Илса Бик
Чудовища (92)

91

— Е, какво мислиш? — Вече напълно превъртял, Джаспър на практика трепереше. Свали алуминиевата кука от скобите, окачени над кофа с пясък, и я сложи пред очите си. — Доста яко, а?

— Ммм. — Люк отдели поглед към синьото копче на окото на Джаспър, което се взираше през дъното. Никога не беше виждал термитна смес в действие и се беше стреснал колко високо беше отскочил душът от искри — на цели метър и петдесет. Огненият стълб беше дори по-висок и толкова ярък, че той беше заслонил очите си.

Но къде беше Том? По-рано нямаше как да сбърка мрачния му поглед или гнева му. Това, което изненада Люк, беше как, вместо да остане и да спре тази лудост, той изхвърча наистина бързо, а после се втурна с коня си в посока църквата. А Уелър тръгна след него почти веднага. Сега, час по-късно, все още нямаше и следа от двамата.

„Това не е добре.“

— Да, яко беше — каза на Джаспър, който танцуваше от крак на крак, сякаш му се пишкаше. — Но освен ако не можеш да го забавиш доста — той искаше да добави „без да пръснеш собствената си глава“, но реши, че ще е пълна загуба на време с откачалка като Джаспър, — за какво ни е потрябвало?

— Това е с цели петнайсет секунди по-бавно от предишната партида — Джаспър прозвуча обидено. — Счуках алуминиевия пясък и той забави реакцията. Но гледах едно телевизионно предаване, където един подпалвач използвал неща от пожарогасители, за да забави реакцията, и се замислих — защо не? Том каза нещо подобно и знам, че работеше по него, само че го правеше тайно и не ми показа какво е направил. Но мисля, че беше открил как да използва… ъм… — Джаспър замислено изкриви устни в розова пъпка. — Амониев фосфат. Така мисля.

— Супер — каза Люк без никакъв ентусиазъм. Издърпа кофата с пясък от циментовия капак. В центъра имаше голяма сива буца като кравешко лайно от стопено желязо и алуминиева шлака, все още трептяща от жега. — Обгази ни с амоняк! Това ще е просто супер!

— Не, просто фосфорна киселина, когато фосфорът се комбинира с вода. Няма да те убие. Не веднага. Все едно, може да стане — каза Джаспър. — Получи се в предаването.

Какво са му позволявали да гледа родителите му?

— Това е реалността, Джаспър — каза Люк и се обърна да тръгне към бараката за инструменти. Вървенето беше много по-лесно тези дни, след като снежната покривка бе намаляла и беше не повече от петнайсет сантиметра — с около трийсет по-малко, отколкото при взривяването на мината. Вече бяха в средата на март и първите намеци за пролет понякога идваха като внезапен полък на затоплен от слънцето въздух. Покривите на сградите се показваха. За да разчупят леда над поилката, конете трябваше само да ударят по него с копито.

След демонстрацията Мели изглеждаше ентусиазирана, но след това изкъшка другите деца обратно към различните им задачи: да се грижат за конете, да събират дърва за огън, да изсипят готови храни в гърнето за обща вечеря. Огледа се за нея, прехвърляйки поглед наляво от бараката с инструменти, която беше в основата на северния склон и бе най-далечната постройка, към краварника, където Мели и Уелър бяха устроили командния пост. Там бяха складирали и оръжията. Двамата раздаваха пушки от заключен шкаф на онези деца, които отиваха на пост или да пазят нещо. Отвъд червения правоъгълник на обора беше кочината на прасетата, където бяха настанени половината деца. Малко по-нататък имаше конюшня с продънен покрив, но половината пространство бе все още здраво. Можеше да види как наоколо се движат хора, как огънят пламти в центъра на ограждението за крави, докато децата го подклаждат. Шепа лаещи кучета тичаха и се въргаляха на близкото парче земя, издигащо се на изток в хълмче, а после в пасище. Доколкото виждаше, Мели не беше с децата.

„Вероятно е в къщата. На мен се пада да говоря с нея, предполагам.“ След Том той беше най-възрастният. Трябваше просто да събере кураж, това беше. Да каже на Мели колко кофти идея беше всичко това и как трябва да мислят за идването на пролетта, за намирането на дом. Кое беше най-лошото, което можеше да му отвърне?

При бараката той остави кофата с пясък до плъзгащата се врата, после се промъкна вътре през страничната, а Джаспър го следваше по петите. Изпразнена от фермерските инструменти, постройката беше разделена на работни места — дълги талпи, закрепени на магарета. Участъкът на Том беше напълно чист, всичката му екипировка беше прибрана на място, което само той знаеше. Този на Джаспър беше затрупан с ролки магнезиева лента, бутилки с алуминиева прах, сяра, калиев нитрат, глицерин, голяма пластмасова вана за гипсови отливки. Наблизо друг от приятелите му експериментираше с парчета пенопласт, бензин, различни сапуни, захар и с някаква по-лека течност, като се опитваше да намери начин да прави подходящо лепкава версия на напалм. Един друг екип пълнеше стари бутилки от сода със стъклени парчета за коктейли „Молотов“. Въздухът миришеше на химически заварки, бензин и стари яйца.

„Какво правим?“ Те изобретяваха оръжия, просто за да правят нещо. Мели им даваше различни задачи като съветник, който ги напътства в избора на различна кариера. След няколко месеца щеше да е пролет. Щяха ли още да живеят в палатки? В разрушени обори? Колко продължаваха бедствията?

— Трябва да намерим дом — каза той.

— А? — Джаспър вдигна очи от упътването на един тънък червен пожарогасител. — Какво?

— Нищо. — Думата „дом“ болеше в устата му. Зрението му потрепери и той се изправи внезапно, ожулвайки коляно на магарето.

— Добре ли си? — попита Джаспър.

— Да. — С пулсиращо коляно той се втурна към вратата. — Не отваряй никой от тези пожарогасители, докато не се върна, става ли?

— Не бих — каза Джаспър с наранената гордост на дете, което зяпа буркана с бисквити. — Ами калиев хлорид? Нали знаеш? Пожарогасителите с химикали?

— Нямаше ли хлоридът да се превърне в хлор? И той няма ли да те убие доста бързо?

Видя как Джаспър го обмисля.

— О! Може би. — Хлапето направи физиономия. — Гадост!

— Да — каза Люк, докато се обръщаше да тръгне. — Реалността е гадна.

 

 

Отдели си време, докато се тътреше към къщата, за да отрепетира какво ще каже. Да създава неприятности, беше специалитет на по-голямата му сестра. Докато родителите му стигнеха до него, тя или ги беше изтощила, или на тях вече не им пукаше особено. Майка му веднъж беше казала, че да се ядосваш на деца, е като да се тревожиш за изпуснат биберон — за първото дете стерилизираш гадината, за второто избърсваш бибата в джинсите си. „А за третото оставяш кучето да го оближе.“

Това му докара усмивка. Майка му винаги го хвалеше. Трябваше да каже това на Синди. Тя щеше да го оцени. Беше много добра в разказването на истории, повечето от които бяха за майка й. На него му харесваше да слуша, защото тя успяваше да ги разкаже така, все едно бяха приказки.

„Това би трябвало да правим. Да си разменяме истории и да печем меки бонбони. Като у дома.“ Мисълта избута една буца в гърлото му. На стъпалата на къщата той погледна назад. Три от кучетата все още се боричкаха, но четвъртото гледаше на изток, душеше могилата и джафкаше. Сега, когато беше по-високо, Люк можеше лесно да види полетата отвъд конюшнята, както и наблюдателните постове — черни петна върху далечния хълм.

„Трябва ни дом. — Той разгледа внимателно палатковия им град и хлапетата, заети със задачите си, оранжевата свещ на големия огън. — Място, което да наречем наше.“

* * *

Къщата — двуетажна с тавански прозорци — беше тиха. Кухнята беше празна, въпреки че една чаша, от която висеше конец от чай с черно-червено етикетче, стоеше на масата, а един стол беше избутан назад. Въздухът миришеше на портокали. Може би Мели спеше? Вече несигурен, той застана неподвижно за момент. Погледна към тавана и се ослуша за стъпки. Нищо не се движеше горе. Знаеше, че Уелър спи на приземния етаж, но нямаше представа дали Мели използва другите задни стаи.

Отвори уста да извика, после се поколеба. Заслуша се. Джафкането на кучето беше приглушено, но той си помисли, че може би вече лаят две кучета. Една истински зловеща тръпка внезапно погъделичка врата му като в деня, когато се промъкна в спалнята на родителите си и започна да отваря чекмеджета, за да открие… е, неща. Като: „Татко чете тези? Те правят такива неща?“. Все очакваше баща му да изскочи от килера. Със седмици, когато татко му обгръщаше с ръка майка му, Люк се изпотяваше.

Сега беше същото. Той беше някъде, където не му беше мястото, щеше да види нещо, което не му беше работа да вижда, не и ако знаеше кое е добре…

От края на коридора дойде механично щракане. После още две.

Той се вкочани. След миг звуците отново прозвучаха: щрак. Пауза. Щрак-щрак-щрак. Пауза. Щрак-щрак-щрак.

Сърцето на Люк пропусна удар. Може да не знаеше какво означава, но разбра какво беше.

Код.