Илса Бик
Чудовища (81)

80

Това, което Ели не беше взела предвид, беше тежестта — или факта, че сега имаше двама души и две кучета, натъпкани на нащърбена ледена елипса, по-тънка в някои части, отколкото в други, и хлъзгава.

Внезапно леденият къс се наклони, топвайки се достатъчно, така че един воден език да близне лявото й коляно. Тя се олюля. Видения как се плъзгат от ледения си остров право в езерото — как ледът се затваря над главата й и как тя се дави — се рояха в ужасения й ум. Зад себе си чу Илай да пъшка, а после драскането на кучешки нокти по леда. Задъхано „а-а-а-а“ изскочи от устата й, когато центърът на тежестта й се промени и техният нащърбен леден остров — четириметрово парче нестабилен кишав лед, дебел по средата и тънък като бръснач по ръбовете — се килна и залюля.

— Не мърдай! Не мърдай! — повтори Илай. Беше свит ниско, краката му видимо трепереха от усилието да се задържи стабилен. — Изчакай да се успокои!

— О, боже! — каза Ели, без да мърда и мускул. — Не знам дали беше наистина добра идея.

— Сега ли ми го казваш? — но закачката беше изчезнала от гласа му и тя можеше да чуе леко треперене. Веригата около кръста й се стегна, когато Илай издърпа още една намотка. — Добре, Ели, все още се накланяме. Трябва да се плъзнеш към центъра по задник, разбра ли? Дори не се опитвай да се обърнеш и го направи наистина бавно! Мисли като паяк!

— Мразя паяци! — въздъхна тя, но запълзя възможно най-бавно. Премести първо едната си ръка, а после срещуположния крак — деликатно, меко, раз два, — сетне размени крайниците, като поддържаше три точки на контакт. Салът се клатеше и накланяше, ледът се килна първо наляво, а после надясно.

— Страхотно се справяш — каза Илай с притаен дъх. — Почти стигна… Добре, спри! Спри да мърдаш! Аз съм точно зад теб. Виждаш ли? — Той отпусна ръка на рамото й.

— Да. Благодаря! — Когато се опита да пъхне крака под себе си, за да може да се изправи, салът внезапно се килна вдясно.

— Хей, хей, хей! — Пръстите на Илай стиснаха яката й. Веригата издрънча, когато той я прихвана. — Ели, слушай, не трябва да мърдаш…

— Толкова бързо — изхриптя тя. — Знам. Съжалявам! — Това можеше да е последната тъпа идея в целия й глупав живот. Отдалечавайки се от човекоядците възможно най-бавно, Ели застана на ръце и колене.

Все още приведен, Илай обхвана китките й и заедно започнаха да се изправят, докато салът се клатеше и отклоняваше два сантиметра наляво, после надясно.

— Ако стоим в центъра, ще бъдем добре. — Илай не беше отпуснал хватката си. Бяха толкова близо един до друг, че тя можеше да види как устните му потръпнаха, когато се опита да се ухили накриво. — Сега какво?

— Чакаме помощ. Ти стреля. Хана трябва да е чула — Ели вложи в гласа си увереност, каквато не чувстваше. Изстрелите, идващи откъм фермата, бяха първият сигнал, че нещо не беше наред, а това беше преди доста време. Някой от другите трябваше да се е сетил за тях досега. Но може би нещо ги спираше. „Не, Ели, престани! Те са добре. Хана, Джейдън и Крис са добре.“ Алтернативата беше твърде ужасна, за да мисли за нея. — Те ще ги прогонят или убият. После всичко, което трябва да направим, е или да чакаме водата да замръзне отново, или… знаеш. Джейдън ще вземе въже, ще го хвърли и ще ни издърпа. Ще се оправим.

„Стига да не отплаваме много далеч. — На водата можеше да й трябва много време да замръзне отново, ако изобщо го направеше. Или можеше да не замръзне в достатъчно плътен мост, който да ги удържи. — О, спри да се тревожиш, Ели! Джейдън ще измисли нещо. Той е умен.“ Въже, това щеше да направи той. Да намери въже, да им го хвърли и после с кон да ги изтегли достатъчно близо, за да могат да стъпят на по-добър лед. Точно като плаващия сал в онова езеро, на който баща й я беше завел веднъж в… Палм Брукс. Това беше. Същият принцип.

— Надявам се. — Илай не беше спрял да я прегръща. Със сигурност така беше по-безопасно, а и тя не възразяваше ръцете му да са около нея ни най-малко. — Боже — каза той, — тръпки ме побиват от тях.

Ели можеше да види защо. Човекоядците все още напредваха в колона, момичето с шала с цвят на лайм се носеше най-отзад. Със слънцето зад тях черните им сенки се протягаха като сграбчващи пръсти. При тази гледка дори кучетата на практика бяха замлъкнали, само незначително ръмжене се изтръгваше от устите им.

„Какво си мислят, че ще направят човекоядците? Ще прескочат?“

— Ами ако скочат? — попита Илай. — Разстоянието е… само има-няма и метър.

Напълно я изплаши това, че мислеха за едно и също нещо. Процепът вода между техния сал и по-солидния лед беше пораснал съвсем малко, но не достатъчно. Не беше бързо отдалечаване с метри, каквото им трябваше, а бавно, лениво носене със сантиметри.

— Трябва да се погрижим да не го направят — каза Ели.

— Как? Мога да застрелям двама, но нищо повече — каза Илай. — Само толкова патрони са ми останали.

Щяха да останат осем Променени, и то само ако Илай улучеше някого.

— Трябва да пестим патроните — каза тя, но не знаеше защо или за кого… освен ако не планираше да помоли Илай да я застреля. Обаче тя не мислеше, че е толкова смела. Освен това какво щеше да стане с Мина, ако тя беше мъртва?

— Тогава как?

— Свределът. Удължи дръжките и ще стане достатъчно дълъг. Ако държиш краката ми, мога да се протегна и да го използвам, за да ни избутам.

— О, боже! Мразя това! — каза Илай, но беше започнал да се смъква полека.

Ели го следваше плътно, а сърцето й риташе в зъбите всеки път, щом салът се наклонеше. Когато вече беше по корем и се обърна, той удължи дръжките и й подаде свредела.

— Знаеш ли на какво ми напомня това? — попита я. — „Съкровището“. На момента, в който Никълъс Кейдж и всички останали са в капан на онова голямо квадратно нещо.

— Не съм го гледала. — Тя се придвижи към ръба. Едно от кучетата сигурно беше мръднало, защото чу неистово дращене в същото време, в което салът се топна и водата потече по леда пред лицето й. „О, боже! И аз мразя това!“ Почувства как водата под техния леден блок се издига, когато салът се разклати. Гадно видение премина през ума й: как блокът се накланя толкова, че тя се плъзва с главата напред във водата. Щеше да повлече и Илай със себе си. После щеше или салът да се обърне като палачинка, захлупвайки всички тях, или само тя щеше да бъде закачена, без възможност да се обърне и да хване ръба. Повечето езера, независимо колко бяха спокойни, имаха течения. Това тук беше по-силно от повечето заради потока вдясно от тях. Значи щеше да я отнесе вляво под сала и да я удави с гръб, залепен за леда.

Тя искаше да изчака водата да се отдръпне, но човекоядците наближаваха. Затова запълзя напред, после прехвърли свредела в ръце и се протегна, като се опитваше да удържи тежките остриета стабилни. Тя се загърчи още няколко сантиметра напред и вдиша през зъби, когато салът се топна още малко. Водата започваше да пълзи към ръцете й. Може би трябваше да остави Илай да направи това — той беше по-висок, само че тя не беше достатъчно силна, за да го удържи, ако той се подхлъзнеше…

Сенки пропълзяха по ръцете й. Очите й се стрелнаха нагоре и пулсът й спря. Девет от човекоядците бяха почти там. В челото момчето с мачетето се хилеше злобно и сечеше въздуха с почервеняло от кръвта на Бела острие. Недалеч зад основната група ги следваше онова момиче, чийто шал с цвят на лайм се влачеше като змия. Този път Ели не мислеше, че момичето изглежда уплашено. Всъщност изглеждаше така, сякаш наистина си умираше да се приближи.

„Ще ни насекат. — Парализирана, тя зяпаше как смъртта й настъпва по леда. — Ще боли…“

— Не спирай! — каза Илай и подръпна веригата. — Хайде, Ели! Побързай!

— Добре де — сопна му се тя. — Опитвам се.

— Говоря сериозно.

— Знам. — Бицепсите й тръпнеха от усилието. Колкото и силна да беше станала, почти четири килограма стомана в края на тънък алуминиев прът представляваха твърде голямо усилие за нея. Тя заби лакти и притисна свредела към гърдите си. — Те измъкват ли се?

— Какво? Кои?

— Онези от филма. — Човекоядците вече бяха много близо, сенките им като пръсти забърсваха косата и ръцете й.

— О, да. — Тя усети веригата отново да се впива, когато Илай стисна още по-здраво. — Добрите винаги се измъкват. Ние също ще се измъкнем. Ние сме „убийците“ на Джейдън, помниш ли? Добрите? Така че…

Тя изчака един удар. Равномерното думкане на човекоядците по леда беше в унисон с туптенето на сърцето й.

— Илай? — Когато не отговори, тя рискува да погледне. — И…

Тя познаваше изражението му. Нейният дядо Джак беше носил същата смес от тъга, шок и ярост в деня, когато хората от армията дойдоха, за да им кажат, че баща й е мъртъв.

— Илай — каза тя, сърцето биеше толкова силно в гърдите й, че щеше да изхвръкне. — Какво има?

— Лена — прошепна Илай втрещен. После по-силно: — Лена?

Това, което се случи после, стана бързо.