Илса Бик
Чудовища (103)

102

Том се претърколи и изскочи от процепа. Близкото Чъки — набито хлапе в петносани джинси и твърде голямо камуфлажно яке — беше забило коляно в гърба на тъмноокото момче и държеше въже в една ръка. Том виждаше, че тъмноокото момче почти си е заминало, тялото му се тресеше, лицето му беше черно, а очите му се бяха извъртели, за да покажат бялото, което ставаше пурпурно от кръвоизлива. Зад тях Том зърна по-дребното момче да удря и рита друго Чъки — много голямо момиче, което раздаваше юмруци.

— Насам! — извика той. Якото Чъки се сепна и отпусна хватката си върху момчето, което се срина на купчина и не помръдна. Том пусна три бързи изстрела в едно меко „пиу-пиу-пиу“. На гърдите на Чъкито разцъфнаха пурпурни звезди и то падна назад, докато Том се измъкваше от подподовото пространство и напредваше бързо. Момичето все още пердашеше по-дребното момче, но, изглежда, беше осъзнало опасността и се дърпаше назад, започваше да се обръща.

— Стой долу! — извика Том на по-дребното момче. Момичето се хвърли настрана, когато той пусна още един откос изстрели в предната врата. Парчета стъкло се пръснаха по пода и по-дребното момче завика:

— Пушка, пушка, тя взе моята пушка!

Том го видя в същия момент, в който момичето се завъртя, чу отварянето на предпазителя, когато дулото на една дълга пушка се завъртя. Отпусна се на едно коляно, смъкна се под огневата й линия и се прицели. В един миг главата на момичето беше там, в следващия…

— Кой… — Второто момче пъшкаше, опитваше се да се обърне, да се изправи на крака. Кръв течеше по лицето му. Том не знаеше дали всичката е негова, но поне това хлапе дишаше. — Кой си…

Том не отговори. Обърна се и забърза обратно към тъмноокото момче. Хлапето — на седемнайсет или осемнайсет, помисли той — беше все още долу, изобщо не мърдаше, безжизнените му очи се взираха, езикът му беше пурпурен и издут, имаше кръв по шията, въжето беше здраво стегнато. „Боже, не!“ Том падна на колене, после изсъска през зъби, когато видя колко дълбоко беше порязан врата на хлапето.

— Не! — беше по-малкото момче, гласът му пресекваше. Коленичи до тялото. — Не, не, не може да е мъртъв, не може…

— Тихо! — Обръщайки глава, Том се заслуша за дишане.

Нищо. Нямаше шептене на въздух към бузата му. „Хлапе, хайде! — Затвори очи и допря глава до гърдите на момчето. Тишина. — Не прави това, хлапе, недей…“

От кухнята зад Том дойде едно силно „тряс“ на врата, удряща се в стена. Стреснат, все още на колене, той се обърна. Изскачайки от килерчето, измъквайки се от дупката в пода, през която той беше пропълзял само преди мигове, идваше момиче — тих, смъртоносен ужас с чудовищно разкъсване на едната буза, през която можеше да види зъби, розови венци и език. В ръката си държеше най-големия, най-острия нож, който Том беше виждал.

— Назад! — Избутвайки по-малкото момче настрани с дясната си ръка, Том хвана узито с лявата.

Тя беше толкова бърза, че той имаше време само за хващане с една ръка, левият му юмрук се сключи около дулото на узито и той се извъртя, прицелвайки се в ръката с ножа. Тя разгада маневрата му и се спусна в мушване като фехтовач, който минава под острието, докато узито изсвистя покрай нея. Изваден от равновесие от собствената си инерция, Том видя проблясъка, чу как ножът свисти към него в бързо странично посичане към изложения му ляв фланг и помисли, че това може да е последната грешка, която прави.

Кафява мъгла се изстреля в момичето откъм гърба му. Чу се хлопване на зъби и Чъкито започна да пищи, вдигайки се на крака, когато кучето стисна челюсти около лявата й ръка и ги впи дълбоко. Ножът се завъртя свободно, прелетя покрай гърдите на Том, като пропусна за част от сантиметъра, за да се забие в отсрещната стена. С ъгъла на лявото си око видя как по-малкото момче търси пушката си. На няма и три стъпки Чъкито се завъртя като дервиш, а кучето, стиснало здраво зъби, полетя около него като гюле.

Когато видя кучето, Том помисли: „Чакай…“.

Отдясно вратата на кухнята се отвори широко с трясък. Том перна предпазителя на узито, заби приклада на рамо и обърна оръжието точно когато една блондинка с коса като царевична свила — твърде млада, за да бъде Чъки, Том все още беше запазил разсъдъка си, за да види това — се стрелна в помещението.

— Мина! — извика момичето, поставяйки савиджа си на рамо. — Пусни!

Том усети как сърцето му се пръска от шок и неверие, и внезапна сладка зашеметяваща радост. За част от секундата светът просто спря, изчезна и нямаше нищо, което да иска повече, отколкото да я прегърне, да я стисне до себе си, но той вече връщаше позата си, завърташе се обратно към Чъкито, пръстът му на спусъка обираше луфта.

— Застреляй я! — изкрещя момчето с кестенявата коса, докато зареждаше до Том. — Застреляй я, Ели, застреляй я!

Всички стреляха едновременно — неговото узи все още със заглушител, но пушката на момчето изрева и дори савиджът издаде много силен шум за такова хилаво оръжие.

После, все още на колене, защото внезапно не можеше да намери краката си и със сигурност щеше да падне, Том крещеше, разтворил широко ръце:

— Ели! Скъпа! Ели, Ели!

Тя беше толкова съсредоточена върху кучето и Чъкито, че той се съмняваше да е забелязала нещо друго. Когато чу гласа му, се обърна, очите й бяха станали огромни, недоверчиви и невероятно сини, тя вече летеше през стаята, а Мина, джафкаща истерично, също се стрелна към него.

— Том! — пищеше Ели. — Том! Том! Том!

Тя щеше да го събори, беше сигурен, защото тичаше прекалено бързо, но сърцето му беше толкова пълно, че щеше да понесе всичко, искаше го… и сигурно щеше да стане.

Ако не беше Мина — извън себе си от радост, — която стигна там първа.