю Горон и размаха бамбуковия си бастун във въздуха. — Това е жонглиране с думите. Казвам ви, не искам да имам нищо общо с тая работа.

Но адвокатът се оттегли с поклон. Той се придвижи към фоайето като галеон с вдигнати платна. Видяха го да спира, за да заговори Джанис. Предложи й ръката си, но тя отказа. И все пак те напуснаха фоайето заедно и изчезнаха в тълпата. Тогава Дърмот седна на седалката в нишата и отвори дипломатическото си куфарче.

— Бихте ли седнали, мосю Горон?

Префектът си придаваше важности.

— Не, мосю, няма да седна.

— Е, хайде сега! Като имате предвид какво мога да ви обещая…

— Пфу!

— Защо да не седнете удобно и да пийнете нещо?

— Добре! — изръмжа мосю Горон, който все още продължаваше да изтъква своето превъзходство, но въпреки това склони. Отпусна се на тапицираната седалка. — Само че съвсем набързо. И само нещо малко за пиене. Ако мосю настоява, ще взема сладолед… Искам да кажа, ще взема виски със сода.

Дърмот поръча питиетата.

— Изненадвате ме — каза той със сурова учтивост. — След такова сензационно събитие като задържането на мадам Нийл, защо не сте в общината да я обсипвате с въпроси?

— Имам работа в този хотел — отвърна мосю Горон, като барабанеше с пръсти по масата.

— Работа?

— По същество — кимна мосю Горон. — Преди малко ми телефонира доктор Буте. Каза, че мосю Атуд е дошъл в съзнание и един малък разумен разпит може би ще бъде разрешен…

Префектът се разпали отново при вида на задоволството, изписано върху лицето на Дърмот, който изрече:

— В такъв случай аз ви заявявам следното. Мосю Атуд ще ви каже точно това, което ще изложа и аз. Това ще бъде последната брънка. Ако той потвърди думите ми, без да му подсказвам нищо, ще изслушате ли моите доказателства?

— Доказателства ли? Какви доказателства?

— Момент — прекъсна го Дърмот. — Защо се обърнахте на сто и осемдесет градуса и арестувахте дамата?

Мосю Горон му обясни защо.

Префектът обясняваше с изобилни подробности, като спираше за глътка уиски със сода. Въпреки че мосю Горон не изглеждаше напълно доволен дори и сега, Дърмот трябваше да признае, че има някаква логика в подозренията на префекта и в гръмливата увереност на мосю Вотур, съдия-следователя.

— Значи — измърмори Дърмот — в края на краищата тя не ви е казала. Не ви е казала онова, което изпусна неволно, когато беше капнала от безсъние тази сутрин. Не ви е казала единственото наистина важно нещо, което допълва защитата й, като потвърждава фактите срещу някой друг.

— Кой?

— Слушайте! — каза Дърмот и отвори куфарчето си на масата.

Когато започна да говори, стрелките на богато украсения часовник във фоайето показваха девет без пет. В девет и пет мосю Горон вече не го свърташе на едно място от притеснение и току свиваше рамене. В девет и петнадесет префектът се умълча и притихна, обърнал угрижено длани по начин, който показваше молба.

— Мразя тази противна история — простена той. — Ненавиждам я. Тъкмо излезе човек на повърхността и току идва някой, който отново го събаря долу.

— Това обяснява ли всичко, което изглеждаше толкова трудно преди?

— Този път няма да отговоря! Предпазлив съм, но, по същество… да, обяснява.

— В такъв случай делото е приключено. Вие трябва да зададете този единствен въпрос на човека, който е видял какво е станало. Попитайте Нед Атуд: Така и така ли беше? Ако той каже „Да“, можете да приготвите вашата „цигулка“. И не можете да ме обвините, че аз съм му подсказал нещо.

Мосю Горон стана и си допи уискито със сода.

— Да вървим да отсечем клона, на който седим — прикани той.

Този ден Дърмот посети стая номер 401 повторно. Но първия път не беше очаквал такъв шанс, какъвто го срещна сега. Сякаш две сили, едната доброжелателна, а другата подигравателно злонамерена, държаха съдбата на Ив и непрекъснато се препъваха една друга.

В стаята светеше мъждива лампа. Въпреки че беше много блед и с малко замъглен поглед, Нед Атуд беше буден. Опитваше се с усилие да се изправи в леглото и спореше с нощната сестра — пълно, сърдечно момиче от Югозападна Англия, което работеше в английската болница. Тя, изглежда, се опитваше да го възпре.

— Извинявайте, че ви безпокоя — започна Дърмот. — Но…

— Я виж — каза Нед с дрезгав грак, заради който трябваше да покашля няколко пъти. Той надникна над ръката на сестрата. — Ти ли си докторът? Тогава махни, за бога, тая харпия от мен, ако обичаш. Опитва се да се промъкне и да ми забие една подкожна.

— Лягайте — ядосваше се сестрата. — Не бива да се вълнувате.

— Как, по дяволите, да не се вълнувам, като не щете да ми кажете какво е станало. Не искам да бъда спокоен. Това е последното, което искам на тоя свят. Обещавам да се държа добре, обещавам да взема всичките гадни лекарства от справочника, само да ми кажете човешки какво се е случило.

— Няма нищо страшно, сестра — каза Дърмот, тъй като тя ги изгледа подозрително.

— Мога ли да попитам кой сте вие, сър? И какво правите тук?

— Аз съм доктор Кинрос. Това е мосю Горон, префектът на полицията, който разследва убийството на сър Морис Лос.

Лицето на Нед се проясни бавно, способността му да разбира се възвърна, както се фокусира неясното изображение в оптическа леща. Като дишаше леко и учестено, той се изправи, подпирайки се с ръце зад гърба. Вторачи се в пижамата си, като че ли никога не я беше виждал преди. Примигна към стените на стаята.

— Качвах се в асансьора — заяви той, като произнасяше думите старателно, — когато изведнъж… — Той се хвана за гърлото. — От колко време съм така?

— От девет дни.

— Девет дни?

— Точно така. Наистина ли ви блъсна автомобил пред хотела, мистър Атуд?

— Автомобил ли? Какви са тия глупости?

— Вие сте казали, че ви е блъснал автомобил.

— Нищо такова не съм казвал. Най-малкото не си спомням да съм казал нещо подобно. — Сега вече способността му да разбира се възвърна напълно. — Ив — каза той и изрази всичко с една дума.

— Да. Ще се опитате ли да не се вълнувате, мистър Атуд, ако ви кажа, че тя има неприятности и има нужда от помощта ви?

— Вие да не искате да го убиете? — попита сестрата.

— Я млъквай — изкомандува Нед с неучтивост, която направи впечатление. — Неприятности? — попита той Дърмот. — Какво искате да кажете?

Отговори префектът на полицията. Скръстил ръце, мосю Горон се беше опитал да остане незабележим и да не издаде нищо от сложните чувства, които го бяха обзели.

— Мадам е в затвора — каза префектът на английски. — Обвинена е в убийството на сър Морис Лос.

Хладен вечерен ветрец подухна в пердетата и белите транспаранти на прозорците през дългата пауза, която последва. Нед, сега изпънат като струна, гледаше втренчено в тях. Бялото горнище на пижамата му се беше набрало на раменете, ръцете му изглеждаха изтънели и пожълтели след девет дни гладуване. Темето му беше обръснато, както е обичайно в такива случаи. Тънката марля на превръзката създаваше странно впечатление около бледото, слабо, красиво лице с уморени очи и дръзка уста. Изведнъж той започна да се смее.

— Това номер ли е?

— Не е — увери го Дърмот. — Доказателствата срещу нея са много убедителни. А семейство Лос правят твърде малко, за да й помогнат.

— Обзалагам се, че е така — каза Нед. Той отхвърли завивките и понечи да стане от леглото.

В следващите мигове настъпи пълен хаос.

— Ето вижте! — каза Нед, като едва се изправи на краката си, но се държеше здраво с една ръка за масата до леглото. Предишната жизнерадост се беше възвърнала в ухиленото му изражение. Изглеждаше обладан от някакво силно чувство, което го забавляваше вътрешно, от някаква шега, прекалено тайнствена, за да бъде споделена.

— Смята се, че съм болен човек — продължи той. — Тъй! Тогава угаждайте ми. Искам си дрехите. За какво са ми? За да отида в общината, разбира се. Ако не си ги получа, ще отида и ще скоча от ей тоя прозорец; а и самата Ив може да ви каже, че ще направя точно това, което казвам.

— Мистър Атуд — каза сестрата, — ако позвъня да дойде някой да ви удържи…

— А на това, миличка, ще кажа, че мога да съм от другата страна на този прозорец, преди прелестната ти ръчица да е докоснала звънеца. В момента единственото, което виждам, е тази шапка. Ако е необходимо, ще направя скока си само по нея.

Той се обърна настойчиво към Дърмот и мосю Горон.

— Не зная какво става в този град, откак изгубих съзнание. Ако желаете, можете да ми разкажете, докато отиваме да видим Ив. Вижте какво, господа, в тая работа има сложни механизми. Вие не можете да ги разберете.

— Мисля, че разбираме — отговори Дърмот. — Мисис Нийл ни каза за човека с кафявите ръкавици.

— Но аз се обзалагам, че тя не ви е казала кой е той. Защо? Защото не знае.

— А вие знаете ли? — попита мосю Горон.

— Разбира се — отвърна Нед, при което мосю Горон свали бомбето си и показа всички признаци, че възнамерява да го смачка с юмрук. Нед продължаваше да се крепи на масата и да се хили. Челото му беше набраздено от хоризонтални бръчки. — Тя вероятно ви е казала как гледахме отсреща и видяхме, че при стареца има някой. И после, след това, че го видяхме пак, след като беше ударен. Но там е работата. Това е целият номер. Беше…