Илса Бик
Чудовища (26)

25

— А-а-а-а! — крещейки, Ели замаха с ръце като Уили Койота, току-що открил, че пада от скала. Пушката й издрънча на камъка. Кучето изскимтя, когато Ели се катурна от коленете на задника си. Обезумяла, тя пропълзя обратно. Можеше да усети как устата й виси отворена, очите й се опитват да изскочат от местата си, а следващият писък си проправя път от стомаха й.

Това беше. Тя се махаше оттук. Гарваните, тази зловеща стая, пълна с мъртви хора, чувал, който мръдна… Вероятно там имаше мишка или плъх, или нещо друго, което ядеше очите на трупа или езика, или…

„Но няма миши изпражнения — каза един тънък глас от някоя по-разумна част от ума й. — Няма дупки в платното.“

— Значи е м-м-малка д-дупка — каза тя.

„Студено е — каза търпеливо гласът. — Телата са замръзнали, забрави ли? Не могат да изгният. И не миришат.“

— Да, но тогава защо гарваните са тук? — това беше глупаво. Тя спореше със себе си. Но се почувства по-добре да чуе собствения си глас. Сякаш се сдоби с повече контрол. — Все едно, че не са замръзнали, нали?

„Може би това е причината. Освен ако гарваните също не значат нещо друго“ — предположи гласът.

— Какво? — Ели се намръщи. Как можеше гарваните да са нещо повече от това, което бяха? Тя беше на път да попита гласа какво, по дяволите, иска да каже, когато си помисли: „Глупачке, говориш със себе си. Какво мислиш ти, че имаш предвид?“. Нямаше никаква представа, а гласът със сигурност не казваше. От своето място до палета Мина я гледаше с озадачено изражение, сякаш се чудеше за какво беше цялото това нервничене.

„Звездата помръдна, нали? — Можеше ли да греши? Ели стисна очи толкова здраво, че видя светулки да изпълват мрака. — Може би беше облак или нещо друго.“ Фактът, че нямаше синьо небе, нито каквато и да било възможност да има облак, беше… е, това нямаше значение.

„О, я стига, голямо бебе! — отваряйки отново очи, Ели разклати ядосано глава. — Ти мина през гарваните. Отвори тъпата врата. Защо ти беше всичко това, ако ще се държиш като малко момиченце?“

Тя взе отново пушката, ръцете й трепереха много силно. Стисна ги здраво, за да изгони страха. Краката й бяха омекнали като преварени макарони, затова се издърпа към палета на ръце и колене, като си повтаряше наум отново и отново като молитва: „Том може да го направи. Алекс щеше да го направи. Том може да го направи. Алекс щеше…“ Но държа очите си приковани към пода през целия път и не посмя да погледне към тялото в тази торба, все още не. Вместо това тя остави главата си леко да се опре в рамото на Мина по начина, по който тя понякога пъхаше муцуна в дланта й, когато искаше да бъде погалена. Кучето изсумтя във врата й, после прокара топъл успокоителен език по бузата й, сякаш за да каже: „Хей, няма нищо, Ели. Всички имаме право да полудяваме от време на време“.

— Да. — Заравяйки лице в рамото на кучето, Ели обви с ръце врата му. После издиша и обърна очи към палета. Пурпурната звезда беше неподвижна. Както и конопеният чувал. Нямаше голям лош таласъм. Само мъртъв човек. Замразен.

Малкият глас внезапно се върна: „Да, ами птиците и Мина…“.

— О, я мълчи! — Ели реши, че е било сянка. Въображението й. За секунда почувства абсурдно разочарование, сякаш паниката беше само начална емоция, нещо, което трябва да разкараш от пътя, преди да стигнеш до истинските чувства. „Както когато дядо Джак те заведе вкъщи и не ти каза за тате, за когото ти мислеше, че е в Ирак и няма да се върне още два месеца. Но тогава отвори вратата и там беше тате, а дядо крещеше: «Изненада!», но ти беше толкова зашеметена, че се протегна да докоснеш бузата на тате… — За да си сигурна, че не сънуваш. Да си сигурна, че е истински“ — гласът й беше пресипнал. Тя заплака отново. Колко тъпо беше това! „Защо никога не може да стане нещо добро?“ Все още плачеща, без да разбира защо, тя положи ръка върху звездата, а леката издатина на торбичката на Хана остана точно отдолу. Тялото беше неподвижно, но…

„Не! — Тя примигна, сълзите й внезапно пресъхнаха. Ели отдръпна ръката си и я обърна, за да провери дланта като гадателка, която изучава линията на живота. — Не, това не може да е вярно.“

„Е — каза малкото гласче на ума, — можеш да провериш един от другите. После да сравниш, нали?“

— Това е тъпо — но дясното й коляно изпращя в тишината, докато тя се изправяше и отстъпваше странично към друго тяло в горната редица. Травис, мъртъв — е, „отърван от нещастието“, както Хана обичаше да казва — само отпреди месец. Ели прокара длан по платното върху торбичката на Хана. Пурпурната боя на звездата беше надупчена от тънки цепнатини като пресъхнало корито на река. Травис беше неподвижен. Но Травис беше и много, много студен. Студен като камъка, като снега. Като лед. Както и Руди едно тяло по-нататък и госпожа Реймайер два реда по-нагоре.

„Всички са студени. — Връщайки се при последното и най-прясно тяло, тя положи ръка върху звездата. — Всички са ледени кубчета. Но това тук е…“

— Топло. — Пиката на страха промуши гърдите й. — Ти си топъл.

Не беше пламтящо горещ или трескаво, нито дори нормално топъл като нея. Но разликата между неговото тяло и другите… „Това е истинско.“ Тя проследи с поглед как пръстите й изследват хълмовете и браздите на ребрата, сякаш слепец четеше гръдния му кош. По-надолу, точно под последното ребро, тя проследи парчето чвор от ясен, подготвено по някакъв шантав амишки магичен начин, което Хана беше поставила върху мястото, където онзи убийствен шип беше пробил гръдния му кош. „Наистина усещам това.“

Ръката й се върна върху звездата. Сега, когато си позволяваше да спре за повече време, тя откри много леко, но много отчетливо пърхане като пляскане на златна рибка в твърде голяма купа. Хана казваше, че когато мериш пулс, трябва много да внимаваш да не объркаш собственото си сърцебиене с това на другия човек. Затова Ели притисна ръка още малко по-плътно към гърдите на тялото. Рибешкото приплясване отново побутна дланта й, но този път по-силно, сякаш торбичката на Хана беше сърце, което се мъчеше да се изпълни с кръв.

— О! — Ахвайки, Ели се дръпна отново и видя, че тя… че звездата се… — Движи — прошепна. — Ти наистина се движиш — думите звучаха твърде обикновено, но нямаше грешка.

Магическият знак се повдигна и спадна, но не нагоре-надолу — „навътре доброто, навън лошото“ — тип дъх, а бавно поклащане на вълна, сякаш нещо пълзеше там отдолу. „Животно.“ Можеше да усети как умът й сграбчва идеята. Мишка или дори змия, но не, не я притесниха дребни подробности като това, че змиите не излизат, когато е вледеняващо студено. Сигурно имаше животно вътре. Това беше единственото разумно обяснение.

„Но тялото е топло, Ели — каза малкият глас. — Не е замръзнало или леденостудено, то е…“

Ели загуби представа какво каза след това гласът.

Защото от конопения саван дойде силен стон.