Илса Бик
Чудовища (36)

35

Това беше много лошо. Синди беше разбрала, че Том е намислил нещо ужасно. Инстинктът й беше доловил, както би казала майка й, онова наистина колебливо чувство, че Том ще опита нещо наистина тъпо.

От втория ден след мината Синди ходеше да види Том рано сутрин, преди да отиде на наблюдателния си пост. (Който беше пълна скука, преди да стане ужасен. Не се виждаше нищо, освен издълбани хълмове и онова голямо синьо-бяло око на езерото. Гледката оставаше неизменна много дълго време, докато не се появиха гарваните, и тогава… Е, тя беше на дванайсет, но не беше глупава.) Понякога Люк я придружаваше, но той беше на четиринайсет, следващият по възраст след Том, и нямаше много време. Така че тя ходеше предимно сама и носеше храна, защото Том не ядеше достатъчно, за да задържи жив дори кърлеж. Очите му бяха хлътнали толкова дълбоко в черепа, че когато го погледнеше, й се струваше, че се взира в дълбоки мрачни пещери. Можеше да се загуби там. Никога не го притискаше и не говореха много, но тя не мислеше, че това е важно. „Просто бъди с него! — така щеше да каже майка й. — Напомняй му, че си още там, че го чакаш да се върне.“

На четвъртия ден, уморена от виждането си за цялата ужасна каша, което в общи линии се изразяваше с израза „Да дадем пространство на Том“, Мели внезапно попита: „Хей, имаш ли нещо против да дойда с теб?“. Какво можеше да каже Синди? „Не, чупката, дърта вещице!“ Боже, ако преди беше студено в тази кула, температурата падна мно-о-ого под нулата, когато очите на Том се спряха на Мели, която излизаше от отвора в пода. Всичко човешко у него изсъхна, докато остана само черупка, която по една случайност носеше лицето на Том.

Мели заслужаваше да й се признае, че опита. Беше мила, започна с „можеш да ми кажеш“, мина през твърдото „стегни се, войнико“ (но само Уелър беше добър в това), в отчаянието си дори пусна едно хленчещо „но ние имаме нужда от теб“.

На което Том отговори с няколко срички, всичките изсечени от лед: „Остави ме на мира!“.

Двайсет минути по-късно Мели затрополи надолу по пътя, откъдето беше дошла. Но когато Том обърна поглед към Синди, тя можеше да каже, че за първи път от дни воала го нямаше и той виждаше нея, познаваше коя е тя.

— Не беше моя идея — каза му. — Тя се самопокани.

— Знам. — Том направи пауза. — Няма нужда да си ходиш, Синди. Би ми харесало, ако останеш.

— Добре.

Буца заседна в гърлото й. Том не беше се усмихнал. Нямаше хор от ангели, нито нещо подобно. Съществуваше само Том с неговото чудовище — черния юмрук около сърцето му, за който тя се тревожеше, че някой път може да стисне толкова силно, че да го откъсне напълно. Признанието, че ще му хареса тя да остане, беше начало. Беше място, откъдето да започне.

А сега… това!

* * *

— И сте абсолютно сигурни, че никога не е споменавал за ходене в мината? — Мели изгледа гадно Синди, а после и Люк, седнал зад нея на грубо издяланата кухненска маса. Бяха направили лагера си в отдавна изоставен чифлик. Той имаше разнородна архитектура, която включваше стара двуетажна къща, кочина, краварник, силоз и шепа порутени допълнителни постройки, оградени от всички страни от просторни пасища и далечни могили, на които бяха разположили няколко наблюдателни поста. Само Уелър и Мели спяха в къщата, както и тези, които бяха болни или ранени. Към момента — „лоша новина, лоша, лоша, лоша“ — това беше Том, който бе напъхан в задната спалня на първия етаж на Уелър. — Не е дал никакво предупреждение?

— Не — послъга Синди, а десният й крак подскачаше, играеше и караше масата да се тресе: наистина лош навик, който подлудяваше майка й. „Синди, изнервяш кафето“, казваше тя. Като се има предвид, че майка й беше детски психиатър, това говореше нещо. — Той ще се оправи ли?

— Сигурна съм, че ще се оправи, и… моля те! — Мели положи ръка върху китката на Синди. Другата беше обвита около димяща чаша. — Не е лесно да попаднеш на кафе тези дни. Не искам да изгубя и капка.

— Съжалявам! — Синди стисна длани между бедрата си. — Имаше ужасно много кръв. Беше доста нарязан.

— Не всичката кръв беше на Том. Вероятно изглежда по-зле, отколкото е.

— Е, надявам се. — Люк беше толкова блед, че очите му изглеждаха оцапани със синя боя. — Защото ако беше малко по-лошо, щеше да е мъртъв. Каза ли Том колко е видял? Тръгваме ли след тях? Или може би трябва, нали знаеш, да се преместим?

— Хайде да не избързваме, става ли? — Мели беше много добра в това да се хлъзга около въпросите. — Мисля, че най-важното, което можем да направим сега, за да помогнем на Том, е… — Тя се огледа при звука на тежките стъпки. — Е?

— Добре се справяме — каза Уелър, но тонът му беше груб и замислен. Той винаги беше малко кисел, а плътната четина от посивяла брада, набола по бузите и брадичката му, само го правеше да изглежда по-зъл. Като стара мечка с болен зъб. Синди мислеше, че Уелър ще бъде много по-мил, щом мината бъде взривена, но колкото повече Том киснеше в кулата, толкова по-мрачен изглеждаше старецът. От друга страна, като се имаше предвид овехтелият бинт, поставен от дясната страна на врата на Уелър, и това рамо… Е, тя също щеше да е в лошо настроение, ако някое Чъки беше хруснало от нея.

— Добре като… — подсказа Мели.

— Като „ще видим“. — Отправяйки се към тезгяха, където съскаше един туристически котлон, Уелър разрови в една картонена кутия. — Вие, деца, се връщайте в койките си! Най-добре за Том сега е да го оставим да почива.

От изражението на лицето му Синди мислеше, че Люк ще спори, но той само кимна и бутна стола си назад, при което се чу изстъргване по пода.

— Само му кажи, че сме били тук, става ли? — каза той на Уелър.

— Може ли да дойдем утре сутрин? — попита Синди.

— Да видим какво ще ни донесе утрото! — каза Мели и потупа ръката на Синди по начин, по който човек потупва кутрето си, за да го окуражи да направи пиш. — Става ли?

— Това изглежда ли ти добре? — Синди хвърли поглед към Люк, чието изражение се губеше в мрака, а после върна вниманието си към жълтия конус светлина, която фенерчето им хвърляше по пътя, и се заслуша в скърцането на обувките им по снега. Луната нямаше да изгрее още няколко часа, което я устройваше прекрасно. Всеки път, щом я видеше, не можеше да спре да мисли за нея като за някакъв ококорен зеленоок циклоп, а за нощното небе — като за клепач, на който е нужен цял месец да се отвори и затвори бавно.

— Не — каза Люк. — Но не мога да разбера какво ме изнервя повече: че има Чъкита наблизо и още не са ни открили, или че Том едва не беше убит.

— А защо не правим нищо по въпроса?

— Освен да слагаме на пост още деца, които не могат да държат пушки ли? Да. Изглежда, сякаш…

Синди почака, после каза:

— Сякаш Мели изобщо не е разтревожена.

— А-ха. — Пауза. — Може би не иска да се паникьосваме. Баща ми беше такъв. Винаги се тревожеше, че няма да се справим, затова казваше, че нещата са наред, или измисляше нещо, което да отвлече вниманието на нас, тъпите малки деца.

— Това ли е единственото, което те тревожи?

— Не — каза Люк и въздъхна. — Те не го казват, но Том просто е извадил късмет. Трябваше наистина да е мъртъв.

Жегна я страх.

— Но не е. Успя да се върне.

— Повярвай ми, Синди, и аз се радвам колкото теб. Не мисля, че щях да понеса, ако… Но ако Том беше убит, тогава какво? Щяхме да сме само ти и аз, и Чад с трийсет други деца, всичките по-малки.

— Уелър щеше още да е тук. Както и Мели — тя също не беше очарована, но те бяха по-добре от нищо.

— Стига! Уелър дойде при нас заедно с Том. Преди да избухне мината, Мели все изчезваше.

— При другите деца. Никога не заминаваше за дълго.

— Но достатъчно дълго. — Той спря да върви и погледна надолу към нея. — Може да не си се чудила какво би станало, ако тя не се появеше отново, но аз съм. Тревожа се през цялото време. Например какво щяхме да ядем? Къде щяхме да идем? И това, което се случи с Рул? Лудост е да мислим, че ще отидем на поход, където и да било. Само помисли! Аз и Том, Уелър и Мели и може би още двама-трима, които са достатъчно добри стрелци — това е всичко, с което разполагаме. Том никога не го е казвал направо, но според мен той мислеше, че да се тръгне срещу Рул, е лоша идея. Единствената причина да ни помогне изобщо, беше тя. Направи го заради Алекс.

— Няма нужда да ми го казваш. — Зъбите й хванаха долната й устна навреме, за да задушат хлипа. Избърса нетърпеливо парещите си очи с юмрук. Само бебетата плачеха. — Да не мислиш, че сега няма да ни помогне?

— Не. Ако реши да остане, ще ни помогне. Ще озапти хлапета като Джаспър. Нали видя какво направи Джаспър с кофата онзи ден? Имам предвид, да, имаме наръчници и онзи стар учебник по химия, който изкопахме. Аз го разбирам само донякъде, но наистина нямаше нищо в това, което прочетохме, в което да се казва, че термитната смес може да накара пластмасата да се запали.

— Термитна смес ли? — Джаспър беше умно, нервно десетгодишно хлапе и пълен пироман с идея фикс към тръбните бомби, водно-импулсните заряди и всичко, което правеше бум.

— Отнема време да се обясни. — Люк издуха бяло облаче. — Проблемът е, че Мели окуражава Джаспър да продължава. Има и други деца, които експериментират с напалм и коктейли „Молотов“^[1].

— Но не трябва ли да се научим как да го правим? Как да се защитаваме сами?

— А трябва ли? Не мислиш ли, че има нещо откачено във възможността да си отнесем главите? Тези неща, по които Мели толкова си пада… са опасни. Затова Том никога не ни позволява да гледаме как работи, затова не иска да ни учи какво да правим. На Мели, изглежда, не й пука.

— Но… — Синди поглади устните си. — Тя е възрастна.

— И? Помниш ли какво каза Том за чудовището вътре в нас и за това, че те кара да убиваш, защото се чувстваш добре? Видях как го направи Уелър. Той уби онова Чъки наистина бавно. Душеше го в снега и се усмихваше. Беше страшно. Не беше просто убийство при самозащита. Това, което Уелър направи, беше злонамерено. А сега Мели иска термитна смес, огнехвъргачки и двуостри мечове. Но как ще ни помогне това? Взривяваме неколцина, спасяваме децата, а после какво?

— Ами… — започна тя и спря. — Не знам. Никога не съм се замисляла.

— Да. Възрастните се грижат за мисленето. Ами ако ние искаме нещо различно?

— Какво се опитваш да кажеш?

— Чудя се — каза Люк — дали Чъкитата и Рул са единствените ни врагове.