Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The emperor’s snuff box, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster(2022)

Издание:

Автор: Джон Диксън Кар

Заглавие: Кутийката за енфие

Преводач: София Василева

Година на превод: 1984

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Излязла от печат: 15.V.1984 г.

Редактор: Димитрина Кондева

Редактор на издателството: Надя Фурнаджиева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Художник: Веселин Павлов

Коректор: Стоянка Кръстева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4638

История

  1. —Добавяне

XII

Гостната на долния етаж беше предоставена на Ив и Тоби. Светеше само една лампа на висока поставка със златист абажур; а и тя беше в отдалечения край на стаята. Никой от двамата не искаше да вижда добре лицето на другия.

Ив си търсеше чантата и в това объркано състояние не можеше да я намери. Продължи да обикаля безцелно из стаята и да проверява все на едни и същи места, но щом се приближи към вратата, Тоби избърза към нея и застана отпред.

— Не си тръгваш, нали? — попита той.

— Търся си чантата — отговори Ив разсеяно. — После трябва да си тръгвам. Ще се отдръпнеш ли от вратата, ако обичаш?

— Но ние трябва да си изясним някои неща!

— Какво има да се изяснява?

— В полицията мислят…

— Полицията, както чу и ти — каза Ив, — идва да ме арестува. Така че е най-добре да отида оттатък, за да си приготвя някаква чанта с най-необходимите вещи, нали? Надявам се, че ще ми разрешат.

На лицето на Тоби се изписа объркано изражение. Той протегна ръка и разтри челото си. Трябва да бъдем справедливи. Той не си даваше сметка колко смутено благороден изглежда, какъв мъченик и герой беше с вирнатата си брадичка и видимата решителност да направи каквото подобава, колкото и да са засегнати чувствата му.

— Ясно ти е — каза той, — че ще те подкрепя. И през ум да не ти минава, че няма да го направя!

— Мерси.

Без да почувствува иронията, Тоби задържа замисления си поглед на вратата. Беше започнал да разсъждава на глас.

— Каквото и да стане, не трябва да те арестуват. Това е най-важното. Съмнявам се дали въобще имат такова намерение. Вероятно блъфират. Но довечера ще се срещна с британския консул. Виж какво, ако те арестуват… такова, няма да се хареса в банката.

— Предполагам, че на никого от вас няма да се хареса.

— Не ги разбираш тия неща, Ив. Банката е една от най-старите финансови институции в Англия. Всичко, което и друг път съм ти казвал, че жената на Цезар трябва да бъде извън всяко подозрение и така нататък, има значение. Не трябва да ми се сърдиш, че се опитвам да защищавам името и на двама ни.

Ив се мъчеше да запази самообладание.

— Вярваш ли, че аз съм убила баща ти, Тоби?

Тя беше изненадана от хитрия поглед, който оживи доста безжизнените му очи, проблясването на нещо по-дълбоко, което никога не бе виждала у Тоби Лос.

— Никого не си убивала — отвърна той. По челото му мина сянка. — Тая твоя проклета камериерка стои зад всичко това, да не съм човек, ако не е така. Тя…

— Ти какво знаеш за нея, Тоби?

— Нищо. — Той си пое дълбоко дъх. — Никак не ми е леко — киселата нотка в гласа му се засили, — точно когато нещата между нас вървяха така добре, и всичко беше толкова приятно, да почнеш пак с тоя Атуд.

— Ти така ли мислиш?

Тоби се бореше със себе си.

— Какво друго мога да мисля? Хайде сега, нека бъдем честни. Имай предвид, че не съм толкова старомоден, колкото смяташ, въпреки шегите на Джанис. Всъщност аз се лаская от мисълта, че съм с доста широки възгледи. Не знам и не искам да знам нищо от предишния ти живот. Мога да ти простя и да забравя всичко.

Ив спря внезапно и само го погледна.

— Но, дявол да го вземе — продължи Тоби разгорещено, — човек има някакви идеали. Да, идеали! И когато реши да се жени за едно момиче, той очаква то да отговаря на тези идеали.

Ив си намери чантата. Беше на една масичка насред стаята, на видно място — тя се почуди защо я е подминавала толкова пъти. Взе я, отвори я и погледна машинално вътре. После се отправи към вратата.

— Отдръпни се, ако обичаш. Искам да си вървя.

— Виж какво, сега не можеш да си тръгнеш. Представи си, че се натъкнеш на полицията или пък на репортери, или на някой друг. В сегашното ти състояние един господ знае какво можеш да наприказваш.

— А това няма да се хареса в банката „Хуксън“?

— Е, а защо трябва да кажа, че това няма значение. Нека да гледаме трезво на тези неща, Ив. Това е, което вие, жените, не искате да разберете.

— Знаеш ли, наближава време за вечеря.

— Аз бих могъл дори — да, бих могъл да стигна дори дотам. Бих могъл да пратя „Хуксън“ по дяволите, ако бях сигурен в едно-единствено нещо. Ти честно ли играеш с мен, след като аз играх честно спрямо теб? Тръгнала ли си пак с този Атуд?

— Не.

— Не ти вярвам.

— Тогава защо си правиш труд да ме питаш отново и отново едно и също нещо? Ще се дръпнеш ли, моля те?

— О, много добре — каза Тоби и скръсти ръце с оскърбено достойнство. — Щом чувствуваш така нещата.

Той се отдръпна, отстъпи педантично и внимателно с израз на вежливо безразличие. Брадичката му беше вирната нагоре. Ив се поколеба. Беше влюбена в него — щеше да го успокои друг път; но дори очевидното му страдание, толкова изразително, защото беше така истинско, не можеше да я трогне сега. Тя изтича покрай него и затвори вратата след себе си.

За миг ярката светлина в салончето я заслепи. Когато очите й попривикнаха, тя видя вуйчо Бен, който слизаше към нея и покашляше.

— Я гледай! — каза той. — Тръгваш?

(Още един, не! Моля ти се, господи, стига толкова!)

Вуйчо Бен се държеше смутено като човек, който иска незабележимо да се промъкне и да покаже съчувствие. С една ръка почесваше посивялата си глава. В другата носеше един поизмачкан плик, с който сякаш не знаеше какво да прави.

— Ъ-ъ… почти бяха забравил — добави той. — Писмо за теб.

— За мен?

Вуйчо Бен кимна към входната врата.

— Намерих го в пощенската кутия преди десет минути. Явно някой го е донесъл. Но е за теб. — Кротките ясносини очи я гледаха втренчено. — Може да е важно.

За Ив нямаше значение дали е важно, или не. Взе писмото, погледна името си, изписано на плика, и го пъхна в чантата си. Вуйчо Бен захапа празната лула и шумно я засмука; изглежда, се канеше да заговори с вътрешно усилие.

— Аз не представлявам кой знае какво в тази къща — отбеляза той рязко. — Но аз съм на твоя страна.

— Благодаря.

— Винаги — каза вуйчо Бен. Но когато посегна да докосне ръката й, тя трепна инстинктивно и тромавият възрастен човек се сви, сякаш го бе ударила през лицето. — Има ли ти нещо, мила?

— Не. Извинявайте!

— Не ти харесват ръкавиците, а?

— Какви ръкавици?

— Ти знаеш — каза вуйчо Бен, като спря отново кроткия си поглед на лицето й. — Когато поправях колата и носех кафяви ръкавици. Чудех се само защо това те безпокои.

Ив се обърна и побягна.

Вън на улицата тъкмо се бе стъмнило. Беше мека септемврийска вечер, време, което изглежда по-свежо и от пролет. Мъждивата бяла светлина от уличните лампи струеше сред кестените. Стори й се, че след задушаващата атмосфера на вила „Боньор“ е излязла в един свободен свят. Но нямаше изгледи да му се радва още дълго.

Кафяви ръкавици. Кафяви ръкавици. Кафяви ръкавици.

Излезе от двора и спря в сянката на зида. Искаше да остане сама, сама, като че ли затворена в някаква кутия, далеч от всякакви гласове, които правят намеци, далеч от изучаващи погледи, там, където никой нямаше да я вижда в тъмнината.

Глупачка такава, каза си тя наум. Защо не се изправи да кажеш какво си видяла? Защо не каза, че в тази къща някой, който носи кафяви ръкавици, е мазен лицемер. Не можеше да проговориш, не можеше да накараш думите да минат през гърлото ти; а защо не? Вярност към тях? Страх, че при такова обвинение те ще се отдръпнат от теб? Или просто вярност към Тоби, който може да е всякакъв, но поне е честен и прям.

Но ти не дължиш вярност на никого, Ив Нийл. Нито грам. Сега не.

Най-силно я бяха отвратили крокодилските сълзи. Не можеше да обвинява всички от семейството. Всички, с изключение на един, бяха така поразени и объркани, както и самата тя. Но някой, който се бе обърнал с укорителен поглед към Ив, е могъл да извърши убийство така спокойно, както и да направи салата.

И всички те, ако се стигнеше до дъното на нещата — това възбуди най-дълбок гняв у Ив, — всички до един бяха готови да повярват, че тя е някаква обикновена блудница, на която те, с широките си възгледи, представете си, великодушно прощаваха. Може и да не беше чак така. Бяха разстроени. Имаха основание да бъдат. Но Ив възневидя покровителственото им отношение.

А междувременно?

Очевидно затвор.

Не можеше да бъде! Това не можеше да стане!

Само двама души, дали случайно или нарочно, се бяха отнесли към нея като хората и тя изпита топло чувство към тях. Единият бе презреният женкар Нед Атуд, който никога не беше претендирал порядъчност, но който се бе строполил с лъжа на устата, като си е мислел, че с нея ще я прикрие. Другият беше този доктор. Тя не можеше да си спомни името му. За нищо на света не можеше да си спомни дори как изглежда. И все пак тя си спомняше изражението му, проблясващите тъмни очи, зад които се четеше омраза към лицемерието; усещането, че умът му е като бръснач, чувството, че когато ироничният му глас прокънтя в гостната на семейство Лос, все едно се спука някакъв балон и всички пози рухнаха.

Въпросът бе: щеше ли полицията да повярва на Нед Атуд дори и тогава, когато Нед казва простата истина?

Нед беше зле, беше ударен, в безсъзнание. „Няма изгледи да се върне в съзнание.“ Самата тя застрашена, Ив беше забравила за него. Щеше ли да има някаква полза, ако прекрачи всякакви граници, ако направи напук на всички тези Лос и отиде да види Нед. В момента не можеше дори да му се обади по телефона или да му напише писмо…

Писмо.

Пръстите на Ив се срещнаха върху чантата, така както беше застанала в хладната сянка на Рю де-з-Анж. Тя я отвори и погледна доста смачкания плик в нея.

Ив пресече Рю де-з-Анж с твърда стъпка и спря под уличната лампа, недалеч от своята врата. Разгледа запечатания сив плик с нейното име, написано ситно, по френски маниер. Донесено по човек, пуснато в пощенската кутия на къща, в която тя не живееше. Не можеше да има нищо застрашително или зловещо в един обикновен плик. И все пак, докато го разкъсваше, Ив усещаше бавното и силно туптене на сърцето си и някаква топлина, която се разливаше по шията й. Кратката бележка беше на френски, без подпис:

Ако мадам желае да научи нещо, което ще й бъде от полза в това затруднено положение, нека да дойде на Рю дьо ла Арп номер 17 всяко време след десет часа. Вратата е отворена. Моля влезте.

Листата над главата й прошумоляха. Сенките им потрепваха върху сивата хартия.

Ив вдигна поглед. Пред нея беше собствената й вила, където, поради отсъствието на готвачката Ивет Латур я чакаше, за да й приготви вечеря Ив сгъна бележката и пак я мушна в чантата си.

Едва бе докоснала звънеца, когато Ивет, изрядна и безизразна както обикновено, отвори вратата отвътре.

— Вечерята на мадам е готова — каза Ивет. — Готова е от половин час.

— Не искам никаква вечеря.

— Но мадам трябва да вечеря нещо. Човек трябва да си поддържа силите.

— Защо? — попита Ив.

Тръгна към стълбите, подминавайки бързо събеседницата си в яркия като кутийка за бижута салон с всичките му часовници и огледала. Ето, обърна се и запрати този въпрос. Никога не бе осъзнавала така факта, че Ивет и тя са сами в къщата.

— Попитах, защо? — повтори Ив.

— Бога ми, мадам — отвърна Ивет с неочакван и добросърдечен грак, който отбягна предизвикателството. Очите й се разшириха. Тя сложи силните си като на борец ръце на кръста. — Всички ние трябва да поддържаме силите си в този живот. Нали?

— Защо ме заключи вън от къщата през нощта, когато сър Морис Лос беше убит?

В този момент тиктакането на часовниците се чуваше ясно.

— Моля?

— Ти чу.

— Чух ви. Но не можах да разбера, мадам.

— Какво си казала в полицията за мен? — помита Ив. Тя усети как сърцето й се свива и бузите й пламват.

— Моля?

— Защо дантеленият ми пеньоар не е прибран от почистване?

— Уви, мадам. Не мога да кажа. Понякога ги бавят ужасно дълго, нали знаете?… Кога ще вечеряте, мадам?

Изпуснато, предизвикателството се бе разбило като порцеланова чиния от колекцията на сър Морис Лос.

— Казах ти, че не искам вечеря — каза Ив от първото стъпало. — Отивам в стаята си.

— Да ви донеса сандвичи, мадам?

— Да, ако обичаш. И кафе.

— Добре, мадам. Ще излизате ли отново тази вечер?

— Може би. Не знам.

И тя изтича нагоре по стълбите.

В спалнята й жакардовите завеси бяха спуснати и лампата над тоалетката беше запалена. Ив затвори вратата. Беше задъхана; сякаш в гърдите й зееше голяма празнина, в която пулсираха леки удари, коленете й трепереха и кръвта се беше качила в главата й, а не в бузите. Потъна в едно от креслата и се опита да се отпусне.

Рю дьо ла Арп номер 17. Рю дьо ла Арп номер 17. Рю дьо ла Арп номер 17.

В спалнята нямаше часовник. Ив слезе незабелязано в салона, оттам в една от стаите за гости и донесе един часовник. Стори й се, че тиктака застрашително като бомба. Сложи го на скрина и влезе в банята, за да си измие ръцете и лицето. Когато се върна, чиния със сандвичи и каничка с прецедено кафе бяха подредени грижливо на една масичка. Въпреки че не можеше да хапне нищо, тя пийна кафе и изпуши много цигари, докато стрелките на часовника пропълзят от осем и половина до девет и от девет и половина до десет.

Веднъж в Париж беше присъствувала на съдебен процес за убийство. Нед я бе завел, като мислеше, че ще й е забавно. Това, което я изненада, бе колко много се крещи. Съдиите няколко на брой, с нещо като лигавници и шапки с плоски дъна — ругаеха затворника не по-малко от прокурора, като го увещаваха да си признае.

Навремето й се беше сторило чуждо и някак неприятно смешно. Но съвсем не беше смешно за подсъдимия — нещастник с изпоцапано лице, който бе впил черните си нокти в ръба на подсъдимата скамейка и понякога им отвръщаше с крясъци. Когато го въведоха в съдебната зала, две ключалки издрънчаха на вратата към коридора, който миришеше на креозот. Полъх от тази миризма се върна към Ив. Той подсказваше какво може да се случи. Беше така погълната от тези представи, че почти не чу шума от улицата, под прозорците си.

Но чу звънеца.

Долу говореха неясни гласове. Туп, туп, туп — Ив чу стъпките на Ивет по килима, която изкачваше стълбите по-бързо от всякога. Ивет почука на вратата на спалнята. Ивет си оставаше почтителна.

— Долу има много полицаи, мадам — докладва тя с искрена радост в тона и нескрито задоволство, породено от добре изпълнена задача, от което устата на Ив пресъхна. — Да кажа ли, че мадам ще слезе да се срещне с тях?

Няколко секунди след като тя млъкна, гласът й звучеше в ушите на Ив.

— Покани ги в предната гостна — чу се да казва Ив. — Ще сляза след минута.

— Добре, мадам.

Щом вратата се затвори, Ив се изправи. Отиде до гардероба, извади къса кожена наметка и я закопча около врата си. Погледна в чантата си, за да се увери, че има пари. После изключи осветлението и се измъкна в коридора.

Като внимаваше да не настъпи разхлабената пръчка, тя изтича долу толкова леко, че никой не я чу. Толкова добре беше преценила в кой миг къде се намира Ивет, сякаш можеше да предвиди всяка нейна стъпка. Неясните гласове сега се чуваха от предната гостна; вратата беше открехната, а Ивет беше обърната с гръб, вдигнала ръка в жест на гостоприемство към представителите на закона. Въпреки че Ив зърна едно око и едни мустаци, тя остана с впечатление, че не са я забелязали. Още две минути и тя беше излязла от тъмната трапезария към още по-тъмната кухня.

Отново, както при един друг случай, тя завъртя секрета на задната врата. Но този път тя сама я затвори зад себе си. Лъчът на фара от брега премина над нея, докато изкачваше стълбите към влажната от росата задна градина. Излезе бързо през задната портичка и се намери на улицата. Три минути по-късно, без да обезпокои никого, освен някакво озверено куче, вързано с верига в нечия градина, тя махна на едно такси в мъглявото великолепие на Булвар дю Казино.

— Рю дьо ла Арп номер 17 — каза Ив.