Брад Мелцър
Петият убиец (71)

Глава 70

Наши дни

Вашингтон, окръг Колумбия

Днес беше идеален ден да убиеш президент.

Рицаря го разбра, когато отвори вратата с табелка Само за персонал. Влезе в тъмния килер като нарочно не включи осветлението и усети мириса на тубите с почистващи препарати и кутиите с прясна боя, натрупани вътре.

След толкова много планиране днес денят най-сетне бе настъпил. И то колко подходящ ден. Денят на президента.

Честно казано, Рицаря се бе надявал да успее да придвижи нещата малко по-бързо. Но след като вчера Ей Джей се бе появил толкова скоро в болницата… беше задал толкова много въпроси за предишния агнец, плюс нуждата да се следи и Бийчър…

Необходимо бе да се внесат корекции.

В много отношения нямаше разлики с третия му предшественик. Три дни преди да убие президента Маккинли, Леон Чолгош си купил револвер 32-и калибър и бил на място, когато Маккинли слязъл от влака, с който пристигнал на Панамериканското изложение. Два дни по рано, с револвер в ръка, Чолгош стоял точно до президента по време на речта му, но бил изблъскан от тълпата. А един ден по-рано, Чолгош не успял да се приближи достатъчно за точен изстрел. Отново и отново пред Чолгош изниквали препятствия. По Рицаря спатия никога не загубил вяра. Всъщност, като променил плановете си, Чолгош намерил Храма на музиката.

Чолгош го приел като знамение.

И в този ден божията воля била изпълнена.

Точно както щеше да стане днес.

Щом щракна ключа на лампата в килера. Рицаря забеляза, че много от почистващите препарати са с етикети „Отрова“. Но най-смъртоносният предмет се криеше в ъгъла. Той отмести една празна кофа и разкри медицинска масичка на колелца с надпис „Книгомобил“, заредена със списания и омачкани книги с меки корици.

Коленичи, издърпа капака на малко чекмедже и извади кафяв хартиен плик с етикет За педиатричното отделение — не пипай.

В плика беше бялата гипсова маска на Ейбрахам Линкълн, която бе сложил там предишната вечер.

Рицаря погледна часовника си. Наближаваше 9 часа. Часът, в който Чолгош бе влязъл в Храма на музиката. С маската на Линкълн, скрита под якето си, усещащ тежестта на револвера „Айвър Джонсън“ 32-и калибър със специално проектиран заглушител в джоба, Рицарят беше наясно, че Чолгош не бе използвал заглушител. Но, както и в целия график, трябваше да бъдат направени корекции. Отвори вратата на килера и излезе в излъскания коридор с подредени край стената болнични носилки.

Навел глава, за да избегне сутрешния поток от пристигащи лекари и медицински сестри, Рицаря дори не забеляза автоматичното пиано вляво, което свиреше „Малък червен Корвет“ на Принс в бавния аранжимент на Мусак. Тръгна надясно, съсредоточен върху целта си в края на дългия коридор — вратата с надпис в синьо и златно. Параклисът на религиите, най-вероятното място, където можеше да бъде открита капелан Елизабет Стаутън.

Рицаря я бе забелязал вчера. Капелан. Същото като пастор. И човек, който се бе молил заедно с президента Уолъс.

Подобно на своя предшественик. Рицаря разпозна знамението, когато я видя. Пастор Фрик бе изпълнил предназначението си. Сега имаше нов агнец. Свеж агнец.

Със свежа кръв.

Рицаря хвърли последен поглед на часовника си, без да бърза. И той като Чолгош беше спокоен и съсредоточен. Но тъкмо по тази причина, когато мина по голямото стълбище над основния атриум на долния етаж, той така и не погледна през парапета и не видя кой току-що бе влязъл един етаж по-долу.

 

 

— Бийчър, ако нещо се случи… каквото и да е то — прошепна Тот в телефона си, докато минаваше през плъзгащите се врати на болницата и се приближаваше към рецепцията — обади се на Чес, да вдигне тревога.

— Разбирам. И оценявам притеснението ти, Тот — отговори Бийчър.

Тот щеше да каже още нещо, но дежурният на гишето му махна да се приближи, Тот му отправи престорена усмивка и му подаде шофьорската си книжка.

Имаше още толкова много неща, които Бийчър не знаеше — за Кръга Кулпър, за това какво се случваше в действителност с президента, а дори и за самия Тот. Но Тот се бе занимавал с това достатъчно дълго, за да знае, че няма смисъл да се лекуват малките рани, докато не се оправиш с големите.

— Идвам да се видя с пастор Фрик. Той е на четвъртия етаж — каза Тот на дежурния.

Компютърът изщрака, когато камерата му направи паспортна снимка на Тот.

— Слушай, Тот, трябва да вървя. Но ако стане опасно, знам къде си. Ти също знаеш къде съм.

Тот кимна и огледа голямото стълбище. Един етаж по-горе не се виждаше никой. Автоматично пиано свиреше „Малък червен Корвет“ на Ирине в бавния аранжимент на Мусак.

— Само ми направи една услуга, Бийчър — оглеждай се за Маршъл. Никога не се знае къде ще се появи.

Отправил се към стаята на пастор Фрик, Тот нямаше представа колко е прав.