Илса Бик
Чудовища (66)

65

Алекс беше права. Беше вълк… и не беше. По-скоро беше нещо като мелез. Това животно беше много по-голямо дори от маламут, но без завъртяната опашка. Козината му беше почти бяла, с няколко ивици сиво. Формата на главата, муцуната и ушите му й напомняха за Джет — черната немска овчарка на Крис, но по петната по лицето и маската приличаше на хъски.

Защо се показваше сега? Заради десерта ли? Мислело си е, че е предложение за храна? Вероятно, но миризмата му не беше правилна.

Както при вълка водач, миризмата на това животно не крещеше „глад“ или „опасност“. През задържалата се сладост на шоколад и кокос тя можеше да вкуси празнотата тук: само студен прах и сива пепел. Този вълчак беше сам и самотен.

„Но откъде дойде ти?“ Всъщност защо животното беше рискувало да я последва? Може би беше като при кучетата преди — те винаги гледаха да са близо до нея и да я защитават, ако има нужда.

Те се взряха един в друг. За разлика от Джет, очите на вълчака бяха наситени и смайващо златни. Едва след като сключиха погледи, тя си спомни, че беше опасно да гледаш в очите диво животно. И все пак, докато се гледаха, този самотен вкус отново се появи на езика й, гърдите я заболяха. Беше минало много време, откакто беше виждала куче. Дори вълчак беше нещо по-нормално. Накара я да се почувства… човек.

Движейки се бавно, тя завъртя глава надясно. С изпъкнала като на неандерталец глава Дарт тъпчеше покрай верандата, отправил се към Бърт и Пени, които тъкмо излизаха от гората. От къдравия остър дъх във въздуха Алекс разбра, че са довлекли предимно сухи като пустиня борове, които тя — о, радост! — щеше да сортира после, защото тези хлапета просто не се научиха, че бор + огън = голяма беля. Но това значеше, че тя има още няколко минути.

Обърна се отново към животното.

— Хей, момче, какво правиш? — попита тя меко, като знаеше, че не трябва да го прави. Това беше нещо жалко, чудато и сладко, което Ели би направила: „Хей, странно животно, ела ми дай бяс!“. Мисълта избута буца в гърлото й. Имайки предвид интересния фетиш на Вълка, желанието й да окуражава това животно да се задържи наоколо беше като смъртна присъда за него. Но внезапно закопня да го докосне. Просто да разроши с пръсти козината зад ушите му. Егоистично беше, знаеше го, но наистина, наистина имаше нужда от това.

— Хей, момче, какво правиш? Крадеш ми храната ли? А? Няма нищо — прикотка го тя и видя как върхът на опашката му трепва напред-назад. „Успокой се, издишай! Отпусни се, за да може да се отпусне и то!“ — Но следващия път, мислиш ли, че можеш да ми оставиш малко…

Внезапен настоятелен тласък в ума, нещо като блъскане в центъра на мозъка й. Секунда по-късно тя усети отместване, което беше като разгъване на ръце и крака, като завъртане на гигантска глава и оголване на зъби-игли. Като отваряне на жълти очи. „Какво, по дяволите?“ Умът й затрептя, сякаш земята се преместваше под краката й, а снегът беше готов да се издигне и да я помете. Задъхана, тя се дръпна настрани, като едва не падна по стълбите и почти не забеляза тихото странно тревожно излайване на вълчака.

Чудовището? Защо се събуждаше сега? „Не е заради Вълка.“ Нямаше начин да свикне с което и да е чудовище, но тя започваше да усеща разлика в това, което правеше нейното. Никога напълно заспало, то винаги виреше нос да подуши, когато Вълка беше наблизо. Това чувство беше близо до съня й: огън и нужда. Желание. Чудовището се пресяга в любовна прегръдка, защото иска Вълка.

Но сега беше различно. „Като в нощта, когато Черната вдовица уби Джак, когато бях привлечена зад очите й. Както когато Леопарда ме пожела в мината.“ И както когато само преди няколко дни Пъпчивия се опита да я убие. Това беше кръвожадност, убийствен бяс. Имаше нещо или някой, който притегляше чудовището, пресягаше се с ноктести ръце и го извличаше напред в…

… в ум, който не беше неин, зад чужди очи — „давай-давай, върви-върви“, — в тяло, което тя не познаваше — „давай-давай-давай“ — и не беше сигурна, че принадлежеше на момиче. „Върви-върви, давай-давай“, тя/той/то се движеше в група с четирима други, които бяха също толкова бързи и тихи, и вървивървивърви: Червена буря, давайдавай през снега, през дървета, давайдавайдавай, водовъртеж, който тя/той/то вижда през много очи. Отляво през пролуките в гората слънцето проблясва ярко. Тази част от гората извива, следвайки широк откос покрай купа от ненабразден сняг. Отзад, не много далеч, е онова, давайдавайвървивърви. Има и още едно, почти като брат, но все пак враг и то крещи: ВЪРВИВЪРВИВЪРВИ, ОСТАВИ МЕ…

Много далеч напред има още шестима и Червената буря ги подкарва, давайдавайдавай, вървивървивърви… а после това, което тя вижда, и мястото, на което е, се срива. Още едно потреперване и отместване. Внезапно тя отново скача и се плъзва зад очите на някой друг, който преследва трима. Главата на един от тях е с дива, неопитомена коса, другият е малък и болката му е зряла, ярка миризма. И има и трети, но той… то?… е трудно да се определи, няма нищо, което да изтъркаля в уста… освен давайдавайдавай, главата й е червена буря, пълна с вървивървивървидавайдавайДАВАЙ…