Илса Бик
Чудовища (37)

36

— Е? — намръщи се Мели. — Толкова ли е зле, колкото изглежда?

— По-зле. — Пресягайки се за две емайлирани чаши, Уелър трепна от внезапното стягане в дясното си рамо. Проклетото нещо се схващаше, ако не се сетеше да движи ставата.

— Нали каза, че можеш да се справиш с раните?

— О, да. — Уелър не беше и наполовина лекар, но всеки войник, дори стара, разнебитена развалина като него, имаше представа от полева медицина. — Том е силен, той е млад. Трябва да оздравее. Дяволски късмет е, че нямаше ухапвания.

— Той има късмет, че е жив. — Мели не беше висока жена, нито дори особено набита, но беше солидна като тухла. Също така беше свадлива и особено привързана към големи оръжия като онзи хромиран „Магнум 44“, който висеше високо на левия й хълбок. — Какво, по дяволите, е мислил? Да не се е опитвал да се убие?

— Не мисля, че знае какво е преследвал, Мели. — Един поглед към Том в окървавения бял камуфлаж и към тези лоши прорезни рани и първият му импулс беше да набие малко разум в главата на момчето. — Просто трябва да му дадем време и малко пространство, за да преживее това.

— Пространство? Стоя в кулата повече от седмица.

— Остави момчето на мира, Мели! Става ли? — Уелър разтърси пакетчето, преди да го разкъса и да изсипе съдържанието в чашата. — Знам какво правя.

— Дали? — На слабата светлина на котлона сивите й очи бяха като камъни, а устните й бяха пурпурни. — Защото започвам да се чудя, Уелър. Никой не е крайно необходим, нито дори Том.

— Исусе Христе! Дано се чуваш! — Разгневен, той се обърна и подпря задник на кухненския плот. — Том е единственият по рода си в този лагер. Помисли какво са готови да направят Люк и Синди за него! Гарантирам ти, че никое хлапе няма да се жертва за теб или за мен.

— Том е полезен само докато е придобивка, Уелър, а не отговорност. Последното, което ни трябва сега, е той да реши, че онова момиче е живо и че мисията му е да го проследи.

Уелър трябваше да положи усилие, за да не допусне раздразнението да стигне до лицето му. Защото точно това беше нещото, което Том мислеше и желаеше. „Там беше щеката, Уелър. Там беше глокът. Кажи ми, как бих могъл да пренебрегна това! Ако тези Чъкита са я измъкнали, ако има и най-слаба възможност тя да е жива…“

— Защо не се фокусираш върху факта, че е излязъл от проклетата кула и че се върна? — Въпреки това Уелър си помисли, че този факт беше повече въпрос на късмет, отколкото на нещо друго. Ако онова Чъки не си беше показало лицето, Уелър не беше сигурен, че Том щеше да се върне. Можеше да си представи как момчето тръгва, търсейки знаци за това къде са отвели Алекс, което не беше чак толкова откачено, колкото звучеше. В това, което Том каза за цялото фиаско на възвишението в нощта, когато взривиха мината, и за начина, по който онези Чъкита продължаваха да идват, имаше много смисъл, по дяволите. — Точно сега той иска да говори, затова аз слушам.

— Да, и се обзалагам, че ти си много отзивчив. — Очите й внезапно станаха като цепки. — Обеща ли да му помогнеш да я търси?

Беше малко объркващо, че тя стигна до това заключение толкова лесно.

— Не точно.

— О, за бога… — изпухтя тя. — Какво си казал?

— Че когато свършим с Рул, ако има някакви знаци, някаква насока… ще му помогна.

Устата на Мели се откачи.

— Тя е мъртва, Уелър. Той базира надеждите си на една щека и на пистолет, които дори не са нейни.

— Виж, Мели, той не е толкова отнесен, че да не вижда, че това е лудост или поне твърде малко вероятно в най-добрия случай. Но ти не беше горе на това възвишение. Не носиш неговото тегло. Последното, от което има нужда, е да му натриваме носа или ти да се бъркаш, да четеш лекции…

— Ще правя, каквото мисля…

— Млъкни, по дяволите! — отсече той. — Мели, искам да ме чуеш хубаво. Том е войник. Той е умен и силен. Той е по-смел и по-предан от почти всички, които някога съм познавал…

— И достатъчно луд да отиде горе сам…

— Защото все още има сърце за разбиване — изстърга Уелър. — За бога, Мели, помисли за една проклета секунда! Том не яде, едва спи. Той скърби. Намерил е пистолета и се е хванал за този малък мехур надежда, но това е нещо крехко, както и душата му, а аз няма да съм човекът, който ще я смаже. Знам, че накрая трябва да се откаже. Мисля, че той също го знае. Но хората го правят по собствен начин и когато са готови. Той още не е готов, но ще бъде. Този бой всъщност беше нещо добро.

— Как стигна до този извод?

— Няма нищо по-добро от малко преживяване, приближаващо те до смъртта, за да те накара да преоцениш достойнствата на живота — каза Уелър, но не се усмихна. — Момчето едва не си загуби главата днес и това го е изплашило адски. Сега той говори и това е добре. Но може да тръгне навсякъде. Ако го притиснеш твърде много, той ще се затвори обратно в себе си. Това прави Том: справя се с нещата по свой начин.

— Като отива на езерото сам?

— Да, да. — Тя го уморяваше. — Може ли да приключим с това вече? И трябва да го признаеш на хлапето, други момчета щяха да се свият в черупките си и никога да не излязат от нея след такъв бой.

— Боже мой! — Погледът й се изостри. — Ти му се възхищаваш. Какво е той? Момчето, което винаги си искал да бъдеш, но никога не си бил? Или има нещо повече? Не ми казвай, че те е грижа за него! За бога… той е инструмент, Уелър!

— Всеки ще ти каже, че трябва добре да се грижиш за инструментите си, ако искаш да ти вършат работа.

— Не ми пробутвай твоите простонародни каубойски глупости! — изсумтя тя без следа от хумор. — И кога стана внезапната промяна?

„На възвишението. Когато я чух да вика и него да отговаря, а той едва не се уби, за да стигне до нея. Тогава осъзнах точно какво съм направил и че нищо, дори отмъщението, не заслужава това.“ Ако някой някога е трябвало да забрави миналото… Но той се съмняваше, че беше мъдро да сподели това с Мели, която беше положила свои собствени клетви за вярност, нито една от които към него. Обръщайки й гръб, Уелър разкъса второ пакетче. Ароматът на силното разтворимо кафе го удари в носа, както винаги. Това беше нещо толкова хубаво, че го болеше, щом си помислеше, че може да дойде време, когато това просто удоволствие също ще изчезне. Никой нямаше да изнася кафе на зърна или да произвежда разтворимо кафе за години напред, може би дори десетилетия.

— Казвам само, че разбирам какво му е. Също така мисля, че е в наш интерес да се захванем с това, което го притеснява по отношение на Чъкито. Просто не съм сигурен, че ни е казал всичко.

— О! — Той на практика чу как веждите й се извиват. — Какво, мислиш, премълчава?

— Не мисля, че е съзнателно — каза той, потупвайки пакетчето кафе така, че гранулите да излязат в бавен поток. — Просто имам предчувствие. Мисля, че той знае нещо, но просто не може да го напипа. Разбираш ли какво казвам? Все едно да видиш някого в тълпата, за когото си готов да се закълнеш, че ти е познат, но не можеш да си спомниш името му, нито как сте се запознали. Все едно, мисля, че трябва да стоя с него известно време, да не го притискам, да го оставя да се успокои… И каквото и да го притеснява, ще намери начин да излезе наяве.

„С малко помощ, разбира се.“ Но Мели нямаше нужда да го знае.

— Най-добре за него сега е да почива, после ще го пратим навън с децата. Те ще го закотвят по-добре от всичко друго.

— А-ха. — Пауза. — Чудя се колко добре ще се разбирате с Том, когато стигнем до Рул.

Сърцето му пропусна удар. „Полека! Не й позволявай да те предизвиква!“ Той се опита да отпусне ядно щръкналата си челюст.

— Да, какво се чува за това все пак? Колко още ще седим тук?

— Не ти ли харесва да седиш тук?

Той разбърка, гледайки как течността се завихря и потъмнява.

— Просто питам.

Още една пауза.

— Трябва да чакаме.

Той обърна поглед.

— Какво?

Тя го удостои с мразовита усмивка.

— Ами, да видим! Ти си малко бинтован, Том е целият в рани и само няколко от децата могат да се бият. Съгласна съм, че след като Том се върна, е най-добре да оползотворим времето му правилно. Вместо да тича без цел и посока и да търси момиче, което е мъртво, по-добре да направи няколко бомби и няколко огнехвъргачки.

— Но не затова чакаме — каза той. — Той разполага с много огнева мощ, която може да сподели с нас. Оттам взехме експлозива С4. Така че защо е забавянето?

— Какво те интересува? Честно казано, мислех, че ще си облекчен. Всяка секунда забавяне е секунда повече, в която Том не знае точно колко си го излъгал.

Въпреки нежеланието си да се поддаде на емоциите, той почувства жегване от страх.

— Не си спомням ти самата да беше особено откровена.

— Вярно, но ти и Том сте като кръвни братя, а така внезапно… Замислял ли си се, че може да е по-добре, ако той никога не се оправи?

Той я погледна рязко.

— Дори не си го помисляй!

— Все някой трябва да помисли и за това. — Тя разпери длани, които бяха загрубели и закалени като всичко останало у нея. — След като Том открие истината, няма да се изненадам, ако не може да реши дали да те хвърли на Чъкитата, или да те убие бавно, много бавно.

— Защо не оставиш на мен задачата да се тревожа за това?

— Добре. Решението е твое… а може би не. Колкото до това кога тръгваме… — Тя сви рамо, после го остави да падне. — Правя каквото ми кажат. Той иска да чакаме.

Да чакаме какво? Това беше въпросът. Честно казано, идеята да се върне в Рул не беше привлекателна за него. Мели беше права. Уелър беше казал твърде много лъжи на твърде много хора. Той мислеше, че след като предаде Питър, който наистина беше виновен, и след като унищожи мината и убие всички скъпоценни малки Чъкита на Рул, това ще облекчи старата тъга, която просто не си отиваше. Или че ще накара лицето на сладката мъртва Манди най-после да избледнее. Но беше станало много по-зле. Не само че излъга, но и предаде Кинкейд, който беше приятел, за да може малкият пикльо Ейдън да върши дяволското си дело, докато Кинкейд пищеше и пищеше, жертвайки себе си, за да осигури малко време на Крис да избяга. И за какво? Ако студът не беше довършил Крис, Чъкитата щяха да го направят. Нейтън също и момичето — Лена.

„А сега Том се самоунищожава пред очите ми. И това също е на моята сметка.“

— Е? — тя го откъсна от мислите му и Уелър срещна твърдия й поглед. — Можеш ли да го контролираш?

— О, да — каза той. Не беше съвсем сигурен, а това изобщо не му харесваше. Пресегна се към кутията, за да потърси захар. — Последното, което ни трябва, е мъченик.

Тъй като беше обърнат с гръб към нея, той пропусна изражението й.

И щеше да съжалява.