Илса Бик
Чудовища (109)

108

— Не ги виждам — каза Том. Той и Крис бяха стигнали бързо, пришпорвайки конете си надолу по блещукащата пътека, която минаваше през гъст участък от широколистни и вечнозелени дървета до наблюдателния пост, който беше разположен високо на югоизток върху базалтова плоча на сто метра от набързо вдигнатия абатис. Сега, застанал в кабината на наблюдателницата на около двайсет и три метра над земята, той свали бинокъла. Над главата му светеха най-ярките звезди от дълбоко тъмнокобалтово небе, но на изток сребристо петно зацапваше хоризонта. Отдясно облаците пушеха над светлозелена луна като баскетболна топка, закрепена на ръба на дърветата. С намалената снежна покривка и с големите ивици гола земя вече нямаха предимството на отразената лунна светлина. Сенки потрепваха над този южен подстъп. Лош късмет за тях, добър за Фин.

— Трябва да съмне скоро. Проклетите облаци! Нагласи го на юг и чакай! — каза Джарвис. — Вече са минали възвишението. Не можем да се измъкнем, ако имат оръжия… Там! Право напред! Виждаш ли ги?

— Да. — Сенките се търколиха встрани, сякаш някой беше дръпнал одеяло, а после през бинокъла си Том видя нещо, което му напомни за колони черни мравки, тълпящи се по карирана покривка. На колебливата светлина беше невъзможно да се каже точно за колко ставаше дума, но той предположи, че трябва да има поне няколкостотин Променени. Размерът изглеждаше точен. Това бяха деца, които се придвижваха чевръсто и бързо в един неумолим прилив, идваха бързо и се изсипваха надолу по хълма. С тази скорост щяха да са там за по-малко от трийсет минути, точно навреме за първите проблясъци на слънцето.

„Умно. Хората му ще могат да виждат по какво стрелят. — Светлината щеше да работи за Том по-късно. Номерът беше да задържат хората на Фин на площада достатъчно дълго. — Десет, петнайсет минути, това е всичко.“

— Хей! — каза Крис, заставайки до десния лакът на Том. — На върха на хълма! Виждаш ли тези коне?

— Виждам ги. — Беше невъзможно да ги пропусне. Тъкмо прехвърляха билото. Знаеше, че част от тях ще яздят: Мели, Фин, някои от хората му. Това, което не беше очаквал, беше блясъкът на бели камуфлажи. — Това са те! Изменените Променени, за които ви казах.

— Тези в бяло? На коне? — Джарвис изглеждаше стреснат. — Знам, че конете не реагират чак толкова лошо, но… боже мой… трябва да има поне двайсет или трийсет от тях.

— Ако са добри в боя, защо не водят атаката? — попита Крис. — Не би ли искал най-добрите ти хора да са отпред?

— Не и ако искаш да останат най-добрите ти хора. Това е като монголските орди. — Том вече можеше да види и мъжете крайно вляво и крайно вдясно, по-широки в гърдите и облечени в нещо, което изглеждаше като мек зимен камуфлаж в сиво и бяло. От случайните намигвания на метал той знаеше, че са въоръжение, а някои, помисли си, може би носеха по-обемисти боеприпаси, просто не можеше още да каже какви. — Нека пехотата обере куршумите.

— Нашите внуци като пушечно месо. — Джарвис се смълча за момент. — Плашещо е как се движат, колко са тихи. — Още едно кратко мълчание. — Как ги контролира?

— Нямам идея. — Том все още се мъчеше да открие Фин, но не успяваше. Докато изгревът или ездачите не дойдеха по-близо, той — вероятно целият в черно на онзи скопец — щеше да е буквално невидим. Вместо това Том насочи бинокъла си отвъд, помитайки далечните могилки и равнини.

— Може би влиза в главите им — раздраният глас на Крис беше приглушен. — Каза, че сигурно им дава нещо, съдейки по очите им. Ами ако могат да чуят мислите му?

— Мога да приема това за изменените. — Том бавно огледа от дясно наляво. Нощта беше започнала да се разнищва и посивява и той леко разфокусира погледа си по начина, по който би се опитал да зърне далечна галактика. „Боже, моля те, нека са там!“ — Но това не обяснява другите… — Той спря, когато долови оранжев проблясък в далечината. — Видях ги. На запад, близо до линията на гората. Там има поток, все още заледен частично, но тече доста добре сега. Там бих устроил моя лагер. — Том погледна към Крис. — Моментът е достатъчно добър да пратиш Пру и момчетата си. Могат да стигнат доста бързо.

Кимайки, Крис се пресегна за радиото си, когато Джарвис каза:

— Том, виждаш ли онези, които се откъсват от основната група?

— Да, виждам. — Четирима мъже на коне преминаваха челната линия на Променените. Все още беше твърде мрачно, за да види добре, но имаше много лошо предчувствие.

— Какво — попита Джарвис — правят те?