Джон Диксън Кар
Кутийката за енфие (14)

XIV

— Виж какво — изтърси Тоби с присъщата му прямота, — ужасно съжалявам.

— Така ли?

— Искам да кажа, за това, че научи.

— О! А не се ли ужасяваш, че и в банката може да чуят?

Тоби се замисли над въпроса.

— Не, няма опасност — увери я той. Погледна я втренчено. През лицето му мина израз на голямо облекчение. — Виж какво, ти за това ли се тревожеше?

— Може би.

— Не, уверявам те, няма никаква опасност — каза Тоби убедено. — Помислил съм за това, разбира се. Няма страшно, щом не ги забъркаш в публичен скандал. Това е — да се избягва публичен скандал. Инак личният ти живот си е личен. Между нас казано — той се огледа наляво и надясно, — старият Дюфур, управителят, ходи да се среща с една проститутка в Булон. Това е факт! Всички в службата знаят. Естествено казвам ти го под секрет.

— Естествено.

Лицето на Тоби се зачерви още повече.

— Това, което харесвам у теб, Ив — изтърси той, — е, че ти проявяваш изключително разбиране.

— О, нима?

— Да — каза Тоби, като избягваше да среща погледа и. — Имай предвид, че за това не би трябвало да говорим. Не е предмет за разговор с едно порядъчно момиче, а още по-малко с теб. Но след като бариерите са вдигнати… е, добре, това е положението.

— Да, бариерите са вдигнати, нали?

— Повечето жени биха получили припадъци. Казвам ти го направо. Ти не знаеш какво ми беше тези последни седмици, дори преди да почине татко. Сигурно си забелязала, че не бях весел и в настроение, както обикновено. Тази малка кучка горе — Ив се вцепени, — казвам ти, тя се оказа най-голямото главоболие, което съм имал в живота си. Не можеш да си представиш какво съм преживял.

— И това ли е — попита Ив бавно, — това ли е всичко, което имаш да ми казваш?

Тоби примигна.

— Всичко, което имам да ти казвам?

Вярно, че Ив Нийл бе посещавала училище, което се смяташе за изискано. Но в същото време тя си оставаше дъщеря на стария Джо Нийл от Нийлс Милс в Лумхолт, Ланкашър. Както и старият Джо, имаше някои неща, с които тя можеше да се примирява с безкрайно търпение, и други, с които въобще не можеше да се примири.

Докато седеше, отпусната в креслото на мадмоазел Пру, струваше й се, че гледа в стаята през лека мъгла. Виждаше тила на Тоби, отразен в огледалото над камината, и плешивото петънце сред гъстата му коса, не по-голямо от дребна монета. Неизвестно защо, при вида на темето му чашата на яростта й преля.

Ив изопна гръб.

— Не ти ли мина през ума — каза тя, — че си нагъл мръсник, дявол да те вземе?

Изправен пред този гневен изблик, в първия миг Тоби сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Не ти ли мина през ум — каза Ив, — че не е много уместно ти да ми четеш нравоучения цял ден, да ме гледаш отгоре, като че ли си сър Галахад^[1], да ми говориш за идеалите и принципите си, когато си въртял това момиче, откакто ме познаваш?

Тоби беше ужасен.

— Не може да бъде, Ив! — каза той. — Не може да бъде! — И започна да се озърта нервно из стаята, едва ли не в очакване да се намери лице в лице с господин Дюфур, управителя на банката.

— Да, не може да бъде! — отговори Ив. — Тра-ла-ла.

— Никога не съм очаквал такъв език от теб.

— Език! А да кажеш нещо за поведението си?

— Какво за поведението ми? — попита Тоби.

— Значи ти можеш „да простиш и да забравиш“ това, което аз правя, нали? Наистина си мисля, че можеш, лицемерни Юрая Хийп^[2]! Ами идеалите ти? Ти, скромният млад човек с чисти и святи принципи?

Тоби беше повече от смутен, той беше дълбоко изненадан. Примигна към нея с късогледите си очи, така както мигаше и майка му.

— Но това е съвсем друга работа — възрази той с раздразнението на човек, който обяснява очевидна истина на някое дете.

— А, така ли?

— Да, така.

— Как тъй?

Тоби се измъчваше. Сякаш бяха поискали от него да обясни междупланетната система или строежа на вселената с пет-шест едносрични думи.

— Мила моя Ив, един мъж понякога има… да речем, инстинкти.

— А ти мислиш ли, че една жена ги няма?

— О? — озъби се Тоби. — Значи си признаваш?

— Какво да признавам?

— Че в края на краищата имаш връзка с оная свиня Атуд.

— Нищо такова не съм казвала. Казах, че една жена…

— А, не — възрази Тоби и поклати глава като човек, който има някакво неизразимо познание свише. — Не и една прилична жена. Ето къде се разминаваме. Ако има, то тя не е дама и не заслужава да бъде идеализирана. Ето затова съм толкова изненадан от теб, Ив. Имаш ли нещо против, Ив, да си поговорим открито още малко? За нищо на света не искам да те обидя. Знаеш го. Но да си призная, не мога да не кажа онова, което мисля. И ми се струва, че тази вечер те виждам в нова светлина. Струва ми се…

Ив не го прекъсна.

Някак равнодушно тя забеляза, че е застанал съвсем близо до огъня; че сивият плат на костюма му започна да се пърли и да пуши по ръба на крачолите; че след още миг, когато той промени положението си, ще го опари ужасно. Но тази мисъл не можа да я развълнува.

Сцената се прекъсна от мадмоазел Пру, която влетя след кратко почукване и се втурна към масата с гузна припряност.

— Конецът, конецът ми — обясни тя. — Търся още една макара.

Мадмоазел Пру започна да рови из кошничката за ръкоделие, Тоби подскочи от болка, когато прегорелият плат опърли прасците му, а душата на Ив танцуваше сарабанда, докато го гледаше.

— Скъпи Тоби — продължи мадмоазел Пру. — Мадам. Мога ли да ви помоля да не крещите толкова. Това е почтено място и ще нарушите спокойствието на съседите.

— Крещяхме ли?

— Много крещяхте. Не можех да разбера какво, защото не зная английски. Но не е прилично. — Тя измъкна макара червен конец и я вдигна към светлината. — Надявам се, че няма спор относно този въпрос… за компенсацията.

— Напротив — каза Ив, — има.

— Мадам?

— Аз няма да си откупвам твоя любовник — каза Ив, с което накара Тоби направо да подскочи. В интерес на истината Тоби беше толкова ядосан относно тази страна на въпроса, колкото и самата Ив. — Но мога да ти направя едно предложение — продължи дъщерята на стария Джо Нийл. — Ще ти дам двойна компенсация, ако убедиш сестра си Ивет да признае пред полицията, че ме заключи отвън през нощта, когато сър Морис Лос беше убит.

Пру поизгуби малко от руменината си, така че розовите й устни и тъмните мигли на очите й се очертаха живо и ефектно.

— Аз не знам какво прави сестра ми.

— Не знаеш ли например, че тя се опитва да накара полицията да ме арестува? Вероятно с надеждата, че в такъв случай мосю Лос може да се ожени за теб?

— Мадам! — извика Пру.

(„Явно, помисли си Ив, тя не знае нищо.“)

— Тази история с арестуването не бива да те тревожи — измърмори Тоби. — Те блъфират. Нямат такова намерение в действителност.

— Нямат ли? Дойдоха в къщата ми, за да ме отведат в затвора и бяха половин дузина. И се измъкнах само защото избягах и дойдох тук.

Тоби започна да подръпва яката си. Въпреки че Ив беше говорила на английски, силно изплашената Пру без съмнение усещаше накъде вървят нещата. Тя огледа още една макара и я хвърли на масата.

— Полицията ще дойде тук?

— Няма да се изненадам — отвърна Ив.

Пру ровеше с разтреперани пръсти из кошничката за ръкоделие, измъкваше всевъзможни неща и ги разглеждаше глупаво, преди да ги пусне на масата. Още макари и конци. Игли на картонче. Ножица. А после, чудно как беше попаднала тук, обувалка, навит сантиметър и мрежичка за коса, в която бе заплетен пръстен.

— На сестра ти й е влязъл някакъв бръмбар в главата. Не можеше да ми дойде наум, че това си ти — каза Ив.

— Мерси, мадам!

— Но е безсмислено. Тая няма да я бъде. Мосю Лос не възнамерява да се жени за теб, както сигурно ти е казал и той самият. От друга страна, има съвсем сериозна опасност за живота ми и сестра ти е в състояние да докаже невинността ми.

— Не разбирам за какво говорите. Ивет мисли, че съм глупава. Тя нищо не ми казва.

— Моля те! — отчаяно настояваше Ив. — Сестра ти знае отлично какво се случи онази нощ. Тя може да им каже, че мосю Атуд беше в стаята ми през цялото време. Дори и да не повярват на него, на нея може да повярват. Ако единствената причина, поради която тя иска да ме арестуват, е тази идея фикс за твоята женитба, тогава сигурно…

Тя така се стресна, че млъкна и стана от стола.

Пру почти беше изпразнила кошничката за ръкоделие. Последното й откритие, което тя пусна с презрително раздразнение сред иглите и макарите, приличаше на евтино бижу. А можеше да излезе истинско. Не много големи квадратни кристалоподобни камъчета се редуваха с други малки камъчета, които блестяха в синьо и бяха нанизани в тънък метален филигран, за да образуват колие старинен модел. Лежеше извито като змия там, където Пру го бе пуснала и светлината от лампата го пронизваше със злобни пламъчета, от които камъните искряха.

— Откъде имаш това? — попита Ив.

Пру повдигна вежди.

— Това ли? То няма никаква стойност, мадам.

— Няма стойност?

— Не, мадам.

— Диаманти и тюркоази. — Ив го хвана за единия край, така че то се изви и залюля встрани от лампата. — Това е колието на мадам дьо Ламбал! Ако не съм се побъркала съвсем, видях го за последен път в колекцията на сър Морис Лос. В старинното шкафче вляво от вратата, като влизаш в кабинета.

— Диаманти и тюркоази? Мадам греши — каза Пру не без горчивина. — Съмнявате ли се в това? Добре! Нека мадам сама да отиде до магазина на мосю Вей, само през няколко врати, и да го попита как го оценява.

— Да — намеси се Тоби с особен тон. — Но откъде го имаш, малката?

Пру погледна от единия към другия.

— Може би наистина съм глупава, както казва сестра ми. — Самоувереното изражение се изпари. — Може би идеята ми не беше добра. О, господи, ако съм направила грешка, сестра ми ще ме убие! Вие се опитвате да ме измамите. Не ви вярвам. Повече няма да отговарям на въпросите нито на единия, нито на другия. Всъщност аз… аз отивам да се обадя по телефона на сестра си.

След като запрати тези думи като страшна заплаха, Пру изхвърча от стаята толкова бързо, че не биха могли да я спрат, дори и да искаха. Чуха как високите й тънки токчета затрополиха по някаква стълба зад вратата в дъното на магазина. Ив пусна колието на масата.

— Ти ли й го даде, Тоби?

— Велики боже, не съм!

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Освен това — Тоби започна да спори, като се обърна толкова рязко, че сега лицето му я гледаше от огледалото — точно това колие не е изчезнало.

— Не е ли…?

— Все още се намира в старинното шкафче вляво от вратата. Най-малкото с положителност беше там, когато излязох от къщи преди час. Спомням си, че Джанис привлече вниманието ми върху него.

— Тоби — обърна се Ив, — кой носеше кафявите ръкавици?

Огледалото, малко замъглено от ръждиви петна, отразяваше странно лицето на Тоби.

— Когато полицаите ме разпитваха следобед — каза Ив и всеки нерв на тялото й беше изопнат и напрегнат, — аз не казах цялата истина. Нед Атуд видя човека, който уби баща ти. И аз без малко да го видя. Някой, който носеше кафяви ръкавици, влезе в кабинета, разби кутийката за енфие и уби сър Морис. Знаеш ли, може би Нед няма да умре. И ако той не умре — в огледалото се видя как погледът на Тоби се поизмести, — той ще каже какво е видял. Аз не мога да ти кажа много, Тоби. Но това мога да ти го кажа със сигурност. Който и да го е извършил, той е член на твоето скъпо семейство.

— Това е мръсна лъжа — каза Тоби, но не много високо.

— Нима? Мисли си каквото искаш.

— Какво е видял твоят… приятел?

Ив му каза.

— Но ти не си разкрила това на Горон — изтъкна Тоби. Пресъхналото му гърло, изглежда, го мъчеше.

— Не! И знаеш ли защо не го направих?

— Наистина не знам. Освен за да прикриеш, че сте се гушкали премалели с…

— Тоби Лос, може би искаш да дойда и да ти зашлевя една плесница?

— Аха. Ставаме вулгарни, а?

— Точно ти ли ще ми говориш за вулгарност? — попита Ив.

— Извинявай. — Тоби затвори очи. Вкопчи пръст в полицата на камината. — Но ти не разбираш. Ив, това е все едно последната капка. Казвам ти, не искам сестра ми или майка ми да се споменават във връзка с това!

— Кой е споменал нещо за майка ти или за сестра ти? Аз само ти казах какво може да свидетелствува Нед, а вероятно и Ивет Латур. И аз, глупачката, мълчах, защото не исках да те огорча. Ти беше такъв благороден младеж, такъв честен човек…

Тоби посочи към тавана.

— Ти заради нея ли ме обвиняваш?

— В нищо не те обвинявам.

— Ревност, а? — попита Тоби с голямо желание да е тъй.

Ив се замисли.

— Може да ти изглежда странно, но май не чувствувам нищо такова. — Ив се засмя. — Да можеше само да видиш собствената си физиономия, когато влязох тук. Щеше да бъде много забавно, ако полицията всъщност не ме следеше. А ти не направи нищо, за да ги спреш. И сега откриваме, че тази мадмоазел Пру има колие, което прилича на…

Завесата, която отделяше всекидневната от магазина, беше от тежък кафяв шенил. Някаква ръка дръпна завесата. Ив видя изкривената усмивка — една странна усмивка, като че ли на устата й има нещо — на лицето на високия човек в стар спортен костюм, който свали шапката си, щом влезе в стаята.

— Извинете, че се натрапвам — отбеляза Дърмот Кинрос, — но ще ми позволите ли да хвърля един поглед на това колие?

Тоби се обърна рязко.

Дърмот отиде до масата, където остави шапката си. Взе наниза от бели и сини камъчета и го задържа под лампата. Прекара ги през пръстите си. Извади часовникарска лупа от джоба си, изви я доста несръчно, за да я сложи на дясното си око, и отново внимателно разгледа колието.

— Да — каза той с въздишка на облекчение. — Всичко е наред. Тези камъни не са истински.

Пусна колието и сложи обратно лупата в джоба си.

Гласът на Ив се възвърна.

— Вие работите в полицията! Те сега…?

— Дали идват след вас? Не — усмихна се Дърмот. — Аз всъщност дойдох на Рю дьо ла Арп, за да се срещна с мосю Вей, търговеца на художествени произведения. Исках да чуя мнението му като експерт.

От вътрешния си джоб той извади някакъв предмет, обвит в мека хартия. Показа едно второ колие от проблясващи бели и сини камъни, след като го отви и го вдигна за единия край. На пръв поглед толкова приличаше на колието върху масата, че Ив започна да мести поглед от едното към другото.

— Това — обясни Дърмот, като докосна накита, увит в хартията, — е колието на мадам дьо Ламбал от колекцията на сър Морис Лос. След престъплението, спомняте си, нали, то бе намерено захвърлено на пода под шкафчето.

— Е, и?

— Чудех се защо. Това са истински диаманти и тюркоази. — Той отново ги докосна. — Мосю Вей току-що ме увери в това. Но сега излиза, че има и второ колие — фалшиво копие. Което, видите ли, подсказва заключението, че…

За момент той втренчи поглед, като че ли се взира в празно пространство. После, опомнил се, кимна. Внимателно зави истинското колие в хартията и го сложи обратно в джоба си.

— Бихте ли ми казали — изкрещя Тоби — какво, по дяволите, правите тук?

— Във вашия дом ли се натрапвам, сър?

— Знаете какво искам да кажа. И недейте да ме наричате учтиво „сър“. Звучи, сякаш…

— Да?

— Сякаш ми се подигравате!

Дърмот се обърна към Ив:

— Видях ви да влизате. Шофьорът на таксито ме увери, че сте още тук, а вратата към улицата беше широко отворена. Това, което исках да ви кажа всъщност, е, че не бива да се тревожите повече. Полицията няма да ви арестува. Поне засега.

— Но те дойдоха вкъщи!

— Е, да, имат такъв навик. Отсега нататък все ще са по петите ви. Мога да ви кажа обаче неофициално, че едно от лицата, които те най-вече държаха да видят, беше Ивет Латур, която ги посрещна толкова радушно. И ако на тая стара сплетница, животът не й се вижда черен ей сега, в този миг, то аз не зная нищичко за характера на французите… Хайде сега, стегнете се!

— Нищо… нищо ми няма.

— Вечеряли ли сте?

— Н-не.

— Така си и мислех. Това трябва да се поправи. Минава единадесет часът, но има начини да се раздвижат съдържателите на ресторанти по всяко време. Това е моята идея. Приятелят ни Горон леко си е променил отношението, след като един човек изтъкна пред него, че някой от семейство Лос е казал преднамерена лъжа.

При заплашителните думи „семейство Лос“ цялата атмосфера отново се промени. Тоби пристъпи крачка напред.

— И вие ли сте в този заговор?

— Заговор е имало, сър. Бога ми, имало е! Но той не е мое дело.

— Когато подслушвахте зад вратата — посочи с ръка Тоби, като наблегна на втората дума, — чухте ли нещо? За кафявите ръкавици и всичко останало?

— Да.

— Това не ви ли изненада?

— Не, не мога да кажа, че ме изненада.

Тоби дишаше тежко и стоеше пред тях с вид на искрено огорчение. Той попипа черната траурна лента на левия си ръкав.

— Вижте какво — каза той, — аз не съм от тези, които разнищват семейни въпроси на всеослушание, както ще признаете и вие, струва ми се. Но, питам ви като разумен човек, не съм ли бил лошо подведен?

Ив понечи да заговори.

— Почакай! — настоя Тоби. — Признавам — нещата отвън изглеждат по-иначе. Но мисълта един от нас да е убиецът на татко е такава глупост, че прилича на заговор. И тя излезе от нея, забележете добре! — Той посочи Ив. — Жена, на която имах доверие и направо обожавах.

Казах й преди малко, че сякаш я виждам в нова светлина. И боже мой, наистина я виждам! Тя все едно признава, че си е подновила връзката с тоя тип Атуд. А отгоре на всичко, когато споменавам за това, тя се нахвърля срещу мен и си служи с език, който никак не подхожда на жената, която възнамерявам да направя своя съпруга.

И защо говори така? Заради това момиче, Пру. Е, добре! Признавам, че може да съм сбъркал в известен смисъл. Но човек трябва да поизлезе от време на време с някоя госпожичка, нали? Не предполага, че ще се окаже нещо сериозно. Не очаква никой да го приеме на сериозно.

Тоби повиши глас.

— Съвсем различно е, когато една жена е дала дума да се омъжи. Дори наистина да не е правила нищо с тази свиня Атуд, а аз ще допусна, че е така поради липса на доказателства, все пак го е приела в стаята си, нали? Аз съм почтен делови човек. Не мога да си позволя хората да разправят, че жена ми е постъпвала така, най-малкото след като годежът ни е официално обявен. Не, няма значение колко много я обичам. Мислех, че се е поправила и доказвах на дело мнението си. Но ако тя се отнася така с мен, не съм сигурен дали не трябва да смятаме, че това е краят на нашия годеж.

Добродетелният Тоби замълча, защото му стана донякъде съвестно, че Ив плачеше. Сълзите й се дължаха единствено на гняв и нерви. Но Тоби не го разбираше.

— Аз съм много привързан към теб — добави той утешително.

Около десетина секунди, през които те запазиха пълно мълчание и се чуваше дори как мадмоазел Пру хълца на горния етаж, Дърмот Кинрос стоя неподвижно, затаил дъх. Боеше се да не избухне. През съзнанието му, опарено и то от преживените болки и унижения, се носеха видения на страхотно убийство, извършено от самия него.

Но той само протегна ръка, твърдо и уверено докосна рамото на Ив.

— Хайде да излезем оттук — каза той внимателно. — Вие заслужавате нещо по-добро.