Метаданни
Данни
- Серия
- Вътрешен кръг (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fifth Assassin, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Гриша Атанасов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,6 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Интернет
- Разпознаване, корекция и форматиране
- VeGan(2022)
Издание:
Автор: Брад Мелцър
Заглавие: Петият убиец
Преводач: Гриша Атанасов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Алианс Принт
Излязла от печат: юни 2016
Отговорен редактор: Мирослав Александров
Редактор: Надя Златкова
Художник: Живко Петров
Коректор: Нора Величкова
ISBN: 978-954-28-2080-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8048
История
- —Добавяне
Глава 71
— Харесва ми новата сграда — казвам и оглеждам стерилната зала за посетители.
— Опитваш се да изглеждаш спокоен. Не ти се получава — отговаря Нико, седнал точно срещу мен на прозрачната маса. Пръстите му са сплетени върху плексигласа като за молитва. В скута му лежи стара книга с кожена подвързия. Опитвам се да прочета какво пише на гръбчето, но шрифтът е твърде дребен.
— Можем да говорим там, ако искаш — добавя Нико и махва към няколкото врати в ъгъла. Надписите на тях гласят „Адвокатска стая“. Те са за пациентите, за да разговарят насаме със своите адвокати. Но тъкмо сега, когато поглеждам през рамо и забелязвам охранителя при рентгена, който се взира в нас през бронираните стъкла, плюс големия прозорец зад гърба му, гледаш към огряната от слънцето фасада на сградата, съм доволен от липсата на уединение.
— Страх те е да останеш насаме с мен — казва Нико.
— Ни най-малко — отговарям, опитвайки се да звуча бодро. — Защо ще идвам тук, ако не искам да те видя?
Взрян обезпокоително в мен, Нико не отговаря.
— Значи още ти позволяват да храниш котките? — добавям, спомнил си колко по-общителен става, когато може да отговаря с „да“.
— Не. Никакви котки — казва той с проблясък в очите. Явно злорадства. Сякаш вече е спечелил. — Защо не ми кажеш защо всъщност си тук, Бенджамин?
Би трябвало да го питам за убийствата… и за Рицарите на Златния кръг, но вместо това…
— Познаваше ли баща ми, Нико? Някога в Уисконсин… познаваше ли Албърт Уайт?
Чакам го да реагира. Но подобно на Маршъл, когато го попитах дали познава Клементин, Нико не помръдва. Ръцете му остават събрани като за молитва.
— Не знам за кого говориш, Бенджамин.
— Никога не си познавал Албърт Уайт? Служили сте заедно като първи екипаж?
Усмихва се при тези думи — със същата зловеща, изкривена усмивка, която е била на лицето му, когато хората на Сикрет Сървис са го повалили на земята, след прочутите му изстрели по президента.
— Съжалявам, Бенджамин. Никога не съм чувал за Албърт Уайт. Нито за някакви първи екипажи.
— А за един човек на име Маршъл Лъск? Знаеш ли нещо за него?
Вадя от задния си джоб цветното копие на полицейската снимка на Маршъл и го поставям на масата между нас. Нико се надвесва над него, взира се в изгореното лице на Маршъл без въобще да докосва снимката.
— Изгарянията му са ужасни — казва Нико.
— Познаваш ли го?
— Устните му ги няма. Знаеш ли дали и езикът му е бил изгорен? — преди да успея да отговоря, той добавя: — Когато на жертвите на изгаряне им предстои операция на езика, обикновено предишната вечер записват последно послание. Така любимите им хора могат да чуят гласа им, в случай че операцията се развие зле и те вече никога не проговорят. Ти замислял ли се някога какво ще бъде последното ти послание?
Загледан в снимката, си мисля за последното послание, оставено от баща ми. Бележката на самоубиец.
— Би ли ми казал за какво е арестуван човекът с изгарянията? — пита Нико.
— Всъщност, надявах се, че ти можеш да ми помогнеш. През последните дни няколко пастори бяха застреляни в местните църкви.
— Застреляни са пастори? — пита той, а кривата му усмивка става по-широка. — Защо си мислиш, че аз знам нещо за това?
Грабвам снимката от масата и се облягам назад в стола си, разперил и двете си ръце.
— Преди беше притеснен. Сега си ядосан, нали, Бенджамин?
— Не. Всъщност не — пак протягам ръце, сякаш съм заварен насред прозявка. Но този път аз впивам поглед в него. — Не става дума за теб, Нико. А за нея.
Изопвам ръце още повече, чак до върховете на пръстите.
Нико се накланя леко и наднича над рамото ми през бронираното стъкло, покрай рентгена, чак оттатък витрината в предната част, където жена с къса руса коса разчита моя сигнал и излиза иззад една от основните колони на зданието.
Нико си мисли, че играем същата игра като последния път. Никога не е грешал повече.
Още когато дойдох, знаех, че Нико няма да помогне. Но както Маршъл изтъкна, когато става дума да проникнеш някъде, ключът е в намирането на слабост. В случая на Нико това винаги е била…
— Клементин — прошепва той, наблюдавайки как блондинката тръгва по пътеката за пешеходци, която заобикаля сградата.
— Предполагам, че би искал да говориш с дъщеря си? — питам.
Нико става от стола, стиснал здраво книгата си. За негова чест, остава абсолютно спокоен, докато върви към бронираните стъкла. Хората забравят, че това не е затвор, а болница. И Нико все още има основните си привилегии.
— Бихме искали да се разходим навън — казва той на охранителя.
— Не ти ли трябва палто? — възразява охранителят.
— На мен не ми става студено.
Охранителят извърта очи. Нико винаги създава неприятности.
С бърз запис в системата и натискане на бутон вратите от бронирано стъкло се отварят, аз си вземам телефона от шкафчето и извеждам Нико навън. За да се види с дъщеря си.