Илса Бик
Чудовища (98)

97

— Къде е Пени? — Питър хвърли див поглед около сала. — Къде е тя, къде е…

— Аз… Аз… — Крис трепереше. Ледена вода се стичаше от косата му надолу по врата. Беше толкова вкочанен от студ, че не усещаше краката си. Погледна наляво и някак не беше изненадан да намери Джес, царствена като кралица, с нейните очи като черни огледала и коса като на Медуза.

— Какво е това? — попита я той. — Защо съм тук? Това не е мой кошмар. Дори не е мой спомен, а на Питър и Саймън…

— Трябва да се върна. — Питър разкъса спасителната си жилетка. Отдолу носеше чифт бели камуфлажни панталони, но имаше нещо странно около врата му: широк черен… нашийник? — Пени е още на лодката, тя е още… — Той дръпна подводен фенер от колана си и се хвърли във водата.

— Иди с него! — каза Джес. — Там долу е тъмно и студено. Дори с фенера ще изгуби пътя си.

— Не. — Крис се сви. Ръцете му бяха вкаменени, а кожата настръхнала. — И не ме докосвай отново! Това не е мой кошмар. Негов е.

— Също и на Саймън.

— Тогава нека си го запазят! Имам мои собствени проблеми. Моля те, Джес! — Той затвори очи, но все още чуваше виковете на чайките отгоре и плясъка на водата по гумата. — Казах на Ели истината за Алекс. На път съм към Рул. Ако съм прав, Лена ни следва. Така че Хана и Исак са в безопасност поне от нея. Какво още искаш от мен? Кога ще бъде достатъчно?

— Истината идва от вода и кръв — каза Джес. — Ако наистина си загрижен за Питър, тогава това е единственият начин, Крис.

— Какво значи това, Джес? — Той задържа очите си здраво стиснати. Не можеше да понесе да види как изглеждаше в тези черни огледала: изкривен и странен, приличаше на себе си, но беше и нещо чуждо. Как се случваше това? Защо? — Питър жив ли е? Това ли е?

— Искаш ли да е жив?

— Боже, да!

— Тогава го последвай в мрака му, Крис! — Той усети ръцете й на гърба си. — Но не забравяй да сдържиш дъха си!

— Това е сън, Джес. — Отваряйки очи, той се взря в близнака си във водата. — Не можеш да умреш в сънищата си.

— Това е кошмар на Питър и не мисля, че искаш да правиш опити — каза тя и го бутна.

Водата беше толкова студена, че беше като огън. Крис потъна, все едно тежки вериги го дръпнаха надолу. Под него се виждаше слабият лъч от фенера на Питър и потъваща изкормена лодка. По-голямата част от кърмата я нямаше, мостикът беше развалина, дупката, която огънят беше пробил, зееше като рана. Вече нямаше избор. Беше се поддал. Дробовете му се напрегнаха, налягането се увеличаваше и отвътре, и отвън. Водата беше толкова мазна, че се боеше да погледне настрани от Питър и лодката. Когато приближи, видя лъчът на Питър да извива. По някакво чудо кърмата над машинното отделение беше непокътната. Използвайки метална стълба за водач, Питър се мушна през един квадратен капак.

Крис го последва. Вътре в разбитата лодка пенещата се вода беше дори още по-черна, накъдрена с нещо, което приличаше на пушек. Когато се измъкна в много малък въздушен клин, в който се чуваха само писъци, той осъзна, че това, което гледаше и през което плуваше, беше кръв.

— Успокойте се! Трябва да се успокоите! — Питър крещеше. И двете момичета бяха хванали една тръба. Крис нямаше проблем да разпознае Пени, тя имаше челюстта и очите на брат си. Другото момиче, което изглеждаше доста по-възрастно, беше не по-малко уплашено. Кръв шуртеше от голяма рана в черепа й. — Просто ме последвай, Пени! — каза Питър. — Всички ще се измъкнем, обещавам.

— Не мога. — Устните на Пени бяха разтегнати в ужасена гримаса. — Не мога да сдържа дъха си толкова дълго. Ще се удавя, ще умра!

— Пени! — Питър се опитваше да откопчи ръцете на сестра си. — Пусни!

— Не мога! — Пени започна да се мята и да удря. — Не искам да умра, не искам да…

— Помогнете ми! — Другото момиче беше бледо като мрамор, кръвта й беше почти черна на светлината на фенера на Питър. Водата беше заляла брадичката й. — Не мога да плувам, не мога…

— Не можем да вземем и двете едновременно. — Очите на Питър блестяха от паника и сълзи. — Ще сме нужни и двамата, за да се справим с Пени, а не можем…

— Н-не! — Една ръка се изплъзна и момичето замаха. Въздушният джоб се беше свил до петнайсет сантиметра. — Не, не ме оставяйте сама! Н-недейте…

— Дръж се! — Поемайки дъх, Крис върна ръцете й обратно на тръбата. Въздушният джоб се свиваше много бързо и той замръзваше, уморяваше се. Беше ужасно наясно, че колкото по-дълго стояха, толкова по-дълбоко потъваше лодката. И така едва щяха да успеят. — Изобщо ли не можеш да плуваш?

— Н-не — простена момичето. — Не…

— Трябва да тръгваме. — Питър беше успял да охлаби една от ръцете на Пени, но другата стискаше толкова ожесточено тръбата, че той не можеше да я държи и да я освободи. — Помогни ми!

— Не! — проплака момичето. — Чакайте!

Но Крис вече обвиваше двете си ръце около китката на Пени, дръпна с всичка сила, борейки се с ужаса й, ръцете й се освободиха и той изкрещя:

— Питър! Върви сега, тръгвай сега!

— Пени! — Питър сграбчи лицето на все още пищящото момиче. — Пени, задръж дъха си, спри да пищиш, задръж…

— Не! — изписка другото момиче. — Не, не ме оставяйте тук, не…

— Хайде! — извика Питър.

Тримата се потопиха под водата, оттласнаха се от машинното отделение и загребаха през капака. Пени все още се мяташе, брат й държеше едната й ръка, Крис другата. Фенерът на Питър сочеше нагоре, но Крис вече не беше сигурен дали това е наистина вярната посока. Можеше да чуе Пени: бълбукането от дъха й и едно тънко „ммм-ммм-ммм“.

„Спри да крещиш, спри да крещиш!“ Притискайки ръка върху носа и устата й, Крис се оттласна силно. Твърде далеч отгоре слабият блясък на далечно небе се простираше над водата, но въздухът му беше почти свършил, дробовете му горяха. „Сгреших. Ще умра тук долу, в мрака. Ще се удавя в кошмара на Питър…“

— Не! — каза Питър и тъй като това беше сън, изведнъж се озоваха отново на подскачащия сал един до друг. Без Пени. Без Джес. Без разбитата лодка, разбира се — тя се беше изгубила в мрака, както и момичето. — Не можеш да останеш тук, Крис. — Питър се взираше през безкрайната черна вода. — Няма да ти позволя.

— М-мъртъв ли с-си? — Трепереше толкова силно, че устата отказваше да му служи.

— Отчасти.

— К-какво значи т-това?

— Аз самият не съм сигурен. — С все още обърнато лице Питър поклати глава. — Мисля, че част от мен умря точно тук. Наистина трябва да тръгваш, Крис. Не знам колко дълго ще е безопасно да останеш.

— Н-няма да те оставя, Питър. Нека ти п-помогна!

— Не мисля, че можеш. — И тогава Питър се обърна. Очите му вече не бяха сини, а червени, каквато беше кръвта на удавеното момиче на светлината на фенера. — Още ли ме обичаш, Крис? — попита Питър. А после: — Полека! Внимавай да не стреляш…

 

 

— Ъх! — Крис се стресна и се събуди, ръката му се протягаше за пушката, преди още да се е изправил напълно.

— Хей, внимавай! — Ели подскочи, а наръчът дърва в ръцете й изтрополи на земята.

Джейдън подскочи и седна, като едновременно се опита да се измъкне от спалния чувал и да освободи ръката, с която стреляше.

— Какво? — каза диво Джейдън. — Какво?

— Нищо — отвърна Крис, усещайки как внезапното напрежение се оттича. Когато бяха взели решение да спрат преди няколко часа, източният хоризонт беше едва сребристо петно. Сега яркото слънце пробиваше през дърветата. Той разтърка лице с ръцете си. — Съжалявам! Сънувах лош сън и…

— Имаш много лоши сънища — каза Ели рязко. Тя потупа кучето по задницата и започна да събира пръснатите клони и вейки. — Мислех, че можем да пием чай, преди да тръгнем.

— Чакай! — Крис опита да се изправи. — Нека ти помогна!

— Мога да го направя. — Ели дръпна един клон извън достъпа му. — Добре съм.

— Добре. Да. — Когато Ели не отговори, той погледна към Джейдън. — Съжалявам за това.

— Тя е права. Наистина имаш много лоши сънища. — Прозявайки се, Джейдън изрита спалния чувал, изправи се и грабна раницата си. — Боже, знаех си, че има причина бог да е измислил леглото… Не, съжалявам! — Той вдигна ръка. — Не казах това. Не ми казвай, че не си ме молил да дойда!

— Но не съм — каза Крис.

— Защото ще ти кажа да си го натъпчеш… — започна Джейдън.

— Където слънцето не огрява — довърши Ели, все още, без да се усмихва, въпреки че Мина се ухили.

— Да. — Обръщайки се, Джейдън се запрепъва към гората. — Сега се връщам.

Крис гледаше как Ели първо начупи големите вейки на по-малки, а после извади ножа си и започна внимателно да бели кората.

— Добра си в това.

— Алекс ме научи — каза Ели, очите й бяха приковани в задачата. Откакто бяха тръгнали, малкото момиче говореше с него само при необходимост. Не беше я притискал. Бе достатъчно зашеметен, че тя и Джейдън бяха настояли да дойдат, въпреки че Джейдън беше разумен, той почти разбра и се съгласи с него: „Не си само ти. Познавах Лена преди теб и не знам дали мога да остана с Хана сега“. Ели, от друга страна, просто беше отказала да отстъпи: „Изборът е мой“. Без друго обяснение. При това Хана беше готова да плюе огън. Но какво можеха да кажат тя или Крис? — Колко дни остават до Рул? — попита момиченцето.

— Ако продължим да бързаме? Два. Не повече от три, особено ако времето се задържи.

— Ще я убиеш ли?

Той знаеше за кого пита.

— Ако я видя. Това беше идеята за тръгването.

— Не знам дали би могъл. Да застреляш Лена, имам предвид. Тя все още изглежда… различна.

— Защо го казваш?

— Защото бях наистина близо на два пъти и добре огледах лицето й. Нали знаеш как човекоядците имат изгладнял поглед? Сякаш умират от глад, а ти си хотдог? Тя не беше през цялото време така. Очите й изглеждаха… — Той видя как Ели търсеше точната дума. — Съжалявам! Като баща ми, когато се върна от Ирак. Това беше неговата работа. Той нямаше избор. Мисля, че Лена е в същото положение. Тя е заседнала.

— Ако не може да се спре, няма значение. Не е същото като да е болна и да можем да изчакаме да се оправи. Не знаем дали това изобщо ще стане някога. Няма да е редно да я оставим и тя да продължи да наранява… да убива други хора. — Или да бъде нещастна, въпреки че това беше пожелателно мислене. Онази Лена, която беше видял, беше дива и никога не идваше в сънищата му като нещо друго.

„Но какво е Питър?“

— Ами ако може? — попита Ели. — Да се спре?

— Това е експеримент, който не можем да проведем, Ели.

— Добре. — Лицето на малкото момиче се затвори. Ели бръкна в джоба на парката си, извади малка пластмасова кутия и развинти капачката. Съдържанието, лепкаво и гъсто, вонеше на терпентин.

Това беше най-дългият разговор, който беше провела с него от дни. Надявайки се тя да продължи, Крис попита:

— Алекс ли те научи и на това?

— Да. Намерих добро дърво недалеч. — Тя използва клечка, за да измъкне борова смола с размера на монета. — Не се опитвай да се правиш на мил! Не говоря с теб.

— Добре. — Изправяйки се, той раздвижи схванатите си крака. — Колко дълго спа?

— Достатъчно. — Тя застърга с кремък над купчина кедров мъх и борови иглички. Изскочи дъжд от искри. Оградила с ръце огнивото, Ели започна да духа, докато не разцъфна едно жълто цвете, после пъхна пакета под хлабаво наредени вейки. — Питър нещо като най-добър приятел ли ти е?

— Да. — Имаше нещо хипнотично в това да гледа как се разстила огънят. — Най-добрият приятел, който някога съм имал.

— Отдавна ли го познаваш?

— Не, но имам такова чувство.

— Тревожиш ли се, че е мъртъв?

Беше странен въпрос.

— Защо питаш?

Все още, без да гледа в него, тя повдигна рамо.

— Защото не мисля, че си сигурен. Попита го току-що, докато спеше.

— Беше сън.

— Може би. Но когато беше болен, седях при теб понякога. Ти говореше с Питър много, но беше много уплашен от него тогава. Сега си… — Тя направи пауза. — Тъжен.

— О! — Внезапно очите го засърбяха. — Предполагам, че съм.

— Още ли си му ядосан? — Преди той да успее да й отговори, тя обърна пълните си със сълзи очи към него. — Защото последния път, когато тате отиде в Ирак, бях ядосана, а той се върна в кутия. Бях бясна на дядо Джак и тогава той умря. Последната сутрин, когато видях Том и Алекс, също им се бях ядосала. Сдобрихме се, но… — Една сълза се търкулна надолу по бузата.

— Ти не си причината това да се случи — каза той, част от него си представяше, че ако злите мисли можеха да убиват, баща му щеше да се е тръшнал пет години преди Нощта на чука. От друга страна, не можеше да го е желал толкова силно, защото излъга заради копелето, когато стана напечено. — Беше ли ядосана на Илай? — Когато тя поклати глава, той каза: — Виждаш ли?

— Но ме е страх. — Долната й устна потрепери. — Още съм ти ядосана. Разбирам защо… но повече не ме лъжи, Крис! Твърде много боли, а не искам и ти да умреш.

Правилното нещо беше да я прегърне или да я докосне. Но той не искаше да направи грешка.

— Няма да умра — каза, въпреки че не трябваше да дава обещания, които не можеше да спази. — Просто искам да се опитам да постъпя правилно. Не съм се захванал с това, за да ме убият.

— Какво облекчение! — каза Джейдън, стъпвайки тежко откъм гората. Той изгледа Ели, която потискаше смеха си. — Какво? Какво казах? — Но устата му се беше разтегнала в усмивка. — О-о-о! — Той придърпа Ели, за да потърка с кокалчетата на ръката си главата й. — Помисли си, че имам предвид онова…

— Не-е-е — изписка Ели, разсмивайки се отново.

— Това обаче е чудесен въпрос. — Джейдън разроши главата на Ели за последно. — Лена или не, какъв е планът за игра, след като стигнем в Рул? Има ли хора там, на които можеш да вярваш?

— Неколцина. — Крис приклекна над малко парче чист сняг и нарисува Х. — Ако Рул е в центъра на часовник, ние идваме оттук. — Той мушна с пръст на десет часа. — Имаме два избора. Или да извием по часовника до болницата тук — той очерта арка до два часа, — или да продължим по този път и да стигнем до югозападния ъгъл тук. — Кръстче на седем часа.

— Кое е по-бързо? — попита Ели.

— Шест по единия, половин дузина по другия. Можем да се доверим на Кинкейд, доктора, мисля. И на някои момичета, които познавам, те живееха с Алекс. Сара и Тори. Грег и Пру от моята група са добри момчета, но са чак от другата страна на града. — Той посочи на четири часа. — Единствената уловка е къщата на Джес, където беше Алекс. Не е далеч от Зоната.

— Където са човекоядците. — Когато Крис кимна, Ели продължи: — Не може ли да отидем право там и накрая да се озовем там, където е живяла Алекс?

— Е, има повече къщи и хора, но… да, ако сме внимателни.

— Явно тези момичета са първата ни спирка. — Джейдън отиде до коня си, отвори дисагите и извади лагерна тенджера и три емайлирани чаши, както и пакет чай и друг със сушена риба. — Тогава какво?

— Не знам. Нямаше ме два месеца — каза Крис, докато Джейдън внимателно загребваше шепи чист сняг в тенджерата. — Сега е средата на март. Много неща може да са станали. — И като се имаха предвид сънищата му, беше готов да се обзаложи, че е така.

— Добре. — Джейдън закрепи тенджерата над пламъците и раздаде чашите. — Значи отиваме при Сара и Тори и какво? Правиш като Мойсей — „Пуснете хората ми!“ — или просто ще пребиваме всеки?

— Честно, не съм мислил толкова далеч. Предполагам, че ще свърша в затворническата къща.

— Няма да позволим това да стане — каза Ели бързо.

Джейдън само напълни цедката с листата за чай.

— Колко вероятно е това?

— Ще излъжа, ако кажа, че не е силно вероятно. Това, на което се надявам, е Съветът да ме послуша. Не мога да повярвам, че просто ще ме застрелят — излъга той.

— Няма — каза Ели, взимайки си парче риба.

— Нима? — Джейдън вдигна двете вежди. — А ти знаеш това, защото?…

— Защото — каза тя, дъвчейки риба с цвета на стари мокасини — ще трябва да стрелят първо през мен.

Крис и Джейдън се спогледаха, а после Крис каза:

— Я повтори!

— Аз ти спасих живота, Крис, така че съм отговорна за теб от сега нататък.

— Мисля, че е точно обратното — каза Джейдън. — Той ти е задължен.

— Да, но после ме спаси от езерото.

— Значи сме квит — каза Крис. — Няма да ти позволя да направиш нищо глупаво, Ели.

— Твърде късно. Аз съм тук — каза тя. — Сериозно, момчета, мислите ли, че ще застрелят едно сладко хлапе и малкото му кученце Тото?

— Аз… — започна Крис, после стисна уста. С Джейдън си размениха по още един дълъг поглед, а след това и двамата започнаха да се смеят.

— Видяхте ли? — каза Ели, като изглеждаше много доволна. Предложи на Крис плика. — Риба?