Илса Бик
Чудовища (78)

77

Земята се надигна към лицето й. Извивайки се, Алекс тупна в някаква купчина на дясната си страна, ударът изкара въздуха от дробовете й с противно грухтене. Тя лежа там за секунда зашеметена, дясното й рамо пищеше от болка, тежката медицинска раница беше като наковалня върху гърба й. Въздухът беше оживял с пращенето на пламъците и с рев като на бягащ влак. Тя се претърколи наляво, за да застане на ръце и колене. Снегът тук вече се топеше на локви ледена киша. Недалеч Вълка беше по корем, избутваше се от водата, кашляше и плюеше. Все още опитвайки да си поеме въздух, тя завъртя очи надясно. Замаяната Пени беше там, косата й падаше около лицето.

Но това, което Алекс видя надолу по хълма, заби кука от страх в гърдите й.

Бяха паднали близо до къщата, на хълма, но достатъчно далеч, за да има тя видимост към езерото и — по-специално — да види, че пътят е без изход. Вълка и другите бяха дошли от запад, както и техните преследвачи. Беше забелязала коне, принадлежащи вероятно на мъжете, които току-що бяха опекли. Тези животни все още бяха там, събрани на нервна купчина, борейки се да скъсат въжетата и да избягат от огъня.

Но това, което смразяваше сърцето й, в момента излизаше от дърветата: още мъже на коне. Имаше и двама младежи. Единият беше по-млад от другия, но и двамата носеха същите бели камуфлажи и бяха обвити в онази странна смрад на химиотерапия. Миризмата, идваща от по-младия, беше по-силна.

Последен от гората се измъкна друг старец. В контраст с останалите той носеше черно вместо бял ловджийски камуфлаж и яздеше лъскав катраненочерен скопец. Щом той се появи, усещането за онази Червена буря — „давай-давай, върви-върви“ — се усили.

Тя се сниши и се опита да мисли. Трябваше да тръгват. „Да избягаме към гората. Ако можем да се отдалечим достатъчно, преди да ни видят…“ Къде беше пушката на Вълка? Погледът й пробяга по снега, не видя нищо и знаеше, че няма време да търси. Бягството сигурно нямаше да помогне. Преследвачите им само трябваше да вървят по следите й, но проклета да е, ако се оставеше да я хванат.

Виждаше как мъжете напредват по пътя. Няколко бяха слезли от конете, сред тях и единият от младежите. Другият се движеше много странно и докато гледаше как един от мъжете се пресяга, за да успокои коня му, Алекс разбра защо: ръцете му бяха вързани. Също така, за разлика от другите, този Променен беше гологлав. Косата му, златна като слънцето, падаше по раменете. И имаше нещо познато в него.

Но това, което наистина я разтърси, беше моментът, в който златокосият Променен погледна към тях и се провикна:

— Пени! Саймън! Не бягайте! Не бягайте!

„О, боже!“ Тя усети как лед потече във вените й.

Питър.