Брад Мелцър
Петият убиец (86)

Глава 85

Един час по-рано

Болници „Света Елизабет“

Вашингтон, окръг Колумбия

Нико не осъзна, че охранителите са там, докато не го сграбчиха отзад, не го стиснаха за врата и не започнаха да се опитват да го съборят на чакъла, застилащ паркинга.

— Вие го пускате! Не го пускайте! — изпищя Нико, като продължаваше да рита бясно.

Бийчър натисна газта, гумите забуксуваха и във въздуха се разхвърчаха камъчета.

— Той е чудовището! Не съм аз! — виеше Нико, докато колата се изстрелваше от паркинга на зигзаг.

— Нико, успокой се! — изкрещя санитарят Рупърт. Той и охранителят надделяха с общото си тегло. Нико рухна назад като отсечено дърво.

Раменете му се стовариха с гръм и трясък върху замръзналия чакъл. Камъчета и прахоляк се разхвърчаха във въздуха. Това не му попречи да продължи да се мята, опитвайки се да измъкне ръцете си, краката си, всичко, за да се освободи.

— Момчета! Помогнете! — извика Рупърт.

За секунди още двама пазачи се хвърлиха върху тях и се присъединиха към мелето. Обучени на разни хватки за обездвижване, те не удряха и не ритаха Нико. Стиснаха го за китките, търсейки точките за натиск.

Почти ослепен от надигналия се прах, Нико виждаше само някаква кална мъгла, но в далечината се чу нов глас… познат глас… някой тичаше към него.

— Не го наранявайте! — изкрещя д-р Гослинг с обичайния си южняшки акцент. — Той не се съпротивлява!

Гослинг беше прав. Борбата беше свършила. Дори и за Нико четирима срещу един бе твърде много.

— Нико, чуй ме — той си отиде — каза Рупърт, застанал на колене, хванал Нико за рамото, като се опитваше с все сила да запази гласа си спокоен. Това беше единственият начин да се говори с Нико. — Който и да беше… когото и да гонеше… вече го няма. Виж…

Рупърт хвана Нико за ухото, повдигна главата му и му показа главния път. Нико примижа силно, за да погледне. Нямаше как да пропусне. Колата на Бийчър профуча през охраняваната порта и напусна територията на болницата.

Нико изсумтя за последен път и отпусна глава, която тупна на чакъла. Тялото му омекна.

Другите от групата разхлабиха хватката.

— Екшънът свърши! Да го вкараме вътре! — подкани Рупърт.

С мърморене и ругатни охранителите започнаха бавно и ядосано да се измъкват от купчината.

— Нико, ти си като цирей на задника ми — каза един от тях и случайно го настъпи по пръстите.

Нико не извика и не се оплака. Както лежеше на чакъла, все още треперещ от адреналина, чу зад себе си шума от отлепването на самозалепваща лента. Бяха донесли носилката. Онази с ремъците. Нико знаеше какви са последствията при сбиване, точно както знаеше какво друго се задаваше.

В бедрото го жилна болка като от ухапване на комар. В канцеларията на сестрите го наричаха „Б-52“ — коктейл от „Халдол“, „Агиван“ и още няколко антипсихотици, които те приспиваха за следващите осемнайсет часа.

— Разберете кой беше това! — извика охранител от едната му страна.

— Не ме интересува колко опасна е работата! — изкрещя д-р Гослинг от другата, по-ядосан от всякога. — Знаете правилата никакво хващане с ръце на пациентите!

По близостта на гласа му Нико разбра, че Гослинг му е поставил инжекцията.

— Закрепи ли другата му ръка? — попита Рупърт, все още коленичил до него.

Самозалепващата лента стегна здраво китката на Нико. Той се втренчи в сивото небе, в очакване да го залее мъглата на прималяването, което идваше с упойката.

То така и не дойде.

— Нико, затвори очи — каза д-р Гослинг и сърдечно потупа по гърдите най-известния си пациент.

Нико направи каквото му бе казано. Затвори очи. Но въпреки това, когато носилката се наклони напред, после назад, докато я вдигаха във въздуха, и санитарите го понесоха обратно към сградата, Нико бе изненадан, че вместо да се чувства зашеметен, се чувстваше напълно буден. И по-добре от всякога.