Джон Диксън Кар
Кутийката за енфие (13)

XIII

— Това ли е?

— Да, мадам — каза шофьорът на таксито. — Рю дьо ла Арп номер 17.

— Това частна къща ли е?

— Не, мадам, магазин. Цветарски магазин.

Оказа се, че улицата се намира в непопулярната част на Ла Бандлет, тоест близо до мястото за разходки и до крайморския булевард. Повечето от богатите англичани, които идваха редовно в Ла Бандлет, за да си пилеят парите, проявяваха голямо пренебрежение към този район, защото им изглеждаше (и беше) съвсем като Уестън-сюпърмеър, Пейнтън или Фолкстън.

Тъмносив и пепеляв денем, той гъмжеше като кошер — с малки улички, благопристойни семейни заведения и магазинчета, украсени със сувенирни знаменца, изпълнени с детски лопатки, кофички, въртележки и жълти реклами на Кодак. Но вечер, с напредването на есента, повечето от тези улици изведнъж ставаха тъмни и потискащи. Рю дьо ла Арп, извиваща между високи сгради, погълна таксито. Ив почувствува паническо нежелание да слезе, когато то спря пред някаква тъмна витрина.

Седеше с ръка на полуотворената врата и гледаше шофьора на мъждивата светлина от лампичката на брояча.

— Цве-цветарски магазин? — повтори тя.

— С положителност, мадам. — Шофьорът посочи белите емайлирани надписи, които едва се виждаха на тъмната витрина. „В райската градина. Тук се продават отбрани цветя.“ — Затворено е, видите ли — добави той услужливо.

— Виждам.

— Ще пожелае ли мадам да я закарам някъде другаде?

— Не. Дотук стига. — Ив излезе навън. Все още се колебаеше. — Случайно да знаете кой е собственикът на магазина?

— А-а, собственика ли? Не — каза шофьорът, след като се позамисли. — За собственика нищо не мога да кажа. Но управителката познавам много добре. Управителка е мадмоазел Латур, мадмоазел Пру за по-кратко. Много възпитана млада дама.

— Латур?

— Да, мадам. Мадам, добре ли ви е?

— Да. Има ли тя някаква роднина, сестра или може би леля на име Ивет Латур?

Шофьорът се втренчи в нея.

— Ей богу, никак не ви е лесен въпросът! Съжалявам, мадам, това не зная. Знам само магазина, а той е тип-топ, хубав като самата мадмоазел. — Сега Ив усети втренчения му поглед, вперен в нея от тъмнината. — Ще пожелае ли мадам да я изчакам тук?

— Не. Да! Да, може би е най-добре.

Ив понечи да зададе още един въпрос, но се отказа. Обърна се рязко и прекоси бързо тротоара към цветарския магазин.

Зад нея безразличният шофьор си мислеше: „Боже мой, какво хубаво парче и очевидно англичанка! Дали мадмоазел Пру не се е забъркала с приятеля на мадам и сега тя да е дошла тук, за да й даде да се разбере? В такъв случай, Марсел, приятелю, най-добре е човек да натисне педала и бързо да си обира крушите оттук, ако ще се хвърля витриол^[1]. Като си помислиш обаче, англичаните не хвърлят често витриол. Но като избухнат, са страхотни, нали съм виждал, когато мийстър се напие и мийсис lui parle de ca^[2]. Да — май ще има нещо доста пикантно, без фатални последствия. А освен това тя ми дължи осем франка и четирийсе“.

Мислите на Ив не бяха така делови.

Тя спря пред вратата на магазина. До нея беше стъклената витрина, голяма, чиста и излъскана, а зад нея не се виждаше почти нищо. Краят на луната се показваше над тъмните покриви, но се отразяваше в прозореца и стъклото изглеждаше матово.

По всяко време след десет часа. Вратата е отпорена. Моля влезте.

Тя завъртя топката и откри, че вратата е отключела. Бутна я силно, като очакваше веднага да чуе дрънкането на звънчето над нея. Нищо не се случи. Мрак и тишина. Като остави вратата широко отворена, не без опасения какво би могло да означава това, но окуражена от присъствието на шофьора в таксито отпред, тя влезе в магазина.

Все още нищо.

Лъхна я хладен, влажен и благоухаен въздух. Не изглеждаше голям магазин. Отдясно до прозореца от ниския таван висеше покрита клетка за птички. Крайчецът на луната осветяваше пода по цялата дължина, очертаваше само призрачните контури на окичената с цветя стая и хвърляше на едната стена сянка от погребален венец.

Сред смесените аромати на цветя, отслабени от влагата като че ли разредени с вода, тя подмина тезгяха и автоматичната каса и едва след това забеляза пролуката от жълта светлина в дъното на магазина. Проточваше се по пода зад тежка завеса, която закриваше входа към някаква задна стаичка. А в същия миг весел женски глас пропя иззад завесата.

— Кой е там? — извика гласът на френски.

Ив продължи напред и дръпна завесата.

Единственият израз, с който можеше да се опише картината, е домашна атмосфера. В стаята направо се просмукваше домашна атмосфера. Ив гледаше към малката уютна дневна с тапети, които не издаваха похвален вкус, но пък създаваха семеен уют.

Над камината имаше огледало, а около него много малки дървени полички, зад решетката гореше буен огън от онези кръгли брикети, които французите наричат boulets. На масата в средата имаше лампа с абажур на ресни. Имаше и канапе с кукли. Над пианото висеше семеен портрет в рамка.

Самата мадмоазел Пру, сдържана и мила, беше седнала в едно кресло до лампата. Ив не беше я виждала никога, но мосю Горон или доктор Кинрос биха я познали. Беше облечена с много добър вкус и бе необикновено самоуверена. Големите й тъмни, сериозни очи се повдигнаха към Ив. Кошничка с ръкоделие стоеше на масата до нея и тя тъкмо късаше със зъби един конец, заета с разпорения ръб на някакъв розов еластичен колан за жартиери, който беше в ръцете й. Това повече от всичко придаваше на сцената домашен уют и непринуденост по пантофи. Срещу нея седеше Тоби Лос.

Мадмоазел Пру се изправи и остави иглата, конеца и колана.

— А, мадам! — възкликна тя бързо. — Значи сте получили бележката ми. Това е добре. Моля, заповядайте.

Настъпи дълга тишина.

Първият импулс на Ив, трябва да заявим със съжаление, беше да се изсмее в лицето на Тоби. Но не беше смешно. Не беше никак смешно.

Тоби седеше вцепенен. Гледаше Ив, сякаш беше омагьосан и не може да избегне погледа й. Лицето му като че ли щеше да се пръсне от червенината, която плъзна по него; ако се търсеше някакъв показател за състоянието на неговата съвест, той можеше да се прочете с мъчителна за погледа яснота във всяка черта на лицето му. Който и да го бе видял тогава, би го съжалил.

Ив си помисли: „Всеки миг ще се разкрещя. Но сега не бива. Не бива.“

— Вие… Вие ли написахте тази бележка? — чу се тя да казва.

— Съжалявам! — отвърна Пру с неспокойна усмивка и истинска загриженост. — Но, мадам, човек трябва да бъде практичен.

Тя отиде при Тоби и го целуна небрежно по челото.

— Горкичкият ми Тоби — каза тя. — От толкова време съм му приятелка, а, изглежда, не мога да го накарам да се осъзнае. Сега трябва да разтваряме открито. Да?

— Да — отговори Ив. — На всяка цена.

Хубавичкото лице на Пру стана отново спокойно и самоуверено.

— Вижте какво, мадам, аз не съм такава, за каквато ме мислите. Аз съм порядъчно момиче от порядъчно семейство. — Тя посочи фотографията над пианото. — Това е татко. Това е мама. Това е чичо ми Арсен. Това е сестра ми Ивет. Ако някога съм се поддала в миг на слабост… е, добре! Не е ли това право на всяка жена, която се чувствува човек?

Ив погледна към Тоби.

Тоби се надигна, но седна отново.

— Но забележете — каза Пру, — подразбираше се, или най-малко аз подразбирах, че намеренията на мосю Лос са почтени и има предвид брак. И изведнъж идва новината за годежа му с вас. Не, не, не, не! — В гласа й прозвуча глух упрек. — Питам ви, честно ли е това? Справедливо ли е? Почтено ли е?

Тя сви рамене.

— Но знаем ги какви са мъжете! Сестра ми Ивет, тя е бясна. Казва, че ще намери начин да развали тази женитба и мосю Лос да остане мой.

— Това вярно ли е? — попита Ив, която сега започваше да разбира много неща.

— Но аз не съм такава. Аз не тичам след никого. Je m’en fous de ca^[3]. Ако Тоби е равнодушен към мен, да не е само той? Но е съвсем справедливо, казвам аз — а мадам като жена ще се съгласи с мен, — че трябва да ми се даде някаква малка компенсация за загубеното време и накърняването на искрените ми чувства. Да?

Гласът на Тоби се върна.

— Ти си й написала бележка…? — започна той като зашеметен.

Пру не му обърна никакво внимание, ако не се има предвид разсеяната усмивка на привързаност. Истинската й работа беше с Ив.

— Питам го, ще ми даде ли, ако обича, тази компенсация, за да се разделим като приятели. Желая му доброто. Поздравявам го за женитбата му. Но той ми се измъква и казва, че е закъсал за пари.

Погледът на Пру показваше какво мисли тя по този въпрос.

— После умря баща му. Много жалко — Пру изглеждаше искрено загрижена — и почти цяла седмица не го занимавам, освен за да му изкажа съболезнованията си. При това той казва, че като наследник на баща си, ще може да постъпи благородно с мен. Но забележете! Ето го, той казва вчера, че работите на баща му били объркани; че нямало кой знае колко пари; и че моят съсед мосю Вей, търговецът на художествени произведения, настоявал да се плати някаква счупена кутийка за енфие, която струвала, представете си, 750 000 франка.

— Тази бележка… — започна Тоби.

Пру все още разговаряше с Ив.

— Да, аз я написах — призна тя. — Сестра ми Ивет не знае, че съм я написала. Идеята беше моя.

— Защо я написахте? — попита Ив.

— Как може да питате, мадам?

— Питам.

— За всеки чувствителен човек е очевидно — каза Пру нацупено и с укор. Тя отиде и поглади косата на Тоби. — Много съм привързана към горкичкия Тобий…

Въпросният господин скочи на крака.

— Пък и, ей богу, не съм богата. Макар че, вие, мисля, ще признаете — продължи Пру, като се завъртя на пръсти, за да се огледа самодоволно в огледалото над камината, — че се обличам доста добре, въпреки това. А?

— Прелестно!

— Е, добре! Мадам е богата, както ми казаха. Естествено хора чувствителни и изтънчени трябва да разбират тези неща, без много да им се обяснява.

— Аз все пак още не…

— Мадам иска да се омъжи за горкичкия ми Тоби. Неутешима от загубата, аз се държа, както вие казвате, спортсменски. Независима съм. Не се бъркам в работите на никого. Но вижте, в тези неща трябва да си практичен. Затова, ако мадам се съгласи да даде една малка компенсация, сигурна съм, че нещата ще се оправят и ще се разберем чудесно.

Отново настъпи дълго мълчание.

— Защо се смеете, мадам? — попита Пру с променен и по-рязък глас.

— Моля да ме извините. Не се смеех. Тоест… не ми е смешно. Мога ли да седна?

— Но разбира се. Как забравям добрите си обноски! Ето на този стол. Тоби обича да сяда тук.

Червенината, предизвикана от смущението и унижението, че е бил хванат тук, избледня от лицето на Тоби. Вече не представляваше такова въплъщение на крещяща вина, не изглеждаше зашеметен като боксьор в края на петнадесетия рунд, та на човек да му се прииска да го потупа по гърба и да му каже: „Всичко ще се оправи, приятелю.“

Той все още се държеше сковано. Но гневът му започваше да се проявява, а също и чувството за собствената му правота. Човешката природа си остава една и съща, независимо дали това ни харесва, или не. Сам се беше поставил в затруднено положение. И трябваше да си го изкара на някого — все едно на кого, — задето се бе случило така.

— Излез — каза той на Пру.

— Моля?

— Казах излез.

— Не си забравил — намеси се Ив с такъв хладен и рязък тон, че Тоби примигна, — не си забравил, че това е къщата на мадмоазел Латур, нали?

— Не ме интересува чия е къщата. Искам да кажа…

След като зарови пръсти в косата си, сякаш стисна здраво черепа си, Тоби се овладя с огромно усилие. Той се изпъна, като дишаше тежко.

— Излез оттук — помоли той. — Моля. Изчезвай. Va-t’en.^[4] Искам да говоря с мадам.

Сянката на загриженост бе изчезнала от лицето на Пру, която също пое дълбоко дъх и прояви голямо желание за разбирателство.

— Без съмнение — каза тя ведро — мадам ще пожелае да обсъдим каква ще бъде компенсацията.

— Нещо такова — съгласи се Ив.

— А аз съм разумна — каза Пру. — Повярвайте ми, доволна съм, че мадам проявява такава изисканост и приема всичко естествено. Трябва да си призная, че в един миг бях разтревожена. Сега ще изляза, но ще остана горе. Когато пожелаете да ме видите, почукайте по тавана с дръжката на тази метла и аз слизам веднага. До скоро виждаме, мадам. Довиждане, Тобий.

Като си взе колана, иглата и конеца от масата, Пру се запъти към една врата в дъното на всекидневната. Кимна им весело и разбиращо и се понесе навън с вълна от fleur-de — не знам какво си, като затвори внимателно вратата зад себе си.

Ив мина напред и седна в креслото до масата. Не каза нищо.

Тоби не го свърташе на едно място. Той се отдалечи от нея и облегна лакът на полицата на камината. Атмосферата на електрическа буря, която се надигаше в този закътан пристан зад цветарския магазин, можеше да се усети дори от човек, по-малко чувствителен и от Тоби Лос.

Малко жени са имали такава възможност, каквато се предостави тогава на Ив. След всичкото огорчение и главоболията, които й се струпаха, тя можеше да изкрещи, че й се полага някакво обезщетение. Който и да беше сварил двойката в уютната стая, щеше да я насърчи да се впусне с ликуващи викове срещу врага и да го срази. Но като гледаш отстрани е лесно.

Мълчанието продължи. Тоби, опрял лакът върху полицата на камината, сучеше мустаци, прегърбен така, че яката му стигаше до ушите, и току попоглеждаше изкосо към нея, за да види как тя приема нещата.

Ив каза само:

— Е, и?