Илса Бик
Чудовища (32)

31

Гарваните не дойдоха към Ели. Вместо това се отдръпнаха от пътя й, както бяха сторили преди. Веднъж излязла от къщата и слязла долу, тя нагази сред килима от гарвани, мина покрай рампата и стигна до мястото, където тя се събираше с плъзгащите се врати. Нищо не знаеше за геометрията, но точката, в която рампата беше свързана с входа, беше над главата й. На последния й преглед педиатърът беше казал, че е средна на ръст: „Метър и двайсет и два сантиметра. Има още много да растеш в обувките си“. Каквото и да значеше това. Но Ели смяташе, че това, което беше намислила, щеше наистина да се получи.

Съкрати времето, което й беше необходимо, за да стигне до коня, от петнайсет на пет минути с тичане, но започна да усеща бодежи отстрани. Въпреки това й беше много студено и тя трепереше, докато потта между лопатките й и по лицето й моментално започна да попива.

— Д-добре — каза тя на кобилата. Пръстите й трепереха, докато отвързваше повода. Лицето й беше ледено, а устните вкочанени. — Х-хайде, момиче! — Но Бела не искаше и да чуе. Запъвайки се, конят изпръхтя шумно и заби копита. — Моля те!

Ели изпъшка. Хващайки юздата, тя се опита да отпусне тежестта си. Животното оголи устни над жълтите си зъби и се извъртя в опит да захапе, докато приготвяше задното си копито за един бърз и решителен ритник. Дишайки тежко, Ели дръпна ръка точно в този момент и зъбите на коня щракнаха във въздуха. Успя да избегне и копитото, което профуча покрай главата й и заора в пластмасовата кофа. Кофата излетя към дърветата и въдиците се разпиляха по пътя й. По-тежкият свредел профуча в пълен кръг като пумпал по игрална дъска.

— Спокойно, спокойно! — каза Ели. Събирайки цялата си смелост, тя се стрелна, хвана дръжката на свредела и успя да го издърпа обратно, преди Бела да си пореже някой крак. — Успокой се! Съжалявам, ясно?

Това беше лошо. Без кобилата щеше да се наложи или да чака, или да върви, а и двете не вършеха работа. „Забавих се твърде дълго, губим време.“ Беше ядосана, нетърпението бодеше кожата й толкова силно, че й се искаше да я обели, но се насили да почака, докато Бела тъпчеше и пухтеше. Трябваше да се справи с това. Зъбите й задъвкаха вътрешната страна на бузата. Как се успокоява кон? „Юздите са спирачки. Спираш беглец, като издърпваш главата.“ Но затова трябваше да е върху коня, а пък и кобилата не се опитваше да избяга. Проблемът беше, че глупавото добиче не искаше да тръгне. „Трябва да има начин да хвана главата й обаче.“ Замисли се за това, което знаеше за уплашените коне. Съвсем малко. Но имаше една книга… „Флика“? Не — „Черният красавец“. Пожарът. „Джеймс връзва шал около очите на Черния красавец.“

Ръката й се плъзна към врата. Беше оставила палтото на Крис, но беше запазила шалчето и вълнената наметка. Внимателно и бавно разви връзките, после надипли наметката и гънките на шала.

— Добре, момиче — каза тя, като се движеше много по-бавно, отколкото й се искаше. Кобилата трепереше и можеше да се види как кожата й потрепва. Когато отново хвана оглавника на животното, Ели устоя на порива да дръпне или да направи нещо друго, освен да погали врата му. — Спокойно! — каза тя. Кобилата ритна и пусна една дълга и шумна конска пръдня. Ели продължи да я гали и да нарежда: — Всичко е наред, няма проблем, всичко е наред. — Когато конят се поуспокои и вече не тъпчеше с копито, Ели измъкна бавно шала, като помисли за секунда: „Само гледай! Това става само в книгите“. После се пресегна и обви шала около очите на Бела.

За нейно учудване кобилата не започна да тупа с копито и дори не помръдна. Ели можеше да види как напрежението се накъдря, а след това се оттича от мощните плешки на коня. Все още говорейки глупости, тя завърза шала леко под челюстта на коня.

— Добре, да вървим! — каза тя, внимателно събирайки юздите и стягайки се за дръпването, което Бела със сигурност щеше да опита. Конят наистина дръпна, но само веднъж.

Това, реши Ели, беше добра поличба.

След пет минути механичното тракане от човките на гарваните се процеди през дърветата. Ушите на Бела щръкнаха, насочвайки се към звука като радарни чинии, които търсят извънземен сигнал.

„Не скачай, моля те, не се плаши!“ Ели задържа дъха си, но после си помисли, че ако тя не се уплаши, конят вероятно също ще остане спокоен. Гарваните се разделиха както преди — като вълни, отдръпващи се от брега. Ели поведе коня чак до мястото, където рампата се свързваше с вратата, и усети прилив на въодушевление. Седлото й беше наравно с рампата в най-високата й точка.

„Ще се получи.“ Прехвърляйки юздите през главата на коня, така че да увиснат на рога, тя изтича по рампата. Вратата се оплака и това накара Бела да извърне глава, но Ели вече влизаше вътре, където Мина, тупкаща с опашка, чакаше търпеливо. „Трябва.“

Вече обратно в къщата Ели отдели няколко секунди, за да долепи ухо до гърдите на Крис. Сърцето му подскачаше с глухо туп… пауза… туп… пауза… туп… Боже, това беше наистина бавно. Искаше й се да знае дали това е хубаво, или лошо, но реши, че дори редките удари са по-добре от никакви. Очите на Крис все още блуждаеха, но той вече дишаше по-леко, без да пъшка, а кожата му беше по-розова.

„Ще го влача.“ Беше решила. Грабвайки възглавниците от другите тела, тя измери с очи Крис и прецени мястото, на което той щеше да падне, после ги подреди в зоната за приземяване. Отърсвайки два от конопените чувала, тя ги постла върху възглавниците, след това се покатери обратно при момчето, подпря се на колене, пъхна ръце под мишниците му и го повдигна към себе си. Ръцете му бяха тежки, но отпуснати и висяха като краката на умрял паяк. Главата на Крис се обърна, после се отпусна и тя успя да види бавното, но стабилно туптене на вената на врата му. Петната под очите му сега бяха не толкова сиви, а по-скоро сини.

— Добре — каза тя и го задърпа към края на палета на пресекулки, премествайки го, както изглеждаше, сантиметър по сантиметър, опипвайки с крак за момента, в който ботушът щеше да премине края на палета. Крис беше много по-тежък, отколкото бе очаквала, и тя се изпоти. Дъхът й излизаше на грубо пъхтене. Размахваща опашка за насърчение, Мина гледаше как Ели се придвижва заднишком към края с още едно силно дръпване…

Десният й крак се стрелна в празния въздух. Задъхана, тя усети как се накланя, когато тежестта на Крис се прехвърли върху гърдите й. Лявото й коляно, все още сгънато, за да го подкрепя, пламна с внезапна разкъсваща болка, когато тя се катурна странично от палета. Ели падна тежко по гръб върху възглавниците, под странен ъгъл като балерина, която прави много лош шпагат. Ударът изкара въздуха от дробовете й, а болката се втурна към слабините й. Крис тежеше твърде много върху гърдите й и се беше свил надве, въпреки че вече беше предимно извън палета, а краката му бяха леко сгънати в колената. Извъртайки се изпод него, тя запъна ботуши и се опита да стане. Лявото й коляно пищеше от болка, но тя все още можеше да се подпира на него и това беше важното.

„Добре, бързо, бързо!“ Издърпвайки краката на Крис по останалия път, тя го настани на конопената шейна и подпъхна останалите чували и палтото си около тялото му. После отиде при главата му, сграбчи краищата на платното и дръпна, като напъна с пълна сила. Той не помръдна много, но платното издаде един шъткащ звук, сякаш буксуваше по камъка, и не щеш ли главата му беше на петнайсет сантиметра по-близо до плъзгащата се врата, отколкото беше само преди секунда. Пухтейки и сумтейки, с ботуши, тупащи по камъка, и с Мина до нея, Ели го изтегли чак до вратата, която този път беше оставила отворена. Гарваните се бяха събрали на края, но се отдръпнаха като черен въртоп, когато тя плъзна платното на снега. Тук влаченето стана дори по-лесно. Докато теглеше Крис наляво към Бела, тя огледа седлото. „Добре, плъзни го колкото можеш по-близо, после го претърколи по корем и ще трябва само да бутнеш, за да преметнеш гърдите му през седлото…“

Сякаш някой някъде беше щракнал копче: гарваните станаха напълно неподвижни и тихи. Рязка тишина, сякаш някакъв саундтрак внезапно е спрял. „Какво?“ За секунда Ели дори си помисли, че нещо се беше случило с ушите й. Но тогава чу пъхтенето на Мина, собствените си дрезгави вдишвания и тежкото бумтене на сърцето си. „О-хо!“ Фините косъмчета по врата й настръхнаха. Все още беше клекнала, но пусна платното и се изправи. Под ботушите й снегът изпусна тънки тревожни изскърцвания. В своя пашкул от платно Крис издаде нисък стон.

Като един гарваните се вдигнаха в огромна тиха буря и полетяха във вихрен облак далеч от снега и от къщата на смъртта. Това толкова й заприлича на деня, в който всичко умря, че Ели вдигна ръце към главата си и изкрещя:

— Не, не, не отново!

Не можа да се възпре. Но нямаше взрив от болка в главата й. „Значи не е това.“ С широко отворени очи тя отметна коса назад и проследи оттеглянето на гарваните. „Тогава какво? Какво би могло…“

До нея Мина започна да ръмжи дълбоко, един звук, който премина в озъбване.

„О… — Умът й не можа да изписка това «не». С блъскащо в ребрата си сърце Ели прехвърли поглед от небето и от тези утихнали птици надолу към снега и към гората. — О, боже, много съм загазила!“

Защото там, в сечището, и в началото на пътеката, която щеше да отведе нея и Крис от къщата на смъртта към безопасността, стоеше едно момиче.