Илса Бик
Чудовища (28)

27

Ели не спря да помисли. Когато по-късно си припомняше станалото, не можеше да се сети как ножът се беше озовал в ръката й. Но в следващата секунда имаше проблясване на стомана и клъцване, когато острието проби плата, а после тя грабна платното и започна да пори с върха на ножа здравата тъкан колкото можеше по-бързо. „Внимателно, внимателно!“ Тя проби дупка, достатъчно голяма за ръцете й, после остави настрана ножа, хвана с пръсти от двете страни и дръпна. Чу се едно дълго „храаасс“, когато платното се разпра на две.

Ароматният въздух се изсипа навън. Подсилената със заклинания червена торбичка върху гърдите му, която не бе по-голяма от юмрука й, потрепваше като сърце, което се опитва да си спомни как да бие. Тялото беше напълно пашкулирано в този бял чаршаф, само че… материята не беше съвсем бяла вече. Тънки рубинени паячета бяха прострели краката си през плата, обвиващ бедрата и гърдите от лявата страна.

„Прясна кръв. Кървене… — Тя зяпна омагьосана, ужасът й отстъпи на нещо като благоговение. — Как може да има кървене?“

И тогава гръдният кош… се надигна.

— А! — изцвърка като мишле. Тялото беше започнало да се тресе и да трепери, сякаш се бореше с чаршафа като пеперуда, твърде слаба да пробие пашкула. „Трябва да му помогна, трябва да направя нещо.“

Но чакай, трябваше ли? То… той беше жив или се връщаше към живота, а това беше откачено. Никога не беше гледала някой от филмите от поредицата „Мумията“, но лошите неща не ставаха ли точно така? Глупав човек се препъва в гробница или в нещо такова, намира каменен ковчег и си мисли: „Хей, я просто да отворим този приятел и да видим какво има вътре!“.

— А после глупавият човек умира — прошепна тя. Мумията му изяжда езика, изтръгва му очите или нещо такова.

За части от секундата тя си помисли: „Бягай, бягай бързо, просто тръгвай!“. Можеше да си тръгне и да плъзне на място вратата, да пъхне пръсти в ушите си — „Тра-ла-ла-ла, не те чувам…“ — и да се престори, че не е видяла нищичко. Никой нямаше да узнае. Разбира се, когато се върнеха при пролетното топене, за да заровят телата, щяха да забележат, че платното е разкъсано. Щяха да видят кръвта. Но тя нямаше нужда да си признава. Защото ето какво — как тя можеше да знае, че точно това не се случваше с някои деца, когато се превръщаха в човекоядци? Не всички бяха завършили промяната, нито пък се бяха променили по един и същи начин. Така че, ами ако? Ами ако в секундата, в която тя отвореше този чаршаф, човекът там, който можеше вече да не е човек, я грабнеше и…

До нея Мина сложи лапа на рамото й и изскимтя неспокойно.

„Слушай, Мина! — каза малкото гласче от дълбините на ума й. — Тя щеше да знае, ако това е беда. Хайде, трябва да направиш нещо, Ели, и трябва да го направиш бързо, или той ще умре.“

— Но той вече е мъртъв — каза тя кротко, по начина, по който в час предлагаш отговор, в който не си съвсем сигурен. „Освен ако не е мъртъв. Може да е станала грешка. Хана не знае всичко.“ И това я успокои достатъчно, за да спре мислите си да препускат извън контрол като ботуши по гладък лед. „Мина знае, че всичко е наред. Тя иска да помогна. Мина винаги знае.“

По дяволите! Ели преглътна в опит да върне сърцето си, което се беше качило в гърлото й, на мястото му, след което потупа с ръце купола над главата на мъжа. От всички места, на които можеше да среже, това беше най-безопасно — вероятността да го нарани беше много малка. Тя повдигна част от чаршафа, мушна с ножа и сряза хоризонтално. „Той е мъртъв или беше мъртъв…“

Сега вече можеше да го чуе — ниско заглушено стенание, което не спираше. През прореза, който направи, Ели можеше да види черната коса и широката плоскост на челото му. Тя пъхна пръстите си под памучния чаршаф, дръпна силно и изсумтя, когато платът се опъна, но след това дръпна отново, тъканта поддаде и се съдра. Кожата му беше много бледа — почти като на личинка. Синьо-сиви петна украсяваха хлътналите места под затворените му очи. Устните му бяха тъмносини като умрели червеи след тежък дъжд. Устата му беше отворена и той дишаше тежко, гърдите му се повдигаха под чаршафа, острите връзки опираха в гърлото му.

— Крис! Крис! — тя отново плачеше, разкъсваше чаршафа, плачеше и крещеше името му.

Той беше гол — нямаше никакви дрехи, — факт, който умът й регистрира бегло, като проблясване на нещо, което си подминал на пътя с много бърза кола. Гърдите му се напрягаха да засмучат въздух. Тя можеше да види как кожата му се изпъва между ребрата.

Но това, което я прикова на място и я накара да започне отново с тих писък, беше кръвта. Алени рози разцъфтяваха там, където Хана беше положила чвора, след като го беше благословила.

„Така не може да стане. — Тя видя, че раните вече не са груби или разкъсани, а накъдрени с новообразувана гранулационна тъкан^[1]. — Това е просто амулет, просто дърво.“

Цялото тяло на Крис потръпваше, сякаш беше пъхнал пръста си в контакт. Тя отметна чаршафа от бедрата му, а после от треперещите крака. По него имаше много рани — дълбоки срязвания и по-малки разкъсвания, дупки на всяка длан и пробождания в бедрата. Убийственият удар — истински чудовищното разкъсване, което беше подпечатало смъртната му присъда — беше минал надолу и разкъсал първо диафрагмата, за която Хана каза, че помагала при дишането, а после и черния дроб. Последният не беше нищо повече от голям кървав сак, който лесно се късаше от счупено ребро. Или в случая на Крис, който беше унищожен от тежестта на вратата и от един железен шип. Нямаше начин да се спре кървенето, не и от лоша рана като тази. Крис беше останал жив толкова дълго само защото беше млад и силен.

„Но сега има кръв.“ Тази ужасна рана лъщеше като червеното око на гмурец в разгара на лятото и все пак там имаше и ръб от розова плът като кожа на новородено. „Това е просто вуду. Няма такова нещо като магия, няма такова нещо.“

— Крис! — Ели сграбчи лицето му и осъзна шокирана, че откакто беше започнал да диша, кожата му беше станала по-топла, а бузите му трескаво се оживяваха със свеж цвят. — Крис, чуваш ли ме? Ти…

И изведнъж очите му се отвориха. В същата секунда ръцете му се изстреляха, пръскайки тънки струйки нова кръв, и хванаха раменете й. Случи се толкова бързо, че писъкът й беше едва на половината път към устата й, когато той проговори:

— Помощ! — думата излезе със свирепо пъшкане. Очите на Крис, огромни и черни, задълбаха в нейните и на Ели се стори, че той вижда всичко и нищо едновременно. — Моля те — изпъшка той отново, — п-помогни ми!