Метаданни
Данни
- Серия
- Вътрешен кръг (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fifth Assassin, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Гриша Атанасов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,6 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Интернет
- Разпознаване, корекция и форматиране
- VeGan(2022)
Издание:
Автор: Брад Мелцър
Заглавие: Петият убиец
Преводач: Гриша Атанасов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Алианс Принт
Излязла от печат: юни 2016
Отговорен редактор: Мирослав Александров
Редактор: Надя Златкова
Художник: Живко Петров
Коректор: Нора Величкова
ISBN: 978-954-28-2080-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8048
История
- —Добавяне
Глава 5
Жълта полицейска лента прегражда страничната врата.
Тот е твърде стар, за да се промуши под нея. Дръпва я рязко и я оставя да се развява във въздуха като опашка на хвърчило. Следвам го бавно към сцената на престъплението.
Когато влизаме в църквата „Свети Йоан“, тя ми заприличва на стара къща в колониален стил, претъпкана с канцеларски мебели.
— Ще ударите ли по един подпис за мен? — прозвучава дружелюбен глас.
Вдясно от нас един мъж с ниско подстригана руса коса и атлетична фигура, подчертана от тъмния му костюм, се приближава с такава авторитетна крачка, че дори Тот прави стъпка назад.
— Тук сме, за да се видим с Хейдън Дониъс — казва Тот, макар че на мен името не ми говори нищо.
— Само се подпишете. Тетрадката е ей там — продължава човекът и сочи към старинна масичка, а мускулите на ръката му се издуват от движението. — Ето ви химикалка, но да не я откраднете — шегува се той и пъха синьо-оранжева химикалка от Университета на Вирджиния в ръцете на Тот.
След миг вече е изчезнал и ни оставя насаме с…
— Хейдън Дониъс… — казва висок мъж с мек глас и старомоден костюм от три части. С разтревожено ръкостискане с двете ръце, той се представя като изпълнителен директор на църквата. — А вие сте приятелят на…
Тот го прекъсва с кимване. Двамата си разменят дълъг поглед, а аз си спомням какво каза Тот, когато за първи път ме покани в Кръга Кулпър. Членовете му са малко, но приятелите им са много.
— А-аз наистина… Оценяваме, че идвате — казва Хейдън с треперещ глас, но Тот вече се е плъзнал покрай масичката, пренебрегвайки листа за подписи и оглежда широкия прозорец вдясно.
Разбирам какво гледа Тот. През прозореца, над гъстите дървета в парка „Лафайет“ се открива прекрасен изглед към най-известната забележителност на града. Белият дом. Домът на президента Орсън Уолъс.
— Дяволски близо до убийството — казвам с бърз поглед към него.
Тот кимва, съвсем наясно колко подозрително е това и колко познато изглежда.
Преди два месеца беше Клементин. Днес е Маршъл. Двама убийци, и двамата от същия мой мъничък роден град, и двамата толкова близо до президента на Съединените щати. Става дори още по-лошо, когато се замислям колко бързо извадиха Маршъл от ареста, въпреки че уж е заподозрян в убийство. Дори Тот да не ми беше казал, че президентът се прицелва в мен, колко хора имат такива връзки?
— Трябва да започваме — казва Тот, знаейки, че единственият начин да спрем президента, е да докажем какво върши в действителност.
Когато ни повежда навътре, Хейдън изглежда уморен, сякаш е бил на крак цяла нощ.
Оглеждам се наоколо. В цялата църква има едва шест канцеларии. Сградата е малка. Ректорът, чието гърло е прерязано, не е просто някакъв колега. Бил е приятел на Хейдън.
— Съжалявам, момчета — спира ни млад чернокож полицай, когато приближаваме канцеларията в дъното на основната зала. — Детективите казаха никой да не влиза, докато не се върнат от обяд и криминалистите не приключат.
— Но това е моят кабинет — протестира Хейдън. — Трябва да си върша работата.
Полицаят кимва, но не се помръдва.
— Щом са казали никой, това значи никой. Аз не определям правилата, докато не ми дадат костюм и вратовръзка.
Той очаква да възразим, но от нашето място пред вратата можем да видим всичко вътре. Двама криминалисти единият азиатец, другият плешив обикалят из кабинета, водят си бележки и правят последни снимки. В ъгъла няколко жълти пластмасови табелки със стрелки за посоката отбелязват капките кръв, опръскали библиотеката и прозореца. Там убиецът е прерязал гърлото на ректора.
Всичко го има в доклада на полицията, който Чес е успял да вземе за нас докато идвахме насам. Един изстрел отзад, прерязано гърло отпред. Хейдън ни повежда по коридора към същинската църква и пейките, но внезапно забавя крачка, когато стигаме до отворените двойни врати, преградени с жълта полицейска лента.
Като ни води тук, той нарушава правилата. Нарушава закона. За щастие знае, че някои неща са по-важни.
— Обещайте, че ще действате бързо — моли ни той, а аз повдигам полицейската лента и се втурвам вътре. Таванът се издига нагоре, разкривайки богато украсени балкони, внушителен купол и витражи, които изпълват Църквата на президентите с калейдоскоп от утринна светлина. Залата се простира назад колкото половин футболно игрище, заето от пейки, а познатата църковна миризма на розови свещи, стари книги и застоял въздух ме връща към детството, събужда спомените за собствения ми мъртъв баща.
— Смятат, че убиецът е започнал оттук — казва Хейдън и ни повежда по пътеката. От двете ни страни, върху подлакътника на всяка пейка, на малки златни плочки са изписани дарителите. Всяка пейка носи име, с изключение на онази, която е на около една трета от пътя до олтара: пейка 54. Златната плочка гласи просто Пейка на президента.
Изненадан съм, че президентът не седи на първия ред казва Тот.
— Вината е на Джеймс Мадисън — обяснява Хейдън. — Когато става президент, му предлагат да си избере едно от предните места, но той казва: „Искам там“. Така че го настаняват като човек от народа. Точно по средата, като всички останали.
— И президентът Уолъс спазва това? — питам аз.
— Той е бил тук само веднъж. Някои лидери са по-набожни от други. Но дори и президентите искат да са част от историята.
Докато произнася тези думи, сочи навътре между пейките. На пода има четири молитвени стойки за коленичене, тапицирани с възглавнички. Всяка възглавничка носи различно име с ярки златни букви: Джордж У. Буш. Барак Обама. Лиланд Манинг. И една стара — първата отпреди двеста години, на която пише Джеймс Мадисън.
— Къде е тази на президента Уолъс?
— Получават я едва когато напуснат поста — казва Хейдън, все още притеснен, че трябва да побързаме, и крачи към дъното на залата. На всяка пейка има още възглавнички. Роналд Рейгън. Удроу Уилсън. Бил Клинтън. Хари Труман. В даден момент всеки от тях е идвал тук и е превивал коляно пред господ. Сигурно носи смирение. Но като си представям сегашния президент и силите, които заплашва да отприщи срещу мен — не искам дори да мисля за това.
Стигаме до най-задния ред, където последните две пейки също са оградени с полицейска лента, тук убиецът е изстрелял първия си куршум в ректора. Още табелки с малки стрелки на тях отбелязват пръските кръв по пейките и по дървения под. Този път, обаче, знам коя е пейката, която гледаме — тя е по-прочута от всички останали, взети заедно.
Пейката на Линкълн.
Това е последната пейка, на най-задния ред. Някога, през 60-те години на XIX век, Линкълн пресичал улицата от Белия дом, промъквал се на тази пейка отзад, а след това изчезвал, преди да е свършила църковната служба. Върху златна плоча на стената пише: Той винаги беше сам.
— Значи убиецът е стрелял по ректора от тази пейка? — пита Тот.
Хейдън казва нещо, но аз не го чувам. Изучавам пейката… дървената седалка… пода от солиден паркет. Но колкото повече се вглеждам… Нещо не е както трябва.
— Добре, видяхте пейката. Можем ли вече да тръгваме? — моли Хейдън.
Не помръдвам.
— Бийчър, какво не е наред? — пита Тот. — Виждаш ли нещо?
Не отговарям.
До мен Тот върти химикалката, която все още опира във върха на брадата си. Здравото му око следва моя поглед по пейката, нагоре към прозореца с витраж над нея, после по задната стена на църквата, на едно равнище с облегалката на пейката. Той все още не го вижда.
— Трябва да тръгваме — казва Хейдън. — Детективите ме накараха да се обадя на всичките ни служители. Казаха, че трябва да си останат вкъщи, така че ако ви заварят тук…
— Хейдън, имам нужда от две минути — казвам му.
— Каза, че ще стане бързо! — обръща се Хейдън към Тот.
— Хейдън — викам аз, като повишавам глас само колкото да се извърне към мен. — Чуй ме. Знаеш ли кой е Джоузеф Б. Стюарт?
Хейдън замълчава, объркан.
— Кой? — пита като се озърта през рамо. — Да не е някой вярващ?
— Чуй ме — настоявам. — В нощта, когато Линкълн е застрелян в театър „Форд“, Джоузеф Б. Стюарт е единственият човек от публиката, който скача от стола си и се опитва да настигне Джон Уилкс Бут. Помисли за това за момент. Президентът умира. Един-единствен куршум е изстрелян в мозъка на Линкълн и засяда зад дясното му око. Разбира се, стотици хора започват да крещят, но в този момент Джоузеф Б. Стюарт запазва самообладание, става от стола си на първия ред, прескача мястото за оркестъра и се опитва да хване Бут, докато убиецът пресича сцената. Наистина, Бут се измъква. Но през първите дни след покушението именно Джоузеф Б. Стюарт е героят на Америка.
— Не мога да проследя мисълта ти — казва Хейдън.
— Мисълта ми е, че сега е забравен от историята, но когато е бил изправен пред това предизвикателство, е постъпил, както с било правилно. Така че сега е твой ред, Хейдън. Имам нужда от две минути тук. Наистина ли искаш да ни изгониш?
Хейдън застава неподвижен и се опитва да осмисли всяка дума.
— Само ви моля… — умолява Хейдън и отново се озърта през рамо. — Побързайте.