Илса Бик
Чудовища (46)

45

От това, което можеше да види Сара, Кътър още не беше съвсем умрял. Пръстите му пърхаха и пляскаха като умираща морска звезда. Затвореният въздух в този заден склад беше наситен, почти замъглен с опиващата миризма на мокри монети. Прегърбен над тялото, с две ръце, пълни с месото на Кътър, Промененият се хранеше с целенасочена свирепост, която напомни на Сара един филм за вълците, който бяха гледали в час по наука — в него глутницата бе повалила възрастен лос. Щом животното падна на снега, хищниците разкъсаха корема му и буквално го изядоха жив.

„Умира от глад.“ Ужасена, Сара гледаше как адамовата ябълка на момчето подскача, докато преглъщаше и едновременно с това тъпчеше още в устата си. Момчето имаше един от най-лошите случаи на акне, които беше виждала. Лицето му изглеждаше разбито и натъртено. С цялата тази кръв, размазана по неравната му кожа, и с пъпките, пълни с жълта гной, Промененият изглеждаше болен и сякаш бе излязъл от „Живите мъртви“^[1].

Сара трябваше да се измъкне оттук. Изправяйки се на крака, тя се наклони в нещо средно между спъване и залитане, което я запрати право във вратата. При звука от удара Промененият се обърна — изглежда, я забеляза за първи път и започна да се надига от пода. Обръщайки се, тя тръгна слепешката през тясната кухня, блъскайки се в плотовете като топче за пинбол. Без фенерче тя беше сляпа, вървеше напред, водена от спомени и страх. Докато се удряше в мрака, усети внезапна лека промяна в температурата, повей от още по-студен въздух от общата стая. Тя зави като пияна надясно, откри опипом ъгъла и после с препъване се затича нагоре по стълбите.

Ушите й доловиха тупване отзад и отдолу. Уверен бърз тропот на ботуши. Той идваше за нея. Нямаше много време. Дори умиращ от глад, Промененият беше много по-бърз. Сара пое накъсано въздух, после още веднъж. Над себе си можеше да види лекия сиво-зелен блясък на вестибюла. Веднъж само да стигнеше там, а после в прохода и до вратата и щеше да го заключи извън училището…

„Ключовете ми!“ От устата й се откъсна стон. Ключовете й бяха зад нея, на пода. Тя се съмняваше, че бе достатъчно бърза да изпревари момчето. Дори да можеше, беше възможно да има още Променени. Кътър беше мъртъв. Нямаше причина някой да ги проверява преди времето за смяна на пазачите. Ами ако някой наистина забележеше, че страничната врата е отворена, и дойдеше да провери? Ако този някой беше Пру или Грег? Промененият можеше да им се нахвърли за секунда.

Прелитайки последното стъпало, тя се олюля във вестибюла. Долу можеше да чуе как момчето сумти. Беше се спънало, тъй като не беше преценило разстоянието между стъпалата. „Не мога да го отведа в училището. — Тя се втурна към вратата на камбанарията и опипом затърси дръжката. — Моля те, дано не е заключена!“ Издърпвайки леденото желязно петле, тя сви лакти и натисна здраво. Вратата беше дъбова и солидна като всяка друга в църквата, но се премести с ръждив рев. Плисна студен въздух и тя видя блещукащите тесни каменни стъпала. „Камбанарията сигурно е открита на върха. Затова тук е по-студено и има светлина.“

Внезапна струя въздух обърса гърба й и за миг ушите й заглъхнаха. Някой се опитваше да влезе от прохода във вестибюла, като осветяваше пътя си с конус от оранжева светлина, която пращаше сянката й върху камъка. За един луд момент тя помисли, че Промененият е взел фенерчето й, но той идваше от друга посока. После чу как Тори я вика:

— Сара? Къде отиваш? Какво ста…

„Не!“ Хвърляйки поглед наляво, Сара видя момчето да изкачва последните няколко стъпала.

— Тори, бягай! — Сара се завъртя на пета и махна на другото момиче. — Бягай! Бя…

Надигайки се от мрака като демон, призован от ада, Промененият се хвърли във вестибюла. Тори се сви и вдигна две ръце, за да се предпази от него. Фенерчето й се катурна от дясната й ръка, докато тя откачаше пушката си, вдигна я, закрепи я на рамото си…

И в този малък промеждутък от време Сара най-после си спомни.

„Пистолетът!“ Запотена, Сара опипа непохватно за пистолета, щом момчето смъкна рамена, спусна се под линията на огъня на Тори и се стрелна през вестибюла тичешком. Тори изпусна едно „ох“, когато момчето я грабна през средата и двамата се сгромолясаха на камъка. Тя все още стискаше пушката в дясната си ръка и се опитваше да я вдигне, когато момчето сви юмрук, все още омацан с кръвта на Кътър, и удари Тори по челюстта. От устата й изскочи стон, захватът й върху пушката се охлаби и с едно бързо отработено движение Промененото момче й отне оръжието и пъхна дулото под брадичката й.

— Н-не! — Окървавените устни на Тори бяха морави на жълтата светлина на фенерчето. — Мо…

— Спри! — Сара насочи пистолета с две ръце, но оръжието се клатеше, а тя трепереше толкова силно, че коленете й се огъваха. Промененият се вкочани и тя си помисли: „Сега го застреляй! Стреляй!“. Стиснала зъби, Сара натисна спусъка и нищо не стана. Той не помръдна.

— Предпазителят! — изпищя Тори. — Сара, освободи…

Твърде късно.