Брад Мелцър
Петият убиец (15)

Глава 14

Шест дни по-рано

Ан Арбър, Мичиган

— Готов ли сте да поръчате, сър? — попита слабата чернокожа жена с петна по кожата, застанала зад щанда.

— Още не. Чакам някого — отговори д-р Стюарт Палмиоти от яркочервеното сепаре и отново огледа малкия ресторант за бързо хранене, разположен точно до входа на „Таргет“.

Знаеше защо го е избрала — беше добре осветен и безопасен, с много хора, които можеха да ги видят. Освен това се намираше в Ан Арбър, алма-матер на Уолъс посланието беше ясно. Ако президентът не даде поисканото, тя ще разбие на пух и прах живота му.

— Трябва да опиташ хотдога — прозвуча женски глас зад него. — По-добър е, отколкото си мислиш.

Преди Палмиоти да успее да се извърне, над него вече се бе надвесила жена в стилно кафяво палто и го гледаше от горе надолу. Косата й беше къса и изрусена. Но той познаваше това подхилване: същото като на баща й, президентският убиец, известен като Нико.

— Знаеш ли, след погребението ти прочетох некролога. Бяха те изкарали по-добър, отколкото си в действителност — заяви Клементин и се плъзна на свободната седалка срещу най-стария приятел и най-доверен лекар на президента. — Между другото, не се занасям за хотдога — добави тя и посочи към тезгяха, където десетина дебели кренвирша се въртяха бавно на скарата. Сега откровено се забавляваше, което ядоса Палмиоти още повече.

И Ей Джей, и президентът го бяха предупредили за това. Всички мислеха, че Нико е чудовището, но всъщност дъщеря му се бе опитала да ги изнудва, заплашвайки да разкрие тяхната тайна, ако не получи информация за баща си. Освен това, тъкмо Клементин бе стреляла по време на бягството си и едва не бе убила Палмиоти.

Но Клементин беше различна от Бийчър и далеч по-опасна. Ако още хранеха някаква надежда да овладеят положението, трябваше да поискат мир, а не война.

— Русата коса ти отива — подхвана Палмиоти. — Забележителна промяна след черната.

— При теб също — каза Клементин, сочейки неговите боядисани кичури. — Макар че харесвам и белега на врата ти. Не те ли прострелях там?

Палмиоти събра длани и преплете пръстите си, отказвайки да захапе стръвта.

— Знаеш ли, спомням си последното нещо, което ни каза — за рака, който изяждал тялото ти. Загубих племенницата си от рак на мозъка. Беше на четири години. Когато косата й опада, плачеше: „Защо не мога да имам опашчици?“ Така че можеш да се правиш на твърда колкото си искаш, но аз съм лекар. Само по кожата ти… Нека да позная, орална химиотерапия, нали? Знам какво ти причинява. Съжалявам за това.

Клементин го изучаваше с присвити очи от отсрещната страна на сепарето.

— Носиш ли онова, което поисках, или не?

— Разбира се, че го нося. — Палмиоти измъкна изпод палтото си на седалката дебел кафяв плик.

Клементин извади затъкнатия отзад в панталоните й подобен плик, който изглеждаше малко по-тънък, с петна от намокряне по него.

— Това ли е всичко, което намери? — попита Палмиоти като повдигна капака и видя познато име, изписано на папката вътре. Уолъс, Орсън.

Тя държеше на думата си и това бе всичко: пълното досие, което преди два месеца Бийчър беше издирил в архивите. Доколкото знаеха, това бе единственото доказателство за извършеното от него и от бъдещия президент преди години, когато двамата бяха нападнали и отнели живота на онзи мъж с татуирана топка номер осем.

— Как да сме сигурни, ме няма да кажеш нищо, или че не си направила копия за себе си? — попита Палмиоти.

— Няма как — каза Клементин и посегна към плика, донесен от Палмиоти в замяна. Върна му топката като добави: — А как да разбера, че това е истинското му военно досие?

Зачака за отговор. Палмиоти не й даде. Но и не отрече, че е то.

На тезгяха един хотдог изсъска и се пукна като изплю пръски мазнина по защитното стъкло. Клементин се усмихна. С достатъчно натиск всичко можеше да се пукне. Дори президентът.

Тя извади кафявата папка акордеон от плика и прочете името, написано на отлепящия се синьо-бял етикет в ъгъла. Адриан, Никълъс. Баща й.

— Знаеш ли, че Бийчър те търси? — предупреди я Палмиоти, докато тя прелистваше папката.

Клементин кимна, облиза пръста си и разлисти нова страница. Беше чакала прекалено дълго, за да не хвърли веднага един поглед. Но онова, което привлече вниманието й, беше гербът в горната част на страницата орел, сграбчил в ноктите си метална котва. Гербът на Военноморските сили на САЩ. В това нямаше никакъв смисъл. Нико не беше служил във флота.

— Бийчър не те търси сам — добави Палмиоти. — Има помощници.

— Кой? Тот?

— И някои други — каза Палмиоти и залепи наново своя плик.

Срещу него Клементин прелистваше по-бързо от всякога, препускаше през страниците — препоръчителни писма… физически профил… формуляр за инструктаж — оглеждайки детайли от изгубения живот на баща си. Но когато прочете датата на постъпване на Нико в армията, три години преди раждането й, Палмиоти видя как ръцете й се разтрепериха.

Клементин бе чакала толкова дълго този момент — да получи подробностите… документацията… доказателствата за онова, което бяха причинили на него, а оттам и на нея. Каквото и да бяха вкарали в тялото на Нико, това бе единственият начин да се обясни неизвестният рак, от който тя страдаше днес. Нейните лекари казваха, че никога не са виждали подобно нещо. Че нейният вид рак… че той не съществува… че е нова мутация. Но когато Клементин стигна до страниците с психологически и медицински доклади, почувства прилив на сълзи, който изненада дори нея.

— Добре ли си? — попита Палмиоти.

Клементин го погледна, сварена неподготвена от въпроса. Той вече беше получил каквото искаше.

— С какво те държи той? — изтърси тя.

— Моля? — попита Палмиоти.

— Имам предвид по-рано. Четох некролога ти. Да направиш това, което направи, да накараш целия свят да смята, че си мъртъв. Трябвало е да напуснеш съпругата си…

— Бивша съпруга.

— … И двете си деца…

— Децата ми не говорят с мен от години.

— А твоя живот? — каза Клементин и пак наведе поглед към папката. — Оставил си целия си живот зад себе си, и за какво? Заради президента? Заради един човек? С какво те държи Уолъс, по дяволите?

— Ти питаш мен? А какво ще кажеш за собствения си живот? Криеш се в Мичиган. Нямаш дом. И за какво, Клементин? За да получиш досието на Нико?

— Той ми е баща.

— Не се прави на наранено дете. Всички знаем, че не го правиш заради това — възрази Палмиоти. — Цялата болка, която причини… не беше заради баща ти. Беше заради теб, Клементин. Извърши всичко това заради себе си. А сега, когато получи досието и всичко, което искаше, мислиш ли наистина, че има значение как стигнахме дотук? Ти искаше нещо, така че направи онова, което трябваше да направиш, за да го получиш. Единственото, което трябва да се попиташ, е струваше ли си?

Клементин се загледа в папката и препрочете отлепящия се синьо-бял етикет с името на баща си. Помисли си, че й остават още два дни от цикъла химиотерапия, което означаваше, че бодежите в пръстите на краката, ужасното гадене и изтощителната диария ще се влошат още повече. Да. Струваше ли си?

— Зависи какво ще открия — отвърна рязко тя, захлопна папката и се измъкна от сепарето. Преди да си тръгне, се обърна и добави: — Колкото и голям боклук да е шефът ти, съжалявам, че ти загуби живота си заради това.

— Е, да… — прошепна той, докато Клементин минаваше край редицата червени колички за пазаруване и изчезваше през входната врата. — Аз също.

Остана да седи там цели две минути, сам в яркочервеното сепаре. И тогава, в този момент, на д-р Стюарт Палмиоти му хрумна съвсем нова идея.

Оттам проведе един телефонен разговор. Направо с Ей Джей, който щеше да го предаде направо на президента.

— Знам какво да направим с Бийчър — каза той.